Търсене
Close this search box.

Относно едновременното удостоверяване на подпис и съдържание на документ

Новият ГПК въведе едновременното удостоверяване на подписите и съдържанието на документ с изменението на чл. 590, ал. 4. Същевременно с влизането в сила на кодекса бе изменен и чл. 37 ЗЗД, който доби следния вид: „Упълномощаването за сключване на договори, за които законът изисква особена форма, трябва да бъде дадено в същата форма; но ако договорът трябва да бъде сключен в нотариална форма, упълномощаването може да бъде направено и писмено с нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието, извършени едновременно.“

Действащият ГПК съдържа две процедури за удостоверяване на съдържание – тази по чл. 590, ал. 2 и тази по чл. 590, ал. 4. Познатото процесуално действие по чл. 486, ал. 2 ГПК (отм.) и сегашния чл. 590, ал. 2 ГПК включва в себе си представяне от молителя на документ и препис от него. След удостоверяване на идентичността на оригинала с преписа, последният, надлежно заверен, се подрежда в специалната книга по чл. 4, ал. 1, т. 6 от Наредба 32 за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори. Нотариалното удостоверяване на съдържанието по чл. 590, ал. 2 ГПК доказва, че съдържанието на определен частен документ е именно в този вид, в който е бил представен на нотариуса. Съществено е да се отбележи, че съдържанието се установява само относно определен отрязък от време, а именно момента на представяне пред нотариуса и удостоверяването му като препис. Впоследствие частният документ може да претърпи промени от своя издател, които не се съдържат в установеното съдържание на представения частен документ. Самият документ може да материализира не само правнорелевантни изявления, а изявления от всякакъв характер, стига да не са в противоречие със закона и с добрите нрави. Така например, авторът на произведение на изкуството (на пиеса, стихове) или на писмено описание на изобретение, след удостоверяване на съдържанието, може да извършва каквито намери за необходимо съкращения или добавки, поради факта, че документът е частен и той е неговият издател.
При едновременното удостоверяване на подписа и съдържанието на документ по чл. 590, ал. 4 ГПК молителят представя два или повече еднообразни екземпляра от документа, които се подписват по реда на чл. 589, ал. 2 и 3 и се подреждат в специалната книга по чл. 4, ал. 1, т. 6 от Наредба № 32 за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори. Текстът на чл. 590, ал. 4 ГПК всъщност визира две отделни удостоверявания, а именно на подписа и на съдържанието, които се извършват по едно и също време. Едновременното удостоверяване на подпис и съдържание по чл. 590, ал. 4 не е самостоятелно удостоверяване, а съчетание от две отделни заверки1.

  • Самото название на чл. 590, ал. 4  е – „Удостоверяване на дата, съдържание и подписи на частен документ“ и съдържа изчерпателно обозначенията на нотариалните удостоверявания по този текст. До този извод се стига и при едно граматическо тълкуване на чл. 590, ал. 4, а именно на наречието „едновременно“ – самостоятелни „неща“, действия, които стават по едно и също време. Общ е целеният резултат, постигнат от самостоятелни нотариални действия. Синонимите на „едновременно“ – „заедно“, „съгласувано“, „съвместно“, логично водят до тълкуването, че текстът предвижда две отделни удостоверявания2.

