Доколкото в действащото законодателство липсва легална законова дефиниция на понятието “прекомерно голяма неустойка” по смисъла на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, то критерий за това е процентното съотношение между абсолютния размер на договорената между страните неустойка и общата цена на договора.
Чл. 20 ЗЗД
Чл. 79, ал. 1 ЗЗД
Чл. 83, ал. 1 ЗЗД
Чл. 92, ал. 2 ЗЗД
Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. “б” ГПК (отм.), във връзка с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. у. “Св. св. К. и М.”, гр. В. Т., против въззивното решение на ВТАС № 346 от 08.02.2008 г. по в. т. д. № 555/2007 г. в частта, с която при условията на чл. 208, ал. 1 ГПК (отм.) е осъден касаторът да заплати на ТД “С.” ООД, гр. Г., сумата 34 278,26 лв., представляваща част от цената на доставена компютърна техника ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 24.02.2006 г. до окончателното й изплащане, и деловодни разноски по компенсация в размер на 1047 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, в посочената по-горе негова част, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените процесуални правила и на материалния закон, поради което се иска отмяната му.
Касаторът поддържа, че при изграждане на крайния си правен извод въззивният съд е извършил некоректна и противоречаща на императивните изисквания на ГПК преценка на събрания доказателствен материал, като е подходил избирателно към същия и е дал вяра на твърденията на ищеца, игнорирайки основни писмени доказателства, удостоверяващи поведението на последния във връзка с дължимото по договора изпълнение.
Оплакването за нарушение на материалния закон е обосновано с неправилно приложение на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, като според изложеното в касационната жалба не е отчетена спецификата на сключения между страните договор и пълната му подчиненост на въведения със ЗОП и НВМОП режим за същия, включително задължителната му идентичност с предложения проектодоговор по обявената обществена поръчка.
Ответната по касационната жалба страна е възразила по основателността и по реда на чл. 218г ГПК (отм.).
Настоящият състав на ВКС, Второ отделение, Търговска колегия, като взе предвид доводите на страните във връзка с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 218ж, ал. 1 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е допустима.
Разгледана по същество, тя е неоснователна.
Основният спор между страните в настоящата инстанция всъщност се свежда до наличието на правна възможност за намаляване на уговорената с чл. 20 от сключения между страните по реда на ЗОП договор за доставка на компютри и хардуер № РД-931/25.10.2005 г. неустойка за забава, безспорно дължима на купувача-касатор.
Съобразявайки в тази връзка характера на възникналите от процесната сделка задължения за съконтрагентите и поведението на последните във връзка с изпълнението им, правилно, въз основа на обстоен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, въззивната инстанция е счела, че е налице виновна забава на ищеца, която кредиторът не е съпричинил, поради което е изградила верен правен извод, че в случая липсва основание за разпределяне на отговорността за длъжниковото неизпълнение помежду им по правилото на чл. 83, ал. 1 ЗЗД.
Законосъобразно в тази връзка в съобразителната част на обжалваното решение е изразено разбиране, че отстраняването на настъпилите за купувача неблаго-приятни последици, произтичащи от забавената доставка, следва да се възложи на продавача ТД “С.” ООД, в съответствие с общо разпореденото от чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 200 и сл. ЗЗД.
От своя страна обстоятелството, че между страните съществува изрично постигнато съгласие относно формата на договорната им отговорност при забавено изпълнение, материализирано в неустоечната клауза на т. 20 от договора, обосновава правилността на изградения от решаващата инстанция правен извод, че в полза на кредитора – В. у. “Св. св. К.и М.”, валидно е възникнало изискуемо вземане за неустойка.
Несъмнено, че въз основа на него последният е могъл да упражни преобразуващото си право да извърши прихващане с насрещното си задължение към продавача – неплатения остатък от цената на доставената стока, доколкото останалите елементи от фактическия състав на чл. 103, ал. 1 ЗЗД са били налице и изложените в тази насока съждения на въззивния съд не са в противоречие с приетата от него за установена фактическа обстановка по спора, както неоснователно се твърди от касатора.
Упражненото от титуляра на субективното преобразуващо право, право на прихващане само по себе си, обаче при наличието на възникнал между страните правен спор не е пречка за правото на насрещната страна да иска намаление на договорената неустойка като прекомерна по реда на чл. 92, ал. 2 ЗЗД.
;
Следователно в съответствие с въведеното от длъжника оспорване размера на същата правилно въззивният съд е съпоставил абсолютната и договорна стойност с общо дължимата покупна цена на доставената стока и неплатения от касатора остатък от същата и този начин на преценка, осъществен от решаващата инстанция, като основан на закона, не създава твърдяното в касационната жалба вътрешно противоречие в мотивите на обжалвания съдебен акт, нито води до различен от така изградения правен извод за правните последици на настъпилата по вина на продавача забава. Доколкото в действащото законодателство липсва не само легална законова дефиниция на понятието “прекомерно голяма” по смисъла на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, но и общовалидно правило за неговото определяне, то обосновано при изграждане на вътрешното си убеждение за прекомерността на процесната неустойка въззивният съд се е позовал на общоприетото в правната доктрина и практика схващане за функциите на същата и конкретно причинените от забавата на длъжника вреди на кредитора.
В този смисъл наличието на процентното съотношение между абсолютния размер на договорената между страните неустойка и общата цена на доставената стока, надхвърлящо 70%, както и реално заплатеният от кредитора аванс за същата в размер на 30%, се явяват онзи необходим и достатъчен критерий, обуславящ законосъобразността на крайния правен извод за несъразмерност в значителни размери на съотношението неустойка – причинени вреди, обосноваващ и основателността на исканото по реда на чл. 92, ал. 2 ЗЗД намаление.
Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране е и установената въз основа на обстойна и съответстваща на разпореденото от чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) преценка на доказателствата от решаващия съд форма на вина на длъжника, изключваща умисъл и груба небрежност, поради което доводите на касатора в противна насока се явяват лишени от основание в доказателствения материал по делото.
Същевременно, доколкото законодателят не е изключил от общото правило на чл. 92, ал. 2 ЗЗД сключените по реда на специалния ЗОП сделки, то правно несъстоятелно се явява и оплакването в касационната жалба за неговата неприложимост към процесната доставка, поради което правно ирелевантно за изхода от спора е публично оповестеният в проектодоговора начин на определяне неустойката за забава.
Принципът на свободата на договаряне не е абсолютен и търпи ограничаване, ако води до накърняване на установените в обществото общи правни принципи за справедливост и добросъвестност, израз на което е и създадената с чл. 92, ал. 2 ЗЗД правна възможност, и като е съобразил горното, излагайки аналогични правни съждения, въззивният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да остане в сила.
