Установяването по исков ред на вземанията на кредитортие в производството по несъстоятелност е заключителен етап от фазата по приемане на вземанията. Всяко лице, предявило вземане срещу длъжика в сроковте и при условията на чл. 685, ал. 1 и чл. 688, ал. 1 ТЗ и всеки кредитор с вземане, подлещажо на служебно приемане по чл. 687 ТЗ разполага с правната възможност да оспори списъка на приетите от синдика вземания. Същото може да неведе твърдения за незаконосъобразно изключване на предявеното от него вземане, за незаконосъобразно приемане вземането на друг кредитор, за несъществуване на някое от включените в списъците вземания, както и за наличието или липсата на обезпечение или привилегия на определено вземане. Оспорването на списъците преминава през две основни фази – възражение пред съда по несъстоятелността и предявяване на установителен иск. Двете фази са последователни и взаимообвързани, като изчерпването на фазата на възражнието е задължително условие за допустимост на исковото произовдство за установяване съществуването или несъществуването на вземането. В този смисъл искът по чл. 694 ТЗ е субсидиарен способ за установяване правата на кредиторите, чието предявяване се подчинява на по-строги и формални предпоставки за допустимост, за разлика от общия установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК.
Допустимостта на всеки иск за установяване съществуването или несъществуването на едно вземане е обусловена от наличието на правен интерес у кредитора, който следва да съществува към момента на неговото предявяване и да бъде обоснован в исковата молба. В производството по чл. 694 ТЗ правният интерес на ищеца от установяването произтича било от наличието на надлежно предявено негово вземане срещу длъжника, съществуването на което е отречено от синдика, било от включването в списъка на приетите вземания на вземания на други кредитори, чието съществуване, размер или обезпечение ищецът (кредитор или длъжник в производството) оспорва. Във всички случаи абсолютна предпоставка за допустимост на установителното производство е наличието на изготвени от синдика и представени за одобряване пред съда по несъстоятелността списъци на приетите и неприетите в производството вземания. Това е най-ранният момент в който кредиторите са информирани за становището на синдика по предявените от тях вземания, преди който искът по чл. 694 от ТЗ се явява недопустим, поради липса на правен интерес и предмет на установяване1.
Втората съществена предпоставкаа за допустимост на иска е наличието на проведено производство по възражението на ищеца срещу списъците по реда на чл. 690 ал. 1 ТЗ. Разпоредбата на чл. 694 ал.1 поставя като изискване наличието на възражение срещу списъците единствено към ищецът – длъжник в производството по несъстоятелност, но не и към ищецът – кредитор. Буквалното тълкуване на нормата дава основание да се приеме, че всеки кредитор е легитимиран да предяви установителен иск при факултативност на фазата на възражението пред съда по несъстоятелността (провеждайки или прескачайки същата по собствено усмотрение).
Систематичното и логическо тълкуване на ал. 1 и 3 на чл. 694 ТЗ обаче обуславя извода, споделен и от съдебната практика, че визираните в ал. 1 на чл. 694 ТЗ предпоставки са условия за допустимост както на иска, предявен от длъжника, така и на иска предявен от всеки един от кредиторите в производството. Обратното би довело до факултативен за кредиторите характер на фазата по възражението пред съда по несъстоятелността, която по естеството си е бърз, удобен и ефикасен способ за установяване правата им и би ги поставило в длъжника в неравностойно положение спрямо тях.
Пропускането на установената от закона възможност за депозиране на възражение по чл. 690, ал. 1 ТЗ по списъците е абсолютна процесуална пречка за предявяване на иска, независимо от датата на депозиране на исковата молба в съда. Предпоставка за допустимост на иска е не само надлежното упражняване от страна на легитимираните лица на правото на възражение срещу списъка по чл. 690, ал. 1 ТЗ, но и отхвърлянето (респективно уважаването) на това възражение с влязло в законна сила определение. До момента на постановяване на определението на съда по възражението искът се явява недопустим, поради възможността съдът да се произнесе в полза на възразилия кредитор или длъжник и да постанови включване (респективно изключване) на оспореното вземане в списъка още на този етап от производството. Така произнасянето на съда по несъстоятелността по възражението се явява втората положителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск2.
