Списание „Търговско и облигационно право“, 2025 г., бр. 12
Въведение
В теорията и съдебната практика не са еднозначно разрешавани въпросите, свързани с началото и приложението на давностните срокове, касаещи разглеждането на предявен кондикционен иск на основание чл. 34 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Съществуват застъпени различни становища относно началния момент, от който започва да тече погасителната давност за упражняване на реституционното право по чл. 34 ЗЗД. Освен това няма единомислие и по въпроса при какви условия ответникът по предявен иск по чл. 34 ЗЗД за връщане на дадената по нищожен/унищожен договор вещ може да се позове на изтекла в негова полза придобивна давност. Статията цели да представи изразените в доктрината и юриспруденцията разбирания относно поставените за обсъждане теми с важно практическо значение, както и да обоснове мнението на автора по тях.
За началото на давностния срок, в рамките на който правото по чл. 34 ЗЗД следва да бъде упражнено
Безспорно е, че правото да се иска връщане на даденото по недействителни сделки се погасява е общата погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, но давността не се прилага служебно от съда (чл. 120 ЗЗД). Това означава, че възражението за изтекла погасителна давност следва да бъде направено до изтичане на срока за отговор на исковата молба съгласно чл. 131, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Според чл. 114, ал. 1, изр. 1 ЗЗД „давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо“, т.е. началният момент на погасителната давност е този, от който вземането стане изискуемо. Безспорно е откога започва да тече началото на погасителната давност за връщане на даденото по унищожен договор – петгодишният давностен срок започва да тече от деня, в който влезе в сила решението за унищожаване на сделката.
В съдебната практика и най-вече в цивилистичната доктрина се наблюдават различни становища относно въпроса откога започва да тече погасителната давност за претендиране връщане на даденото по нищожен договор: от деня на извършването на престацията или от деня на влизане в сила на решението на съда за прогласяването на нищожността на договора, когато тя е спорна между страните. Според застъпеното в преобладаващата част от съдебната практика[1] и в част от теорията[2] разбиране погасителната давност за защита на правото по чл. 34 ЗЗД за връщане на даденото по нищожна сделка започва да тече от момента на получаване на престацията, а не от момента на съдебното прогласяване на недействителността на сделката или от момента на субективното узнаване от страните на основанието за нищожност. Тази теза се основава на принципното положение, че нищожните сделки не пораждат целените с тях правни резултати от страните и даденото по тях е пресищано при начална липса на основание. Това принципно съображение е безспорно, но не може да бъде основание за определяне на началото на давностния срок за реституционната претенция. Също така в подкрепа на схващането се цитират указанията на т. 7 от ППВС № 1/1979 г., съгласно които в случаите на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаване на престацията, т. е. вземанията за връщане на дадено при начална липса на основание стават изискуеми от момента на получаване на престацията. Поради посочените съображения се заключава, че за изискуемост на правото по чл. 34 ЗЗД може да се говори едва след неговото възникване, като последното не се влияе от съдебно прогласяване нищожността на сделката, т.е. вземането за връщане на даденото по нищожна сделка (при начална липса на основание) ще е изискуемо от момента на получаване на престацията. Следва да бъде изразено съгласие, че за изискуемост на правото по чл. 34 ЗЗД може да се говори едва след неговото възникване, но без нормативна опора се пренебрегва съдържанието на самата разпоредба, регламентираща реституционното право. Самата норма на чл. 34 ЗЗД определя ясно момента, от който настъпва изискуемостта на задължението за връщане на даденото в разглеждания случай – „когато договорът бъде признат за нищожен“. На практика в преобладаващия брои случаи това ще е моментът на влизане в сила на съдебното решение за обявяване на нищожността на договора. Изложените съображения предполагат да бъде подкрепено второто становище, което е обосновано в преобладаващата част от доктрината[3] и в изолирана част от юриспруденцията[4]. Това разбиране изхожда от обстоятелството, че влязлото в сила съдебно решение, което признава нищожността на сделката, се явява необходим елемент от пораждащия правото на възстановяване фактически състав. Може да се направи извод, че според това виждане докато не бъде „признат“ за нищожен договорът, правото по чл. 34 ЗЗД не е изискуемо, поради което преди този момент няма да започне да тече и погасителна давност за неговата защита.
