Кодексът на международното частно право1 (КМЧП) въведе нов стълкновителен режим на личните и имуществените отношения между съпрузите на мястото на отменената, базирана на едностранни стълкновителни норми уредба в Семейния кодекс2. Новата, основана на многостранни стълкновителни норми регламентация, е хармонизирана със съвременните европейски изисквания, поради което осигурява допълнителни важни предпоставки за приобщаване на Република България към единния европейски пазар и европейското правно пространство. В основата й стои стремежът да бъде постигнато оптимално съчетание между предвидимост и гъвкавост, което се осигурява чрез подходяща комбинация между изрични стълкновителни норми с ясно фиксиран критерий на привързване и приложимост на правото на държавата, която е в най-тясна връзка с отношението. Предложените от законодателя стълкновителни норми в областта на съдържанието на семейните отношения съвместяват чрез алтернативно привързване принципа на гражданството с критерия на обичайното местопребиваване, в духа на съвременните миграционни процеси и пронизващия ги европейски принцип на свободното движение на хора, услуги и капитал. Съществено нов момент е допускането на автономията на волята, което свидетелства за навлизането на този принцип в нови категории частноправни отношения с международен елемент, които досега се считаха за забранена територия за тази специфична субективна привръзка3, независимо от съществените препоръки, които Институтът по международно право отправя още през 1987 г. на сесията си в Кайро. Сред тях се открояват тези за предоставяне на съпрузите в материята на личните съпружески отношения на възможност за избор между общия lex patriae и общия lex domicilii, когато общото им местожителство не е в отечествената им държава, а в имуществените отношения – за избор между lex patriae и lex domicilii4.
Може да се каже, че установените в КМЧП стълкновителни разрешения в тяхната цялост отразяват модерните и отговарящи на европейските интеграционни процеси критерии, както и присъщите на международното частно право идеи за международночастноправна справедливост и международна хармония на решенията5.
1. Правна уредба според КМЧП
Според чл. 79, ал. 1 КМЧП личните отношения между съпрузи се уреждат от тяхното общо отечествено право. Алинея втора постановява, че личните отношения между съпрузи с различно гражданство се уреждат от правото на държавата, в която е тяхното общо обичайно местопребиваване, а когато такова не е налице – от правото на държавата, с която и двамата съпрузи общо са в най-тясна връзка.
Имуществените отношения между съпрузи се уреждат съгласно алинея трета на чл. 79 КМЧП от правото, приложимо към техните лични отношения. Член 79, ал. 4 КМЧП обаче позволява съпрузите да изберат за уреждане на имуществените си отношения приложимо право, ако това е допустимо от обективно приложимото право (lex causae), което може да приеме формата на общо отечествено право, право по общото обичайно местопребиваване или право на най-тясната връзка6. Следователно единният статут на личните и имуществените отношения ще действа ако lex causae не допуска автономията на волята, или ако съпрузите не са се възползвали от предложената възможност да я упражнят.
2. Предпоставки за валиден избор на приложимо право към имуществените отношения между съпрузите
За да могат съпрузите да изберат приложимото право към имуществените си отношения, което да изключи действието на обективно приложимия правопорядък, трябва да са налице шест групи предпоставки: 1) отношението трябва да е с международен елемент; 2) автономията на волята трябва да е допустима съгласно обективно приложимото право; 3) съгласието за избор на приложимо право трябва да е дадено изрично и в писмена форма; 4) от гледна точка на време съгласието трябва да е постигнато преди или след сключването на брака; 5) съгласието за избор на приложимо право може да се отнася до цялата съвкупност от имуществени права или до отделно или отделни имуществени права, ако са в достатъчна степен обособими в рамките на имуществения комплекс като цяло; 6) споразумението за избор на приложимо право трябва да бъде валидно сключено и действително. КМЧП урежда част от тези предпоставки изрично, а останалите се извеждат по аналогия от правилата за избор на приложимо право във връзка с договорите (чл. 93 и сл. КМЧП) и с непозволеното увреждане (чл. 105 и сл. КМЧП).
