С приближаване на новата данъчна година е добре да бъдат напомнени промените при формиране на облагаемата основа за данъка върху недвижимите имоти на предприятията, които ще се прилагат от 01.01.2011 г.
В чл. 10, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) законодателят е посочил кои са обектите на облагане с данък върху недвижимите имоти. Това са сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, а в някои случаи и поземлените имоти извън тях. По правило българският закон има действие на територията на страната, поради което не подлежат на облагане имоти на български граждани и предприятия, намиращи се в чужбина. Общата формулировка на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ търпи ограничения и във връзка със случаите на необлагаеми и освободени от облагане имоти.
На основание чл. 3 ЗМДТ още в края на миналата година министърът на финансите одобри нови образци на данъчни декларации по чл. 14 и 17, които са обнародвани в “Държавен вестник”.
В светлината на образеца на декларация по чл. 14 ЗМДТ формулировката на чл. 10, ал. 1 придобива по-голяма конкретност. В декларацията облагаемите обекти са посочени като “земя”, “сграда”, “земя и сграда”. Сградите са разделени на жилищни, които могат да бъдат: къща, вила, лятна кухня, жилищен блок, гараж, друга второстепенна сграда (обори, хамбари, навеси и др.), и на нежилищни, които могат да бъдат: търговска, производствена (промишлена), селскостопанска или друга нежилищна. Земята също може да се ползва със стопанска или нестопанска цел. Както гражданите, така и предприятията могат да притежават и от двата вида имоти, но от влизане в сила на закона (01.01.1998 г.) до 31.12.2010 г. облагаемата основа на нежилищните имоти на предприятията за данъка по глава втора, раздел I от ЗМДТ се формираше по различен начин от облагаемата основа на имотите на гражданите.
В края на 2009 г. бяха направени промени в този начин на формиране на облагаемата основа.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗМДТ от 01.01.2011 г. данъчната основа на нежилищните имоти на предприятията ще бъде по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка съгласно Приложение № 2, а за жилищните имоти, както досега, остава данъчната оценка съгласно Приложение № 2. Именно тази законодателна промяна наложи изменения в досегашните образци на данъчни декларации по чл. 14 и 17 ЗМДТ.
Декларацията по чл. 14 ЗМДТ винаги е имала по-общ характер, което личи от формулировката на текста. Тази декларация се подава за новопостроените или придобитите по друг начин имоти от собственика, носителя на ограниченото вещно право на ползване или концесионера. Вижда се, че законодателят не прави разлика във вида на имота, нито дали данъчно задълженото лице е гражданин или предприятие.
За разлика от общата формулировка на чл. 14 ЗМДТ текстът на чл. 17, ал. 1 ЗМДТ се отнася до специална хипотеза. Декларацията по чл. 17, ал. 1 ЗМДТ не се подава от всички данъчно задължени лица, а само от предприятията. Освен това тя не визира всички облагаеми обекти, а само нежилищните имоти.
При сравнение на сроковете за подаване на декларации също се вижда разлика. Срокът за подаване на декларация по чл. 14 ЗМДТ е два, съответно шест месеца при наследяване на имот. Предприятията подават декларация по чл. 17 ЗМДТ в 2-месечен срок от придобиването на нежилищен имот, съответно от учредяването на право на ползване. Срокът за подаване на декларация по чл. 17 ЗМДТ е формулиран без препратка към шестмесечния срок при наследяване.
Трябва да посочим, че юридическите лица, каквито са част от предприятията, също могат да наследяват по завещание при това както жилищни имоти (например къща), така и нежилищни (например фабрика, собственост на физическо лице). Физическите лица, регистрирани като еднолични търговци, наследяват на общо основание както по закон, така и по завещание. Затова няма основание шестмесечният срок при наследяване на имот от предприятие да не се прилага и при подаване на декларация по чл. 17 ЗМДТ. Предвиждането на шестмесечен срок за подаване на декларация по чл. 17 ЗМДТ е необходимо във връзка с нова ал. 2 на чл. 17, съгласно която за жилищните и нежилищните имоти, върху които имат право на собственост, съответно им е учредено ограничено вещно право на ползване, предприятията подават декларации по реда и в сроковете по чл. 14 ЗМДТ. Както ще видим по-нататък, декларацията по чл. 14 ЗМДТ трябва да бъде подадена преди декларацията по чл. 17 ЗМДТ. Когато предприятието има право да ползва шестмесечния срок по чл. 14 ЗМДТ, няма как да спази 2-месечния срок по чл. 17 ЗМДТ и да подаде декларацията по чл. 17 ЗМДТ като втора, след декларацията по чл. 14 ЗМДТ.
Мястото на подаване на декларациите по чл. 14 и 17 ЗМДТ е общината по местонахождението на имота. За разлика от подоходните данъци (корпоративен данък и данък върху доходите на физическите лица), където връзката между задълженото лице и администрацията се определя от адреса (седалището) на длъжника, при данъците върху имотите връзката е в зависимост от местонахождението на имота. Това е общ принцип за определяне на приложимото право съобразно местонахождението на недвижимата вещ, който при данъците намира специфично проявление при връзката между компетентния административен орган и длъжника.
