Списание „Собственост и право“, 2026 г., кн. 2
Последните изменения и допълнения в Семейния кодекс (СК), извършени със Закона за изменение и допълнение на Семейния кодексс (обн. ДВ, бр. 115 от 30.12.2025 г., в сила от 30.12.2025 г.), са резултат от продължителен обществен и институционален дебат, насочен към утвърждаване на принципа на равнопоставеност на двамата родители при упражняването на родителските права след развода или раздялата. Те отразяват първата сериозна стъпка на българския законодател по пътя на съвременната световна тенденция за т.нар. equal parenting[1], както и стремежа му да преодолее утвърдената в съдебната практика неравнопоставеност при определяне и прилагане на режима на лични отношения. Възникването и дейността на родителски сдружения и граждански инициативи, насочени срещу утвърдилата се практика на т.нар. „неделен родител“, следва да се разглеждат като закономерна и социално обоснована реакция спрямо продължителното отсъствие на ефективни законодателни механизми и разпространението на явления, свързани с родителско отчуждение.
В условията на местния социален контекст не е рядкост след прекратяване на съвместното съжителство на родителите единият от тях, най-често родителят, при когото детето живее, да предприема действия, насочени към ограничаване или фактическо възпрепятстване на личните контакти на другия родител с детето. Подобно поведение се проявява чрез системно неизпълнение или заобикаляне на определения режим на лични отношения, както и чрез ограничаване на възможностите за поддържане на връзка с детето посредством телефонна или писмена комуникация, като в редица случаи тези действия се използват като средство за упражняване на личностен натиск между родителите, с неблагоприятни последици за детето, в разрез с неговите интереси.
В този смисъл чрез последните законодателни промени се въвеждат механизми за предотвратяване и санкциониране на поведения, насочени към умишлено осуетяване или ограничаване на личните контакти на детето с другия родител. Законодателят изрично акцентира върху задължението на родителя, при когото детето живее, да съдейства за осъществяване на режима на лични отношения и да предоставя своевременно пълна информация относно детето. Предвидено е и задължение за предварително уведомяване и надлежно удостоверяване на обективни причини, като заболяване, училищна заетост или други основателни обстоятелства, при които определеният режим не може да бъде изпълнен.
Въвеждането за първи път в българското семейно право на възможността за съвместно упражняване на родителските права по почин на съда представлява съществена и по своя характер революционна законодателна промяна. Тази концепция е не само непозната за действащата до този момент уредба на Семейния кодекс, но и изрично отричана в съдебната практика. В този смисъл в т. 2 на ТР № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС се прие, че чл. 59, ал. 2 СК допуска съвместно упражняване на родителските права само при постигнато споразумение, а при липса на такова съдът е длъжен да предостави упражняването им на единия родител, без да има възможност служебно да постанови те да се упражняват съвместно[2]. С последните изменения на Семейния кодекс т. 2 на това тълкувателно разрешение обективно изгубва своето нормативно и практическо значение, тъй като законодателят въвежда нова уредба на упражняването на родителските права и изпълнението на родителските задължения, основана на равнопоставеното участие и на двамата родители в живота и възпитанието на детето.
Макар и неголеми по обем, промените са съществени. Извън всякакво съмнение е, че основният акцент и смисловото ядро на последните изменения и допълнения в Семейния кодекс са насочени към утвърждаването на модела на равностойното участие на двамата родители в упражняването на родителските права и задължения при развод и раздяла на родителите. Такава е и тенденцията в съвременното европейско семейно право.
Следващото изложение си поставя за цел да очертае основните моменти.
1. Допълнение на чл. 47, ал. 1 СК
С § 1 от Закона за изменение и допълнение на Семейния кодекс (обн. ДВ, бр. 115 от 30.12.2025 г., в сила от 30.12.2025 г.) на практика беше върната предходната редакция на точка 1 на чл. 47 СК, отменена със ЗИДСК, обн. ДВ, бр. 106 от 22.12.2023. Тя урежда последиците при нарушаване на изискването за минимална възраст за сключване на брак по чл. 6, ал. 1 СК. С текста се установява шестмесечен срок от навършване на пълнолетие, в рамките на който лицето, сключило брак като непълнолетно, може да предяви иск за унищожаване на брака, когато от него няма деца и съпругата не е бременна. Този текст без основание отпадна при законодателната промяна, която отмени чл. 6, ал. 2-4 СК и лиши лице, навършило шестнадесетгодишна възраст, от правната възможност да сключва брак с разрешение на районния съдия (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г..). В резултат на това между двете законодателни промени (тази от 2023 г. и от 2025 г.) бракът с лице, недостигнало брачна възраст, беше унищожаем (de lege lata също е), но липсваше правен ред и предпоставки, по който той да бъде унищожен. С последната промяна на Семейния кодекс законодателят преодоля предходното необосновано законодателно решение.
