Искът за липса на съвместен принос по чл. 21, ал. 4 от Семейния кодекс

Списание „Собственост и право“, 2025 г., кн. 12

I. Увод

Законовият режим на общност е свързан с потенциалното възникване на съпружеска имуществена общност върху вещните права, придобити на името на съпрузите по време на брака в резултат на съвместен принос. Последният се предполага оборимо (чл. 21, ал. 3 СК). Възможно е между съпрузите да възникне спор дали определена придобивка е в обхвата на тази съпружеската имуществена общност или не. За разрешаването на този спор Семейният кодекс предвижда специален иск в чл. 21, ал. 4 от Семейния кодекс (СК)[1]. Разпоредбата предвижда, че иск за липса на съвместен принос може да се предяви по време на брака или след неговото прекратяване от някой от съпрузите или техните наследници. Настоящата публикация ще анализира неговите особености.

II. Характер на иска

Според това дали установителният иск цели да установи съществуването или несъществуването на спорно/ен право/факт, установителните искове се делят на положителни и отрицателни. В случая с иска по чл. 21, ал. 4 СК се цели установяване на липсата на принос по отношение на придобито по време на брака вещно право, поради което може да го характеризираме като отрицателен установителен иск. Изводът за липса на принос би било свързано с оборване на презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК[2].

Отрицателните установителни искове могат да се отнасят до права, правоотношения или факти. Правната теория е разединена по въпроса към коя от посочените категории установителни искове попада искът по чл. 21, ал. 4 СК. Според някои автори той цели да установи съществуването/несъществуването на вещното право на единия от съпрузите поради липса на принос в придобиването[3], т. е. искът е вещен отрицателен установителен. Този извод се подкрепя с оглед интереса на съпруга да установи не липсата на принос, а произтичащото от тази липса еднолично титулярство спрямо вещно право. Оттук и при уважаване на иска съдът следва да постанови оборване на презумпцията, липсата на права за единия съпруг спрямо дадена вещ, че последната не е съпружеска имуществена общност, а лична собственост на ищеца[4]. ВКС в своята практика също поддържа тази теза, приемайки, че искът по чл. 21, ал. 4 СК е вещен иск, който цели изключване на вещните права, но само на другия съпруг върху придобитата по време на брака вещ. При уважаването на този иск със сила на пресъдено нещо се признава, че ответникът не е носител на вещно право върху вещта поради липса на принос в придобиването на това семейно имущество. Предмет на спора е правото на собственост върху презумптивно притежаваната от другия съпруг 1/2 ид. ч. от съответната вещ, респ. на тази база следва да се определят както цената на всеки от исковете (обуславяща преценката за родовата подсъдност), така и размерът на дължимата държавна такса[5]. Според други автори в случая става въпрос за установителен иск за факт[6], който законът изрично предвижда с оглед установяване липсата на правно-релевантния факт, свързан с приноса[7].

Като че ли първата теза съответства в по-голяма степен на целта на законовото правило, което предвижда средство за преодоляване на неяснотата, която наличието на презумпцията за съвместен принос може да създаде относно реалното притежание на придобито по време на брака вещно право. Ако бъде възприета тезата, че искът е отрицателен установителен иск за факт, то правните последици от съдебния акт биха били единствено от гледна точка на оборване на предположението за принос. Съпругът приобретател обаче има интерес от създаване на сигурност от гледна точка на неговото еднолично титулярство върху вещта. Поради това правната логика налага искът да бъде характеризиран като отрицателен установителен иск за съсобственическо правоотношение между двамата съпрузи.

Правен интерес от предявяването на иска би бил налице при спор относно наличието на съвместен принос в придобиването на имуществото и твърдение, че ищецът е титуляр на правото върху вещта. Такава ситуация по време на брака може да възникне при спор относно желанието на единия съпруг за разпореждане с вещта или при насочване на принудително изпълнение спрямо нея за личен дълг на единия съпруг[8]. Въпреки това някои автори приемат за достатъчно за интерес от иска наличието на презумпцията за съвместен принос, която смущава правата на ищеца[9]. В тази връзка следва да бъде споделена тезата, че правният интерес може да произтича не само от наличието на спор между съпрузите/техните наследници, но и от наличието на неяснота, създаваща несигурност в правното положение на ищеца, която неяснота се стреми да преодолее чрез получаването на съдебно решение по предявените искове[10]. Такава неяснота може да произтича например от обстоятелството, че данъчната администрация третира имота като съпружески и отказва да съдейства на съпрузите за коригиране на неточното отразяване на собствеността.