2.1. Наличие на съпружеско имуществено отношение с международен елемент и съотношение с чисто вътрешните отношения
Ако отношенията между съпрузите се свързват изцяло с един единствен правопорядък, автономията на волята няма да може да осъществи присъщия й ефект да дерогира както диспозитивните, така и императивните норми на обективно приложимото право и да ги замени с диспозитивните и императивните норми на избраното от страните право7. Международният елемент при съпружеските имуществени отношения може да приеме различна форма – различно гражданство на съпрузите, еднакво гражданство на съпрузите, но общо обичайно местопребиваване след сключването на брака в държава, различна от държавата на общата им националност, или дори обичайно местопребиваване само на единия от съпрузите в друга държава, различна от държавата на общото им гражданство. Интересно е дали местонахождението само на едно имуществено право, например недвижима вещ, на територията на друга държава, представлява достатъчно ясно откроен международен елемент, който оправдава упражняването на автономия на волята за имуществените отношения между съпрузите по повод на него. Струва ми се, че това не следва да бъде a priori изключено.
По чисто вътрешни имуществени отношения съпрузите могат да прибягнат до свободата на договаряне, която дава възможност съпрузите да изберат диспозитивна уредба на чужда държава, т.е. да упражнят т.нар. материалноправно препращане, но само в рамките и при спазване на императивните норми на държавата, с която отношението е изцяло свързано. Така диспозитивната норма на обективно приложимия закон ще се замени от диспозитивната норма на избраното право. Различно е при автономията на волята, упражнена спрямо съпружески имуществени отношения с международен елемент, защото тя води до отклоняване на императивни норми и привличане на тяхно място на такива, принадлежащи към друг правопорядък8. Независимо от това, автономията на волята при всички частноправни отношения с международен елемент търпи ограниченията на механизма на особените повелителни норми (чл. 46 КМЧП) и обществения ред (чл. 45 КМЧП). Възниква въпросът, дали императивните норми на българското право по въпросите на съпружеската имуществена общност9 представляват особени повелителни норми или свръхповелителни норми, т.е. норми, които с оглед на техните предмет и цел трябва да бъдат приложени, независимо от избраното чуждо право, съгласно чл. 46, ал. 1 КМЧП. Отговорът на този въпрос трябва да бъде отрицателен. При чисто вътрешно отношение безусловно тези норми няма да могат да бъдат дерогирани в резултат на упражняване на свобода на договаряне, но при отношение с международен елемент те на общо основание търпят ефекта на автономията на волята, като биват отклонени в полза на избрания от страните статут. Интерпретирането на тези “обикновени” императивни норми като свръхповелителни норми10 би довело до обезсмисляне на стълкновителната уредба на съпружеските имуществени отношения с международен елемент, доколкото самата тя съдържа в себе си възможността за подчиняването им на правопорядък, който е различен от българския, независимо от начина на неговото определяне – на основата на обективна или на субективна привръзка. Едва ли може да се твърди, че нормите на българското право относно съпружеската имуществена общност защитават фундаментални ценности от обществен интерес, от които не следва да се допуска отклонение при никакви обстоятелства, дори при наличие на валиден международен елемент. Третирането на разглежданите норми като свръхповелителни норми би довело до неоправдано смесване на нормативни изисквания, което не може да не бъде за сметка на целостта на режима, който ще се прилага спрямо съответните отношения. А интегритетът и логическата съгласуваност на уредбата са от важно значение в материята на имуществените отношения между съпрузите, които по правило имат дълготраен характер и изискват стабилитет. Затова, независимо дали българското право е в ролята на lex fori или на обективно приложимо право при дадени съпружески имуществени отношения, то ще бъде изцяло изместено и заместено от lex voluntatis, когато страните са избрали да подчинят правоотношението си на чуждо право съобразно предоставената им от чл. 79, ал. 4 КМЧП възможност.
2.2. Допустимост на избора на приложимо право
Действително КМЧП преодолява традиционното пространство на договорните отношения и предлага автономията на волята и в доскоро недостъпната за нея сфера на имуществените отношения между съпрузите11. Възможността съпрузите да изберат правото, което ще урежда имуществените им отношения, се базира на взаимността и общия им интерес. Предимство на това нормативно разрешение е, че осигурява гъвкавост и отразява нуждите на модерната динамика в семейния живот. Разпоредбата на чл. 79, ал. 4 КМЧП обаче поставя едно основно допълнително условие към избора – той трябва да е допустим от обективно приложимото право, както е посочено в чл. 79, ал. 1 и 2 КМЧП.