2. Допълнение на чл. 51, ал. 1 СК
С § 2 от ЗИД на СК, в чл. 51, ал. 1, изречение второ СК се добавя изрично уточнение, че споразумението между съпрузите при развод по взаимно съгласие може да обхване и въпросите, свързани с пътуването на децата в чужбина и издаването на лични документи за това. Във връзка с това с § 10 от ЗИД на СК законодателят допълва нормативната уредба, като въвежда легална дефиниция на понятието „пътуване на детето“, изрично ограничавайки го до кратковременно напускане на територията на Република България, което не води до промяна на местоживеенето на детето в друга държава.
Тази промяна следва да бъде оценена като практически значима, тъй като включването на посочените допълнителни въпроси в обхвата на споразумението създава предпоставки за пълно уреждане на отношенията между родителите още на етапа на развода. Тя е в съответствие с интересите на децата, доколкото допринася за правната сигурност и избягване на необходимостта тези въпроси за първи път да се решават в самостоятелно производство.
3. Измененията в чл. 59 СК – доразвиване и детайлизиране на уредбата на родителските права след развода
3.1. Споразумението между родителите – разширяване на обхвата и съдържанието
В ал. 1 на чл. 59 СК законодателят запазва досегашното правило, че при развод съпрузите по общо съгласие решават въпросите относно отглеждането и възпитанието на ненавършилите пълнолетие деца. Изрично се предвижда, че споразумението може да бъде постигнато във всяко положение на делото, включително със съдействието на медиатор. Съществено допълнение е изричното посочване, че споразумението може да предвижда съвместно упражняване на родителските права и задължения, като в този случай родителите са длъжни да договорят конкретни мерки за разпределяне на правата и задълженията между тях. Възможността родителите да договорят съвместно упражняване на родителските права и задължения след развода съществуваше и преди последните изменения на Семейния кодекс, но с настоящата законодателна уредба тя е изрично подчертана и нормативно утвърдена като допустим и насърчаван модел на родителско сътрудничество.
3.2. Разширяване на предмета на служебното произнасяне на съда при липса на споразумение
Редакцията на ал. 2 на чл. 59 СК е разширена и прецизирана в сравнение с предходната редакция. Прави впечатление, че досегашният израз „при кого от родителите да живеят децата“ е заменен с „местоживеене“. Редът на изброяване на въпросите, по които съдът се произнася служебно, е променен, като мерките за упражняването на родителски права с основание са поставени на последно място, доколкото те са факултативен, а не задължителен елемент от решението.[3] Наред с традиционните въпроси съдът вече служебно се произнася и относно възможността за пътуване на детето в чужбина и издаването на лични документи за това.
Промяната цели да концентрира в едно производство решаването на въпроси, които до този момент често предизвикваха последващи самостоятелни съдебни спорове, като по този начин се постига процесуална икономия и се осигурява цялостна и навременна защита на най-добрия интерес на детето и улесняване на признатото му право на свободно придвижване[4].
Съвместното тълкуване на разпоредбите на чл. 51, чл. 59 и чл. 127 СК налага извода, че служебно произнасяне на съда по въпросите относно пътуването на детето в чужбина и издаването на необходимите лични документи е предвидено единствено в производството по развод по исков ред. В тези случаи съдът е длъжен да се произнесе по тях наред с останалите задължителни въпроси, свързани с упражняването на родителските права и задължения. В останалите хипотези – при развод по взаимно съгласие и в производството по реда на чл. 127, ал. 2 СК, решаването на въпросите за пътуването на детето и издаването на лични документи е поставено в зависимост от постигането на споразумение между родителите. При липса на такова споразумение тези въпроси не се решават служебно, а могат да бъдат предмет на самостоятелно производство по чл. 127а СК.