Различни гледища има относно последиците от уважаването на иска за липса на съвместен принос. Според поддръжниците на неговия характер на установителен иск за факти, негова последица би била отричането със сила на прeсъдено нещо на наличието на принос в придобиването от съпруга ответник. Презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК се счита за оборена с влизане в сила на уважаващото иска съдебно решение[11]. Други поддържат, че в случая целта на ищеца е да установи несъществуването на вещното право в патримониума на единия от съпрузите поради липса на принос[12]. Авторът се присъединява към втората теза с оглед на вече посочените по-горе аргументи.

Отрицателният установителен иск би могъл да бъде обективно съединен и с някои от предвидените в СК специални искове. Така например той може да бъде съединен с положителен установителен иск, че ищецът е титуляр на правото, чието отричане цели[13]. Това може да е положителният установителен иск по чл. 23, ал. 1 СК във връзка с чл. 124 ГПК за наличие на трансформация на лично имущество или положителен установителен иск по чл. 22 от СК във връзка с чл. 124 от ГПК, че спорното право е лично имущество – че е придобито по време на брака, но по дарение или по наследство например[14]. В Тълкувателно решение № 2/2022 г. от 20.01.2025 ОСГК на ВКС направи ясно разграничение между иска по чл. 23 СК и този по чл. 21, ал. 4 СК. Макар и успешно упражняване на двата иска да е свързано с извод за липса на съпружеска имуществена общност, между тях има и сериозни разлики. Докато с иска по чл. 21, ал. 4 СК се цели оборването на презумпцията за съвместен принос чрез доказване на такива факти, които го изключват и водят до извод за дезинтересираност на единия съпруг от живота на семейството, с иска по чл. 23 СК не се цели оборването ѝ, а доказването, че придобитото е в резултат на допустима трансформация на лично имущество. В цитирания тълкувателен акт бе уточнено, че исковете по чл. 23 и чл. 21, ал. 4 СК биха могли да се съединят при условията на евентуалност (когато се твърди, че е налице пълна трансформация, а при отсъствието на такава – придобиване в лична собственост поради пълна липса на принос на другия съпруг) или кумулативност (когато се твърди наличие на трансформация на лично имущество за част от вещта, а за останалата част – придобиване в лична собственост поради пълната липса на принос на другия съпруг). Ако искът по чл. 21, ал. 4 СК бъде уважен по време на брака с влязло в сила решение, а впоследствие съпругът, който успешно е опровергал наличието на принос у другия, продаде вещта и със средствата закупи нова, тази нова вещ би била негово лично имущество по силата на осъществена от него трансформация по смисъла на чл. 23 СК[15].

Искът по чл. 21, ал. 4 СК се явява преюдициален по отношение на този по чл. 29, ал. 3 СК[16], тъй като възможността за определяне на по-голям дял от общото имущество зависи от наличието на съпружеска имуществена общност.

III. Процесуална легитимация

Активната легитимация за предявяването на иска не е била уредена изрично от българския законодател до СК от 2009 г. Поради това при действието на СК от 1985 г. се е поддържало, че такава възможност имат само съпрузите с аргумента, че правото се основава на интимните съпружески отношения и на субективната преценка на този от съпрузите, който разполага с това право[17]. В Семейния кодекс от 2009 г. този въпрос е уреден изрично, като е предвидено, че искът може да бъде предявен от всеки от съпрузите, както и от техните наследници, като под наследници би следвало да се разбират тези по закон и по завещание. Спорно е доколко искът може да бъде предявен и от кредиторите по чл. 134 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Някои обосновават тази възможност[18], докато други я отхвърлят[19]. Доколкото правото е признато и на наследниците, то би следвало да се приеме за независещо от личната преценка на съпрузите и да бъде и на разположение на кредиторите.

IV. Срок за предявяване

Темпорално ограничение за предявяването на иска по чл. 21, ал. 4 СК поначало липсва[20]. Искът не се погасява по давност и може да бъде предявен както по време на брака, така и след неговото прекратяване. Наследниците биха могли да предявят иска самостоятелно или да продължат вече образуваното от починалия съпруг производство. Той може да се предяви до края на първата фаза от производството по съдебна делба[21].

