С уважаване на иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД настъпва вещноправният ефект на предварителния договор, поради което решението на органа по чл. 8, ал. 1, във връзка с чл. 11, т. 10 от ПРУПДТДДУК е следвало да бъде налице най-късно към момента на постановяване на въззивното решение.
Чл. 19, ал. 3 ЗЗД
Чл. 11, т. 10 от Правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала, приет с ПМС № 112 от 23.05.2003 г. (ДВ, бр. 51 от 03.06.2003 г.)
Решение № 603 от 10.07.2007 г. по т.д. № 244/2007 г. на ВКС – ТК
Производството по делото е образувано по реда на чл.218в ГПК по повод подадена касационна жалба от З. И. М., Е. М. М. и И. С. М. против решение от 05.10.2006 г. по гражд. д. № 268/2003 г. на САС, IV г.о., с което по реда на чл. 208, ал. 1 ГПК след отменително решение № 1444/27.11.2003 г. по гражд. д. № 14/2003 г. на ВКС, ТК, е отменено решение от 12.01.2002 г. по гражд. д. № 1002/1999 г. на СГС, I г.о., 4 състав, с което Договор № 98 от 27.06.1991 г. за изграждане на готов строителен продукт, сключен между ДФ “П.”, наречен в договора “продавач”, и ищците З. И. М. и И. С. М., наречени “купувачи”, който договор съчетава в себе си и предварителен договор за покупко-продажба на изработения по-късно строителен продукт, е обявен за окончателен. Първоинстанционният съд е приел, че предварителният договор съдържа всичките съществени елементи на окончателния, поради което го е обявил за окончателен. По повод жалба на ЕООД “П.” САС е отменил решението на СГС и по реда на чл. 208 ГПК е отхвърлил иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като е приел, че вещното право на собственост не принадлежи на продавача, защото правото на собственост е учредено в полза на МВР и няма данни да е преминало в патримониума на “П.” ЕООД. Уважен е евентуалният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предложение второ ЗЗД, като в полза на касаторите е присъдена сумата 263,73 лв., получена ДФ “П.” с оглед на неосъществено основание. С отменителното си решение № 1444 от 27.11.2003 г. по гражд. д. № 14/2003 г. ВКС, I т.о. е дал указание съобразно особения характер на производството по чл. 297-298 ГПК въззивният съд да събере доказателство чрез изслушване на счетоводна експертиза какво имущество е било апортирано при регистрацията на ответното дружество, дали правото на строеж, учредено с протокол № 1 от 29.01.1986 г. на СНС – изпълнителен комитет, в полза на Министерството на вътрешните работи и реализираните въз основа на него обекти са елемент от имуществото на “П.” ЕООД. С решение от 05.10.2006 г. по гражд. д. № 268/2003 г. на САС, IV г.о., предмет на настоящата касационна жалба, за да отхвърли предявения от касаторите иск с правно основание чл.19, ал. 3, ЗЗД, въззивният съд е приел, че сключеният предварителен договор е нищожен, защото не отговаря на изискванията на чл. 13, ал. 3 и 4 от Указ 56, отменен в тази си част с ДВ, бр. 48 от 1991 г., но на основание § 7 от ПЗР на ТЗ, режимът за продажба на обекти държавна или общинска собственост е приложим в дейността на държавната фирма “П.” до преобразуването й в ЕООД, което е станало с решение № 2 от 24.03.1994 г. по ф. д. №1845/1990 г. на СГС – фирмено отделение САС е счел, че искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е неоснователен и защото правото на собственост не принадлежи на търговското дружество, което е със статут на ЕООД, а на държавата като едноличен собственик на капитала, и в процесния случай липсва потвърждаване на действията на дружеството-продавач от страна на принципала.
Касаторите З. И. М., Е. М. М. и И. С. М., чрез процесуалния си представител адв. С. П., твърдят, че обжалваното решение е неправилно, постановено при наличие на всичките отменителни основания на чл. 218б, ал. 1, б. “б” ГПК. Поддържат нарушение на материалния закон – чл.19 ЗЗД, Указ 56 и ТЗ. Навеждат довод за необоснованост поради несъответствие на изводите на съда със събраните по делото доказателства. Сочи и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като е лишен от възможността да ползва посочени от защитата му гласни и писмени доказателства, както и че не са събрани (непредставени) писмени доказателства, намиращи се у ответника, както и че е лишен от възможността за определяне на размера на алтернативно поисканото обезщетение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1, ГПК от страна участник във въззивното производство, срещу решение, подлежащо на касационен контрол (чл. 218а, ал. 1, б. “б” ГПК), поради което е процесуално допустима.
Касационната жалба е неоснователна.
