Търговците са основният субект на търговските правоотношения. Търговското предприятие от своя страна представлява средството, чрез което търговците извършват своята търговска дейност. В състава на търговското предприятие се включват три групи елементи – субективни права, юридически задължения и фактически отношения.
Търговското предприятие представлява съвкупност от тези 3 групи елементи, която съвкупност се разглежда от Търговския закон като самостоятелен правен обект, който принадлежи на търговеца и който като всеки друг правен обект може да бъде предмет на прехвърлителни и непрехвърлителни сделки. Търговският закон (ТЗ) е уредил само продажбата на търговско предприятие, но търговското предприятие може да бъде и предмет на други прехвърлителни сделки – дарение, замяна и други. При тази продажба се приема, че се прехвърлят всички права и задължения и фактически отношения, притежавани от търговеца към момента на продажбата. Ако страните желаят някое от правата да не бъде прехвърлено, то е необходимо това изрично да бъде посочено в договора за продажба.
Договорът за прехвърляне на търговско предприятие е регламентиран в чл. 15 от Търговския закон, където „предприятие“ е дефинирано като „съвкупност от права, задължения и фактически отношения“, а не като поединично определени и индивидуализирани недвижими вещи, както е при ипотеката.
Продажбата на търговско предприятие, съгласно чл. 15 ТЗ, задължително се извършва в писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните. В договора се конкретизира предприятието, което се продава. Особеността тук следва от специалната разпоредба на чл. 97, ал. 2, т. 2, според която при сделка с търговско предприятие, материалният интерес се определя от балансовата стойност на дълготрайните активи на предприятието за изтеклото тримесечие.
Прехвърлянето на търговското предприятие се оповестява чрез вписване в търговския регистър, а до влизане в сила на Закона за търговския регистър (ЗТР) – и чрез обнародване в „Държавен вестник“. Вписването се извършва едновременно по партидите на отчуждителя и на правоприемника (чл. 16, ал. 1 ТЗ).
Съгласно чл. 15, ал. 3 ТЗ отчуждителят и прехвърлителят отговарят солидарно пред кредиторите, ако няма друго споразумение с тях. Солидарността обезпечава кредиторите и възниква по силата на закона.
По силата на чл. 16, ал. 4 ТЗ, когато с договора се прехвърля недвижим имот или вещно право върху такъв имот, договорът се вписва и в имотния регистър в службата по вписванията по местонахождението на имота. Не е трудно да се установи, че с тази разпоредба се прави отклонение от общата норма на чл. 18 ЗЗД, според която договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. От друга страна, сделките, извършвани по реда на чл. 16, ал. 4 ТЗ, не се считат за възмездни сделки с недвижими имоти. В практиката те се приравняват към апортните вноски, които изрично са освободени от местен данък (аргумент от чл. 48, ал. 1, т. 9 от Закона за местните данъци и такси). Всички по-горе споменати елементи са необходими за действителността на продажбата на търговско предприятие, т.е. да породи тя желаните от страните правни последици – прехвърлянето на собствеността. Когато в състава на предприятието са включени и други права, за отчуждаването на които се предвижда специален ред, то при тяхното прехвърляне се спазва този ред и предписаната от закона форма. Например прехвърлянето на права върху патентовани изобретения и полезни модели, марки и промишлен дизайн се осъществява чрез вписването на договора в съответните регистри на патентното ведомство, след вписването му в търговския регистър. Ако предприятието включва вземания, обезпечени с ипотека, за да има действие по отношение на ипотеката, прехвърлянето трябва да се впише в имотния регистър след вписването му в търговския регистър – чл. 171 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) във връзка с чл. 12, ал. 2 и чл. 17 ПВ.
Вписването в службата по вписванията има само оповестително действие и целта му е разрешаване на конкуренцията на права между лица, които са придобили последователно собствеността на имота, т.е. това вписване има правното значение, което има вписването на всеки друг акт за недвижим имот – да даде гласност за извършено по отношение на имота действие.