Третата абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иск е предявяването му в установения от закона срок. Същият е закрепен в чл. 694, ал. 1 ТЗ като седмодневен, но нормата все още не е синхронизирана с установеното от новия ГПК броене на сроковете по седмици, което е съществен законодателен пропуск. Началният момент на броене на срока започва от датата на обявяване в търговския регистър на определението на съда за одобряване на списъка по чл. 694, ал. 2 ТЗ. Срокът е преклузивен, след изтичането му правото на иск на легитимираните лица се преклудира. Интересен от гледна точка на практиката е въпросът за допустимостта на производството, образувано по общия исков ред за събиране или установяване съществуване на същото вземане след този срок, при наличие на редовно проведена фаза по възражение и висящо производство по несъстоятелност. Предявяването на претенцията по общия исков ред след изтичането на срока по чл. 694, ал. 1 би представлявало нарушение на забраната на чл. 637, ал. 6 ТЗ за образуване на нови съдебни производства срещу длъжника и заобикаляне на специалния ред за установяване на вземанията, предвиден в закона. Признаването на подобно производство за допустимо би поставило ищеца в привилегировано положение спрямо всички останали кредитори в производството, което е нежелан от правото резултат. С оглед на това оспореното вземане не би могло повече да бъде предмет на искова защита, като производството, образувано по установителен или осъдителен иск за същото вземане след изтичането на срока по чл. 694, ал. 1 ТЗ следва да след бъде прекратено, като недопустимо3.
Четвъртата процесуална предпоставкавка за допустимост на иска, също от категорията на абсолютните е по естеството си процесуална пречка – наличие на образувано преди откриване на производството по несъстоятелност исково производство за установяване или събиране на същото вземане, което да е спряно по реда на чл. 637, ал. 1 ТЗ и подлежи на възобновяване по реда на чл. 637, ал. 3 ТЗ. Наличието на подобно производство препятства законосъобразното предявяване на установителния иск, тъй като от съображения за бързина и процесуална икономия е прието за целесъобразно образуваното по-рано производство с предмет вземане, което е оспорено в производството по несъстоятелност да продължи своя ход.
В случаите, в които ищецът по спряното производство е предявил в срок вземането, предмет на спора за удовлетворяване в производството по несъстоятелност и същото е включено в одобрения от съда списък на приетите вземания и срещу него не е направено възражение в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ от друг кредитор или от длъжника установителния иск на кредитора се явява недопустим. Правният интерес на ищеца от установяване е отпаднал, тъй като вземането му е прието по надлежния ред в производството по несъстоятелност. За останалите заинтересовани от предявяването на установителен иск лица – длъжникът и другите кредитори с приети вземания възможността за предявяване на иска е преклудирана, тъй като същите са пропуснали възможността за депозиране на възражение срещу списъка. Поради това в този случай спряното исково производство, образувано преди откриване на производството по несъстоятелност следва да бъде прекратено, на основание чл. 637, ал. 2 ТЗ.
В случаите, когато е налице спряно производство, вземането по което не е включено в списъка на приетите от синдика вземания, или в одобрения от съда по реда на чл. 692 ТЗ списък, или вземането е включено в списъка на приетите от синдика вземания, но срещу него е направено възражение по реда на чл. 692 ал. 3 ТЗ, предявяването на установителен иск е също е недопустимо. Горното следва от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 637 и 694 ТЗ, тъй като е целесъобразно вече висящото производство, което винаги се намира по-напреднала фаза да продължи своя ход. Застъпването на обратното становище би довело до обезсмисляне на разпоредбата на чл. 637 ТЗ. В тези случаи разглеждането на спора относно вземането следва да продължи от родово и местно компетентния съд, пред които спряното производството е било висящо. За съда, разглеждащ спряното производство възниква задължение за конституиране на нови страни при възобновяването му. Съобразно правилото на чл. 637, ал. 3 страни в производството са синдика и кредитора (в случаите на чл. 637, ал. 3, т. 1) и синдика, кредитора и лицето, направило възражение срещу списъка (в случаите чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ). Постановеното след възобновяване на производството и конституиране на страните решение има установително действие в отношенията между синдика, длъжника и всички кредитори в производството (чл. 637, ал. 4 ТЗ). Правните последици на влязлото в сила решение са напълно идентични с правните последици на решението по установителния иск, прогласени в разпоредбата на по чл. 694, ал. 4 ТЗ, което също подкрепя извода за недопустимост на установяване правата на ищеца по реда на чл. 694 ТЗ в тази хипотеза.
