Списание „Собственост и право“, 2025 г., кн. 2
Повод за написването на настоящата статия е съществуването на противоречива съдебна практика по въпроси, свързани с гражданскоправните последици от неправилност или непълнота при индивидуализацията на правоимащите лица в производства по отчуждаване за държавни и общински нужди при сега действащия конституционен и законов режим (Закон за държавната собственост (ЗДС), Закон за общинската собственост (ЗОбС), и по-специално – свързани с евентуалното тяхно отражение върху вещноправната ефикасност на самото отчуждаване, респ. свързани с възможността за игнорирането на отчуждителния ефект при условията на косвения съдебен контрол и условията и реда за защита на правоимащите.
1. Обща постановка на въпроса. Синтез на въпросите, по които е налице противоречиво произнасяне на съдилищата
Отчуждаването на имоти за държавни и общински нужди (оттук нататък в статията и само „отчуждаване в обществена полза“) е класически придобивен способ в системата на българското вещно право, познат на много от чуждите законодателства, правно уреден у нас като такъв почти от зората на Освобождението. При сегашното законодателство, в резултат на осъществяването му като носител на правото на собственост се конституира винаги държавата, съответно общините, и никога други юридически лица или неперсонифицирани организации. В научната литература още от двадесетте години на миналия век до началото на деветдесетте години на века почти всички известни ми български учени, изразили мнение по въпроса за вещноправния ефект на отчуждаването в обществена полза, последователно и едноначно го окачествяват като първичен (оригинерен) придобивен способ, а именно, че той поражда действие по отношение на всички, че посредством него се конституира ново вещно право на правно основание, нямащо нищо общо с дотогава съществувалото[1]. Такова е било в основни линии и становището на съдебната практика през визирания период, а такова е становището и на актуалната касационна практика относно ефекта на отчуждителните процедури, осъществени през същия период. След приемането на юлската Конституция от 1991 г. и влизането в сила през 1996 г. на действащите ЗДС и ЗОбС, в правната ни литература бяха лансирани и алтернативни мнения по въпроса, като например, че при отчуждаването имотът се придобива деривативно по отношение завареното право на собственост, но свободен от заварените ограничени вещни права и обезпечения[2], и дори, че предвиденото в чл. 41, ал. 3 ЗДС и чл. 32, ал. 3 ЗОбС „придобиване без тежести“ следва да се тълкува като придобиване на имота чист от заварените обезпечения, но че прекратяването на заварените право на собственост и ограничени вещни права предполага участие на действителните им титуляри в производството и получаване от тяхна страна на дължимото им плащане[3]. Важно значение по коментирания въпрос изигра през известен период от време приемането на Тълкувателно решение № 5 от 20.07.2010 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на Общото събрание на колегиите на ВАС. То бе постановено по време, когато чл. 38, ал. 1 ЗДС и чл. 27, ал. 1 ЗОбС предвиждаха съобщаването на отчуждителния акт да се извършва чрез публикация, а не чрез индивидуално връчване на съобщение. Според диспозитива на тълкувателното решение, решението на Министерския съвет за отчуждаване на имот за държавни нужди по ЗДС, постановено в нарушение на изискването за посочване името на действителния собственик, не е нищожно, а е отменяемо (незаконосъобразно в тесен смисъл). В съобразителната част на тълкувателния акт изрично бе записано, че непосочването на името на собственика не следва да се приравнява на липса на изявление, тъй като липсата на посочения реквизит или неверността на съдържанието му няма да доведат до отпадане на държавната нужда, за задоволяване на която бива отчужден имотът, и че лицето, което претендира да е действителен титуляр на правото на собственост, е активно процесуално легитимирано да го обжалва в законовия срок, считано от обнародване на решението, тъй като предпоставка за придобиване на качеството на заинтересовано лице е наличието на пряк и личен интерес, а такъв за непосочения в акта действителен собственик, според мотивите към тълкувателното решение, е налице, доколкото посредством обжалването се цели да бъдат отстранени или да бъде предотвратено настъпването на неблагоприятни за него (за действителния собственик) материалноправни последици. От прочита на мотивите на тълкувателното решение изглежда несъмнено, че в представите на мнозинството от магистратите, участвали при приемането на тълкувателния акт, инвестиционното отчуждаване в полза на държавата обективно рефлектира в правната сфера на действителния носител на вещното право, независимо дали името му е посочено в акта за отчуждаване, че разглежданото административно производство има за същински адресат истинския титуляр на правото на собственост и на другите материални права, че самото производство е практически насочено не срещу собственика, а срещу имота, и че дори и действителният титуляр на вещното право на собственост да не е вписан като такъв в акта за отчуждаване, за него този акт не е res inter alios acta, не е лишен от противопоставими нему материалноправни последици. По тези съображения, в мотивите към тълкувателния акт бе записано, че действителният собственик разполага с активна процесуална легитимация пряко да обжалва акта за отчуждаване пред административния съд в 14-дневен срок от обнародване на решението в „Държавен вестник“ и че неправилното индивидуализиране на собственика в акта за отчуждаване не е пречка правото на собственост да се придобие от държавата в резултат на отчуждителното производство, щом не е подадена жалба в установения от закона срок, считано от публикацията на отчуждителния акт в „Държавен вестник“, или тя е отхвърлена от административния съд.