Макар и без изрично законово правило, съдебната практика е признавала, че съпрузите имат правен интерес от иск за установяване, че дадено имущество не е съпружеска имуществена общност и преди влизане в сила на СК от 2009 г.[22]. В контекста на продължителна фактическа раздяла подобен иск е приеман за допустим и при действието на СК от 1968 г., и при този от 1985 г.[23].

V. Подсъдност

Искът е родово подсъден на районния или окръжния съд като първа инстанция с оглед цената на иска, а местната подсъдност би се определила според предмета на иска – ако той е насочен към движими вещи, то тя би била съобразно постоянния адрес на ответника, а ако се отнася до недвижими вещи – местонахождението им[24]. Исковата молба не би следвало да подлежи на вписване, тъй като с решението не би се засегнало реалното, а само презумптивното титулярство върху придобитото по време на брака вещно право[25]. Въпреки това, с оглед сигурността на гражданския оборот, de lege ferenda би следвало да се предвиди изрично вписването ѝ.

VI. Проблеми относно доказването

Макар и искът по чл. 21, ал. 4 СК да се характеризира като отрицателен установителен иск, той не проявява типичните особености на тези искове във връзка с разпределението на доказателствената тежест. Това произтича от обстоятелството, че обикновено подобен вид искове не търсят оборване на презумпция. В случая обаче такава има в лицето на презумпцията за съвместен принос. Именно от това произтичат и особеностите във връзка с доказването на иска.

При отрицателния установителен иск за собственост ответникът е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право на собственост или друго вещно право, а ищецът може да се ограничи с възражения, че такова право не е възниквало или е било погасено (т. 1 от Тълкувателно решение № 8/2012, постановено на 27.11.2013 г.). При отрицателния установителен иск по чл. 21, ал. 4 СК обаче е налице презумпция за наличие на съвместен принос, която размества доказателствената тежест. Поради това ответникът не следва да установява приноса си, а ищецът следва да опровергае наличието на оборимо предполагаемия принос на ответника. Цели се доказването на отрицателен факт – липсата на принос, но самото доказване става чрез доказването на положителни факти, които изключват отричания.

Предмет на доказване е пълната липса на принос[26]. Ищецът провежда главно (а срещу законна оборима презумпция – обратно) пълно доказване, ответникът – насрещно доказване, което цели само да разколебае убедителността на доказателствата, които ищецът представя, но не и да установи главния факт от значение за изхода на спора[27]. Преценката на съда е дали по отношение на придобиването на даден/и вещни права има принос като цяло[28]. Ако незначителна част от вещта е била придобита в резултат на съвместен принос, спрямо съответната идеална част би възникнала съпружеска имуществена общност, тъй като в случая чл. 23, ал. 2 СК не би могъл да се приложи по аналогия[29].

Пълна липса на принос би могла да има при напълно дезинтересиране от живота в семейството или при обективна невъзможност за наличие на принос в определен период от време. Като примери обикновено се посочват наличието на трайна и продължителна фактическа раздяла между съпрузите, тежко заболяване на единия съпруг, изтърпяване на наказание лишаване от свобода, прахоснически живот на единия от съпрузите[30]. Презумпцията за съвместен принос запазва своето действие и при настъпила фактическа раздяла между съпрузите. В тази връзка с Тълкувателно решение № 35 от 14.VI.1971 г., ОСГК, в което е прието, че придобитите имущества през време на фактическата раздяла… се включват в семейната имуществена общност. Такова разрешение е възприето само в случаите на краткотрайни фактически раздели. Когато се касае до продължителна фактическа раздяла, при която е изключена всякаква физическа, духовна и икономическа връзка между съпрузите, това може да е свързано с липса на принос в придобивките на някой от двамата съпрузи.