Разпоредбата на чл. 637 ТЗ съдържа един съществен пропуск – същата не урежда процесуални последици за спряното производство в случай, че ищецът изобщо не е предявил вземането си в производството по несъстоятелност. Постановената съдебна практика по въпроса е противоречива – Определение № 97 от 05.02.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 742 от 2009 г. , Определение № 57 от 13.02.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 48/2009 г. Тълкуването на нормата на чл. 637, ал. 3, т. 1 от ТЗ дава основание за извода, че същата обхваща и тази хипотеза, тъй като законодателят не е посочил конкретно причините за невключване на вземането в списъка на приетите вземания – дали поради липса на предявяване изобщо, или поради неприемане на вземането от синдика. Така липсата на предявяване на вземането предмет на образувания по-рано спор би могла да бъде приравнена по правни последици на неприемане на предявеното вземане в производството по несъстоятелност. Горното обаче би поставило ищеца в привилегировано положение спрямо останалите кредитори в производството, предявили своевременно своите вземания. При липса на предявено вземане ще е невъзможно и конституирането на страните при възобновяване на производството при условията на чл. 637, ал. 3, т. 1 ТЗ, както предвид липсата у ищеца на качеството на лице, предявило вземане в производството по несъстоятелност, така и поради липсата на основание за конституиране на синдика като страна в производството. Затова в тази хипотеза следва да се приеме, че за ищеца е преклудирана възможността както за предявяване на вземането в производството по несъстоятелност, така и за продължаване на образуваното по-рано производство с предмет непредявеното в срок вземане. Това е едно от възможните разрешения при съществуващата празнота в правната норма, въпросът се нуждае от изрична законодателна регламентация.
Петата процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск по чл. 694 ТЗ е наличието на висящо производство по несъстоятелност. Същата е от категорията на абсолютните, но само в една единствена хипотеза – когато при наличието на висящо производство за установяване на вземане по чл. 694 ТЗ производството по несъстоятелност е прекратено поради отхвърляне с влязло в сила решение на молбата за откриване на производството. В този случай правният интерес на ищеца от установяване на вземането е отпаднал, а липсата на висящо производство по несъстоятелност води до невъзможност съдебното решение да обвърже с последиците си длъжника, синдика и кредиторите в него4. Във всички останали хипотези , въпреки наличието на прекратено производство по несъстоятелност е допустимо разглеждането на вече образувано производство по установителен иск, но не и образуването на ново такова, по искова молба, депозирана в срока по чл. 694, ал. 1 ТЗ, но след датата на прекратяване на производството по несъстоятелност. Това разрешение е закрепено в съдебната практика и следва от запазения правен интерес от установяване вземането, с оглед предвидената в закона възможност за възможност за възобновяване на производството по несъстоятелност, когато същото е прекратено поради приемане на оздравителен план, споразумение с кредиторите или поради изчерпване на масата. Анализът на относимите правни норми подкрепя горния извод. Разпоредбата на чл. 694, ал. 5 ТЗ въвежда задължение за заделяне на резерви в плана за оздравяване или при разпределението на осребреното имущество на суми за вземания, предмет на установителен иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ, поради което следва да се приеме, че макар и свързано с производството по несъстоятелност, исковото установително производство не се влияе от неговия ход. Така прекратяването на производството по несъстоятелност поради изчерпване на масата, поради приемане на оздравителен план или поради споразумение с кредиторите не води автоматично до лишаване на ищеца от правен интерес от установяването5.