Всяко отделно, независимо едно от друго удостоверяване на подпис и на съдържание, естествено може да бъде обезсилено на основанията по чл. 576 ГПК. Така например, ако при удостоверяването на подписа не е изписано пълното име на издателя на документа, ще е налице нищожно удостоверяване (чл. 586 във връзка с чл. 589, ал. 2 от ГПК), но удостоверяването на съдържанието на еднообразен екземпляр от порочния документ ще е напълно валидно самò по себе си.
Всъщност при удостоверяването на съдържание се архивира екземпляр от документа, при който е удостоверен подписът на издателя. Ако се върнем назад към историята на създаването на новия ГПК, текстовете за изписване на пълното име под подписа непосредствено пред нотариуса и за едновременно удостоверяване на подпис и съдържание бяха внесени по предложение на Нотариалната камара. Един от вариантите за промяна бе вторият еднообразен екземпляр със заверен подпис на издателя да се архивира в нотариално дело, но в крайна сметка се прие подвързването му в книга. И в двата случая обаче се касаеше за архивиране на еднообразни екземпляри с нотариално заверен подпис на документа.
При удостоверяването на подписа, ако документът ще се ползва за учредяване, променяне или прекратяване на права върху имот, лицата трябва непосредствено пред нотариуса да изпишат пълното си име и да положат подписа си, а ако подписът е вече положен, да изпишат пълното си име и потвърдят подписа. При удостоверяването на подписа се удостоверява самоличността, дееспособността, представителната власт, установява се евентуалното противоречие на документа със закона или добрите нрави. Спазването на императивните разпоредби на ГПК относно назначаването на преводач, правилата за несъвместимост при участие на свидетели, тълковници и преводачи, подписване в случай на неграмотност и недъгавост, се прилагат и при това удостоверяване на подписа – чл. 589, ал. 2 във връзка с 5чл. 578, ал. 4 и 5, чл. 579, ал. 2 и чл. 582-585.
Трябва да се отбележи фактът, че ГПК не изисква удостоверяване на самоличността на молителя при удостоверяване на съдържанието по чл. 590, ал. 2, за разлика от чл. 590, ал. 4. При удостоверяването на съдържание, когато се представя препис от документа, се отбелязват данните за молителя, приносителя, като това удостоверяване не доказва неговата самоличност. При едновременното удостоверяване на подписа и съдържанието обратно – самоличността на молителя се удостоверява и всъщност искане за това удостоверяване може да се извърши само от издателя на документа.
При второто удостоверяване по чл. 590, ал. 4 ГПК, а именно удостоверяваянето на съдържание, нотариусът удостоверява тъждеството на еднообразните екземпляри, след което подрежда единия екземпляр в същата специална книга по чл. 4, ал. 1, т. 6 от Наредба № 32 за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори. Нотариусът подрежда в книгата всъщност официални документи, нотариално заверени и обратно на чл. 590, ал. 2, след това удостоверяване не са възможни никакви поправки, добавки и съкращения. В случай че те са необходими, издателят трябва наново да подпише документа и нотариусът наново да удостовери подписа му и съдържанието.
Съхраненият от нотариуса екземпляр от документа с автентични подписи доказва авторството на документа, обстоятелството че е упражнен контрол за законосъобразност, наличие на представителна власт и т.н. Съхраненият от нотариуса екземпляр отделно доказва и тъждество с екземплярите от документа (документите), които ще се ползват на практика.
Едновременното удостоверяване на подпис и съдържание е задължително, когато се удостоверява подписът на пълномощно за сключване на договори в нотариална форма. Съхраненият по реда на чл. 590, ал. 4 ГПК документ всъщност обезпечава надлежно доказателство при оспорване на документа. Надлежността се състои в съхраняване на екземпляр с автентични подписи за определен период от време – 10 години, съгласно чл. 4, ал. 2 от Наредба № 32 за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори. От друга страна, самите подписи се извършват по реда на чл. 589, ал. 2 и предвиждат изрично изписване на пълното име на издателя на документа. Безспорно налице е достатъчен, годен текстови материал за извършване на достоверна, непротиворечива графологична експертиза, която да предреши справедливо решаване на евентуален съдебен спор.
Съгласно Закона за нотариусите и нотариалната дейност (ЗННД) нотариална компетентност е предоставена и на лица, които не са нотариуси, а именно: съдиите по вписванията в районите, в които няма нотариус, органите на местната администрация по чл. 83 ЗННД, българските дипломатически и консулски представители. Всички тези лица с нотариална компетентност извършват едновременно удостоверяване на подпис и съдържание по правилата на действащия ГПК. Ако на нотариуса държавата е делегирала публична удостоверителна компетентност, то ЗННД и Кодексът на търговското корабоплаване (КТК) (по отношение на капитана на кораб)3, делегират от своя страна нотариална функция на лица, които не са нотариуси. В случая делегацията се отнася за нотариалната компетентност, която е уредена като охранително съдебно производство в рамките на ГПК.
Естествено глобализацията на икономическите и междуличностни  отношения налага често удостоверяването на подписи и на пълномощни, с които се сключват договори в нотариална форма (по чл. 37 ЗЗД), да се извършват и от лица с нотариална компетентност извън тази по българското право. Поради факта, че при това удостоверяване от чуждестранни нотариуси (например) възникват частноправни отношения с международен елемент, те се уреждат от Кодекса на международното частно право (КМЧП).
КМЧП дефинира в чл. 1, че частноправното отношение с международен елемент е отношение, свързано с две или повече държави. При удостоверяването в чужбина на подписа на пълномощни за сключването на договори в нотариална форма на територията на Република България овластяването възниква по местоизвършване на едностранната сделка. Представителната власт се поражда вследствие волеизявлението на представлявания, засвидетелствано съобразно местните законови изисквания. КМЧП в уредбата за формата на правните сделки изрично допуска, че тя може да бъде определена от правото на държавата по местоизвършване на сделката – чл. 61, изр. 2 – „Достатъчно е обаче да бъдат спазени условията за форма, определени от правото на държавата по местоизвършването на сделката.“
Правоприлагането често поставя въпроса дали изискването на ЗЗД в чл. 37 за едновременно удостоверяване на подпис и съдържание на пълномощно следва да се отнася и за нотариално удостоверените пълномощни от лица с нотариална компетентност в чужбина.

