Неправилното становище на поземлената комисия, че е налице спор за материално право не може да ангажира съда и да доведе до разглеждане на такъв иск, ако същият е недопустим.
Земеделски земи, които не са заявени за възстановяване или за които не е предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ в срока по § 22 от ПЗР на ЗИД ЗСПЗЗ ДВ, бр. 13 от 2007 г., не могат да бъдат предмет на спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ
Решение № 911 от 2.08.2007 г., на ВКС, IV г.о.
Ищците са поддържали в първоначалната искова молба и в хода на делото, че процесните имоти са им възстановени от поземлената комисия, но неправомерно са завзети и се владеят от ответниците. За да отхвърли така предявения ревандикационен иск, въззивният съд е приел, че той е обусловен от преюдициален спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който ищците също не са успели да проведат успешно, тъй като не са доказали, че имотите, описани в нотариален акт № 180/1943 г., на името на наследодателя им К. Б. са били негово притежание и към момента на образуване на ТКЗС, както и че са идентични с имотите, претендирани от ищците в настоящото производство.
В частта, с която е прието, че е налице преюдициален спор за собственост, становището на въззивния съд към настоящия момент се явява неправилно. От представените по делото писмени доказателства във връзка с производствата по възстановяване на земеделските земи пред поземлената комисия е видно, че както ищците, така и ответниците, са заявили за възстановяване земи, които са принадлежали на техните наследодатели, и исканията им са удовлетворени изцяло. Според въззивния съд ответниците са твърдяли, че имотите, описани в нотариалния акт на К. Б., са принадлежали на техния наследодател и затова съдът е приел, че за тези земи има спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Това по принцип е правилно, но зависи и от наличието на други предпоставки, които трябва да се съобразят по реда на чл. 188, ал. 3 ГПК.
Спорът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ съществува, когато две страни твърдят собственост спрямо един и същ имот към минал момент образуването на ТКЗС, и то във връзка с евентуалното му възстановяване. Спорът е допустим както когато има вече постановени решения на поземлената комисия, така и когато земите са заявени, но не са възстановени, тъй като поземлената комисия изчаква решението на съда. При досегашната съдебна практика се приемаше, че и при незаявени земи искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е допустим, тъй като съществуваше безсрочната възможност чрез иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ да се стигне до възстановяване на имотите. Съгласно § 22 от ПЗР на ЗИД ЗСПЗЗ ДВ, бр. 13 от 2007 г. обаче срокът за предявяване на исковете по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ се ограничи до три месеца от влизането в сила на този закон т.е. до 13.05.2007 г.
В настоящия случай ответниците не са заявили за възстановяване земите, които са предмет на делото. Дори и да твърдят или да докажат, че преди образуване на ТКЗС тези земи са били на техния наследодател, няма процесуална възможност да поискат възстановяването им, тъй като срокът за предявяване на иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ е изтекъл. От друга страна, всичко, което са поискали, им е възстановено и не е предмет на производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ къде се намират възстановените им имоти. Искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ има смисъл само ако след произнасяне по него ще се реши на кой от двамата претенденти следва се възстанови земята. При сегашната променена законодателна обстановка и поради липсата на заявление за тези земи от ответниците искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗС е станал недопустим и по него не се дължи произнасяне. Следва да се посочи и съображението, че ако искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се разгледа и се приеме, че земите са били на наследодателя на ответниците, би се стигнало до положение на тях да им се възстановят повече имоти от тези, които са поискали, което е недопустимо. От друга страна, неправилното становище на поземлената комисия, че е налице спор за материално право, не може да ангажира съда и да доведе до разглеждане на такъв иск, ако същият е недопустим. Когато със съдебно решение се установи, че няма спор за материално право, спряното от поземлената комисия производство по възстановяване на земите следва да бъде продължено.
Независимо от изложеното обаче, като краен резултат решението на въззивния съд е правилно и следва да се остави в сила. Разглеждайки иска по чл. 108 ЗС, съдът правилно е посочил, че ищците не са успели да докажат собствеността си върху претендираните имоти към настоящия момент.
Този извод се подкрепя най вече от заключението на вещото лице инж. Л. от 07.03.2005 г. В заключението подробно е проследено и описано състоянието на процеса по възстановяване на земеделските земи. Установява се, че поземлената комисия е издала само предварителни решения, признаващи по принцип правото за възстановяване, но липсват издадени окончателни решения за възстановяване на земите поради съществуващия спор между страните. По тази причина във влезлия в сила план за възстановяване в стари реални граници имотите са записани в собственост на общината като ползвател. С представеното решение № Д 487/16.03.93 г. ищците не могат да се легитимират като собственици на процесните имоти и искът им правилно е отхвърлен. Независимо от липсата на решение за възстановяване в реални граници, експертизата е посочила, че и на практика такива не са определими, макар и за нуждите на настоящия процес, тъй като липсва планов материал за възстановяване на старите реални граници. При установяване на границите чрез анкетиране те са заснети така, както имотите са били завзети след започване на процеса на реституция, което не би могло да бъде меродавно, тъй като именно поради завземането на имотите от страна на ответниците е възникнал и правният спор по настоящото дело.
Поради изложените съображения следва да се приеме за правилно крайното заключение на съда, че ищците не са се легитимирали като собственици и затова искът им по чл. 108 ЗС е отхвърлен.