Съобразно изричната норма на чл. 694, ал. 1 и 3 ТЗ ищци в производството по установителния иск могат да бъдат всеки кредитор в производството по несъстоятелност и длъжникът6. За разлика от предявяването на отменителните искове за попълване масата на несъстоятелността, за синдика не съществува правна възможност за предявяване на установителен иск. Горното следва от липсата на изрична законова норма, която да го легитимира като ищец в производството (обратно чл. 649 ТЗ) и от качеството му на лице, съставило списъците и изразило предварително становище по съществуването на конкретното вземане. С оглед качеството на лицето, за което е налице правен интерес от установяването са налице различни хипотези на легитимирани страни в производството:
- ищец – кредитор, който е направил възражение срещу неприемането на предявеното от него вземане, респективно срещу непризнаване на обезпечението или привилегията на това вземане. В този случай надлежен ответник в производството по чл. 694 ТЗ е длъжникът в производството по несъстоятелност.
- ищец – кредитор, който е направил възражение срещу приемане вземането на друг кредитор, респективно срещу признаването на привилегия или обезпечение на вземането на друг кредитор. С това право се ползва единствено кредиторът, предявил вземането си в срока за първоначално предявяване по чл. 685, ал. 1 ТЗ, но не и кредиторът, предявил вземането си в срока за допълнително предявяване. За същият съществува възможност да оспори единствено неприемането на предявеното от него вземане, но не и включването в списъците на вземането на друг кредитор – чл. 688, ал. 2 ТЗ. В този случай легитимирани ответници в процеса са длъжникът и кредиторът с оспореното от ищеца вземане (привилегия или обезпечение);
- ищец – длъжникът, който е направил възражение срещу прието вземане, респективно срещу признаване на привилегия или обезпечение. В този случай надлежен ответник в процеса е кредиторът с оспореното вземане, предмет на иска. За длъжника липсва правен интерес от оспорване на неприето и невключено в списъка вземане.
Съдебната практика разрешава противоречиво въпроса за процесуалното представителство на длъжника в производството по чл. 694 ТЗ. Нормата на чл. 635, ал. 3 ТЗ, процесуална по своя характер изрично прогласява наличието на легитимация на длъжника за упражняване на всички процесуални права в производствата по чл. 621, ал. 2, чл. 649 и 694 ТЗ , както и за извършването на всички процесуални действия в тези производства, които не са изрично предоставени на синдика. Съобразно разпоредбата на чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ процесуалното представителство на длъжника би следвало да бъде осъществено от синдика, но доколкото последният вече е изразил становище по съществуването на вземането (чрез неговото включване или невключване в списъците) неговото участие в производството би довело противоречие в интересите между представител и представляван.
За избягване на това противоречие съдебната практика аргументира възможността органите на длъжника да представляват същия в качеството му на страна в установителното производство. Преди обявяване на длъжника в несъстоятелност органите на същия все още не са десезирани, а синдикът представлява единствено предприятието на търговеца, а не и самия търговец.
Откриването на производство по несъстоятелност ограничава правата на органите на длъжника, но само по отношение на възможността да сключват нови сделки и да приемат изпълнение на задължение (чл. 635, ал. 1 и чл. 636 ТЗ), но в никакъв случай не лишава длъжника от процесуална правоспособност и дееспособност, тъй като възможността му да упражнява лично своите процесуални права не е отречена изрично от закона7. В случай, че с решението за откриване на производство по несъстоятелност съдът е упражнил правомощието си по чл. 635, ал. 2 ТЗ и е лишил органите на длъжника от правото да управляват и да се разпореждат с имуществото, същите не биха могли да представляват надлежно длъжника в производството. Аналогично е положението и когато в хода на производството по установителния иск длъжникът бъде обявен в несъстоятелност. В този случай правните последици на решението по чл. 711 ТЗ поставят длъжника в невъзможност за надлежно упражняване на процесуалните му права. И в двата случая органите на длъжника са напълно десезирани, лишени от правото да управляват и да се разпореждат и имуществото, включено в масата на несъстоятелността. В тази хипотеза нормата на чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ, легитимираща синдика като процесуален представител на длъжника е неприложима, с оглед наличието на предварително негово становище по спора. С цел преодоляване противоречието в интересите на длъжника и вече произнеслия се по спора синдик, в тази хипотеза на длъжника следва да бъде назначен особен представител от съда, разглеждащ установителния иск.