Последното обсъдено становище е съобразено напълно с житейската и правна логика, а приложението на практика на противното становище води до несправедливи резултати. В тази насока може да бъде даден следният пример. При сключването на нищожен договор за покупко-продажба на вещ страните са изпълнили своите задължения – купувачът да плати цената, а продавачът да предаде владението върху вещта. Шест години след сключване на договора по иск на продавача договорът е прогласен за нищожен с влязло в сила решение. Въз основа на това решение продавачът предявява ревандикационен иск срещу купувача за предаване на владението върху вещта, който бива логично уважен. От своя страна купувачът на основание чл. 34 ЗЗД предявява насрещен иск за връщане на платената продажна цена, който бива отхвърлен поради направено възражение от продавача за погасяването му по давност. Действително петгодишната погасителна давност съгласно чл. 110 ЗЗД е изтекла на шестата година от сключване на договора, ако възприемем становището, че вземането за връщане на цената е станало изискуемо от момента на плащането ѝ. Напълно възможно практически е и следната хипотеза – сключен нищожен договор за продажба на вещ, след което продавачът си запазва фактическата власт върху вещта по силата на сключен договор за наем с купувача. При тази хипотеза дори продавачът не се налага да води ревандикационен иск за връщане на фактическата власт, а искът за купувача за връщане на платената цена ще бъде погасен по давност с изтичането на пет години от сключването на нищожния договор за продажба. Даденият пример нагледно разкрива, че първото становище за началото на погасителната давност има за своя практическа последица неоснователното обогатяване на продавача за сметка на купувача по нищожен договор за покупко-продажба на вещ.
Следва да бъде подкрепено даденото разрешение за началото на погасителна давност на иска за присъждане на равностойността на предадена по недействителен договор вещ, който иск е съединен при условията на евентуалност с главен иск за нейното връщане. С Решение № 22 от 09.02.2011 г. по гр. д. № 1610/2009 г., I г. о. на ВКС[5] е прието, че след като вземането за равностойността на вещта е обусловено от условие тя да не е налице, то изискуемостта му настъпва от момента на влизане в сила на съдебно решение, с което е отхвърлен искът за предаване на владението на вещта на собственика. Оттогава за кредитора започва да тече петгодишен давностен срок, в който следва да предяви съдебно вземането си за заплащане на парична равностойност на вещта съгласно чл. 110 ЗЗД.
За начало на давността при иска за връщане на даденото по нищожен договор поради неравноправни клаузи
В подкрепа на разбирането, че началото на погасителна давност за упражняване на правото по чл. 34 ЗЗД следва да е свързано с „признаването“ на нищожността е развитието, което се наблюдава в практиката на ВКС, когато договорът е нищожен поради неравноправни клаузи. В последните години българските съдилища все по-често се сблъскват с казуси, в които потребители претендират връщане на платени суми по нищожни потребителски договори поради неравноправни клаузи. Най-често това са договори за парични кредити, но всеки потребителски договор би могъл да бъде нищожен поради неравноправни клаузи. Развитието в практиката на ВКС се дължи от своя страна на последователна практика на СЕС по приложението на чл. 6 и чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи във връзка с института на давността.
