Невъзможният предмет е обектът на правоотношението, който може да бъде различен по естеството си – вещ, нематериално облагодетелстване, действие или други подобни. Предметът може да бъде невъзможен поради обективни и субективни причини.
Чл. 26, ал. 2 ЗЗД
Производството е образувано по жалба на Ц. А. от гр. Г. против въззивно решение № 48/12.03.2007 г. по гражд. д. № 21/2007 г. в частта, с която е признато за установено спрямо Ц. А., че запазването на правото на ползване върху недвижим имот е нищожно до размер над 3/8 ид. ч. на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД и Ц. А. е осъдена да предаде владението на 5/8 ид. ч. от недвижим имот на “К” АД.
Сочи се касационно основание по чл. 218б, ал. 1, б. “в” ГПК. Касаторката изтъква, че по силата на сделка със сина си той придобил цялата собственост върху недвижимия имот и в качеството си на такъв той изразил волята си касаторката да получи вещното право да ползва целия имот до края на живота си; липсва пречка в нотариалния акт за прехвърляне на собствеността приобретателят да учреди право на ползване на праводателя си; такава е била действителната воля на страните, тълкувана по правилото на чл. 20 ЗЗД; неоснователността на инцидентния установителен иск води до неоснователност и на ревандикационния иск; вещното право на ползване може да се противопостави на трети лица, а и ответникът е знаел за него от изпълнителното дело.
Ответникът изтъква, че може да се запази само съществуващо ограничено вещно право, но в момента на делото дарителката не е имала право на ползване върху целия имот.
За да постанови решението си, възивният съд е приел, че за 5/8 ид. ч. от имота, на които касаторката не е била собственица, сделката е недействителна – нищожна поради невъзможен предмет, а приобретателят не е учредил право на ползване за тази част; нотариалният акт е обезсилен в частта, с която е запазено право на ползване над 3/8 ид.ч.; ревандикационният иск е основателен за 5/8 ид.ч. от имота.
Съдът е сезиран с осъдителен иск за собственост по чл. 108 ЗС. В исковата молба ищецът – сега ответник по касация, сочи, че е придобил имота с постановление за възлагане, но той се ползва и владее от касаторката. В хода на производството ищецът е предявил инцидентен установителен иск за съществуването или несъществуването на правото на ползване в полза на касаторката и е търсел обявяване на нищожност на запазеното право на ползване в нотариалния акт за дарение.
С нотариален акт за дарение от 1985 г. касаторката и съпругът й дарили на сина си К. 1/2 ид. ч. от дворище и построените в него жилищна сграда и стопански постройки. Съпругът на касаторката починал през 1993 г. С нотариален акт № 40 от 13.05.1998 г. касаторката дарила на сина си К. собствените си 3/8 ид. ч. от същия имот, като изрично в акта е записано, че Ц. А. си запазва правото да ползва целия имот до края на живота си, а приобретателят е заявил, че е съгласен тя да си запази правото на ползване. С постановление за възлагане на недвижим имот от 01.08.2005 г. на съдия-изпълнителя на ответника е бил възложен процесният имот вместо плащане за задължение на сина на касаторката. В обявлението по изпълнителното дело е било посочено, че върху имота е учредено пожизнено право на ползване в полза на майката на длъжника.
Касационната жалба е основателна. Атакуваното решение в частта си за признаване по отношение на касаторката, че запазването на правото на ползване е нищожно за размер над 3/8 ид. ч. от имота на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД и в осъдителната му част, е постановено в нарушение на закона.
Според правилото на чл. 26, ал. 2, предложение първо от ЗЗД нищожни са договорите, които имат невъзможен предмет. Невъзможният предмет е обектът на правоотношението, който може да бъде различен по естеството си – вещ, нематериално облагодетелстване, действие или други подобни. Предметът може да бъде невъзможен поради обективни и субективни причини.
Очевидно в разглеждания случай ответникът твърди невъзможност на облагодетелстването на касаторката по обективни причини – към датата на сделката тя е била собственица само на 3/8 идеални части от имота, за които единствено, според твърдението на ответника, възприето от въззивния съд, е имала право да запази за себе си правото на обитава процесния имот. Това твърдение не държи сметка за цялостния смисъл на сключения договор, нито пък взема предвид всички изявления на страните по него.
Правилно първоинстанционният съд е преценил съдържанието на договора за дарение според текста на чл. 20 ЗЗД. При приемането на дарението синът на касаторката е заявил изрично съгласието си тя да запази правото на ползване до края на живота си. Това изявление е сторено с оглед желанието, изразено от дарителката, да си запази правото да ползва целия имот до края на своя живот безвъзмездно. Двете насрещни волеизявления в тази част на сделката несъмнено сочат на учредено вещно право на ползване чрез същата сделка, с която е извършено дарението. Няма пречка двете сделки да бъдат оформени с един и същ нотариален акт. Специалната форма за учредяване на вещно право на ползване е спазена. Ето защо, следва да се приеме, че договорът не е нищожен поради липса на предмет.
Горните заключения налагат извода, че касаторката се намира в целия имот на правно основание – учредено в нейна полза право на ползване върху имота докато е жива. Ето защо предявеният срещу нея ревандикационен иск е изцяло неоснователен. Въззивното решение в атакуваните му части следва да бъде отменено, като се постанови ново в посочения смисъл.
