Ако за обективиране момента на настаняване на бежанците в домовете и земите по Закона за селскостопанското настаняване на бежанците (ЗССНБ) (ДВ, бр. 213 от 18.12.1926 г.) няма доказателства, правото на собственост се придобива от момента на сключване на договора с държавата.
Имотите, включително и внесените в ТКЗС, придобити преди образуване на ТКЗС възмездно на името на единия съпруг, са съпружеска общност, ако бракът е заварен към момента на влизане в сила на СК от 1968 г.
С чл. 1, ал. 1, буква “к” от Закона за опрощаване на задължения към държавата (ДВ, бр. 73 от 15.09.1964 г.) се опрощават неизплатените вноски по ЗССНБ.
Чл. 3 ЗССНБ (отм.)
Чл. 103 СК от 1968 г. (отм.)
Чл. 1, буква “б”, ал. 5 и чл. 18б от Наредбата-закон за облекчаване бежанците, настанени по ЗССНБ (ДВ, бр. 201 от 14.09.1937 г.) (отм.)
Чл. 1, ал. 1, буква “к” от Закона за опрощаване на задължения към държавата
Производството е по чл. 290 ГПК.
С Определение № 507/09 г. от 19.06.2009 г. по гражд. д. № 399/2009 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 943/31.07.2008 г., постановено по гражд. д. № 1623/2007 г. на ВОС, с което е отменено решение
№ 1546//21.05.2007 г., постановено по гражд. д. № 2547/2005 г. на ВРС, и вместо това е отхвърлен искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предявен от касаторката П. Г. Б., да се признае за установено по отношение на М. П. Н., 3. Н. Н., П. К. Т., К. П. Т., М. П. Н., Д. Б. И., Е. Б. М., Г. С. Г., П. С. Я., К. С. С., С. Н. С. и Н. К. Г., че към 1956 г. П. Д. Г. е притежавала в режим на съпружеска имуществена общност с Н. Н. Г. правото на собственост върху нива от 12,160 дка в м. “Д. с.” и нива от 12,130 дка в м. “Ч. т.”, придобити на основание Закона за селскостопанско настаняване на бежанците (ДВ, бр. 213 от 1926 г.) и при условията на евентуалност и на придобивна давност.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – СК от 1968 г. и необоснованост.
Ответниците по касация не вземат становище.
Върховният касационен съд, I г.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена против подлежащо на обжалване въззивно решение на ВОС, изхожда от процесуално легитимирана страна, постъпила е в срок, поради което съдът я преценява като допустима.
По делото е установено, че ищцата П. Г. Б. е наследник на майка си С. Н. Я., която е наследник на П. Г. Д., починала на 12.04.1971 г. Ответниците са наследници на Н. Н. П., починал на 17.05.1975 г. Двамата наследодатели Н. и П. са сключили граждански брак на 28.10.1971 г. и двете страни не са техни общи наследници. С протокол от 15.10.1927 г. наследодателят на ответниците Н. Н. П. е оземлен като бежанец по Закона за селскостопанско настаняване на бежанците (ДВ, бр. 213 от 1926 г.). Издаден е нот. акт № 46, т. VII/11.09.1943 г., с който е удостоверено придобиването от държавата по този закон на четири имота от Н. Н., между които и имота от 12,16 дка и от 12,13 дка. С решение № 0169/11.11.1993 г. е признато правото на възстановяване на собствеността върху този имот, доказан с нот. акт 46/1943 г., а с решение № 8008/19.09.2000 г. е признато правото на възстановяване върху нивата от 12,13 дка, от която реално е възстановена площ от 8,9 дка.