В своята последователна практика СЕС[6] формулира задължително тълкуване на чл. 6 и чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи във връзка с института на давността. Съдът приема, че макар самото наличие на три-, пет-, десет- или петнадесетгодишни давностни срокове за предявяване на кондикционни претенции да не противоречи на принципа на ефективност, националното право не може да допуска прилагане на тези срокове по начин, който лишава потребителя от защита. По-конкретно, Директивата не допуска национална съдебна практика, при която началото на давностния срок се свързва автоматично с момента на изпълнение на престацията по потребителския договор. Според СЕС уредба, при която давността започва да тече преди потребителят да е узнал или да е могъл разумно да узнае за неравноправния характер на клаузата, въз основа на която е извършено изпълнението на парично задължение, е несъвместима със Съюзното право.[7] Съобразявайки се с практиката на СЕС, ВКС[8] приема, че началният момент, от който започва да тече петгодишната погасителна давност по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД (в хипотеза на получаване на сума без основание въз основа на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор), е моментът на получаване на сумата, при условие че към този момент потребителят е знаел или е могъл разумно да знае за неравноправността на клаузата. При липса на това знание, началният момент е моментът на узнаване за неравноправността. Преценката дали и кога потребителят е узнал или е могъл разумно да узнае за неравноправния характер на клаузата е конкретна и се извършва въз основа на установените по делото факти. Потребителят трябва не само да е запознат с обстоятелствата, които формират неравноправността на договорната клауза, но и с правната им преценка – т.е. с правата, които черпи от Директивата. В хипотеза, при която с влязло в сила решение, по което страна е самият потребител, е приета или обявена за нищожна конкретна договорна клауза, към датата на влизане в сила на това решение потребителят със сигурност е узнал за неравноправността. Това обаче не лишава насрещната страна от възможност да докаже, че потребителят е разполагал с това знание по-рано. Доказателствената тежест за това обстоятелство лежи върху продавача или доставчика съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. Намирам обаче, че няма надежден метод за установяване на знанието на потребителя за неравноправността на клаузата, поради което релевантен за началото на давността следва да е именно моментът на влизане в сила на решението, с което потребителският договор е прогласен за нищожен.
Придобивната давност и правото на възстановяване по чл. 34 ЗЗД
Когато предмет на подлежащата на възстановяване престация е вещ, възниква въпросът, може ли задължената страна или негов правоприемник да откаже да я върне, като се позове на изтекла в негова полза придобивна давност. В тази насока следва да бъде обсъдено в кои случаи купувачът може да се позове на придобивна давност срещу продавача по недействителен договор. Практическата важност на този въпрос е по-съществена в хипотезата на нищожен договор поради правото на заинтересованите лица да релевират безсрочно нищожността на договора. Така ако например решението по чл. 34 ЗЗД влезе в сила след изтичане на срока на придобивната давност, купувачът ще може както да получи обратно платената цена, така и да парира иска на продавача или сам да ревандикира вещта в отделно производство по чл. 108 от Закона за собствеността (ЗС). Такъв резултат несъмнено води до неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата.
За да се дадат отговори на поставените въпроси, следва да се разграничат хипотезите, когато владението на купувача е основано на унищожаем договор, от тези, при които той владее въз основа на нищожен договор. Давност не би следвало да тече, докато владението се осъществява на валидно правно основание, макар и то впоследствие да отпада с обратна сила. В случаите на унищожени договори купувачът не би следвало да може да парира претенцията за връщане на вещта по чл. 34 ЗЗД с възражение за придобивна давност, която да е текла до влизане в сила на съдебното решение за унищожаването. До влизане в сила на решението за унищожаване купувачът реално е собственик въз основа на договора, поради което няма как същият да осъществява давностно владение върху вещта. Основателно се подчертава в теорията, че принципът на обратното действие при развалянето или унищожаването на договора е въведен с оглед на обосноваване на необходимостта от връщане на дадените по разваления/унищожения договор престации, а няма за цел да превърне владението на приобретателя в давностно.[9] В случаите на владение, основано на нищожен договор, където купувачът никога не е бил действителен собственик, възниква въпросът, може ли същият да се позовава на придобивна давност, която да е текла до момента на прогласяване на нищожността на договора. Безспорно е, че разглежданата хипотеза на установено владение въз основа на нищожен договор е различна от тази на владение, установено при унищожаем договор. В първата хипотеза още от самото начало се установява именно владение, без реално купувачът да е придобил правото на собственост. В тази насока изрично в т. 10 от Постановление № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г. на Пленум на ВС (ППВС 6/1974 г.) се приема, че владението, основано на нищожно придобивно основание, е недобросъвестно. Следователно и съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Изводът е, че приобретателят по нищожен договор винаги може да се позовава на придобивна давност. По въпроса: от кой момент започва да тече придобивната давност съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение на имот, получен въз основа на договор, прогласен за нищожен със съдебен акт – от момента на фактическото предаване, или от момента, в който най-рано е можело да се възстановят престациите, т. е. влизане в сила на съдебния акт, е постановено Решение № 78 от 16.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5479/2013 г., I г. о. Заключава се, че релевантен за началото на придобивната давност е моментът на предаването на фактическата власт върху имота на приобретателя.