Декларациите по чл. 14 и 17 ЗМДТ са различни от гледна точка на своето действие. Декларацията по чл. 14 ЗМДТ няма установително действие и не може да служи като изпълнително основание, ако данъкът не бъде внесен в срок. Облагаемата основа (данъчната оценка) на недвижимите имоти на гражданите се определя от служител на общинската администрация по норми съгласно Приложение № 2 в зависимост от вида на имота, местонахождението, площта, конструкцията и овехтяването и се съобщава на данъчно задължените лица.
За разлика от това декларацията по чл. 17 ЗМДТ може да има установително действие, защото в нея предприятията посочват освен характеристиките на имота и размера на дължимия данък. За данъците до 2010 г. включително установителното действие на декларацията по чл. 17 ЗМДТ се проявяваше във всички случаи, когато предприятието сочеше отчетни данни и размер на данъка. За данъците, определяни от 2011 г., установителното действие на декларацията по чл. 17 ЗМДТ ще се прояви, ако отчетната стойност на имота е по-висока от данъчната му оценка и представлява облагаема основа. “Отчетна стойност” е стойността при счетоводното завеждане на актива (имота) или обезценената/преоценената му стойност, когато е извършена оценка след първоначалното му счетоводно завеждане.
Установителното действие на декларацията по чл. 17 ЗМДТ не може да се прояви, както и досега, ако липсват счетоводни данни и предприятието не може да определи отчетната стойност, а оттам и размера на данъка. В този случай данъчната оценка се определя от служител на общинската администрация, като могат да бъдат ползвани и вещи лица. Разходите по определянето са за сметка на данъчно задълженото лице.
Въпреки че декларацията по чл. 14 ЗМДТ няма установително действие, тя не само има всеобхватно значение в сравнение с декларацията по чл. 17 ЗМДТ, но вече придобива и водеща роля. В последното указание, включено в новия образец на декларацията по чл. 14 ЗМДТ, се посочва, че тя се попълва винаги преди тази по чл. 17 за същия имот. В таблицата по т. 7, колона 11 от декларацията по чл. 17 ЗМДТ се вписва номерът на част първа или част втора (1, 2 и пр.) и поредният номер на обекта от таблица 3 на декларацията по чл. 14 ЗМДТ. Или при попълването на данните трябва да се спазва поредността и видът на обектите в двете декларации. Самото входиране на декларациите в общинската администрация трябва да се извършва, като първо постъпва декларацията по чл. 14 ЗМДТ, а след това нейният вх. № се попълва в декларацията по чл. 17 ЗМДТ.
За нежилищните имоти на предприятия, придобити или върху които е учредено право на ползване преди 01.01.2010 г., декларации по чл. 14 ЗМДТ се подават в срок до 30.06.2010 г. В тези случаи в декларацията по чл. 14 ЗМДТ се декларират същите обекти и в същата поредност, посочени в подадената преди това декларация по чл. 17 ЗМДТ.
При сравнение между новите и старите образци на декларациите по чл. 14 и 17 ЗМДТ ще се види, че в декларацията по чл. 17 ЗМДТ е отпаднал текстът, включен накрая на всяка страница, че за неверни данни се носи наказателна отговорност. Този текст е останал само в декларацията по чл. 14 ЗМДТ, тъй като с оглед на нейната водеща роля и на необходимостта тя вече да бъде подавана във всички случаи на притежаван имот от предприятие, не е необходимо да фигурира и в декларацията по чл. 17 ЗМДТ.
Данъкът върху недвижимите имоти се заплаща на четири равни вноски в следните срокове: от 1 февруари до 31 март, до 30 юни, до 30 септември и до 30 ноември на годината, за която е дължим. Обикновено за година, в която се правят промени в начина на определяне на данъчната основа, първият срок се определя от 1 март до 30 април, като се запазва възможността платилите целия данък в този срок да ползват отстъпка от 5 на сто. Предполагаме, че така ще стане и през данъчната 2011 г., въпреки че промяната в данъчната оценка се отнася само до предприятията, не и до гражданите, и то не за всички имоти, а само за нежилищните сгради на предприятията.
Съгласно чл. 7, ал. 1 ЗМДТ таксата за битови отпадъци (ТБО) като местна такса се определя въз основа на необходимите материално-технически и административни разходи по предоставяне на услугата, но най-често в практиката таксата се определя съобразно облагаемата основа за данъка върху недвижимите имоти. Обикновено сроковете за плащане на ТБО също съвпадат със сроковете за плащане на данъка върху недвижимите имоти. В общините, където е предвидена отстъпка и за ТБО при плащането в първия срок, трябва да се има предвид, че общинският съвет трябва да приеме акт, с който да посочи, че за 2011 г. първият срок за внасяне на ТБО и за ползване на отстъпката ще бъде съобразен с по-късния срок за плащане и на данъка, ако законодателят предвиди такъв.
Доц. д-р Ганета МИНКОВА