Тази правна характеристика на вписването по чл. 16, ал. 4 ТЗ предопределя и реда, по който същото следва да бъде извършено. Това е редът за вписване на актове относно недвижими имоти, установен в раздел ІІ на Правилника за вписванията (ПВ). Доколкото не е сред конкретно посочените в чл. 4 ПВ актове, подлежащи на вписване, договорът за продажба на търговско предприятие следва да се причисли към категорията „други актове, за които е предвидено със закон, че подлежат на вписване“ по смисъла на препращането в чл. 4, б. „и“ ПВ. Оттук и изводът, че по отношение на вписването по чл. 16, ал. 4 ТЗ освен специалните изисквания, съдържащи се в тази норма, трябва да са изпълнени и всички общи изисквания по чл.6 ПВ.
Изискването, което е поставено в чл. 6, ал. 1, б. „в“ ПВ е подлежащият на вписване акт да съдържа описание на имота до който се отнася. Следователно при вписване прехвърляне на търговско предприятие, съдията по вписванията следва да извърши проверка на съдържанието (Определение № 776 от 09.12.2011 г. на ВКС по т.д. № 98/2011 г., ІІ т.о., ТК) на подлежащия на вписване акт за спазване на изискванията по чл. 6, ал. 1, б. „в“ ПВ – описание на имота с изискуемите от закона индивидуализиращи белези.
Искането за вписване на прехвърлянето на търговско предприятие трябва да е съобразено и с разпоредбата на чл. 6, ал. 3 ПВ, изискваща в случаите когато актът касае имот, попадащ в район с одобрена кадастрална карта, описанието на имота да се извършва съобразно кадастралните данни по чл. 60, т. 1-7 от Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР). В тези случаи към акта се прилага и скица-копие от кадастралната карта, издадена от Агенцията по геодезия, картография и кадастър (АГКК).
На следващо място, съгласно разпоредбата на чл. 264, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), вписването на договора за прехвърляне на търговско предприятие се допуска след представяне на писмена декларация от прехвърлителя, че няма непогасени подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски, а наличието или липсата на непогасени данъчни задължения за имота – предмет на договора, се удостоверява в данъчната оценка. Съдията по вписванията носи отговорност по чл. 265 ДОПК за заплащане на задълженията, дължими от прехвърлителя при вписване на акт без представена декларация.
За вписването на горецитирания договор се дължи държавната такса, предвидена в чл. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията, а именно: 0,1% върху цената, по която е таксуван актът, определена съобразно удостоверения материален интерес по чл. 97, ал. 1, т. 2 и ал. 3 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност (ЗННД).
Предвидените в Търговския закон вписвания на продажбата на търговско предприятие както в търговския, така и в имотния регистър, имат за цел да дадат преди всичко гласност на определени обстоятелства относно определени правни субекти, като същевременно тази информация е вярна и актуална. Ето защо, ако едно и също обстоятелство е предвидено за вписване в двата регистъра, то следва да е посочено еднозначно (Решение № 86 от 14.06.2010 г. на ВнАС по ч.т.д. № 307/2010 г., ТО).
Както бе упоменато по-горе, ако в предприятието – предмет на продажбата, е включен и недвижим имот вписването се извършва от съдията по вписванията по местонахождението на имота (Решение № 115 от 01.10.2009 г. на ВКС по т.д. № 308/2009 г., І т.о., ТК). Допустимостта на касационното обжалване по приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е обоснована с Определение № 346 от 09.06.2009 г..Материалноправният въпрос за фактическия състав на сделката за прехвърляне на търговско предприятие и в частност за значението на вписването му по съответната партида, е решаван противоречиво от съдилищата.
С обжалваното решение е прието, че вписването е елемент от фактическия състав на сделката за прехвърляне на търговско предприятие. Не е осъществено прехвърляне на предприятие като сделка по смисъла на чл. 15 и 16 ТЗ, тъй като прехвърлянето на предприятие не е вписано в търговския регистър по партидата на отчуждителя и на правоприемника (съгласно чл. 16, ал. 1 ТЗ) в редакцията му към момента на сключване на договора, и не е обнародвано в „Държавен вестник“ (съгласно чл. 16, ал. 2 – отм. ТЗ).
Съобразно изложеното, ВКС – І т.о. приема за правилна практиката в Решение № 111 от 05.02.2001 г. по гражд.д. № 1412/2000 г. на V г.о. и Решение № 811 от 10.01.2007 г. по т.д. № 432/2006 г. на І т.о. В тази връзка е счел, че обжалваното въззивно решение е неправилно.
