Коментар
Промените в Кодекса на труда (КТ) и в Закона за държавния служител относно ползването на платените годишни отпуски предизвикаха широк интерес и остри дискусии при обсъждането им в Народното събрание през лятото на 2010 г.
През цялото време предложенията за тези промени бяха оспорвани и от синдикатите. В крайна сметка парламентарното мнозинство ги прие така, както бяха предложени от правителството.
В обществото те срещнаха неодобрение и създадоха недоволство сред работниците, служителите и държавните служители.
Пред Конституционния съд част от промените, които се отнасят до ползването на натрупаните неизползвани платени годишни отпуски по Кодекса на труда през периода 1993-2009 г. и през периода 1999-2009 г. по Закона за държавния служител бяха оспорени от президента на Републиката и от група народни представители. Групата народни представители оспори и въвеждането на двегодишната давност за ползването на платените годишни отпуски, които се придобиват и ползват от 2010 г. и насетне. Важността на тези въпроси обяснява и интереса, с който се очакваше решението на Конституционния съд.
Сега това Решение – № 12 от 11.11.2010 г. на Конституционния съд – е вече факт. Обнародвано е в “Държавен вестник”, бр. 91 от 19.11.2010 г. и съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията на Република България, влиза в сила три дни след обнародването му в “Държавен вестник”, т.е. от 23.11.2010 г.
Решение № 12 от 11.11.2010 г. на Конституционния съд е съсредоточено върху упражняването на правото на платен годишен отпуск, т.е. върху неговото реално ползване. А упражняването, на което и да е право, е най-жизнената част от живота на съответното право, защото чрез него благото, което то съдържа, става реално достояние на лицето, на което е предоставено и то изпитва реално благоприятните последици от него.
Решението на Конституционния съд внесе важни промени в правния режим на ползването на платения годишен отпуск. Те се отнасят до четири основни въпроса.
1. Ползване на натрупаните неизползвани платени годишни отпуски от предходни години
С обявяването на § 3е от Преходните разпоредби на Кодекса на труда и § 8а от Преходните разпоредби на Закона за държавния служител, които предвиждаха ползването на натрупаните до края на 2009 г. неизползвани платени отпуски до 31.12.2011 г., за противоконституционни и противоречащи на международни договори, по които РБългария е страна, отпада задължението на работниците и служителите да ползват тези отпуски до посочената дата. Той обхваща неизползвания платен годишен отпуск от работниците и служителите за периода от 01.01.1993 г. до 31.12.2009 г., а за държавните служители – от 2000 г. до края на 2009 г. Този отпуск е законно придобит през посочените години и законно отлаган, поради отсъствието на давност за ползването му от работниците и служителите, поради отмяната є с измененията на Кодекса на труда от ноември 1992 г., които влязоха в сила от 01.01.1993 г., и поради липсата на такава давност за ползването на тези отпуски от държавните служители по Закона за държавния служител.
Без значение са причините, поради които отпускът е бил отлаган: по искане на работника или служителя; по производствени или служебни причини; поради невъзможност на работника, служителя, или държавния служител да го ползва, или по взаимно съгласие между страните. Необходим и достатъчен е обективният факт на неизползването му през тези години. Този отпуск може да се ползва изцяло – наведнъж, или на части през 2010 г., 2011 г. и след това, по искане на работника или служителя и с разрешение на работодателя.
Натрупаният неизползван платен годишен отпуск от предходните години се ползва съобразно материалноправните норми, които са били в сила към момента на неговото възникване в периода 1993-2009 г. А през този период законът не е предвиждал давност за ползването на платения годишен отпуск и неговото отлагане е било законосъобразно. Затова придобитото субективно право на платен годишен отпуск през този период може да се ползва за в бъдеще, т.е. и сега. Работодателят, който осигурява упражняването на субективните права на работниците и служителите по трудовото правоотношение, организира упражняването и на правото на натрупан и неизползван платен годишен отпуск в предходните години, в периода от 01.01.2010 г. насетне. На общо основание реалното ползване на този отпуск се включва в годишните графици за отпуските, утвърждавани в началото на всяка календарна година по реда на чл. 172 и чл. 173, ал. 1 КТ. Но ако междувременно трудовото правоотношение на работника или служителя бъде прекратено, остатъкът от натрупания неизползван платен годишен отпуск за периода 1993-2009 г. подлежи на общо основание на обезщетяване по чл. 224, ал. 1 КТ, защото този отпуск е и продължава да бъде платен годишен отпуск, правото на който не е погасено по давност по чл. 224, ал. 1 КТ, и е част от юридическия патримониум на работника или служителя.