РС е уважил иска, като е приел, че имотите са придобити по време на брака на наследодателите, с внасянето им в ТКЗС не е изгубена собствеността върху тях и тъй като към момента на смъртта на съпругата е действал СК от 1968 г. (отм.), на основание чл. 103 от същия, имотите са станали съпружеска общност, тъй като са придобити възмездно.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решението на РС, като е приел, че предявеният иск е неоснователен поради това, че с включване на процесните имоти в ТКЗС е изгубено правото на собственост от наследодателя на ответниците Н. Н. Г., починал на 16.05. 1975 г., и независимо, че бракът, сключен между него и П. Д. Г. през 1937 г. и прекратен със смъртта й на 12.04.1971 г., е бил заварен от СК от 1968 г., то имота, придобит през 1943 г., не е станал съпружеска общност. Съдът е изложил съображения и относно това, че наследодателят на ответниците автоматично е изгубил собствеността върху процесните земеделски имоти, които е придобил на основание Закона за селскостопанско настаняване на бежанците (ДВ, бр. 213 от 1926 г.), тъй като е преустановил плащането на вноските. За последния извод съдът се е позовал на чл. 1, б. “б” от Наредбата-закон за облекчаване на бежанците, настанени по Закона за селскостопанско настаняване на бежанците (ДВ, бр. 201 от 14.09.1937 г.) в редакцията му, приета с Указа за изменение и допълнение на Наредбата-закон за облекчаване на бежанците, настанени по ЗССНБ (ДВ, бр. 177 от 30.07.1948 г.). Преценен е като неоснователен и евентуалният иск за придобиване правото на собственост по давност, тъй като имотите са станали държавна собственост и не е могло да се придобиват по давност съгласно чл. 222 и 223 от Закона за държавния бюджет, отчетността и предприятията (ДВ, бр. 7 от 1934 г.).
Решението по основно предявеното придобивно основание е неправилно, защото е постановено при противоречие с материалния закон и е необосновано.
Съгласно чл. 3 от Закона за селскостопанското настаняване на бежанците (ЗССНБ) (ДВ, бр. 213 от 18.12.1926 г.) бежанците стават собственици на домовете и земите, в които са настанени, от момента на настаняването им. За обективиране на този момент няма доказателства. Протоколът за оземляване от 15.10.1927 г. не е представен, поради което не може да се приеме, че още от 1927 г. (преди да сключи брак с П. Д.) наследодателят на ответниците е бил настанен в процесните земеделски земи. Такъв извод не може да се направи и от указание № 438/04.03.1940 г., тъй като съдържанието му удостоверява само това, че има оземляване с посочените протоколи и цената на имотите. Затова съгласно чл. 3 ЗССНБ следва да се приеме, че правото на собственост е възникнало от момента на сключване на договора с държавата, оформен с нот. акт № 46/11.09.1943 г. Към този момент наследодателите на страните са били в граждански брак, сключен още през 1937 г.
Неправилно, в противоречие с материалния закон и Решение № 4/1996 г., с които ВКС се съобразява в задължителната си практика (ТР № 1/2004 г. на ОСГК), както и в противоречие с тази задължителна практика, въззивният съд е приел, че с внасяне на имотите в ТКЗС е изгубено правото на собственост върху тях. Както е подчертано в посочените актове, с внасяне на имотите в ТКЗС са изгубени само реалните им граници. Правото на собственост върху тях обаче никога не е било отчуждавано от държавата. ТКЗС е установило право на кооперативно земеползване върху внесените земеделски земи и тези, които са изключени от регулацията, но то не е придобило правото на собственост върху тях на никакво основание. Предвид изгубване на реалните граници върху имотите е било ограничено и правомощието на собствениците за разпореждане с имотите. Формално обаче те са останали собственост на тези, които са ги притежавали до отнемането им от ТКЗС, тези земи е могло да бъдат предмет на делба съгласно чл. 71 ЗН, отменен едва през 1992 г. (ДВ,
бр. 60 от 24.07.1992 г.).