„В противоречие с тази практика на ВКС, въззивният съд се е произнесъл по този въпрос и е направил незаконосъобразен извод, че след като договорът за прехвърляне на предприятие не е бил вписан по надлежния ред, той не е произвел правното си действие, поради което ищецът не се легитимира като собственик на процесните недвижими имоти. Това нарушение е довело до неизлагане на фактически и правни изводи относно наличието на останалите елементи от фактическия състав на предявения от касатора иск, т.е. липсва произнасяне по съществото на спора, което налага обжалваното решение да се отмени, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд“.
По изложените съображения, ВКС – І т.о. е отменило Решение от 21.01.2009 г. по в. гражд.д. 101/2008 г. на ОС – Монтана.
В подобен смисъл на постановеното по-горе по реда на чл. 290 ГПК Решение на ВКС, ТК е и Решение № 122 от 31.12.2009 г. по т.д. № 122/2009 г., І т.о. на ВКС.
Допустимостта на касационното обжалване по приложно поле е обоснована с Определение № 349 от 10.06.2009 г. Решението на Окръжния съд – Монтана е неправилно.
„Погрешно е прието, че вписването на прехвърляне на търговско предприятие има конститутивно действие и че същото е елемент от фактическия състав на сделката, поради което неспазването му води до неосъществяването й.
Вписването в търговския регистър има различни последици.
Новият Закон за търговския регистър (ДВ, бр. 34 от 2006 г.) не променя действието на вписването, уредено в Търговския закон и Гражданския процесуален кодекс, освен с оглед конкуренция между последиците на вписването и обнародването, предвид отпадането на последното като способ за оповестяване на третите лица.
Съгласно чл. 4а ТЗ (ДВ, бр. 80 от 2000 г., отм. бр. 38 от 2006 г.), относим към конкретния случай, вписването в търговския регистър има поначало оповестително действие.
Същият принцип е залегнал и в чл. 7, ал. 2 ЗТР, като следва да се отчита, че нормата е транспонирана в нашето право от чл. 3, ал. 7 от Първа директива на Съвета от 09.03.1968 г.
В съдържанието на чл. 4а ТЗ (отм.), респективно чл. 7, ал. 2 ЗТР, са включени две правни норми, първата от които е свързана с обстоятелството, че вписването няма конститутивно действие, освен ако закон изрично предвижда това. Това означава, че само в изрично предвидени от закона случаи вписването става елемент от правопораждащ фактически състав и в този случай е условие за настъпване на желаните правни последици“.
В мотивите си настоящия състав на ВКС подчертава, че в конкретния случай, при прехвърляне на търговското предприятие по реда на чл. 15 и сл. ТЗ, нито вписването, нито обнародването имат конститутивно действие за прехвърлителната сделка, осъществена посредством договор от 21.03.2002 г.
Ноторно известно е, че за конститутивни вписвания се считат тези по чл. 67 и чл. 140, ал. 4 ТЗ.
„В настоящия случай съдът е допуснал смесване на оповестителното действие на вписването (то е характерно за всички вписвания) и на конститутивния ефект от вписването. Оповестителното действие се отнася до третите лица. От деня на вписването вписаните обстоятелства се считат за известни и на тези трети лица, на които те преди това не са били известни. Или, оповестителното действие на вписването може да бъде окачествено като необорима презумпция за знание на вписани обстоятелства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение, е отменил въззивно решение от 21.07.2008 г. по в. гражд.д. № 110/2008 г. на Окръжен съд – М. Връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.“
Законосъобразен е отказът на съдията по вписванията да впише договор за прехвърляне на търговско предприятие, когато той е представен за вписване в имотния регистър преди да е вписан в търговския регистър (Определение № 346 от 11.12.2008 г. по ч.т.д. № 283/2008 г., І т.о., ТК на ВКС). Причината за това е, че вписването в търговския регистър е елемент от фактическия състав на сделката, поради което е предпоставка за вписването й в имотния регистър. „Прехвърлянето на предприятие се счита за „несъществуващо“ преди вписването му в търговския регистър, което е и основание за постановяване на отказ за вписване“.