Приетата постановка е в отклонение от широко утвърденото в законодателствата и в доктрината разбиране, че становището на обективно приложимия правопорядък не трябва да бъде меродавно за допустимостта на автономията на волята. Достатъчно е държавата на съда да я допуска. По въпросите на съпружеските имуществени отношения обаче действащото българско международно частно право изисква да се изследват стълкновителните норми на обективно приложимото право във връзка с наличието на субективна привръзка, която може да бъде използвана само в пределите, осигурени за нея от това право. Трябва да се приеме, че механизмът на препращането тук е изключен и единствено позицията на съответния правопорядък, посочен в чл. 79, ал. 1 и 2 КМЧП, трябва да бъде проверена, но не и на трети правопорядък, към който той би могъл да препраща. Ако общото отечествено право на съпрузите препраща към правото на друга държава, намираща се в някаква връзка с отношението, то това право не следва да играе никаква роля при решаването на въпроса за допустимостта на избора. Струва ми се, че обратното становище би било в противоречие с нормата на чл. 79, ал. 4 КМЧП и може да доведе до обезсмисляне на възприетото стълкновително разрешение за зачитане на отношението на обективно приложимото право по въпроса за автономията на волята, независимо от възраженията, които това разрешение е от естество да породи поради особения си характер12. То има сериозния недостатък, че затруднява предвидимостта на приложимото право, защото освен международното частно право на съда, страните трябва да изследват и стълкновителните норми на обективно приложимия правопорядък, за да изяснят доколко тяхната автономия на волята по въпросите на съпружеските им имуществени отношения би била валидна. От друга страна, основания в подкрепа на обуславянето на автономията на волята от обективно приложимото право не могат да бъдат търсени и в особения характер на нормите, уреждащи режима на съпружеските имуществени отношения. Както стана ясно, тези норми не могат да бъдат определени като свръхповелителни норми, надделяващи над иначе избрания статут и претендиращи за приложимост въпреки и редом с него – може да се каже, че тенденцията на развитие на законодателството в разглежданата област даже е предложените от него режими да имат във все по-висока степен диспозитивен характер13. Ето защо, трудно може да се твърди, че специфичното стълкновително разрешение на чл. 79, ал. 4 КМЧП брани значими, инкорпорирани в императивни норми легитимни интереси на обективно приложимото право, чието съблюдаване непременно трябва да бъде неотклонимо осигурено. Но дори да има отделни такива интереси и норми, те ще бъдат зачетени чрез механизма на съобразяването на особените повелителни норми на всяка друга държава, с която отношението е в тясна връзка, ако тези норми според правото на създалата ги държава трябва да бъдат приложени, независимо кое право е определено като приложимо от стълкновителната норма на кодекса. За да реши дали да съобрази такива особени повелителни норми, съдът трябва да вземе предвид тяхното естество и техния предмет, както и последиците от прилагането или неприлагането им (чл. 46, ал. 2 КМЧП).
2.3. Изисквания към вида и формата на съгласието за избор на приложимо право
Според чл. 80 КМЧП изборът на приложимо право трябва да бъде в писмена форма с дата и подпис на съпрузите. Както при допустимостта, така и по въпроса за съгласието за избора регламентацията на автономията на волята при имуществените отношения между съпрузите е специална спрямо регламентацията й в областта на договорите с международен елемент. Съгласието за избор на приложимо право трябва да бъде изрично и не може да бъде изведено конклудентно от поведението на страните. Формата на съгласието задължително трябва да бъде писмена. Писмената форма се въвежда в качеството на форма за действителност (ad solemnitatem) на споразумението за избор. Мълчаливият избор на приложимо право е недопустим за съпружеските имуществени отношения. Обяснението е в необходимостта от яснота и безпротиворечивост относно пророгирането на статута, на който те да бъдат подчинени, а това е обусловено от неговата важност за съпрузите и от интересите на третите лица, които трябва да бъдат защитени. Поради тази причина съдът не само не може да се осланя на евентуални, хипотетични намерения на съпрузите, но и не следва да полага никакви усилия за установяване на действителната им обща воля, доколкото тя не е инкорпорирана в писмено споразумение. Нито обстоятелствата, при които е сключен бракът, нито последващи данни, например наличието на пророгационна клауза за избор на компетентен съд за решаване на спорове, могат да бъдат меродавни за волята на страните да подчинят имуществените си отношения на избран от тях статут, за разлика от относително либералните изисквания спрямо съгласието за избор на приложимо право при договорите с международен елемент14.