Върховният съд допуска липсата на принос да бъде установена и в хипотезата на придобиването на право на собственост въз основа на договор за издръжка и гледане. Според практиката на ВКС, когато няколкото длъжници по такъв договор са съпрузи и са поели едно неделимо по своята същност задължение за издръжка и гледане и на кредитора са били осигурявани в пълен обем поетите по сключения договор грижи само от единия длъжник, липсата на изпълнение от другия не може да доведе до разваляне на сключения договор, а отношенията между изпълнилия и неизпълнилия задължението си длъжник следва да се уредят с оглед предвидения в него специален ред почл. 21, ал. 4 СК. В конкретния случай ВКС приема, че единият от съпрузите няма пряко материално съдействие за придобиване на процесния имот, тъй като същият е бил собственост на родителите на другия съпруг, прехвърлен е лично на последния със сделка, която прикрива действителен алеаторен договор за прехвърляне на имота срещу задължение за издръжка и гледане. ВКС констатира и липса на косвен принос в придобиването –ответникът съпруг не е живял в имота, не е допринесъл с нищо за придобиване на собствеността му, не е полагал никакви грижи за прехвърлителите, а по време на брака не е работел и преимуществено семейството се е изхранвало с парите, спечелени от съпруга ищец. В резултат на тези изводи ВКС приема, че е индивидуална собственост на ищцата на основание чл. 21, ал. 4 СК. Тези изводи трудно биха могли да бъдат подкрепени, доколкото от значение за приноса е моментът на придобиването на правото, а не последващи обстоятелства, свързани с изпълнението на поетите във връзка с придобиването задължения.

Личното притежание на придобитото по време на брака може да не е свързано единствено с липсата на принос, а с оглед характера или начина на неговото придобиване (по наследство, дарение, чрез преобразуване на лично имущество). Оттук доказването на лично титулярство невинаги е свързано с оборване на презумпцията за съвместен принос[31].

VII. Средства за оспорване на презумпцията за съвместен принос

Оборването на презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК със сила на пресъдено нещо става само по съдебен ред[32]. Това обаче не означава, че съпрузите не биха могли извънсъдебно или съдебно да признаят помежду си липсата на принос, но без предявяване на иска по чл. 21, ал. 4 СК от някой от тях. Такова тяхно изявление може да се съдържа например в споразумение между съпрузите при развод по взаимно съгласие, като в частта, с която се отрича липсата на принос спрямо някой от имотите, споразумението би имало характер на установителен договор (Тълкувателно решение № 3/2015 от 29.11.2018 г. ОСГК на ВКС), който ще бъде насочен към установяване на действителното правно положение с декларативно и регулиращо действие. Изводът е, че приносът може да бъде отречен и по други начини[33]. Същевременно в съдебната практика се приема, че иск по чл. 21, ал. 4 СК е недопустим в хипотеза, при която съпрузите са постигнали споразумение в производството по развод относно имуществените си отношения, тъй като то има характер на спогодба по чл. 365 ЗЗД, която може да има вещно-прехвърлително действие от влизане в сила на решението за развод, като правното положение е такова, каквото е отразено в споразумението, независимо от това какво е било преди неговото подписване и влизане в сила на бракоразводното решение. След като страните са уговорили в споразумението, че придобитите по време на брака имоти след прекратяването му остават в съсобственост и са посочили какви са квотите им в съсобствеността, предвиденото в чл. 9 и чл. 20а ЗЗДи законовата възможност за вещно-транслативен ефект на споразумението с решението за развод изключват в следващ исков процес да се установи пълна трансформация на лично имущество или различни квоти. След като страните са посочили в споразумението, че придобитата по време на брака вещ след прекратяването му остава в съсобственост, те признават, че тя е имала качеството на СИО и е недопустима и претенцията за установяване, че имотът изобщо не е бил в режим на СИО поради липса на съвместен принос[34].