Три години след приемането на ТР № 5 от 20.07.2010 г. на ОСКВАС, с Решение № 6/2013 г. по конст. д. № 5/2013 г. на КС, предвиждането по чл. 38, ал. 1 ЗДС и чл. 27, ал. 1 ЗОбС, актът за отчуждаване да бъде съобщаван чрез публикация, а не чрез самостоятелно съобщение, беше обявено за противоконституционно.
Постановеното от КС Решение № 6/2013 г. и последвалите го изменения на чл. 38, ал. 1 ЗДС и чл. 27, ал. 1 ЗОбС (ДВ, бр. 109/2013 г.) в смисъл, че актът за отчуждаване е обжалваем от деня на своето индивидуално съобщаване, стана повод за разнопосочни тълкувания в съдебната практика, особено на гражданските съдилища, дали постановките на ТР № 5 от 20.07.2010 г. на ОСКВАС, че неучастието на действителния правоимащ в производството не е пречка правото на собственост да се придобие от държавата (общината), продължават да са актуални. Някои съдебни решения акцентират на самата специфика на административния акт за отчуждаване и на самото производство, част от което е той, а именно, че те обективно са насочени срещу имота и поради това имат действие по отношение на всички; напротив, представителите на противоположното течение приемат, че при липса на съобщаване на акта на действително засегнатото лице, той не би могъл да породи присъщите си материалноправни последици. Противоречиво решаваните в съдебната практика правни въпроси касателно субективните предели на проявление на вещноправния ефект на експроприацията, биха могли да бъдат обобщени по следния начин:
А. Поражда ли вещноправно действие отчуждаването на недвижим имот за държавни/общински нужди по реда на Закона за държавната собственост (ЗДС), респ. на Закона за общинската собственост (ЗОбС), ако в административния акт за отчуждаване не е било посочено името на действителния титуляр на правото на собственост и същият не е участвал като страна в производството по издаването и обжалването му, съответно поражда ли отчуждаването вещноправно действие по отношение на идеалните части на неучаствалия като страна по производството по издаването и обжалването му съсобственик, и актуално ли е след измененията на чл. 38, ал. 1 ЗДС и чл. 27, ал. 1 ЗОбС, обнародвани в „ДВ“, бр. 109/2013 г., възприетото преди тези изменения в съдебната практика становище, че непосочването на името на действителния собственик в акта за отчуждаване не е пречка правото на собственост да премине в патримониума на държавата в резултат на завършилото отчуждително производство (мотиви към Тълкувателно решение № 5/20.07.2010 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСК на ВАС)?
Б. Компетентен ли е исковият съд да откаже да признае по реда на косвения съдебен контрол (чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК) вещно-отчуждителното действие на развилото се и приключило производство по отчуждаване за държавни/общински нужди по ЗДС (ЗОбС), ако констатира по реда на този контрол, че отчуждителният акт е материално незаконосъобразен по смисъла на Тълкувателно решение № 5 от 20.07.2010 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСК на ВАС поради непосочване в него на името на действителния носител на правото на собственост към датата на постановяване на акта за отчуждаване, когато този акт му се противопоставя в исковото производство (включително и когато констатира, че органът по отчуждаването е направил неверен извод, че имотът е с установен собственик или че съществува спор относно права върху имота, и дължимото обезщетение е било депозирано по сметка на областния управител, респ. на кмета, в банка), или преди отмяната на акта за отчуждаване по реда и при условията на ЗДС, респ. ЗОбС (чл. 38, ал. 1 и чл. 39, ал. 3 ЗДС, респ. чл. 27, ал. 1 и чл. 29, ал. 6 ЗОбС), завършилото отчуждително производство поражда вещноправно действие спрямо всички и то следва да бъде зачитано от държавните учреждения и третите лица, включително и от гражданските съдилища в обхвата на упражнявания върху отчуждителния акт косвен съдебен контрол? При възприемане на теза за наличие на разглежданата компетентност, по какъв критерий следва да се извършва в рамките на косвения контрол преценката за наличието или отсъствието на разглежданата материална незаконосъобразност – по формалноправен критерий (наличие на писмени доказателства за право на собственост, обективно установими от органа по отчуждаването със способите на Административнопроцесуалния кодекс (АПК) при издаване на акта, ценени само от външна страна) или по обективен критерий (обективно съществуване на право на собственост, включително и установимо с доказателства, обективно несъбираеми от органа по отчуждаването по реда на АПК)?