  • Налице са две становища:

Първото е на проф. д-р Николай Натов в статията му, публикувана в Нотариален бюлетин – бр. 1 от 2014 г. – „Относно заверено в чужбина пълномощно за разпореждане с недвижим имот в България“:
„Ето защо смятам, че винаги следва да се изисква от упълномощения да представи писмено пълномощно с нотариална заверка на подписа и съдържанието, извършени едновременно. Само такова пълномощно може да послужи на упълномощения да сключи сделка с недвижим имот, намиращ се в България. Дали пълномощното ще бъде съставено и заверено нотариално в чужбина или пред български нотариус, е без значение – и в двата случая императивното правило на чл. 37 ЗЗД следва да бъде спазено.“
Второто становище е на проф. д.ю.н. Екатерина Матеева в книгата й „Доброволно представителство в нотариалните производства при действието на новия ГПК“ – с. 203:
„Като се държи сметка за изложените съображения, би било добре да се помисли дали на разпоредбата на чл. 37 ЗЗД не следва да се гледа като на една повелителна норма с териториално действие (т.е. като на императивна норма на вътрешния обществен ред на Р България), която не препятства прилагането на правопорядъка на държавата по местоизвършване на упълномощаването, даже и той да установява по-различна форма за действителност при упълномощаване за сключване на договори в нотариална форма (например да предвижда само писмена форма с нотариално удостоверен подпис на упълномощителя, но да не изисква и същевременно удостоверяване на съдържанието на пълномощното). Струва ми се, че едно такова решение ще обслужва по – добре интересите на гражданския оборот у нас като част от територията на Единния пазар на обединена Европа и се съгласува с конституционния принцип за свободата на стопанската инициатива (чл. 19, ал. 1КРБ).“
Принцип при частноправните отношения с международен елемент, възпроизведен в чл. 31 КМЧП, е че преценката на чуждестранните процесуални действия или официални документи се осъществява съобразно правото на държавата, в която те са били извършени или издадени. КМЧП признава последиците (чл. 124) от чуждестранните охранителни актове (каквито представляват нотариалните удостоверявания), ако са издадени от орган „международно компетентен според българското право и не противоречат на българския обществен ред“. България е правова държава, съгласно чл. 4 от Конституцията на Република България, и общественият ред в голямата си част е писан правов ред. Общественият ред, разбира се, включва и съблюдаване на устойчивите във времето норми на морала, добрите нрави, превърнали се в непреходни ценности за българското общество. За да е застрашен общественият ред, трябва да съществува не просто противоречие, а наличие на последици от чуждестранен охранителен акт, които са явно несъвместими с българския обществен ред. Несъвместимостта с обществения ред не може да е абстрактна, тя трябва да е съотносима към конкретни правни норми, норми на морала или добрите нрави.
Естествено разпоредбите на чуждото материално право и процесуалните действия са специфични за всяка държава, и за да е налице несъвместимост, трябва да е налице анализ, преценка, съобразно законово определени критерии, а именно: „за степента на връзка на отношението с българския правен ред и значимостта на последиците от прилагането на чуждото право.“ – чл. 45, ал. 2 КМЧП.
Удостоверяването на съдържание, а именно съхранението, архивирането на втория екземпляр от документа е типична разпоредба на българския правов ред и в никакъв случай не може да има екстериториален обхват. Удостоверяването на съдържание е акцесорна процедура, която е свързана с обезпечаване на надлежни доказателства пред българските съдилища, а не с валидността на сключената едностранна сделка – упълномощаване.
За възникването на представителна власт е достатъчно да бъдат спазени условията за форма само и единствено при удостоверяването на подписа „определени от правото на държавата по местоизвършване на сделката“ – locus regit format actus. Приеме ли се, че лице в чужбина, притежаващо нотариална компетентност, трябва да извършва удостоверяване на съдържание, когато удостоверява и подписа на пълномощни, с които се овластява сключването на договори в нотариална форма в Република България, това означава да се приеме, че това лице трябва да води книга, в която да се подвързват документи с удостоверено съдържание. Естествено такова изискване към чуждестранни нотариуси звучи не само нелогично и несериозно, но и неправомерно. Органите с нотариална компетентност в чужбина следва да спазват ГПК (общите и специалните правила на процедурите на българските съдебни производства) и отделно всички изисквания на Наредба № 32 за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори.