2.4. Момент на избор на приложимо право към имуществени отношения между съпрузи
Според чл. 80, ал. 3 КМЧП изборът може да бъде направен преди или след сключване на брака. Съпрузите могат да променят или да отменят избора на приложимо право. Това разрешение е в синхрон с разпоредбата на чл. 93, ал. 4 КМЧП, според която страните могат по всяко време да уговорят към договора да се прилага право, различно от това, което го е уреждало до този момент, т.е. да направят последващ избор или да променят направения избор. Третото изречение на ал. 3 на чл. 80 КМЧП постановява, че когато изборът е направен след сключване на брака, той поражда действие от момента на сключването на брака, освен ако страните са уговорили друго. Така ще се запази единният режим на имуществените отношения, което обикновено е желано от страните и от съда. За разлика от чл. 93, ал. 4 КМЧП, според който правата на третите лица не се засягат от промяната на приложимото право, настъпила след сключването на договор, чл. 80 КМЧП не споменава нищо по въпроса за защитата на тези лица. Независимо от това обаче, защитното разрешение трябва да се прилага по аналогия заради принципите на правната сигурност и защитата на оборота, които безусловно изискват правата, придобити от трети лица по силата на действалото до момента на последващия избор право, да бъдат запазени. Това може да е било право, избрано преди сключването на брака, или обективно приложимо право в една от трите разновидности по чл. 79, ал. 1 и 2 КМЧП, което впоследствие се е оказало неподходящо по някаква причина, и съпрузите са решили да го променят чрез нов избор. Следователно, дори когато последващият избор действа ретроактивно от момента на сключване на брака, т.е. страните не са уговорили, че той ще има действие ex nunc, правата на третите лица не се засягат от промяната на приложимото право, настъпила след сключването на брака.
Възможно е съпрузите да отменят избор на приложимо право, направен преди брака, без обаче да сключат споразумение за избор на ново приложимо право. Това означава, че действието на обективно приложимото право, определено в зависимост от релевантния фактор на привързване, се възстановява. Въпреки че не е казано изрично, това възстановяване се осъществява ретроактивно, което означава, че обективно приложимото право действа от момента на сключване на брака, при запазване на правата, придобити от третите лица под действието на избраното и впоследствие отменено право. Тук аналогията с уредбата на последващия избор на приложимо право е напълно оправдана.
КМЧП не посочва краен момент, до който съпрузите могат да избират приложимо право.
2.5. Предмет на автономията на волята
Съпрузите могат да подчинят имуществените си отношения на всяка една правна система, която пожелаят, стига това да е допустимо по обективно приложимото право. Член 79, ал. 3 КМЧП сам по себе си не ограничава автономията на волята до определени правопорядъци, намиращи се по силата на дадени фактори на привързване в определено отношение с правоотношението. Не е нужно също така някой от елементите на отношението да се намира във връзка с държавата, чието право се избира. Пределите на допустимост на автономията на волята обаче ще трябва да бъдат почерпени от обективно приложимото право, което може и да въвежда определени ограничители на автономията на волята, от типа на споменатите15. Ако това е така, те трябва да бъдат съобразени. В противен случай изборът на приложимо право ще бъде невалиден и съпружеските имуществени отношения ще се оценяват по обективно приложимото право. Това е още едно съображение, което говори против обременителното за съпрузите подчиняване на автономията на волята на обективно приложимото право. Още повече, че диспозитивните стълкновителни норми (т.е. стълкновителните норми, които могат да бъдат изцяло дерогирани чрез упражняване на автономия на волята) не се отнасят само до материи, които са уредени изключително с диспозитивни материални норми, а дават възможност да се избере приложимото право и по материи, които съдържат и императивни материални норми. Пример за такива норми могат да бъдат вътрешните материални норми, отнасящи се до съпружеска имуществена общност, които обаче при семейно отношение с международен елемент нямат основание за безразделна важимост и биват отклонени в полза на друго обективно приложимо право. На същото основание тези норми следва да могат да бъдат изцяло дерогирани в полза на избрано от страните право, чрез упражняване на автономия на волята.
Поради изложените причини трябва да се приеме, че de lege ferenda автономията на волята в областта на имуществените отношения между съпрузите трябва да бъде неограничена и да не зависи от становището на обективно приложимото право относно нейната допустимост.