В доктрината има изразено критично становище по отношение на последното разрешение.[10] Изтъква се, че приобретателят по нищожната сделка може да осъществява давностно владение само в случаите, когато прехвърлителят не е действителният собственик. Когато владелецът е придобил владението въз основа на транслативна сделка, която обаче не е в състояние да го направи собственик, той е владелец по отношение на действителния собственик, но не и на своя контрахент, дори ако той е действителният собственик. По отношение на този контрахент той има положението на приобретател по сделката. Добавя се и още един аргумент, че до обявяване на нищожността със съдебно решение прехвърлителят няма легитимация да се разпорежда с продадения недвижим имот, поради което трябва да се приеме, че купувачът съвсем реално се възприема като собственик. Въз основа на тезата за облигационна ликвидация на отношенията между страните по нищожен договор се заключава, че придобивна давност не тече в полза на купувача спрямо продавача.[11] В тази насока се поддържа, че е невъзможно кондикционната претенция по принцип да се парира с възражение за придобивна давност. Намирам това разрешение за съответно на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване.
Изводи
Изложените съображения налагат заключението, че развитието на обществените отношения и спецификите на отношенията между страните по нищожен договор налагат преосмисляне на съдебната практика, съгласно която началото на погасителната давност на възстановяване на даденото съгласно чл. 34 ЗЗД започва да тече от момента на извършване на престацията. Това разбиране води до несправедливи резултати и предполага страна по нищожен договор да бъде лишена от възможността да получи защита още преди да е узнала за основанието за нищожност, което опорочава договора. По този начин защитата на правото по чл. 34 ЗЗД става необосновано затруднено, а понякога и практически невъзможно. В пълно съответствие с принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване е както началото на погасителната давност за упражняване на правото по чл. 34 ЗЗД, така и началото на придобивната давност по чл. 79 ЗС, когато в предмета на разменените престации е включена вещ, да започват от момента на влизане в сила на съдебното решение за унищожаване на договора или на съдебното решение за прогласяване на неговата нищожност.
Д-р Михаил МАЛЧЕВ, доцент към Института за държавата и правото при БАН, съдия
_____
[1] Вж. например Решение № 303 от 01.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2081/2015 г., IV г. о., Решение № 667 от 14.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 402/2008 г., III г. о. и Определение № 993 от 4.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3175/2013 г., III г. о.
[2] Вж. например Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С., 2002, с. 575, а също и Кънев, Ив. Частноправни последици от недействителността на сделките. С., 2021, с. 107-109.
[3] Вж. например Таджер, В. Гражданско право на НРБ, обща част, дял II. С., посл. изд. – 2001.,с. 290, Конов, Т. Възражение за неизпълнен договор и право на задържане – В: Конов, Т. Подбрани съчинения. С., 2010, с. 287, а също и Петков, В. За ликвидацията на отношенията между страните по нищожна сделка за продажба на недвижим имот, достъпна на https://www.challengingthelaw.com/veshtno-pravo/likvidaciq-otnosheniq-pri-nishtojnost/. Последният автор обосновано изтъква, че в защита на възприетото от него становище е разрешението, дадено в Решение № 136 от 02.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 242/2010 г., I т. о. Това решение е постановено по проблеми на осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, обусловен от установителен иск по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ за относителна недействителност. В това решение се заключава, че „Юридическият факт за връщане на даденото по недействителната сделка е влязлото в сила съдебно решение, но предвид принципното правило, че съдът не се произнася служебно, то правото да се възстанови даденото между страните трябва да бъде упражнено чрез предявяването на иск“. Сходно разбиране е обосновано и в Решение № 104 от 09.09.2019 г. по т. д. 1954/2018 г., II т. о. на ВКС.