В. Отчуждаването за държавни или общински нужди по реда на ЗДС (ЗОбС), извършено по време на висящ исков процес за собственост върху отчуждавания имот, съставлява ли прехвърляне на спорно право по смисъла на чл. 226 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и обвързана ли е държавата (общината) от постановеното в исковия процес съдебно решение съобразно чл. 226, ал. 3 ГПК, или отчуждаването по ЗДС/ЗОбС никога не представлява прехвърляне на спорно право по смисъла на ГПК и не води до предвидената в чл. 226, ал. 3 ГПК обвързаност, като наличието на висящ исков процес за собственост по време на отчуждаването обуславя приложимостта на специалните разпоредби на чл. 39, ал. 5 ЗДС, респ. чл. 29, ал. 2-3 ЗОбС, без чл. 226 ГПК да намира приложение и без държавата/общината да са обвързани от решението на исковия съд?
2. Преглед на отделните групи становища в съдебната практика
По поставените въпроси към настоящия момент практически отсъства практика на ВКС с характер на задължителна по смисъла на ГПК отпреди създаването на ал. 3 на чл. 290 ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.). Отчасти свързани с разглежданите тук въпроси са постановените от ВКС Решение № 6 от 22.02.2016 г. по гр. д. № 5173/2015 г. на I г. о. и Решение № 587 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1272/2009 г. на I г. о., в които е формиран общ извод, че отчуждаването за държавни нужди е оригинерен придобивен способ и поради това държавата при спор за собственост не е длъжна да доказва, че е отчуждила имота от действителния собственик, но от мотивите към тези решения става ясно, че предмет на обсъждане в производствата, по които те са постановени, е било отчуждаване не по реда и при условията на действащите ЗДС и ЗОбС, а по реда и при условията на по-рано действали нормативни актове, и по-специално на ЗТСУ (в Решение № 587 от 29.06.2010 г.) и на Закона за държавните имоти от 1948 г. (в Решение № 6 от 22.02.2016 г.), а, отделно от това, касационно обжалване по гр. д. 1272/2009 г. на I г. о. е било допуснато не по въпроса дали е материалноправно ефикасно отчуждаването за обществени нужди, извършено без участието на действителния собственик, а по други правни въпроси. Касационна практика, даваща задължително тълкуване по въпроса относно материалноправната ефикасност на отчуждаване за обществени нужди по сега действащия отчуждителен режим (ЗДС, ЗОбС), извършено без участието на действителния собственик, както и относно възможностите за гражданския съд да игнорира такова отчуждаване при условията на косвения съдебен контрол, не е налице. Противоречие в съдебната практика по постановените въпроси се констатира между влезли в сила съдебни актове с характер на незадължителна практика (решения на касационната инстанция, нямащи задължителен по поставените въпроси характер, както и актове на долустоящи на ВКС съдилища), както следва.