3.3. Съвместното упражняване на родителските права като възможност, а не като правило („презумпция“)
Новата ал. 3 въвежда изрична възможност съдът да постанови съвместно упражняване на родителските права след развода, когато и двамата родители са заявили такова желание и това съответства на най-добрия интерес на детето. Разпоредбата е формулирана предпазливо и не създава „презумпция“ в полза на съвместното упражняване. Положително следва да се оцени подходът на законодателя при въвеждане на съвместното упражняване на родителските права. Той е съобразен с т. 67 от Общ коментар № 14 на Комитета по правата на детето, според който съвместното упражняване на родителски права в общия случай е в полза на най-добрите интереси на детето, но и че автоматичното предоставяне от закона на родителските отговорности на единия или двамата родители е в разрез с тези интереси. Правилно съвместното упражняване на родителските права се урежда законодателно като правна възможност, отчитаща най-добрия интерес на детето, но не и като задължение на съда във всички случаи да го постановява[5]. Наред с това следва да се отбележи, че разпоредбата не съдържа изрични критерии или ориентири относно обстоятелствата, при които съдът следва да приеме, че съвместното упражняване на родителските права е целесъобразно, както и в кои хипотези подобно разрешение не би съответствало на най-добрия интерес на детето. Оценката е оставена изцяло на съдебната преценка във всеки конкретен случай, което, от една страна, осигурява възможност за широка дискреция на съда. От друга страна обаче, това поражда въпроси относно предвидимостта на съдебните решения и последователността при прилагането на нормата. Създават се предпоставки за различен подход при сходна фактическа обстановка. В този смисъл се откроява необходимостта от по-нататъшно развитие на тълкувателната дейност и съдебната практика по прилагането на разпоредбата.
3.4. Режимът на лични отношения – нормативна конкретизация
Алинея 4 доразвива съдържанието на режима на лични отношения, като наред с действащата до момента правна уредба, която предвижда определяне на периоди или дни, в които родителят може да вижда и взема децата (училищните ваканции, официалните празници и личните празници на детето), са добавени и личните празници на родителя. Включена е и възможността за неприсъствени контакти чрез съвременни средства за комуникация – телефонни разговори, писма, електронни съобщения и други подходящи средства за комуникация. Тази конкретизация отразява обективните възможности за поддържане на контакт между родител и дете извън съвместното им живеене. Същевременно обаче по-съществената цел на разпоредбата е да преустанови практики, при които единият родител необосновано ограничава или възпрепятства поддържането на лични отношения и комуникация между детето и другия родител извън предвидения режим на присъствени контакти.
3.5. Нови задължения за родителя, при когото детето живее
С новата ал. 5 се въвежда изрично задължение за родителя, при когото детето живее, да съдейства на другия родител и да му предоставя своевременна информация за детето. Включено е и задължение за предварително уведомяване и документално удостоверяване, когато режимът на лични отношения не може да бъде спазен поради обективни причини (болест на детето, училищна заетост или друга основателна причина). Създадено е задължение за временна и конкретна адаптация на режима на лични отношения при наличие на обективна пречка, без да се засяга неговото общо действие и без да се допуска едностранно или трайно ограничаване на контактите.
Тази разпоредба въвежда за първи път изрично регламентирано задължение за съдействие и добросъвестност при изпълнение на режима на лични отношения, с което се гарантира правото на детето на поддържане на лични отношения с родителя, който не упражнява родителските права.
3.6. Критерии за съдебната преценка при решаване на споровете по чл. 59 и мерки срещу отчуждаващо поведение
Алинея 6 възпроизвежда и систематизира критериите, които съдът следва да отчита при решаване на споровете по чл. 59, като запазва приемствеността с предходната уредба. Най-добрият интерес на детето е изведен изрично като основен критерий при решаване на въпросите по ал. 2-4.
В ал. 8 обаче се съдържа съществено допълнение, свързано с въвеждането на понятието „отчуждаващо поведение“, което заменя по-общото и нееднозначно използвано понятие „родителско отчуждение“.
В българското семейно право въпросите, свързани с родителското отчуждение, са предмет на внимание още в по-ранен етап от развитието на уредбата и съдебната практика. В Постановление № 1 от 1974 г. на Пленума на Върховния съд, прието при действието на първия Семеен кодекс от 1968 г. (отм.), съдът засяга проблематиката, която в съвременната доктрина се обозначава като родителско отчуждение, макар и без да използва това понятие като самостоятелен правен термин. Подчертава се, че след развода упражняването на родителските права се предоставя на единия родител, без това да води до отпадане на родителските права и задължения на другия. Наред с това изрично се акцентира върху задължението и на двамата родители да поддържат коректно поведение помежду си и да се въздържат от действия, които биха могли да доведат до отчуждаване на детето от другия родител или до накърняване на родителския му авторитет. Родителското отчуждение е отчетено и като релевантно обстоятелство при преценката за изменение на вече определените мерки относно упражняването на родителските права, доколкото подобни действия се свързват с неизпълнение на задълженията, произтичащи от развода, и с негативно отражение върху интересите на детето.