[4] В тази насока е Решение № 995 от 02.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1826/2008 г., IV г. о., постановено по реда на ГПК отм., както и последният абзац от мотивите към т. 2А от Тълкувателно решение от 14.03.2016 г. по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС.
[5] Касационното обжалване е допуснато по материалноправния въпрос за началния момент, от който започва да тече давностният срок за парично вземане в специфичната хипотеза на евентуално съединяване на главен иск за ревандикация на движими вещи с евентуален иск за присъждане на равностойността на вещите, ако те не са налице (отчуждени са или са погинали).
[6] Вж. например решения от 25 април 2024 г. по дела C-561/21 и C-484/21 СЕС. В първото от тях Съдът приема, че когато неравноправността на клаузата е установена със съдебен акт, а потребителят не е знаел или не е могъл да знае за неравноправния ѝ характер преди това, давностният срок започва да тече от момента, в който този съдебен акт е влязъл в сила. Кондикционната претенция следва да бъде уважена независимо от момента, в който е извършено изпълнението по тази клауза, включително ако изпълнението е извършено по силата на влязло в сила съдебно решение, ако в него не е разгледан въпросът за неравноправния характер на клаузата. Кредиторът обаче може да докаже, че потребителят е знаел за неравноправността в по-ранен момент, което би могло да обоснове начало на течение на давностния срок съгласно националните правила.
[7] Вж. повече за разрешенията в практиката на СЕС относно началото на давността при иска за връщане на даденото по неравноправни клаузи при Филипова, Д. Начало на давността при иска за връщане на даденото по неравноправни клаузи – практиката на СЕС и ВКС в защита на потребителите, достъпна на https://news.lex.bg .
[8] Вж. например Решение № 106 от 15.07.2024 г. по т. д. № 2746/2022 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 124 от 24.07.2024 г. по т. д. № 342/2023 г. на ВКС, I т. о. Поради противоречие на въззивни решения с практиката на СЕС и ВКС относно началния момент на течението на погасителната давност, тяхното касационно обжалване е допуснато с Определение № 216 от 23.01.2025 г. по т. д. № 1405/2023 г. на ВКС, I т. о., Определение № 1172 от 14.04.2025 г. по т. д. № 2141/2024 г. на ВКС, II т. о., Определение № 2272 от 15.07.2025г. по т. д. № 1010/2025г. на ВКС, II т. о. и др.
[9] Вж. Петков, В. Цит. съч., достъпно на https://www.challengingthelaw.com/veshtno-pravo/likvidaciq-otnosheniq-pri-nishtojnost/ и цитираната там литература.
[10] Вж. Петков, В. Цит. съч., пак там, както и цитирания от него Конов, Т. Цит. съч., с. 322 и с. 426.
[11] Вж. повече за принципа за облигационна ликвидация на отношенията между страните по нищожната сделка при Конов, Т. Цит. съч., с. 302-304. Този автор изтъква, че отношенията между страните по нищожния договор и техните правоприемници винаги са различни от вещните отношения „владелец – собственик“ и не могат да се „амалгамират“ с тях: „… купувачът си остава в отношенията с продавача купувач и е безсмислено да разсъждаваме за това дали в тези отношения той е добросъвестен или недобросъвестен владелец… нямаме никакво основание да пренебрегнем договорните отношения, когато те са прекратени с обратна сила или даже когато, поради неспазване на изискванията на закона, волята на страните не е в състояние да доведе до възникване на желаните от страните правни последици, защото тези последици законът е отказал поради нищожност на договора“. Поради това, принципът за облигационна ликвидация на отношенията между страните важи не само при унищожаване или разваляне, но и при обявяване на нищожността на договорите.