В същата връзка и с аналогични доводи, посочени по-горе с Определение № 296 от 20.04.2011 г. на ВКС по ч.т.д. № 168/2011 г., І т.о., ТК не е допуснато касационно обжалване на Определение № 230 от 07.02.2011 г. по ч. гражд.д. № 15/2011 г. на П. окръжен съд.
В своето изложение, инкорпорирано в частната касационна жалба, касаторът е счел, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК, като е поставил въпросите – „налице ли е преюдициалност на вписването в търговския регистър по отношение на вписването в имотния регистър в хипотезата на чл. 16, ал. 4 ТЗ. Следва ли да се извърши вписване в имотния регистър на договор с нотариална заверка на подписите за прехвърляне на част от търговското предприятие, първо да е налице такова вписване в търговския регистър.“
Извън това, че обоснованото противоречие от касатора няма за предмет разрешаването на поставените от него въпроси, то и фактически такова противоречие не е налице, тъй като въззивният съд изрично е приел, че вписването на сделката по чл. 15 ТЗ няма конститутивно действие. Приел е също така, че подлежащите на вписване актове следва да отговарят на конкретни изисквания, от което е направил извод, че извън проверката, дали представеният за вписване акт отговаря на посочените формални изисквания, съдията по вписванията няма правомощия да извършва проверка дали са налице материалноправните предпоставки за прехвърляне на търговското предприятие. Освен това, съдията по вписванията е констатирал и неизпълнение на формалните предпоставки за вписване на продажбата в имотния регистър, а именно- липса на декларация по чл. 264, ал. 1 ДОПК, удостоверение за данъчна оценка, балансова стойност на дълготрайните активи, необходима за определяне на държавната такса, и др. С оглед тези предпоставки, които определят наличие на различен релевантен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, страната не е сочила каквито и да било доводи, определящи наличие на приложно поле на касационно обжалване.
Специфичен случай, касаещ задължението за предоставяне на удостоверение за данъчна оценка в производството по вписване, е разгледан в Определение от 17.11.2011 г. по ч. гражд.д. № 2188/2011 г. на Окръжен съд – В. В него се приема, че когато в прехвърляното търговско предприятие е включена фотоволтаична централа, за извършване на вписването не е необходимо предоставянето на удостоверение за данъчна оценка, тъй като въпросната централа не представлява сграда по смисъла на закона и поради това не подлежи на облагане по реда на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ. Въз основа на заключението на 3-членната експертиза, назначена по чл. 72, ал. 2 ТЗ, фотоволтаичната централа е описана като „съвкупност от съоръжения, включваща ограда, присъединително съоръжение, контейнер…с две помещения, рекламен билборд, контейнер и … соларни полета…., състоящи се от инвертори, носеща метална конструкция и рамки за модулите – фотоволтаични панели и кабели“. Въззивният съд приема, че нито една от изброените вещи не е трайно прикрепена към земята и поради това не представлява недвижима вещ по смисъла на чл. 110, ал. 1 ЗС. Ето защо, макар и построените съоръжения да представляват „строеж“ по смисъла на § 5, т. 38 от ДР към ЗУТ, те нямат качеството на сгради. След като включените във фотоволтаичната централа вещи са движими, те не следва да бъдат декларирани по чл. 10, ал. 1 ЗМДТ и за тях е невъзможно издаването на удостоверение за данъчна оценка.
С оглед на гореизложеното, непредставянето на удостоверение за данъчна оценка за посочените движими вещи не може да бъде основание да се откаже вписването на договора за прехвърляне на търговското предприятие, част от което се явяват те.
Не е допуснато касационно обжалване и на Решение № 478 от 10.07.2008 г. по гражд.д. № 1251/2007 г. на Б. окръжен съд с Определение № 673 от 14.07.2009 г. на ВКС по гражд.д. № 359/2009 г., І г.о., ГК. В него е обсъден друг съществен въпрос за вписването на продажбата на търговско предприятие, а именно:
„Въпросът за вещния прехвърлителен ефект на постановлението за възлагане на един недвижим имот, който е бил предмет на публична продан, е уреден в чл. 384, ал. 2 ГПК (отм.), аналогичен на чл. 496, ал. 2 ГПК. Въпросът, който в действителност се поставя в касационната жалба, не е за този ефект, а за последиците от придобиване на имота от трето лице и вписване на правата му преди вписването на възлагателното постановление. Този въпрос обаче не стои по делото, с оглед безспорно установеното обстоятелство, че възлагателното постановление е вписано под № 428 от 19.02.2004 г., удостоверено с печат и подпис на съдията по вписванията на гърба на възлагателното постановление, като справката от службата по вписванията, на която се позовава жалбоподателят, е непълна и не съдържа вписванията преди констативния нотариален акт и продажбата от 2005 г. Не е обуславящ изхода на делото и въпросът за последиците от искането на взискателя за прекратяване на изпълнителното производство, с оглед данните по делото, че то е направено на 10.02.2004 г., след издаване на възлагателното постановление, което е съществувало към 03.02.2004 г., видно от съобщението от производството пред СИ, и към този момент са настъпили последиците на чл. 384, ал. 2 ГПК (отм.).