В първоначалната си редакция чл. 59, ал. 6 СК използва понятието „синдром на родителско отчуждение“, което впоследствие, с изменението на кодекса, обнародвано в ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г., бе заменено с термина „родителско отчуждение“. Тази законодателна промяна бе обоснована, на първо място, от обстоятелството, че квалифицирането на дадено поведение като синдром предполага медицинска оценка, която не попада в рамките на съдебната преценка, както и от липсата на легална дефиниция на понятието „синдром на родителско отчуждение“ в действащото законодателство и в специализираната литература, свързана с развитието на детето. Допълнителен аргумент в тази насока е и фактът, че към настоящия момент т.нар. „синдром на родителско отчуждение“ не е включен в Международната класификация на болестите, което поставя под съмнение използването му като правнорелевантна категория. В този контекст употребата на термина „синдром“ без ясно нормативно или общопризнато научно съдържание създаде сериозни затруднения при прилагането на разпоредбата и на практика ограничи нейната ефективност[6], поради което замяната му с по-неутралното и юридически адекватно понятие „родителско отчуждение“ следва да бъде оценена като правилно законодателно решение.
На този фон следва да се отбележи, че с въвеждането на понятието „отчуждаващо поведение“ законодателят се отдалечава от медицинската терминология и насочва вниманието към конкретни действия и бездействия на родителя, които могат да бъдат обективно установени в хода на съдебното производство. По този начин се разширяват възможностите за ефективна съдебна реакция и за защита на интереса на детето, доколкото акцентът се поставя върху поведението и неговите последици, а не върху спорни диагностични категории. Новата уредба създава по-благоприятна нормативна среда за своевременно противодействие на проявите на родителско отчуждение и за предотвратяване на трайното им отражение върху отношенията между детето и засегнатия родител.
С цел подкрепа на цитираното изменение следва също да се отбележи, че в съдебната практика като че ли се релевира предимно най-тежката форма на родителско отчуждение. Така например в Решение № 102 от 27.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4210/2018 г., III г. о., съдът приема, че „родителското отчуждение означава безкомпромисно обръщане на детето срещу единия от родителите и възприемането му като враг“. В друг свой акт – Определение № 297 от 11.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1218/2012 г., III г. о., ГК – Върховният касационен съд свързва родителското отчуждение с квалификацията „психическо заболяване“. Подобни различия в подхода не са изненадващи, доколкото в теорията относно родителското отчуждение липсва единно становище както по въпроса дали то следва да бъде разглеждано като „синдром“, така и относно неговата медицинска квалификация, по които въпроси и специалистите в областта на психологията не са постигнали съгласие. Сигурно е, че с въвеждането на понятието „отчуждаващо поведение“ се създава нормативна основа за по-ясното им разграничаване и преценка.
Новата редакция изрично овластява съда да определя мерки за преодоляване или предотвратяване на такова поведение, включително чрез предписване на задължително поведение за родителя, както и като измени постановените мерки или постанови нови. Релевантно е не само отчуждаващото поведение, но и опасността от възникване на такова поведение.
3.7. Допълнение на защитните мерки по чл. 59, ал. 10 СК: защитена среда и професионален надзор
Допълнението на чл. 59, ал. 10 от Семейния кодекс, изразяващо се във въвеждането на възможността личните отношения между родителя и детето да се осъществяват в защитена среда, осигурена от доставчик на социална услуга по настоящия адрес или по местопребиваването на детето, под надзор на психолог или социален работник, представлява прецизиране и разширяване на защитните мерки при изпълнение на съдебните решения относно режима на лични отношения.
При предходната уредба законът допускаше определянето на присъствие на определено лице или осъществяване на контактите на определено място, без обаче изрично да се предвижда участие на специализирани професионалисти или включване на системата на социалните услуги. С новото допълнение законодателят въвежда възможност за професионално подпомагано и наблюдавано осъществяване на личните отношения, когато това се налага от конкретните обстоятелства по делото. Целта на изменението е да се осигури изпълнение на съдебните решения в ситуации на силно конфликтни родителски отношения, системно неизпълнение на режима на лични отношения или наличие на риск от отчуждаващо поведение. В този смисъл защитената среда не следва да се възприема като ограничителна мярка, а като средство за гарантиране на интереса на детето и за възстановяване или поддържане на връзката му с родителя, с когото не живее.