Предметните предели на установяването в процеса са очертани още с молбата на кредитора за предявяване на вземането му пред синдика, респективно с определението на съда по разгледаното възражение срещу списъка. Поради това недопустимо е установяването на вземане, индивидуализирано в исковата молба по чл. 694 ТЗ по основание, произход, размер и обезпечение, различни от посочените в съставените от синдика списъци на приетите и неприетите вземания, съответно от посочените в определението на съда по чл. 692, ал. 4 ТЗ. Вън от това съществено ограничение, искът носи белезите на класическия установителен иск по смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК. В зависимост от предмета на установяване – съществуването или несъществуването на едно оспорено от легитимираното лице вземане, искът може бъде както положителен (когато се цели установяване съществуването на невключено в списъка вземане) предявен от кредитор, така и отрицателен – когато се цели установяване несъществуването на включено в списъка вземане (предявен от друг, оспорващ кредитор или от длъжника). На установяване подлежи както съществуването на цялото вземане, така и на отделни негови части – главница, лихви, неустойки, разноски. На установяване по този ред подлежат всички видове вземания, с търговски и нетърговски произход, доколкото масата на несъстоятелността служи за общо удовлетворяване на всички кредитори на длъжника, независимо дали вземанията им са възникнали в резултат на търговската му дейност8. Самостоятелен предмет на установителния иск може да бъде и наличието на обезпечение на приетото вземане, тъй като същото има значение от реда на удовлетворяване на кредитора при изготвяне на разпределението9. Предмет на производството могат да бъдат както парични така и непарични притезания, доколкото с постановяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност всички задължения на длъжника, съгласно разпоредбата на чл. 617, ал. 2 ТЗ са се трансформирали в парични по пазарната им стойност към датата на решението за откриване на производството.
Нормата на чл. 694, ал. 1 ТЗ постановява предявяването на иска да бъде осъществено пред съда по несъстоятелността. Горното е отклонение от общите правила на родовата и местната подсъдност, съобразно общия принцип всички съпътстващи производството по несъстоятелност искове да бъдат разглеждани от съда по несъстоятелността, независимо от цената на иска и седалището на страните. Законът обаче предвижда разглеждането на спора да бъде осъществено от състав на съда, различен от този, разглеждащ производството по несъстоятелност. Това правило е израз на принципа за равенство на страните и непредубеденост на съдебния състав. Тъй като предпоставка за допустимост на иска е наличието на определение чл. 692, ал. 4 ТЗ съда по несъстоятелността по възражението на ищеца срещу списъка на приетите от синдика вземания в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ, приема се, че този съдебен състав вече е изразил становище по съществото на спора.
Цялостната концепция за съда, компетентен да разгледа съпътстващите производството по несъстоятелност искови производства се нуждае от преосмисляне. Удачно е насочването към възприетия от много европейски държави модел, според който всички съпътстващи производството искови производства по установителни или отменителни искове да се развиват в рамките на производството по несъстоятелност и да се разглеждат от съда по несъстоятелността. Този подход допринася за бързина и ефикасност на производството, предоставяйки компетентност на докладчика, който е запознат в детайли със спецификата на конкретното производство.
Съгласно правилото на чл. 694, ал. 2 ГПК при предявяване на иска предварително държавна такса не се събира, а при отхвърлянето му разноските се възлагат върху осъдената страна. В случай, че страна е длъжникът и същият бъде осъден, разноските следва да бъдат събрани от масата на несъстоятелността – в специално предвидения за това клас 3 (чл. 722, ал. 1, т. 3 ТЗ) .
Съгласно изричното правило на чл. 365, т. 4 ГПК спорът по установителния иск подлежи на разглеждане по реда на глава ХХХІІ от ГПК “Производство по търговски спорове”. Същото бе въведено за първи път с новия ГПК, като особено исково производство, което отчита спецификата и особената обществена значимост на търговските спорове – по повод на динамично развиващи се отношения между активно участващи в стопанския оборот търговци. При сравнително краткото действие на новия ГПК това особено исково производство доказа своите предимства. Същото се характеризира с двойна размяна на книжата между страните при съкратени срокове – двуседмични, засилено служебно начало и по-кратки срокове за предприемане на редица процесуални действия . Специфика на производството е и възможността за постановяване на решение по спора в закрито съдебно заседание при наличието на предпоставките на чл. 376 ГПК.