2. Ползване на платения годишен отпуск за 2010 година и занапред
Този отпуск (основен и допълнителен) се ползва наведнъж или на части, по график, утвърден от работодателя през календарната година, за която се отнася, по искане на работника или служителя, с разрешение на работодателя (чл. 173, ал. 1-3 КТ). Това отговаря на предназначението на този отпуск: да позволи на работника или служителя да почине и възстанови работната си сила след едногодишната работа и натрупаната умора през календарната година. Той може да се отложи за следващата година както от работодателя – до 10 работни дни (чл. 173, ал. 2 КТ), така и по обективни причини, лежащи в работника или служителя: при ползване на отпуск поради временна неработоспособност (поради общо заболяване и приравнени към него случаи, трудова злополука или професионална болест), отпуск поради бременност и раждане, отглеждане на малко дете (отпуск по чл. 163 и 164 КТ – до навършване на 2-годишна възраст на детето). Тези случаи са изброени в чл. 173, ал. 2 КТ. Конституционният съд оцени това изброяване като ограничаващо ползването на платения годишен отпуск и в мотивите на решението приема, че: “Причините да не е ползван платен годишен отпуск в границите на давностния срок могат да бъдат различни – например други видове отпуски (служебни, творчески, ученически), както и други причини от различен характер.” “Ученически отпуски” са учебните отпуски по чл. 169-171а КТ.
По този начин Конституционният съд придава примерен, а не изчерпателен характер на причините за отлагане на ползването на платения годишен отпуск, като разширява случаите, при които работникът или служителят не е имал възможност да ползва платения си годишен отпуск, включвайки в тях и други случаи на ползване на законоустановени отпуски, освен изброените в чл. 176, ал. 2 КТ. Това становище заслужава подкрепа. По този начин Конституционният съд брани конституционното право на работниците, служителите и държавните служители по чл. 48, ал. 5 от основния закон и създава условия за неговото реално ползване.
Правото на отпуск по чл. 48, ал. 5 от Конституцията е родово понятие, което включва, освен правото на платен годишен отпуск, което безспорно, макар и да е основен вид отпуск, все пак не е единственият отпуск. Текущото трудово законодателство в рамките на конституционната делегация на чл. 48, ал. 5 от Конституцията да “определя реда и условията” за правото на отпуск, установява различни видове отпуски и правни правила за тяхното ползване – ползването както на платения годишен отпуск, така още и на редица други видове отпуски, част от които посочва и решението на Конституционния съд. Те също така се ползват от конституционната защита на чл. 48, ал. 5, която Конституционният съд с основание отстоява. От друга страна, с изразеното становище по този въпрос в мотивите на своето решение, Конституционният съд брани едновременно както реалното ползване на полагаемия се платен годишен отпуск през годината, за която се отнася и който е предмет на делото в конкретния случай, така и ползването на другите законоустановени отпуски. По този начин Конституционният съд насочва прилагането на закона към една по-широка, по-пълна и комплексна защита на правото на отпуск, какъвто е смисълът и духът на чл. 48, ал. 5 от Конституцията.
3. Обезщетение за неизползван платен годишен отпуск
В чл. 224, ал. 1 КТ се запазва основното правило, че обезщетение за неизползван платен годишен отпуск се изплаща само при прекратяване на трудовото правоотношение. Но в тази законова разпоредба Конституционният съд обяви за противоконституционна и противоречаща на международните договори, по които България е страна, частта є, която предвижда, че паричното обезщетение се отнася за неизползвания платен годишен отпуск “за текущата календарна година, пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, отложен по реда на чл. 176…”. По този начин действащата разпоредба на чл. 224, ал. 1 КТ сега гласи: “При прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, правото на който не е погасен по давност.”
А според новата уредба, установената давност в чл. 176, ал. 3 КТ, е две години от края на календарната година, за която този отпуск се полага, или независимо от това дали този отпуск е бил отложен по чл. 176, ал. 1 и 2 КТ, или по други причини, които не са позволили реалното му ползване през календарната година. Обявяването на тази част от чл. 224, ал. 1 КТ за противоконституционна и несъответстваща на международни договори, по които България е страна, има важно значение в две насоки: от една страна – отстранява противоречието между обявената за противоконституционна негова част и чл. 176, ал. 3 КТ, която изисква обезщетяване само на отложения платен годишен отпуск по чл. 173, ал. 1 и 2 КТ, а от друга страна – премахна ограничението за обезщетяване само на отложения отпуск по чл. 173, ал. 1 и 2 КТ, което създава по-справедливо и безпротиворечиво разрешение по този въпрос и разширява възможностите за по-справедливо разрешение. Това разрешение се отнася и за чл. 61, ал. 2 от Закона за държавния служител, който урежда правото на парично обезщетение на неизползвания платен годишен отпуск и има същото съдържание за държавните служители, каквото има чл. 224, ал. 1 КТ за работниците и служителите (виж т. 3 и 4 от диспозитива на Решение № 12 от 11.11.2010 г. на Конституционния съд)).