Изводът, до който е стигнал в случая въззивният съд, е следният:
„Възлагателно постановление, влязло в сила и вписано в службата по вписванията, става противопоставимо на трети лица и сделка по нотариален акт няма желания от страните транслативен ефект, ако е извършена след влизане в сила на постановлението за възлагане на имота и след вписването му в службата по вписванията.“
Интересни за практиката въпроси са поставени в касационна жалба срещу Решение № 717 от 25.10.2010 г. по гражд.д. № 735/2010 г. на П. апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Окръжен съд – С.З. Решение № 74 от 18.05.2010 г. по т.д. № 74/2009 г.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е аргументирано с твърдението, че същото съдържа произнасяне по значими за делото материалноправни въпроси, а именно: 1. Ако в договора за продажба на търговско предприятие по чл. 15 ТЗ е записано, че липсва недвижим имот, а след това се установи, че в актива на търговското предприятие такъв съществува, преминава ли собствеността върху недвижимия имот върху преобретателя на търговското предприятие; 2. За тълкуването на договорите в съответствие с изискванията на чл. 20 ЗЗД.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отд., като е взел предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
„За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявен по чл. 108 ЗС ревандикационен иск, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал активната си материалноправна легитимация като собственик на процесния недвижим имот. Решаващият състав е преценил, че с договора за продажба на търговско предприятие от 22.07.2008 г., на който се позовава ищцовото дружество като придобивно основание, не е прехвърлено правото на собственост върху претендирания имот, тъй като същият не е бил част от неговия предмет. Този извод е аргументиран с липсата на каквото и да било описание на недвижимия имот в договора по чл. 15 ТЗ, в съответствие с императивното изискване на чл. 6, ал. 1, б. „в“ и ал. 3 от Правилника за вписванията във връзка с чл. 16, ал. 4 ТЗ, както и с наличието на изрично отбелязване в чл. 1, изр. 2 от същия, че „ в активите на предприятието липсват недвижими имоти и права върху тях по смисъла на чл. 16, ал. 2 ТЗ.“ Като неоснователен въззивната инстанция е счела довода на дружеството, че прехвърлителното действие на договора за продажба на търговско предприятие обхваща и онези права, които страните са изключили изрично от неговия предмет. В тази връзка е застъпено становището, обосновано с разпоредбите на чл. 15, ал. 2 и чл. 236, ал. 2, т. 1 ТЗ, че не съществува законова пречка предмет на прехвърлителната сделка по чл. 15 ТЗ да бъде не цялото, а само част от търговското предприятие.
Определение № 710 от 08.10.2012 г. на ВКС по т.д. № 338/2012 г., ІІ т.о., ТК, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 335 от 15.12.2011 г. на АС – В. Т. по в. гражд.д. № 447/2011 г., разглежда приложението на чл. 16, ал. 4 ТЗ във връзка с обявяване за нищожна на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД на договор за учредяване на договорна ипотека в нотариален акт, поради липса на съгласие на собственика на имота към датата на учредяването й. Съдът е приел, че към датата на учредяване в полза на касатора (фирма – София) на договорната ипотека върху имот-собственост на трето реално задължено лице (фирма – гр. Р.), то това дружество не е имало намерение да се обвързва с поемане на задължение по този договор като реално задължено лице. Основание за тази констатация е наличието на предхождащ сключването на договор за ипотека договор за прехвърляне на търговско предприятие, сключен на 16.07.2007 г., по силата на който (фирма) прехвърля търговското си предприятие на (фирма) – гр. Р., който договор не е бил вписан в службата по вписванията, съгласно чл.16, ал.4 ТЗ и на второ място, че самият договор за ипотека е бил сключен при представителна власт, основана на пълномощно от 2005 г., с което пълномощникът е бил овластен да се разпорежда с цялото движимо и недвижимо имущество на (фирма) – гр. Р, което пълномощно първо: предхожда придобиването на правото на строеж от страна на дружеството-упълномощител, и второ е общо, т.е. имотът не е индивидуализиран, а и самата форма на пълномощното е опорочена: не е с нотариално удостоверени подпис и съдържание, съгласно чл. 37, ал. 1 ЗЗД. По така изложените съображения, решаващият съдебен състав е направил извод за липса на надлежно изразено съгласие от страна на собственика на имота към датата на сключване на договора за ипотека за поемане на задължения по него.