3.8. Разширяване на възможностите за последваща съдебна намеса при неизпълнение на режима на лични отношения
Новата ал. 11 на чл. 59 от Семейния кодекс урежда самостоятелна и изрично уредена възможност за съдебна намеса при неизпълнение на режима на лични отношения, като въвежда както основанията, така и субектите, които могат да я инициират. Освен по молба на засегнатия родител, съдът може да бъде сезиран и по искане на дирекция „Социално подпомагане“, както и да действа служебно, което извежда защитата на режима извън рамките на частния спор и я поставя в контекста на обществения интерес и закрилата на детето. Разпоредбата е насочена към такъв тип поведение на родителя, упражняващ родителските права, които възпрепятстват изпълнението на съдебното решение, като неспазване на режима, ограничаване на личните контакти на детето с другия родител, включително чрез възпрепятстване на неприсъствената комуникация, както и неизпълнение на задълженията за съдействие и информираност. Наред с това нормата обхваща и хипотезите на промяна в обстоятелствата, искания за промяна на местоживеенето на детето в друго населено място или в чужбина без съгласието на другия родител, както и всички случаи, при които постановеният режим вече не съответства на най-добрия интерес на детето и налага съдебна намеса чрез изменение на режима и определяне на допълнителни мерки.
4. Допълнение на чл. 126 СК – промяна на местоживеенето на детето
С допълнението на чл. 126, ал. 1 от Семейния кодекс законодателят въвежда изрична уредба относно промяната на местоживеенето на детето, когато тя води до съществена промяна на центъра на неговия социален и семеен живот. Макар и формално ограничено до едно изречение, това допълнение има важно значение.
Новият текст въвежда изискване за съгласие на двамата родители при подобна промяна. Прави впечатление, че правилото е в сила и в случаите, когато вече е постановено съдебно решение по чл. 59 или чл. 127 СК. По този начин нормативно се налага положението, че предоставянето на упражняването на родителските права на единия родител не му дава право едностранно да определя местоживеенето на детето при значими житейски промени.
Нормата е относително определена. Промяната на местоживеенето следва да води до „съществена промяна на центъра на социалния и семеен живот“ на детето. Това предполага преценка на конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. Като промяна на центъра на социалния живот може да бъде посочено трайно преместване на детето в друго населено място, при което се променят училището или детската градина, кръгът от приятели и социални контакти, извънкласните дейности. Примери за промяна в семейния център са установяване на детето в ново семейно ядро (напр. сключване от родителя на нов брак, установяване на фактическо съпружеско съжителство на родителя с нов партньор, създаване на ново домакинство), поемане на основните грижи от друго лице (баба, дядо) вместо родителя и др. Дали подобни примери ще бъдат зачетени от съдебната практика като „съществена промяна на центъра на социалния и семеен живот“, предстои да видим.
5. Насърчаване на доброволното уреждане на спорове и разширяване на предмета на споразумението по чл. 127 СК
С измененията в чл. 127 СК законодателят запазва основния модел на уреждане на спорове между родители относно въпросите, свързани с родителските права, но разширява възможния предметен обхват на споразумението и въвежда механизъм за насърчаване на доброволното уреждане. С отпадането на израза „когато родителите не живеят заедно“ от чл. 127, ал. 1 СК се разширява приложното поле на разпоредбата. Вече не е необходимо да се установява фактическа раздяла между родителите, за да се задейства механизмът за уреждане на спорове относно детето. Релевантен юридически факт става липсата на съгласие, а не формалното състояние на съвместно или разделно живеене. Законодателят поставя акцента върху наличието на съществено разногласие между родителите по въпросите за детето, което застрашава неговия интерес.
В ал. 1 – в синхрон с допълнението на чл. 59, ал. 2 СК – се включват въпросите за пътуването на детето в чужбина и за издаването на необходимите лични документи, което създава възможност тези отношения да бъдат решени още на етапа на споразумението и да придобият изпълняемост по силата на съдебното решение. В ал. 2 се предвижда възможност спорът да бъде отнесен към медиатор, като изрично се изключват случаите на домашно насилие. Актуализирането на препратката в ал. 4 към защитните мерки по чл. 59, ал. 10 отразява систематичните промени в самия чл. 59 и осигурява последователност на нормативната уредба.