Интересен е въпросът, дали съпрузите могат да направят избор на повече от едно приложимо право за отделни обекти на имуществените си отношения, или трябва да подчинят имуществените си отношения в тяхната цялост на едно избрано право. Въпросът се свежда до това, дали т.нар. depecage или splitting е допустим. Кодексът не дава изричен отговор на този въпрос и в този смисъл трябва да се прецени доколко общите положения в областта на автономията на волята се прилагат тук. Така, според чл. 93, ал. 3 КМЧП, при договорите с международен елемент страните могат да направят избор на приложимо право за целия договор или за част от него. Не съществува основание да се отрече изцяло допустимостта на разделянето на статута при имуществените отношения между съпрузите16. Възможността за частичен избор на приложимото право може да се изведе по аналогия на чл. 93, ал. 3 КМЧП, съответно чл. 3, ал. 1 от Римската конвенция. Както и в другите материи обаче тази възможност не трябва да води до противоречиви и несигурни резултати. В този смисъл depecage (splitting) може да се практикува само за обекти, които могат да бъдат обособени достатъчно ясно от останалата съвкупност от имуществени права. Например отношенията между съпрузите по повод на недвижима вещ, намираща се в държава, различна от държавата на избраното право, могат да бъдат подчинени на правопорядъка по нейното местонахождение, lex rei sitae. Това би имало предимството да доведе до прилагане на едно и също право по въпросите както на имуществените отношения, така и на вещноправния режим на съответните вещи, по правило недвижими17.
2.6. Сключване и действителност на споразумението за избор на приложимо право
Сключването и действителността на споразумението за избор се уреждат от избраното право, а не от обективно приложимото право, което остава да действа само по отношение на допустимостта и пределите на автономията на волята. Тази стълкновителна норма трябва да се разглежда заедно с нормата на чл. 80, ал. 1 КМЧП, отнасяща се до писмената форма на избора на приложимо право, защото тя надделява над привързването към избраното право, що се отнася до въпросите на изразяването и формата на съгласието за избора.
Правоспособността и дееспособността на съпрузите във връзка с имуществените им отношения, включително по повод на споразумение за избор на приложимо право, ще се урежда от общите правила в чл. 49 и сл. КМЧП. В това отношение е необходимо е да се прави разграничение с брачната дееспособност, която представлява част от условията за сключване на брака, и в този смисъл подлежи на привързване по силата на стълкновителната норма на чл. 76 КМЧП.
Весела СТАНЧЕВА-МИНЧЕВА, доктор по право
__________________
1 Обн., ДВ, бр. 42 от 17.05.2005 г.
2 Според отменения чл. 133 от Семейния кодекс (обн. ДВ, бр. 41 от 28.05.1985 г., с последващи изменения и допълнения) личните и имуществените отношения между съпрузи, единият от които е български гражданин, се уреждаха от българското право. В случаите на общо чуждо гражданство на съпрузите се прилагаше правото по общото чуждо гражданство. За лични и имуществени отношения между съпрузи-чужденци с различно чуждо гражданство, когато отношенията се осъществяваха на българска територия, се прилагаха съвпадащите разпоредби на отечествените закони на съпрузите, а ако няма такива, се прилагаше българското право (в качеството на закон по местоизвършването на правните действия).
3 Автономията на волята, понеже произтича от независима от нея правна норма и черпи от нея своята правна релевантност, представлява нова особена привръзка на международното частно право. За нея е меродавна волята на страните, взета сама за себе си, затова тази привръзка се окачествява като субективна привръзка. По този белег тя се отличава от обективните привръзки, които визират други факти, а не пряко волята на страните (например гражданство, местожителство, местонахождение на вещта, местоизвършване на правния акт или на деликта). Така Сталев, Ж., Същност и функция на международното частно право. Наука и изкуство, С., 1982, стр. 189.
4 Цитирано по Зидарова, Й., Автономията на волята – стародавен и съвременен принцип на международното частно право (встъпителна студия), в Автономия на волята в международното частно право, Годишник на сдружение на стипендиантите на Сасакава в България, година 2, том 2, С., 2008, стр. 28.
5 Израз на тези стремежи представляват и разрешенията в областта на семейните отношения, възприети в най-новите кодификации на международното частно право: на Белгия – 2004 (чл. 49), и на Япония – 2007 (чл. 26, ал. 2).
6 Допустимостта на избор на приложимо право при личните съпружески отношения е рядко изключение, което е налице например само за някои хипотези на различно гражданство в германския закон за международното частно право от 1986 г. (чл. 14, ал. 2 и 3).
7 Автономията на волята е предоставена от закона възможност на страните по граждански отношения с международен елемент да подчинят правоотношението на избран от тях закон, който измества и замества закона, на който отношението е или би било подчинено по силата на предвидена от международното частно право обективна привръзка. Така Сталев, Ж., цит. съч., стр. 186.