Възивният съд е отговорил неправилно и на въпроса станало ли е това имущество съпружеска общност. Имотите са придобити възмездно с договор с държавата през времетраенето на брака между наследодателите преди колективизацията и брака е заварен от СК от 1968 г. Съгласно чл. 103 СК от 1968 г. правилата на този кодекс относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имуществата, придобити преди влизането му в сила от съпрузи при заварени бракове. Налице са всички предпоставки на този текст, поради което имотите, с които е бил възмездно оземлен наследодателят на ответниците, за които е издаден нот. акт № 46/1943 г., са станали съпружеска общност. Въззивното решение е постановено в противоречие с този текст и последователната практика по прилагането му, поради което е неправилно и на това основание.
Касационно разглеждане е допуснато и по въпроса изгубено ли е правото на собственост върху имотите, придобити по Закона за селскостопанско настаняване на бежанците, ако след колективизацията е преустановено плащането на вноските, покриващи цената. Изводът на въззивния съд, че автоматично наследодателят на ответниците е изгубил правото на собственост, тъй като не е платил четири последователни вноски, е формиран в противоречие с чл. 1, б. “б”, ал. 3 и чл. 18б от Наредбата-закон за облекчаване на бежанците, настанени по Закона за селскостопанско настаняване на бежанците (ДВ, бр. 201 от 14.09.1937 г.) в редакцията му, приета с Указа за изменение и допълнение на Наредбата-закон за облекчаване на бежанците, настанени по ЗССНБ (ДВ, бр. 177 от 30.07.1948 г.). Действително цитираната норма предвижда, че неплащането на четири последователни вноски представлява отказ от недвижим имот. Отпадането на правата обаче не е предвидено като автоматично, а се извършва по административен ред, съобразно редакцията на същия текст, а текстът на чл. 18б от същия нормативен акт изисква за отнемане на имота министърът на финансите да издаде заповед, в която да уреди и въпроса с изплатените вноски до този момент. По делото липсват доказателства за констатирано неплащане на вноски от наследодателя, а и за издаване на заповед на министъра на финансите за отнемане на имота. Нещо повече – видно от счетоводните книги на ТКЗС, от които са представени две страници към 01.1953 г.
Н. Н. – син на Н. П., е внесъл в ТКЗС нива от 8 дка и нива от 12 дка, а към 1956 г. наследодателят на ответниците Н. Г. е внесъл в ТКЗС нива от 12 дка. Тъй като правото на собственост върху имотите, с които са оземлени бежанците, не се губи автоматично и не е издаден административен акт – заповед на министъра на финансите за отнемането му, наследодателят на ответниците е запазил правото на собственост върху имотите, с които е оземлен. Именно с това тълкуване на закона следва да се разбира и приетият тЗакон за опрощаване на задължения към държавата (обн. ДВ, бр. 73 от 15.09.1964 г.), който възивният съд не е приложил. С
чл. 1, ал. 1, б. “к” от същия изрично и безусловно е предвидено опрощаване на задълженията по отменения Закон за селскостопанско настаняване на бежанците. Така въззивното решение е постановено и в противоречие с този нормативен акт.
Предвид констатираното противоречие с материалния закон и необоснованост, обжалваното решение следва да се отмени. Тъй като спорът е изяснен от фактическа страна и делото не се нуждае от събиране на нови доказателства, и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, настоящата инстанция следва да постанови решение по същество. След прекратяване на съпружеската общност поради смърт на съпругата и при приложението на чл. 14, ал. 7 СК от 1968 г., според който съпругът при сънаследяване с низходящи не наследява от частта от прекратената съпружеска общност след смъртта на другия съпруг, следва да се приеме, че наследодателката на ищцата П. Д. притежава 1/2 ид.ч. от възстановените два земеделски имота.
Или в обобщение, касационната жалба е основателна, поради което въззивното решение следва да се отмени, като вместо това се постанови решение по съществото на спора, с което предявеният иск да се уважи. Съобразно този резултат, на касаторката П. Г. Б. следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски, доказани до размер 175 лв.