● Към първата група съдебни решения и определения се отнасят Решение № 1133 от 13.05.2019 г. по възз. гр. д. № 5699/2018 г. на Апелативен съд – София (влязло в сила след недопускане до касационно обжалване с Определение № 880 от 18.12.2019 г. по гр. д. № 3180/2019 г. на III г. о. на ВКС), Решение № 651 от 19.03.2019 г. по възз. гр. д. № 5005/2018 г. на Апелативен съд – София (влязло в сила след недопускане до касационно обжалване с Определение № 107 от 21.02.2020 г. по гр. д. № 2580/2019 г. на IV г. о. на ВКС), Определение № 1346 от 20.05.2015 г. по възз. ч. гр. д. № 1951/2015 г. на Апелативен съд – София (постановено по реда на чл. 275-279 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК и влязло в сила като необжалваемо), Решение № 49 от 14.06.2016 г. по гр. д. № 3911/2015 г. на I г. о. на ВКС (постановено по касационна жалба, допусната до разглеждане по същество по въпроси, неотносими към предпоставките за вещноправната ефикасност на отчуждаването за държавни нужди по ЗДС, и поради това невключващо се по посочения въпрос в обхвата на задължителната за гражданските съдилища съдебна практика, но също инцидентно приемащо отчуждаването за държавни нужди по ЗДС да е оригинерен придобивен способ), Решение № 1606 от 25.07.2016 г. по възз. гр. д. № 196/2016 г. на Апелативен съд – София (разглеждащо чл. 41, ал. 3 ЗДС като строго специфична за отчуждаването за държавни нужди разпоредба, ненамираща приложение при другите оригинерни придобивни способи, извън експроприацията, влязло в сила след допуснат касационен контрол), Решение № 571 от 18.07.2017 г. по гр. д. № 2125/2016 г. на Районен съд – Перник (влязло в сила като необжалвано), Определение № 25052 от 27.09.2017 г. по ч. гр. д. № 10864/2017 г. на Софийския градски съд (постановено по реда на чл. 435-438 ГПК и потвърдено с Определение № 436 от 02.05.2018 г. по възз. ч. гр. д. № 6561/2017 г. на САС) и др. Според цитираните съдебни актове отчуждаването за държавни и общински нужди по реда на Закона за държавната собственост, съответно по реда на Закона за общинската собственост, представлява оригинерен (първичен) придобивен способ, тоест приема се, че при него не е налице правоприемство между досегашния и новия собственик – държавата или общината, и че отчуждаването проявява своето вещноправно действие без оглед на това дали като страна в производството по отчуждаване е участвал действителният носител на отчуждаваното право или не (съответно независимо от това дали в производството са участвали всички собственици, или само някои от тях). Разглежданата група съдебни решения и определения по същество възприема като актуални и споделя мотивите към Тълкувателно решение № 5 от 20.07.2010 г. по тълк. д. 2/2010 г. на ОСК на ВАС, според които неправилното посочване на името на действителния собственик в решението на МС за отчуждаване не е пречка правото на собственост да премине в патримониума на държавата в резултат на завършилото отчуждително производство, а бившият собственик, чието право на участие в производството е нарушено, може да го защити пряко с жалба против акта за отчуждаване по реда на чл. 38, ал. 1 ЗДС (чл. 27, ал. 1 ЗОбС), съответно с искане за отмяна на формално стабилизирания отчуждителен акт по реда на чл. 39, ал. 3 ЗДС (чл. 29, ал. 6 ЗОбС). В разглежданата група съдебни актове по същество се приема, че макар неточната или непълна индивидуализация на правоимащите лица да прави акта за отчуждаване по ЗДС материално незаконосъобразен по смисъла на цитираното Тълкувателно решение № 5 от 20.07.2010 г. на ОСК на ВАС, то принадлежността, съответно непринадлежността, на правото на собственост върху имота – обект на отчуждителната процедура, в патримуниума на определена категория правни субекти (или на конкретен субект) нито само по себе си обуславя, нито само по себе си изключва правомощието на държавата/общината да отчужди имота за обществени нужди (тази принадлежност или липсата ѝ не са относими към възникването на това правомощие на държавата или общината), тъй като обуславящо и достатъчно за пораждането на правомощието за отчуждаване е строго специфичната за отчуждителното производство обективна връзка между незадоволимата по друг начин и констатирана с подробен устройствен план обществена нужда и самия имот, тоест принадлежността или непринадлежността на правото на собственост не се включват в обхвата на материалноправните предпоставки за допустимост на самото отчуждаване за държавни нужди. Поради това в посочената група съдебни актове по същество се приема, че доколкото разглежданата принадлежност не е елемент от фактическия състав, обуславящ правомощието на държавата да отчужди имота за държавни нужди, а е само опора на процесуалното право за участие като страна в производството по издаването и обжалването на акта за отчуждаване (и за получаване на обезщетението за отчуждаване на имота), то исковият граждански съд не е компентентен по реда на косвения контрол да откаже да зачете вещно-отчуждителния ефект на отчуждаването по ЗДС/ЗОбС, понеже отчуждителният акт, макар и незаконосъобразен на разглежданото основание, не се явява постановен при липса на необходима материалноправна предпоставка за възникване на самото правомощие за отчуждаване, нито при наличие на материалноправна пречка, изключваща самото правомощие за отчуждаване. Според тази практика отчуждаването за държавни/общински нужди на имот, по отношение на който при отчуждаването е налице висящ исков процес за собственост, никога не представлява прехвърляне на спорно право по смисъла на чл. 226 ГПК, тъй като чл. 226, ал. 1-3 ГПК урежда откъм фактически състав и правни последици само деривативното (производно) придобиване на спорно право, а при отчуждаването за държавни или общински нужди придобиването е оригинерно и спрямо него са приложими специалните норми на чл. 39, ал. 5 ЗДС, респ. чл. 29, ал. 2-3 ЗОбС, според които при висящ процес относно права върху отчуждаемия имот, дължимото обезщетение се внася в банка от инвеститора на името на областния управител (общината) и тогава и имотът се смята отчужден, а последващото установяване на принадлежността на вече отчужденото право и изплащане на обезщетението на лицето, установило по съдебен ред правата си, няма отношение към ефикасността на придобиването на имота от държавата или общината.