8 За договорите посоченото разграничение между т.нар. материалноправно препращане и автономията на волята произтича изрично от чл. 93, ал. 5 КМЧП. Разпоредбата предвижда, че ако всички елементи на договора в момента на избора са свързани с една и съща държава, изборът на чуждо право не трябва да засяга прилагането на повелителните норми на тази държава, които не могат да бъдат отклонени чрез упражняване на свобода на договарянето. За анализ на разграничението между материалноправно препращане и автономия на волята в областта на непозволеното увреждане виж Мусева, Б., Автономия на волята при непозволено увреждане – в лоното на Кодекса на международното частно право и Регламент (ЕО) 864/2007 относно приложимото право към извъндоговорни задължения, в Автономия на волята в международното частно право, Годишник на сдружение на стипендиантите на Сасакава в България, година 2, том 2, 2008, стр. 46-47.
9 Нормите, отнасящи се до съпружеската имуществена общност, се съдържат в чл. 19 до 30 от Семейния кодекс (обн. ДВ, бр. 41 от 28.05.1985 г., с последващи изменения и допълнения).
10 За подробен анализ на разграничението между “обикновените” повелителни норми и свръхповелителните норми виж Сталев, Ж., цит. съч., стр. 162-164. Към категорията на обикновените повелителни норми спадат тези повелителни норми на семейното, гражданското и трудовото право, които са предвидени като общ режим на съответните отношения, независимо от това, дали тези отношения са само местни или с международен елемент. При отношения, които са изключително местни, държавата държи на неотклонимото прилагане на тези норми. При отношения с международен елемент обаче, свързани по-силно и по-тясно с друга държава, местната държава не държи на неотклонимото прилагане на своите обикновени императивни норми. Спрямо международните граждански отношения, за които международното частно право отпраща към друг закон, обикновените повелителни норми не важат даже и когато тези международни граждански отношения са свързани и с местната държава, но връзката им с нея е по-слаба в сравнение с връзката с чуждата държава. На още по-малко основание обикновените императивни норми могат да претендират за важимост спрямо чужди отношения. За разлика от обикновените императивни норми свръхповелителните норми не спадат към общия гражданскоправен режим. Те са особени материални норми, важащи само за международни граждански отношения, и са призвани да бранят особено важни държавни или обществени интереси, които налагат те да бъдат свръхповелителни.
11 Всъщност на международно равнище принципът на автономията на волята е утвърден в още Хагската конвенция за приложимия закон към съпружеските имуществени отношения от 1978 г. (чл. 3), която е оказала съществено влияние върху националните уредби в сравнителноправен план.
12 Становището за зачитане на препращането към правото на една трета държава при решаването на въпроса за допустимостта на автономията на волята при съпружеските имуществени отношения като че ли се застъпва от Тодоров, Т., Международно частно право, Европейският съюз и Република България, Сиби, 2007, стр. 203.
13 Свидетелство за това представляват и дискусиите във връзка с бъдещи промени в Семейния кодекс, които да въведат алтернативни режими на съпружески имуществени отношения, измежду които да може да се избира, включително на основата на разделност на съпружеските имущества и на сключване на т.нар. брачен договор.
14 Според чл. 93, ал. 1 КМЧП изречение второ, изборът на приложимо право трябва да бъде изричен или да следва ясно от разпоредбите на договора или от обстоятелствата, при които се развива договорното отношение. За индициите, които ако бъдат преценени в тяхната съвкупност, могат да послужат като основание за извод относно наличието на мълчалива, но действителна воля на страните да изберат определен правопорядък, вж. Станчева-Минчева, В. Мълчалив избор на приложим закон към договори с международен елемент, Съвременно право, 1992, № 4.
15 В областта на имуществените отношения между съпрузите автономията на волята често е ограничена до законите на определени държави, с които съпрузите са тясно свързани. В някои законодателства обаче няма такова изрично ограничение – например в законите за международното частно право на Австрия (1978 г., чл. 19) и на Румъния (1991 г., чл. 21, ал. 2 за брачния договор).
16 На обратното становище е Маринов, Кр., Кодекс на МЧП с въведение, Избрани актове по МЧП, Сиел – софт енд паблишинг, С., 2005, стр. 52.
17 Известно е, че владението, правото на собственост и другите вещни права върху движими и недвижими вещи се уреждат от правото на държавата, в която те се намират – чл. 64, ал. 1 КМЧП. Според чл. 65, ал. 1 КМЧП придобиването и прекратяването на вещни права и на владение се уреждат от правото на държавата по местонахождението на вещта по време на извършване на действието или настъпване на обстоятелството, които обуславят придобиването или прекратяването.