С оглед характера на установителния иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ, в производството по същия е недопустимо привличането и встъпването на трети лица, както и главното встъпване, тъй като за същите не съществува правен интерес от установяването. За третите за правоотношението лица, които нямат качеството на кредитори в производството не съществува правен интерес от установяването, а и същите не са обвързани от последиците на постановеното решение (чл. 694, ал. 4 ТЗ). За останалите кредитори в производството възможността за оспорване на вземането е преклудирана с неупражняване правото им за възразят срещу конкретното вземане, а дори и същите да са депозирали възражение, но да не са предявили установителен иск, постановеното решение по спора ползва всички кредитори в производството.
Хипотезата на прехвърляне на вземането на един кредитор друг или на трето лице в хода на производството по несъстоятелност е честно срещана в практиката. Съобразно момента на осъществяване на цесията или суброгацията в правата на кредитора по предявеното вземане – преди образуване или в хода на производството по установителния иск, спрямо същото следва да бъде приложено правилото на чл. 226, ал. 1 ГПК, като разглеждането на делото продължи между първоначалните страни. Разпоредбата на чл. 226, ал. 2 ГПК урежда и единствената хипотеза за допустимост на встъпване и привличане на трето лице в производството по установителния иск, но и тук отново следва да бъде поставен въпросът за наличието на правен интерес, доколкото силата на присъдено нещо на постановеното решение се разпростира в този случай и върху приобретателя на оспореното вземане (чл. 226, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 694, ал. 4 ТЗ.
В производството по установителния иск е недопустимо допускането на увеличение на иска, тъй като пределните на установителната защита са определени още в момента на предявяване на вземането. В този смисъл недопустимо е по пътя на изменение на основанието да бъде въведено ново, непредявено в срока по чл. 685 ТЗ вземане за същия размер, или установяването на вземане в по-висок размер от предявения първоначално пред синдика10. Обратно, намаляването на първоначално предявения размер на вземането е допустимо общо основание. Недопустимо с оглед характера на иска е преминаването от установителен към осъдителен иск.
Допустимо в производството е алтернативно обективно съединяване на искове, в случай че ищецът разполага с различни основания, от които произтича претендираното право, и за него е безразлично въз основа на кое от тях той ще получи признаване на правата си. В този случай съдът дължи произнасяне по всички алтернативно наведени основания за съществуване на вземането, но само доколкото същите са изначално посочени пред синдика като фактически твърдения за произхода на предявеното вземане11.
На общо основание в производството е допустимо приложението на разпоредбите относно оттегляне и отказ от иска, както и сключването на съдебна спогодба.
Доказването в процеса се подчинява на общите правилата ГПК за разпределение на доказателствената тежест – всяка от страните следва да установи твърдените факти, от които претендира настъпването на изгодни за себе си правни последици. Ищецът по положителен установителен иск следва да установи по пътя на пълното доказване всички обстоятелства, от които претендира, че произтича твърдяното вземане или обезпечение, фактическото му и правно основание – договорно или извъндоговорно, неговия вид и размер. Ответникът следва да наведе в процеса всички свои възражения, отричащи това вземане – такива за пълно или частично погасяване чрез осъществено плащане, прихващане, за изтекла погасителна давност, както и всички свои възражения за нищожност, унищожаемост или разваляне на договора, на който се позовава ищеца. Липсва пречка възраженията да бъдат наведени от ответника и по пътя на предявяването на насрещен инцидентен установителен иск. Особена хипотеза на разместване на доказателствената тежест е налице при предявен отрицателен установителен иск. В този случай ищецът (длъжник или кредитор) следва да установи всички свои срещу съществуването на отреченото право , а ответникът носи тежестта на доказване на съществуването на вземането с всички негови характеристики и обезпечения12.
За установяване твърденията на страните е допустимо събирането на всички относими доказателства, но предвид характера на отношенията това са преди всичко писмени доказателства и съдебно – счетоводни експертизи. При постановяване на решението съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, релевантни за спорното право, осъществени към датата на решението – чл. 235, ал. 3 ГПК, и да постанови решението си съобразно същите.