● Налице е и съдебна практика в обратен смисъл – Решение № 1008 от 16.02.2017 г. по възз. гр. д. № 13563/2016 г. на Софийския градски съд (влязло в в сила след недопускане до касационно обжалване с Определение № 146 от 21.03.2018 г. по гр. д. 2993/2017 г. на II г. о. на ВКС), Решение № 1484 от 08.03.2018 г. по възз. гр. д. № 13091/2017 г. на Софийския градски съд (влязло в сила като необжалвано), Решение № 113 от 28.10.2019 г. по възз. гр. д.№ 437/2019 г. на Апелативен съд – Варна (влязло в сила след недопускане до касационно обжалване с Определение № 246/18.05.2020 г. по гр. д. № 686/2020 г. на I г. о. на ВКС), Решение № 159753/11.07.2019 г. по гр. д. № 31822/2018 г. на Районен съд – София (влязло в сила като необжалвано), Определение № 967/28.04.2014 г. по възз. ч. гр. д. № 1543/2014 г. на Апелативен съд – София (постановено по реда на чл. 275-279 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 396 ГПК и влязло в сила като необжалваемо) и др. Посочената група съдебни решения и определения третира отчуждаването по ЗДС (ЗОбС) по същество като деривативен (вторичен) способ за придобиване на собственост, доколкото тази практика приема да е налице правоприемство между действителния собственик на подлежащия на отчуждаване имот и държавата (тази практика третира материалноправната принадлежност на подлежащото на отчуждаване вещно право в патримониума на конкретен субект като материалноправна предпоставка за пораждане въобще на правомощието на държавата да отчужди имота за държавни нужди, а съответно и липсата му в патримониума на конституираното като страна в отчуждителното производство лице се разглежда в тези съдебни решения като факт, който препятства настъпването на вещноотчуждителния ефект на производството по отчуждаване). В съдебните актове от тази група по същество е прието, че доколкото административният акт за отчуждаване за държавни нужди по ЗДС, в който не е посочено името на действителния собственик или не е посочено името на някой от действителните собственици, е материално незаконосъобразен по смисъла на Тълкувателно решение № 5 от 20.07.2010 г. по тълк. д. 2/2010 г. на ОСК на ВАС, то исковият граждански съд, ако констатира по реда на косвения съдебен контрол за законосъобразност по чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК, че в производството по издаването на акта за отчуждаване не е участвал като страна действителният собственик, или че не е участвал един от действителните собственици (когато отчуждителният акт им се противопоставя в исковия процес), е компетентен да откаже да зачете като настъпил вещно-отчуждителния ефект на производството по отчуждаване изцяло, съответно че е компетентен да откаже да зачете отчуждителения ефект като настъпил в частта относно идеалната част на неучаствалия като страна в административния процес съсобственик. В Решение № 1484 от 08.03.2018 г. на СГС и Решение № 159753 от 11.07.2019 г. на СРС, по-специално, е прието, че щом в акта за отчуждаване е записано, че имотът е с неустановен собственик, а данни и доказателства за такъв в действителност е имало към момента на постановяване на акта, то предварителното депозиране на обезщетението в банка по сметка на областния управител, респ. кмета, не е основание за прекратяване правото на собственост на действителния титуляр, тоест такова отчуждаване, според приетото в решението му, е непротивопоставимо, по аналогия с хипотезата на неправилно индивидуализиране на собственика в акта за отчуждаване. В аналогичен по същество смисъл, че отчуждаването за държавни нужди по ЗДС е деривативно придобивно основание, са и мотивите към цитираното Определение № 967 от 28.04.2014 г. по възз. ч. гр. д. № 1543/2014 г. на Апелативен съд – София, постановено по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК и влязло в сила като неподлежащо на обжалване. В посоченото определение, постановено по жалба против отказ за допускане обезпечаване на предявен иск по чл. 59 ЗЗД, е прието, че исковата молба по чл. 59 ЗЗД, основана на твърдение ищците да са обеднели поради неполучаване от тяхна страна на обезщетение за отчуждаване на техен имот по реда на ЗДС, което обезщетение се твърди да е било получено от ответниците, е нередовна, доколкото изложените твърдения за липса на получаване на обезщетение от страна на ищците, според решаващия съдебен