Приеме ли се тълкуване, че единствено българските нотариуси и лицата с възложени нотариални функции по чл. 82, 83 и 84 ЗННД могат да извършват удостоверяване на пълномощни за сключване на договори в нотариална форма (по чл. 37 ЗЗД), означава да им се признае една изключителна компетентност, без тя да е регламентирана изрично в нормативен акт. Противоправността на такава изключителна компетентност е детерминирана от императивната разпоредба на чл. 22 КМЧП: „Международната компетентност на българските съдилища и други органи е изключителна само когато това е изрично предвидено.“

Пример за изключителна компетентност е ограничението на чл. 19 КМЧП, а именно:
„Българските съдилища са изключително компетентни по искове по чл. 104, т. 5 от Гражданския процесуален кодекс, когато юридическото лице е регистрирано в Република България.“
КМЧП не предвижда изключителна компетентност на българските нотариуси и на лицата, на които са възложени нотариални функции, следователно нотариално удостоверените пълномощни в чужбина от лица с нотариална компетентност, уредена в чуждо право, следва да имат действие на територията на страната. 
Правото по местоизвършване на сделката може да не регламентира не само едновременно удостоверяване на подпис и съдържание, но и подписването по реда на чл. 589, ал. 2 ГПК – „Когато пълномощието за сключване на сделка, с която се учредяват, променят или прекратяват права върху имот, е дадено в чужбина след 01.03.2008 г., не е необходимо волеизявлението да бъде автентифицирано със саморъчен подпис и изписване на пълното име (според изискванията на чл. 589, ал. 2, изр. 2 ГПК), ако това не е обичайният начин за автентифициране на писмените изявления в тази държава. А когато българският закон изисква форма на нотариален акт за сделката, не е необходимо пълномощното да бъде с нотариално удостоверен подпис и съдържание, извършени едновременно (според изискванията на чл. 37 ЗЗД), ако е спазена изискваната в тази държава форма на овластяване с такива правомощия.“Решение № 101 от 05.04.2011 г. по гражд. д. № 829/2009 г., ГК, IV г.о. на ВКС.
Следва да се направи уточнението, че автентифицирането на подпис4 бе достатъчно като действие от страна на упълномощителя по отменения ГПК. Предходният кодекс даваше възможност (чл. 485, ал. 2 – отм.) лицата, чиито подписи подлежат на удостоверяване, да се явят лично пред нотариуса, да подпишат документа или (като алтернативна възможност) да потвърдят (автентифицират) положените подписи. Сега действащият ГПК предвижда в чл. 589, ал. 2 при удостоверяване на документи, които ще се ползват за учредяване, променяне или прекратяване на права върху имот, лицата да могат да автентифицират само подписа, но задължително да изпишат пред нотариуса пълното си име. Нотариалното действие по чл. 589, ал. 2, изр. 2 се състои не само в засвидетелстване5 от нотариуса на потвърждаването на подписа, но и на физическия акт, с който издателят на документа изписва саморъчно пълното си име или полага подписа си, когато не е предварително положен.
Обстоятелството, че нотариалните действия, производства, налагащи непосредственото изписване пред нотариуса на пълното име на издателя на документа и едновременно удостоверяване на подпис и съдържание не са задължителни за чуждестранни нотариуси, не означава, че механично трябва да се приеме този документ като доказателство. Налице е необходимост от конкретно изследване, установяване „служебно съдържанието на чуждото право“ (чл. 43, ал. 1 КМЧП) на държавата по местоиздаването на документа, там където е извършена овластителната сделка. Възможно е например в правото на съответната държава да няма деление на официални и частни документи, възможно е тяхната доказателствена сила да не включва установяване на авторството и представителната власт подобно на чл. 179 ГПК.
Според мен една индиция, че документът инкорпорира в себе си доказателствената сила по чл. 179 ГПК, е фактът, че държавата, в която е съставен документът, е страна по Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове. Нотариалното удостоверяване попада в категорията на публичните актове, съгласно чл. 1 от конвенцията:
„По смисъла на тази конвенция за публични актове се считат:
а) документите, издавани от орган или длъжностно лице, свързано с правораздавателната система на държавата, включително документите, издавани от прокурор, секретар на съд или призовкар;
b) административните документи;
c) нотариалните актове;
d) официалните заверки, като записвания в регистър или удостоверяване на дата или подпис върху частен документ.“