Производството по установителния иск е специфично исково производство, съпътстващо производството по несъстоятелност. Същото има за предмет установяване съществуването и точния размер на приетите в производството по несъстоятелност вземания на кредиторите. С оглед на това правният интерес от обезпечение се свежда до гарантиране на възможността при уважаване на иска кредиторът (ищец или ответник) да участва в разпределението на осребреното имущество и да получи плащане в определен размер, съответен на установеното вземане, съобразно процента на удовлетворяване в съответния клас, в който неговото вземане попада. Правото на ищеца по установителния иск да участва в разпределението (при постановяване на решение в негова полза), независимо дали същото ще бъде извършено преди или след влизане в сила на съдебното решение по спора е гарантирано от разпоредбата на чл. 694, ал. 5 ТЗ. Същата предвижда особен вид обезпечение на предявения установителен иск, чрез въвеждане на задължението в плана за оздравяване, респективно при разпределение на осребреното имущество да бъдат заделени резерви за неприети вземания, които са предмет на установителни искове по ал. 1 на същата разпоредба. Изпълнението на горното задължение гарантира в пълна степен реализирането на последиците от евентуално решение в полза на кредитора – същият ще получи плащане при разпределението, съобразно реда на погасяване съразмерно с останалите кредитори. Така установителните искове по чл. 694, ал. 1 са обезпечени по силата на закона, като всяка друга обезпечителна мярка би била несъответна на естеството на предявената претенция, поради което налагането й е недопустимо.
Влязлото в сила съдебно решение по спора има установително действие в отношенията между длъжника, синдика и всички кредитори производството по несъстоятелност – чл. 694, ал. 4 ТЗ. Макар и да не са страни в производството, доколкото същото е съпътстващо производството по несъстоятелност, останалите кредитори са обвързани от силата на присъдено нещо на постановеното решение и ги следва да се съобразят с неговите правни последици. Постановеното решение рефлектира и в тяхната правна сфера, чрез въвеждане на нов кредитор и намаляване процента на удовлетворяване на вземанията им, респективно чрез увеличаване на този процент в случай на отхвърляне на иска на кредитора.
Бистра НИКОЛОВА, съдия
___________
1 № Решение №21 от 01.02.07 г. по т. д. № 492 от 2006 г. на ВКС, I т.о., ТК.
2 Решение № 111 от 13.03.2006 г. по т. д. № 369 от 2000 г. на ВКС, т.о., ТК.
3 Решение от 16.01.2006 г. по т. д. № 369 от 2000 г. на ВКС, I ТК, т.о., Решение № 111 от 13.03.06 г. по т. д. № 369 от 2000 г. на ВКС, т.о., ТК.
4 Решение № 569 от 05.11.2008 г. по т. д. № 287 от 2008 г. на ВКС, I т.о., ТК.
5 Решение № 2181 от 29.12.2001 г. по т. д.№ 1977 от 2001 г. на ВКС, V г.о.
6 Решение № 582 от 16.10.2006 г. по т. д. № 172 от 2006 г. на ВКС, I т.о., ТК.
7 Решение 760 от 12.041.2005 г. по т. д. № 546 от 2004 г. на ВКС, II т.о., ТК, Решение № 784 от 08.01.2006 по т. д. № 555 от 2005 г. на ВКС, I т.о., ТК .
8 Решение № 363 от 08.06.2006 г. по т. д. № 673/05 г. на ВКС, I т.о., ТК, Решение № 363 от 08.06.2006 г. по т. д. № 673 от 2005 г. на ВКС, I т.о., ТК.
9 Решение № 476 от 04.07.2006 г. по т. д. № 91 от 2006 г. на ВКС, I т.о., ТК.
10 Решение № 990 от 30.01.2008 г. по т. д. № 581 от 2007 г. на ВКС, II т.о., ТК.
11 Решение № 662 от 02.11.2005 г. по т.д. № 110 от 2005 г. на ВКС, ТК.
12 Решение № 1046 от 29.02.2008 г. по т.д. № 607 от 2007 г. на ВКС, II т.о., ТК.