В случая жалбоподателят не формулира конкретен правен въпрос в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а вместо това навежда в касационната си жалба оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост.
Именно по изложените съображения, настоящият състав на ВКС е счел, че не е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Друг съществен въпрос при вписването на договора за прехвърляне на търговско предприятие е този за направените от молителя разноски в производството по вписване.
В този смисъл е Определение № 590 от 13.07.2010 г. по ч.т.д. № 383/2010 г., т.о., ТК на ВКС.
Поискано е вписване на договор за прехвърляне на предприятие – чл. 16, ал. 4 ТЗ. По това искане е била внесена държавна такса от 1203,32 лв. По същото това искане е постановен отказ с влязло в сила определение, поради преценката на съдията по вписванията, че не са налице предпоставките на чл. 16, ал. 1 ТЗ. Дружеството – молител е поискало връщане на внесената държавна такса, за което е получил отказ от съдията по вписванията. Именно този отказ да бъде върната платената такса за вписване е предмет на въззивно и касационно обжалване.
Въззивният съд потвърждава отказа на съдията по вписванията.
Крайният извод, до който стига ТК – ВКС, състав на І т.о. в по-горе цитираното определение, е следният:
„Съгласно чл. 541 ГПК разноските по охранителните производства са за сметка на молителя, независимо дали производството е приключило с извършване на охранителното действие (в случая – вписване на договора) или с мотивиран отказ то да бъде допуснато. Не намира приложение разпоредбата на чл. 4б ЗДТ, доколкото таксата е внесена в рамките на охранителното производство по чл. 530 ГПК във връзка с чл. 16, ал. 4 ТЗ и действията на съдията по вписванията са под режима на част VІ на ГПК.“
Предвид горното, ВКС оставя без уважение частната касационна жалба срещу Определение № 54 от 12.02.2010 г. по ч. гражд.д. № 24/2010 г. на Окръжен съд – Т.
В заключение можем да отбележим, че продажбата на търговско предприятие представлява специфичен комплексен договор, с който се прехвърля собствеността върху всички права, задължения и фактически отношения, включени в неговия състав. При продажбата на търговското предприятие съгласно ТЗ не е необходимо да се посочват изрично всички елементи в състава на прехвърленото предприятие и в този смисъл говорим за прехвърляне на правни съвкупности. Следователно търговското предприятие е правна съвкупност, която може да включва в състава си и недвижими имоти (каквато правна съвкупност представлява и наследството). Поради това режимът при вписване на сделки с предмет търговско предприятие трябва да бъде идентичен с режима на вписване на друга позната у нас правна съвкупност, каквато е наследството. При вписването на прехвърляне на наследство изискването на чл. 6, ал. 1, б. „в“ ПВ е неприложимо и по същите съображения, по които това изискване е неприложимо за правната съвкупност на наследството, трябва да бъде неприложимо за търговското предприятие като правна съвкупност. Ако такова едно предложение за изменение на чл. 6, ал. 2 ПВ бъде прието, това би допринесло за преодоляване на всички трудности при вписването на прехвърляне на търговско предприятие в момента. Последните са породени с оглед изпълнение на чл. 6, б. „в“ ПВ – в по-голямата си част от договорите недвижимите имоти не са индивидуализирани подробно или не са посочени въобще, което е основание за отказ от вписване от страна на съдиите по вписванията.
Елена КРЪШКОВА, съдия по вписванията
