Правото на изправния кредитор да развали сключения двустранен договор чрез едностранно неформално волеизявление не е уредено като алтернативна възможност на правото да се иска обезщетение.
Чл. 87, ал. 2 ЗЗД
Чл. 88, ал. 1 ЗЗД
Чл. 20а ЗЗД
Чл. 92, ал. 1 ЗЗД
Чл. 157, ал. 3 ГПК
Решение № 1168 от 18.01.2007 г. на ВКС – ТК
Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. “б” ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД “А.-1” ЕООД, гр. В., против въззивното решение на ВАС № 57 от 28.03.2006 г., постановено по в. гражд. д. № 285/2005 г., с което при условията на чл. 208, ал. 1 ГПК е осъден касаторът да предаде на ТД “Ф. холдинг” АД – гр. П., държането на наетия с договор за наем от 01.03. 2000 г., развален към датата на исковата молба, недвижим имот, представляващ магазин “П.” и проход под него, находящ се на ул. “Вл. В.” № 38, както и да му заплати направените деловодни разноски от общо 5406,51 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон – чл. 233, ал. 1 във връзка с чл. 87, ал. 2 ЗЗД.
Поддържа се от страна на касатора, че при наличието на уговорена между страните неустойка за забава плащането на дължимата наемна цена, незаконосъобразно въззивният съд е признал съществуването на правна възможност за кредитора да развали сключената сделка поради закъсняло плащане на наемната цена от страна на наемателя.
Ответната по касационната жалба страна е възразила по нейната основателност.
Настоящият състав на ВКС, Второ отделение, Търговска колегия, като взе предвид доводите на страните във връзка с инвокираното оплакване и провери правилността на обжалваното решение, съобразно данните по делото и правомощията си по чл. 218ж, ал. 1 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
Разгледана по същество, тя е неоснователна.
Правото на изправния кредитор да развали сключения двустранен договор чрез едностранно неформално волеизявление не е уредено от законодателя като алтернативна възможност на правото на обезвреда, арг. от чл. 88, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Следователно, доколкото правото на едностранно разваляне на договора по своята правна същност е субективно потестативно право, то упражняването му или не при наличието на предвидените от закона предпоставки е предоставено единствено и само на едновластната преценка на неговия носител. В този смисъл същото не е обусловено от наличието на уговорена с договора неустоечна или друг вид обезпечителна клауза.
Същевременно договорната неустойка, предвид една от функциите й – обезщетителната, има за цел да освободи изправната страна от необходимостта да доказва както причинените й от длъжниковото неизпълнение вреди, така и техния размер, но сама по себе си тя не е средство за форфетерно обезвреждане на кредитора и аргумент в подкрепа на изразеното разбиране е нормата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
С оглед на горното правно несъстоятелно е становището на касатора относно липсата на правна възможност за ищеца при така договорената между съконтрагентите неустойка за забава да развали сключения наемен договор, независимо от забавеното плащане на наемната цена, факт, по който не е съществувал спор в процеса и е установен от заключението на изслушаната съдебно счетоводна експертиза, възприето при спазване на процесуалното правило на чл. 157, ал. 3 ГПК.
Освен че изрично съглашение в противна насока, предвиждащо едностранно разваляне на договора от изправната страна при неизпълнение на съществено задължение по него, е залегнало в клаузите на сключената между страните двустранна сделка и в съответствие със законовото правило на чл. 20а ЗЗД същото правилно е било съобразено от въззивния съд при преценка основателността на твърдяното преустановяване на съществуващата облигационна връзка по реда на чл. 87, ал. 2 ЗЗД, то доколкото правото на изправната страна на едностранно разваляне на договора и на претенция за причинените й от неизпълнението вреди са й предоставени кумулативно, договорената неустойка за забава в случая е правно ирелевантна за настъпилия развалящ ефект и като е съобразил горното, ВАС правилно е приложил закона.
Именно съществуващата генетична и функционална зависимост между насрещните задължения на съконтрагентите по сключения наемен договор, предвид двустранния му и възмезден характер изключва, при наличието на виновно неизпълнение на наемателя, както е в разглеждания случай, и правната възможност да се отрече правото на изправния наемодател на разваляне на облигационната обвързаност между страните.
Правилно в тази връзка въззивната инстанция е приела, че забавеното изпълнение, като една от формите на длъжниковото неизпълнение, само по себе си е достатъчно за възникване правото на кредитора на едностранно разваляне на сключения договор. От своя страна обстоятелството, че съконтрагентите са уговорили конкретен срок за престация на дължимата наемна цена и са постигнали изрично съглашение при неизпълнение на съществените задължения по сключения наемен договор, каквото несъмнено се явява и плащането на наемната цена, същият да бъде развален или прекратен едностранно от изправната страна, освобождава последната от необходимостта да доказва, съобразно въведеното с чл. 127, ал. 1 ГПК разпределение на доказателствената тежест в процеса, липсата на интерес от забавеното изпълнение, включително и когато то й се предлага с уговореното под формата на неустойка обезщетение за забава, и като е изложил аналогични правни съждения, ВАС е постановил обжалвания съдебен акт при отсъствие на сочения от касатора негов порок.