За всички публични актове е съотносима максимата – „Quod recordum probatum, non debet esse nagatum.“ – „Което е доказано с официален документ, не може да се отхвърля.“

Димитър ТАНЕВ, нотариус
______
1 „Що се касае до различията във формата на нотариалните действия, нашето право познава две основни форми на извършване на нотариални удостоверявания. Едната форма е нотариалният акт, другата – заверката. Тези две форми водят до разпадане на нотариалните удостоверявания в две групи, на които дават и своите наименования: нотариални актове и нотариални засвидетелствания или заверки. Нотариусът не може да използува безразлично коя да е от двете форми за удостоверяване на кое да е от обстоятелствата, включени в неговата удостоверителна власт. Двете форми на удостоверяване са предназначени за различни обекти на удостоверяване и са възникнали исторически с оглед различните обстоятелства, които нотариусът удостоверява.“ – Живко Сталев – Нотариалният акт – 1943 г.
2 „Синонимен речник на българския език: А-Я“, изд. „Маг 77“, 1997 г.
3 Съгласно чл. 91, ал. 4 КТК капитанът на кораб може да извършва само удостоверяване на подпис, не и на съдържание: „Когато корабът се намира извън териториалните граници на страната, капитанът може да извършва заверка на подписи на лица, намиращи се на кораба, която има сила на нотариална заверка след вписване в корабния дневник.“
4 Процес на установяване на истинността и достоверността на каквото и да е. Терминът произхожда от гръцкото authentikos – същински, действителен, неподправен, достоверен.
5 Засвидетелстване, синоним на удостоверяване, български глагол, използван навсякъде в Закона за нотариусите и околийските съдии, които извършват нотариални дела (отм.).

Месечни списания

месечно списание Труд и право - 2024 г.
списание Счетоводство данъци и право
месечно списание Собственост и право
месечно списание Търговско и облигационно право

Компютърни продукти

Компютърен продукт ЕПИ Труд и социално осигуряване
компютърен продукт ЕПИ Счетоводство и данъци
Компютърен продукт ЕПИ Собственост
Компютърен продукт ЕПИ Търговско и облигационно право

Избрани публикации

0
    Кошница
    Изпразнете кошницатаОбратно към магазина