Д-р Петър ТОПУРОВ, адвокат, главен асистент в Института за държавата и правото при Българската академия на науките
______
[1] Първоначално влязлата в сила редакция на чл. 21, ал. 4 СК е неточна, визирайки иск за значително по-голям принос, който дублира иска по чл. 29, ал. 3 СК, но с изменение на СК от 2010 г. това несъвършенство е преодоляно.
[2] Този характер на иска се споделя и от Петкова, Ц. Вж. Право на собственост и други вещни права. София: ИК „Труд и право“, 2021, с. 201. Така и Малчев, М. Искът по чл. 21, ал. 4 СК за липсата на съвместен принос. – В: Собственост и право, 2012, № 9, с. 35. Обратната теза поддържа Матеева, Е. Семейно право на Република България. Варна: ВСУ „Черноризец Храбър“, 2009, с. 289, характеризирайки го като положителен установителен иск, но разсъждавайки върху все още неизменената правна уредба. Решение № 20 от 26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1409/2020 г., I г. о., ГК: „За разлика от иска за установяване на пълна или частична трансформация, по иска за установяване липса на съвместен принос по чл. 21, ал. 4 СК следва да се обори презумпцията за съвместен принос от ищеца по този иск“.
[3] Станева, А. В: Семеен кодекс. Приложен коментар. София: ИК „Труд и право“, 2015, с. 75. Малчев, М. Цит. съч., с. 37. Димитров, Н. Иск за липса на съвместен принос (чл. 21, ал. 4 СК). В: Ръководство за граждански съдебен състав. Книга трета. НИП, 2025, с. 408.
[4] Малчев, М. Цит. съч., с. 37.
[5] Определение № 132 от 20.07.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 265/2020 г., II г. о., ГК.
[6] Ненова, Л. Семейно право на Народна република България. Книга първа. Нова редакция от проф. Методи Марков. София: Софи-Р, 2009, с. 265.
[7] Матеева, Е. Цит. съч., с. 289.
[8] Станева, А. Цит. съч., с. 74.
[9] Малчев, М. Цит. съч., с. 38.
[10] Точка 1 на Тълкувателно решение № 1/2018 от 07.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС.
[11] Петкова, Ц. Цит. съч., с. 201
[12] Малчев, М. Цит. съч., с. 37.
[13] Решение № 31 от 4.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1919/2020 г., I г. о., ГК.
[14] Решение № 384 от 18.01.2016 г. по гр. д. № 6443/2014 г.: „Съгласно разпоредбите на чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.), съответно чл. 21, ал. 1 от действащия СК от 2009 г. вещите и правата върху вещи, както и паричните влогове, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи независимо от това на чие име са придобити. Според тези текстове съпружеската имуществена общност възниква върху вещи, придобити през време на брака в резултат на съвместен принос на съпрузите, като чл. 21 от действащия СК касае случаите, когато в имуществените отношения между съпрузите е приложим законовият режим на общност. В СК от 1985 г. (отм.) – чл. 19, ал. 3, съответно чл. 21, ал. 3 СК от 2009 г., е въведена оборима презумпция за наличието на съвместен принос. Според практиката на ВКС оборването на презумпцията може да се извърши само по съдебен ред чрез предявяване на положителен установителен иск, че ищецът е собственик на определено вещно право, тъй като ответникът няма принос в придобиването по смисъла на чл. 19, ал. 2 СК (отм.), съответно чл. 21, ал. 2 СК от 2009 г., така и чрез предявяване на отрицателен установителен иск, че ответникът не е собственик, съответно съсобственик на определено вещно право, поради липса на принос в придобиването му. И чрез двата иска ищецът, който се легитимира като приобретател в документа, обективиращ придобивно основание по време на брака, ще защити твърдяното от него еднолично придобиване на правото на собственост, съответно на друго ограничено вещно право, поради липса на принос на другия съпруг, опровергавайки презумпцията, че придобиването на вещи по време на брака е резултат на съвместния принос на съпрузите и респ. включването на вещното право в режима на съпружеска имуществена общност. В двата случая предмет на доказване ще бъде липсата на принос във всичките му форми“.
[15] Тълкувателно решение № 2/2022 от 20 януари 2025 г., ОСГК на ВКС.
[16] Петкова, Ц. Цит. съч., с. 201.
[17] Ненова, Л. Семейно право. Книга първа. Нова редакция от проф. Методи Марков. София: Софи-Р, 2009, с. 265 и бележка под линия на с. 265 и 266. Вж. и Ненова, Л. Семейно право…, 1994, с. 171, където се излагат и опасения за наличие на сериозни аргументи в подкрепа на другата теза, като имущественото значение на приноса и целта да не се допусне неоснователно обогатяване.