6. Предпоставки за прилагане на чл. 127а СК
Според новата редакция на чл. 127а, ал. 1 районния съд по настоящия адрес на детето решава въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на лични документи за това, когато те не са уредени съгласно чл. 51,59 и 127 СК и родителите не могат да постигнат съгласие. Измененията в чл. 127а СК са обусловени от разширяването на служебното произнасяне на съда по тези въпроси в производството по развод по исков ред, както и от изричното нормативно признаване на възможността те да бъдат уредени по споразумение между родителите при развод по взаимно съгласие и по реда на чл. 127, ал. 1 СК. В този смисъл чл. 127а СК е правна възможност, която се задейства при липса на съдебно произнасяне в хода на посочените производства или при липса на споразумение между родителите в този смисъл. С оглед принципа за най-добрия интерес на детето обаче е допусната възможност, дори при наличие на вече постановено съдебно решение или утвърдено споразумение по тези въпроси, спорът да бъде отново отнесен за разрешаване пред районния съд, когато се установи съществена промяна в обстоятелствата.
7. Привременните мерки по чл. 138б при висящ спор за родителски права
Новият чл. 138б СК въвежда обща уредба на привременните мерки при висящ спор относно родителски права, каквато досега липсваше в Семейния кодекс като изрично и систематично формулирано правило. С разпоредбата законодателят овластява съда, пред който делото е висящо, при всяко положение на производството служебно или по искане на страните да определя или изменя привременни мерки съобразно чл. 323 ГПК, включително и в случаите, когато вече е налице постановено решение по чл. 59 или чл. 127 СК.
Изрично е предвидено, че допуснатите привременни мерки се прилагат с приоритет и временно заместват действието на постановеното по-рано решение до приключване на делото. Това законодателно решение, съчетано с другата новост – възможността за служебно произнасяне на съда – подчертава приоритета на най-добрия интерес на детето и отчита необходимостта съдът да разполага с адекватен процесуален механизъм за временна уредба на отношенията при настъпили промени в обстоятелствата, без с това да се предрешава крайният изход на спора по същество.
В заключение следва да се отбележи, че законодателните промени като цяло следва да бъдат оценени положително. Те отразяват развитието на съвременните стандарти за участие и на двамата родители в отглеждането и възпитанието на детето след развода или раздялата. Преодоляват дългогодишния „дефицит“ в националната правна уредба. Очаквано ще се появят колебания при очертаване на предпоставките, при които съдът следва да допуска съвместно упражняване на родителските права, както и при преценката на неговата целесъобразност в конкретните семейни ситуации. Липсата на изрично законодателно формулирани критерии предполага възможност за различни тълкувателни подходи и за формиране на нееднородна съдебна практика в началния етап на прилагане на уредбата. В този смисъл именно бъдещото развитие на съдебната практика ще очертае съдържанието и реалните параметри на новото правило и ще покаже доколко то може бъде прилаган като ефективен инструмент за защита на най-добрия интерес на детето в нашата социална действителност.
Доц. д-р Цветалина ПЕТКОВА, Нов български университет
______
[1] Equal parenting представлява модел на родителство, при който и двамата родители запазват равностойна родителска роля и съвместно вземат основните решения относно детето, без предварително определяне на „основен“ и „вторичен“ родител. На практика това означава активно участие и на двамата в ежедневието и възпитанието на детето, като разпределението на времето не следва задължително механичен принцип „50/50“, а се определя според интереса и нуждите на детето.
[2] По време на действието на първия Семеен кодекс от 1968 г. е прието ППВС № 1/1974 г. То обобщава съдебната практика относно родителските права след развода и приема, че прекратяването на брака прави практически невъзможно съвместното упражняване на родителските права.
[3] Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В., Петров, В., Балевска, Е., Дечева, Б., Мичева, В. Семеен кодекс. С., 2015, с. 193.
[4] Решение № 286 от 21.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2564/2014 г., IV г. о., ГК.
[5] Вж. критичен анализ при Петкова, Цв. Съвместното упражняване на родителски права след развод или раздяла на родителите през призмата на най-добрия интерес на детето. – В: Собственост и право, 2025, № 6.
[6] Вж. повече при Петкова, Цв., Рашков, Р. Родителско отчуждение – психологични и юридически аспекти. В: Тридесет години от приемането на Конвенцията за правата на детето – предизвикателства и перспективи. С., 2021, с. 130. Налично и онлайн: https://eprints.nbu.bg/id/eprint/4528/1/30-godini-ot-priemaneto-na-konvenciyata-za-pravata-na-deteto.pdf.