Неотносими са в случая доводите за нарушение на материалния закон – чл. 19, ал. 3 ЗЗД, във връзка с Указ 56 и ТЗ. С оглед констатираната в първото касационно решение неправилност на въззивното решение при установяване принадлежността на правото на собственост върху процесния апартамент № 24, намиращ се в гр. С., ж.к. “Р.”, бл. 87, вх. 9, към имуществото на “П.” ЕООД, въззивният съд не е следвало да се произнася по действителността на предварителния договор. Направените от САС изводи в тази насока са без значение, защото в случая решаващо е обстоятелството, че липсва решение на принципала за разпореждане с недвижими имоти по смисъла на чл. 11, т. 10 от Правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала, приет с ПМС № 112 от 23.05.2003 г., обн. ДВ, бр. 51 от 03.06.2003 г. Съобразно тази правна норма в компетентността на едноличния собственик на капитала в едноличните търговски дружества с ограничена отговорност с държавно участие, каквото безспорно е “П.” ЕООД, е да взема решения за разпореждане с недвижими имоти, е нужно решение на едноличния собственик на капитала. На основание чл. 8, ал. 1 от посочения по-горе правилник правата на държавата се упражняват от Министерския съвет или съответния ресорен министър, поради което поне към разглеждането на делото по същество пред въззивния съд е следвало да има решение за сделката на органа, упражняващ правата на държавата. Липсата на такова решение сама по себе си води до висяща недействителност на сделката, която би могла да се отстрани до момента на настъпване на вещноправното действие на предварителния договор – а именно постановяване на въззивното съдебно решение (вж. ТР 84-68-ОСГК). Изискването за такова решение на едноличния собственик на капитала за придобиване или отчуждаване на недвижими имоти и вещни права върху тях в едноличните търговски дружества с ограничена отговорност, в които държавата е едноличен собственик на капитала, е съществувало и съобразно чл. 14, т. 9 от Правилника за реда за упражняване правата на собственост на държавата в предприятията, приет с ПМС № 7/25.01.1994 г., обн. ДВ, бр. 10 от 01.02.1994 г., отм. ДВ, бр. 51 от 03.06.2003 г. с посочения по-горе нов правилник, но в сила към момента на постановяване на първоинстанционното решение от 12.01.2002 г. по гражд. д. № 1002/1999 г. на СГС и първото въззивно решение от 07.10.2002 г. по гражд. д. № 598/2002 г. на САС, 5-и състав, ГК. Липсата въобще на такова решение от страна на принципала е потвърдена и от неоспореното заключение на счетоводната експертиза на Е. П.
Не се спори, че намиращата се по делото Заповед рег. № I в 819/06.08.2003 г. на министъра на вътрешните работи не представлява такова разрешение за разпореждане с недвижими имоти. С тази заповед на основание чл. 11, т. 5 от Правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала е взето решение за увеличаване на капитала на ответното дружество “П.” ЕООД включително и с апартамент № 24, намиращ се в ж.к. “Р.”, бл. 87, вх. 9, предмет на предварителен договор от 27.06.1991 г. и анекс към него от 11.11.1993 г. (вж. Приложение № 2 към т. 2 от заповедта). Този факт се потвърждава и от заключението на в.л. Е. П., намиращо се на с. 56 по делото. С апортирането на апартамента в капитала на едноличното търговското дружество с държавно участие носител на правото на собственост върху жилището става самото ЕООД като самостоятелен правен субект, поради което неправилни са констатациите на САС, че собственик на процесния апартамент е държавата, но по съображенията, изложени по-горе, това не се е отразило на направените от съда крайни изводи.
С уважаването на иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД настъпва вещноправният ефект на предварителния договор, поради което решението на органа по чл. 8, ал. 1, във връзка с чл. 11, т. 10 от Правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала е следвало да бъде налице най-късно към момента на постановяване на въззивното решение. Това решение на органа, упражняващ правата на държавата в тези дружества, каквото безспорно е и “П.” ЕООД, представлява предпоставка за прехвърляне на собствеността по смисъла на чл. 298, ал. 1 ГПК, поради което правилни са крайните изводи на САС относно липсата на основание за уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и обявяване на предварителния договор за окончателен. По делото не само липсва решение на принципала за разпореждане с процесния апартамент, но и няма твърдения, че е дадено такова, каквито разрешения са били дадени с отделни заповеди на министъра на вътрешните работи, както Заповед № I-в-459/15.07.1999 г. за жилищен блок в ж.к. “Б.”, Заповед № I-в-579/20.05.2003 г. за жилищен блок в ж.к. “М.-4”. В тежест на ищците, касатори в настоящото производство, е било да докажат неговото наличие (чл. 127, ал. 1, ГПК).
Неоснователни са общите доводи за необоснованост. Изводите на решаващия съд са направени въз основа на събрания по делото доказателствен материал съобразно правилата на логическото мислене и нормите на науката. Липсват и конкретни касационни доводи за тяхното нарушение, само които биха представлявали основания за необоснованост, подлежащи на разглеждане от касационната инстанция (арг. от чл. 218ж, ал. 1 ГПК). Твърденията за несъобразяването на съда със създадените пречки от страна на ответника за събиране на доказателства следва да се квалифицират като такива за допуснати процесуални нарушения, но и такива не са извършени.