[18] Станева, А. Цит. съч., с. 74.
[19] Малчев, М. Цит. съч., с. 41.
[20] Матеева, Е. Цит. съч., с. 122.
[21] Ненова, Л. Семейно право…, с. 266. Матеева, Е. Цит. съч., с. 122.
[22] Тълкувателно решение № 35 от 14.VI.1971 г., ОСГК: „Въпросът за собствеността на тези имущества, придобити от съпрузите, не е уреден ясно от чл. 13 или друг текст на СК, поради което и на основание чл. 2 ЗЗД и чл. 13 СК на поставения въпрос – влизат ли в семейната имуществена общност придобитите от съпрузите имущества през време на дългата фактическа раздяла, за придобиването на които другият съпруг няма никакъв принос, следва да се отговори, че за тези имущества всеки от съпрузите може да предяви против другия съпруг установителен иск, за да докаже, че те не са общо имущество, а лично негово. Това тълкуване на чл. 13, ал. 1 СК се приема от ОСГК за най-правилно, защото то отговаря на духа и смисъла на закона“.
[23] Определение № 94 от 18.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 287/2016 г., I г. о., ГК, позовавайки се на Решение № 1372 от 28.01.2009 г. по гр. д. № 5932/2007 г.,II г. о. На обратната позиция е Решение № 105 от 31.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3751/2018 г., I г. о., ГК, в което се отрича този иск по чл. 21, ал. 4 СК по отношение на бракове, прекратени преди влизане в сила на СК от 2009 г.
[24] Малчев, М. Цит. съч., с. 36.
[25] В обр. см. Димитров, Н. Цит. съч., с. 413. Презумпцията е доказателствено правило, което няма материалноправно действие. Така Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 3/2015 г., ОСГК.
[26] Тълкувателно решение № 2/2022 от 20 януари 2025 г., Върховният касационен съд на Република България. Матеева, Е. Цит. съч., с. 122. Станева, А. Цит. съч., с. 73. Гоцев, В. Имуществени отношения между съпрузите по Семейния кодекс. София: Наука и изкуство, 1985, с. 17. Цел на иска не е да се изключи вещта от съпружеската имуществена общност, а да се опровергае нейното презумптивно попадане в общността. В обратния смисъл вж. Решение № 455 от 15.07.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 2898/2023 г., което приема, че искът е приложим само спрямо вещи, които са попаднали в общността.
[27] Определение № 397 от 18.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 583/2018 г., I г. о., ГК.
[28] Станева, А. Цит. съч., с. 73.
[29] Ненова, Л. Семейно право…, с. 266. Петкова, Ц. Цит. съч., с. 201.
[30] Малчев, М. Цит. съч., с. 39. Тълкувателно решение № 2/2022 от 20 януари 2025 г. на ВКС. Виж и Решение № 85 от 03.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4360/2016 г., II г. о., ГК: „В конкретния случай е безспорно установено, че ответникът няма материално съдействие за придобиване на процесните две вещи – покупната им цена е заплатена със средства от заеми, впоследствие върнати на кредиторите от ищцата. Ответникът няма и косвено съдействие за придобиване на процесното имущество, тъй като липсват доказателства за какъвто и да е, макар и минимален, негов принос. Напротив, установено е, че той не е допринесъл с нищо за придобиване на собствеността, не е полагал никакви грижи за семейството и за детето, преимуществено е бил без работа; когато изкарвал пари, ги харчел за алкохол и злоупотребявал с него; упражнявал насилие спрямо ищцата и ѝ създавал допълнителни грижи да изплаща заемите му и глобите, наложени му като водач на МПС, ремонта на автомобила… Предвид така установените отношения между съпрузите, които са в отклонение от законово уредените принципи на взаимност и грижа за семейството (чл. 14 и чл. 17 СК), не може да се приеме, че сключените заеми, посредством които е осигурено заплащането на цената на вещите, са за задоволяване нужди на семейството по смисъла на чл. 32, ал. 2 СК, така че изплащането им да създава само облигационни отношения между съпрузите. Гореизложеното сочи на основателност на иска по чл. 21, ал. 4 СК, доколкото процесните две вещи са придобити изцяло без принос на ответника.“
[31] Станева, А. Цит. съч., с. 73.
[32] Ненова, Л. Семейно право…, с. 265. Станева, А. Цит. съч., с. 73. Димитров, Н. Цит. съч., с. 408.
[33] Решение № 13 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3888/2015 г., III г. о., ГК.
[34] Определение № 3812 от 31.07.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1656/2024 г., I г. о., ГК.