4. Двегодишна давност за ползването на платения годишен отпуск
Важно е и отношението, което Конституционният съд изрази относно въвеждането на двегодишна давност за ползването на платения годишен отпуск, установена в чл. 176, ал. 2 КТ и чл. 59, ал. 5 от Закона за държавния служител. Конституционността на тази разпоредба беше оспорена пред Конституционния съд от група народни представители в 41-то Народно събрание. Конституционният съд отхвърли това искане, и струва ми се, с основание. В мотивите на решението по този въпрос се посочва, от една страна, че “давността е общ институт на правото”. Това ще рече, че тя е уредена и се прилага в редица други отрасли на правото – гражданското, търговското, трудовото, семейното и наследственото, наказателното, административното право и др. От друга страна, тя е позната на българското трудово законодателство в областта на ползването на отпуските и се прилагаше през периода 1951-1992 г. Възможността за нейното въвеждане произтича от характера на правото на платен годишен отпуск, като отделно и самостоятелно субективно право, различно по своето съдържание от другите субективни права на работниците и служителите, включително и от другите трудови права, които са конституционно признати и защитени в чл. 48, ал. 5 от Конституцията като правото на трудово възнаграждение, на здравословни и безопасни условия на труд и др. Този извод следва и от изричното и отделно изброяване на правото на отпуск отделно от другите конституционни права в чл. 48, ал. 5 от Конституцията, като правото на трудово възнаграждение, правото на здравословни и безопасни условия на труд и правото на почивка. И затова Конституционният съд изрично посочва в мотивите на Решение № 12 от 11.11.2010 г.: “Предвиждането на давностен срок е въпрос на правна политика на държавата, действа стимулиращо за упражняването на права и не противоречи на чл. 4, чл. 16, чл. 48, ал. 1 и 5 от Конституцията. Предвидената в чл. 176, ал. 3 КТ давност има действие занапред.” Последното изречение е особено важно. То означава, че двегодишната давност, която предвижда чл. 176, ал. 3 КТ, се отнася само за платения годишен отпуск, придобит от 2010 г. насетне, а не и за натрупаните неизползвани платени годишни отпуски за предходните години: 1993-2009 г. За тях въвеждането на давност е недопустимо, защото означава ограничаване с обратна сила на придобити права, което създава правна несигурност и непредсказуемост при тяхното ползване, и противоречи на принципите за сигурност и справедливост, за правовата и социалната държава по абз. 3 и 5 от Преамбюла и чл. 4, ал. 1 от Конституцията. Конституционният съд вече се е произнесъл по този въпрос в Решение № 8 по к.д. № 4 от 1999 г.
Двегодишната давност за ползването на платения годишен отпуск по чл. 176, ал. 3 КТ и по чл. 59, ал. 5 от Закона за държавния служител, започва да тече от края на календарната година, за която се отнася полагаемият се платен годишен отпуск. Така, при отложен платен годишен отпуск за 2010 г., двегодишната давност започва да тече от 31.12.2010 г. и изтича на 31.12.2012 г. Но и тук има една важна особеност, която трябва да се отбележи. Тя се съдържа в чл. 176, ал. 3, изречение второ от КТ и в чл. 61, ал. 2 от Закона за държавния служител, и се отнася за случаите, когато ползването на платения годишен отпуск е отложено поради ползването на друг отпуск. Разбира се, тази разпоредба визира изрично случаите на отложен платен годишен отпуск поради временна неработоспособност, бременност, раждане, осиновяване и отглеждане на малко дете. Но в духа на изразеното от Конституционния съд становище в мотивите на неговото решение, към тях трябва да бъдат прибавени и другите отпуски – например посочените от Конституционния съд служебни, творчески, учебни отпуски, отпуските по чл. 157 КТ и др.
В тези случаи двегодишната давност започва да тече от края на календарната година, през която е отпаднала причината, която е направила невъзможно ползването на платения годишен отпуск и е наложила неговото отлагане.
Така например, ако работничка и служителка е започнала да ползва отпуск поради бременност и раждане, например от 01.03.2011 г., който при неговата сегашна продължителност от 410 календарни дни продължава до 15.04.2012 г. и след него още една календарна година отпуск за оглеждане на малкото дете до навършва на 2-годишна възраст по чл. 164 КТ, тя се оказва в отпуск по майчинство до 15.04.2013 г.
В дадения пример приемаме, че тя не е ползвала и платения си годишен отпуск за 2011 г., тъй като ползването на отпуска є за бременност и раждане съвпада с началото на календарната година, и не е имала възможност да го ползва. В този случай, след като тя е “приключила” ползването на отпуска по майчинство по чл. 163 и 164 КТ, може да ползва платения си годишен отпуск за 2011, 2012 и 2013 г., в рамките на двегодишния срок. В дадения пример този срок започва да тече от 31.12.2013 г. – това е краят на календарната година, през която е отпаднала причината за ползването на платения є годишен отпуск, и продължава до 31.12.2015 г. – когато изтича двегодишната давност.
Решението на Конституционния съд от 11.11.2010 г. създава по-добри условия за реалното ползване на платения годишен отпуск и на другите законоустановени отпуски, и отговаря на конституционните изисквания за неговото гарантиране и защита.
Проф. д.ю.н. Васил МРЪЧКОВ