състав, сочат на запазване на собствеността в патримониума на ищците, а следователно – на липса на основание да се коментира наличие на настъпило неоснователно обогатяване, респ. обедняване, в отношенията между страните по делото. Според съдебните актове от разглежданата група, завареният от отчуждаването висящ исков процес за собственост върху имота обуславя обвързаност на държавата/общината от изхода на делото по силата на чл. 226, ал. 3 ГПК, предвид деривативния, според тази практика, характер на експроприацията по ЗДС/ЗОбС. В рамките на разглежданата втора група съдебни актове се наблюдават две течения по въпроса по какъв критерий следва да се извършвана от исковия съд в рамките на косвения съдебен контрол преценката за материална незаконосъобразност на акта за отчуждаване: в една част от тях (Решение № 159753 от 11.07.2019 г. по гр. д. № 31822/2018 г. на Районен съд – София) се приема, че доколкото в административни производства не могат да се разглеждат и решават спорове за собственост и че администрацията е обвързана от доказателствената сила (формална и материална) на писмените доказателства, относими към преценката за собствеността, то, щом органът по отчуждаването е извършил щателна проверка за носителите на правото на собственост със способите на АПК и на основата на обективно събираемите писмени доказателства за правото на собственост е направил извод за неговите носители, то актът му е материално законосъобразен, макар да не е отразявал пълно или точно действителните носители на правото на собственост (формалноправен критерий); напротив, в друга част от горецитираните актове – Решение № 1484 от 08.03.2018 г. по възз. гр. д. № 13091/2017 г. на Софийския градски съд, по същество за релевантно априори е прието действителното правно положение (в цитираното решение е съобразена изтекла към момента на издаване на заповедта за отчуждаване придобивна давност, за която не е имало съставен нотариален акт или друг документ, нито е имало заведено исково или друго производство за установяване на собствеността, които да са били установими от органа по отчуждаването въз основа на щателна проверка, и на основание на изтеклата, но недокументирана, давност, е направен извод за материална незаконосъобразност на заповедта за отчуждаване и за непротивопоставимост на отчуждаването на давностния владелец), тоест прието е, че щом в акта за отчуждаване е допусната неточност или пропуск при индивидуализирането на правоимащите лица, то, независимо от това дали неточността или пропускът се дължат на обективни, или на субективни причини, същият е винаги материално незаконосъобразен по смисъла на Тълкувателно решение № 5 от 20.07.2010 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСК на ВАС и отчуждаването не поражда действие, като разглежданата незаконосъобразност няма пречка да бъде съобразена и от исковия съд по реда на косвения контрол.
3. Личното ми становище
Намирам, че при настоящото състояние на законодателството продължават да бъдат повече и по-значими аргументите в подкрепа на тезата, че отчуждаването за държавни и общински нужди и при сегашното законодателство и конституция представлява оригинерен, а не деривативен придобивен способ, и в този смисъл, че подкрепа по принцип заслужава първото от двете гореобсъдени становища. Разглежданото становище е в хармония с разбирането на класическата юриспруденция[4], че актовете по устройство на територията и актовете по тяхното прилагане пораждат своеобразно антиципирано материалноправно действие, което се проявява спрямо всички, то винаги настъпва в правната сфера на действителните титуляри на вещните права върху имотите – предмет на устройствения план или на актовете по прилагането му. Коментираната „универсалност“, липсата на релативитет, е важна отличителна специфика на субективните предели на проявление на материалноправните им последици, която донякъде ги дистанцира от индивидуалните административни актове, към които те строго формалноправно принадлежат[5], и ги доближава от гледище на действие спрямо лицата до т. нар. общи административни актове. От това гледище следва да бъде прието, че и при настоящото състояние на законодателството формално завършилото отчуждително производство поражда гражданскоправните си последици в правната сфера на действителния собственик, на действителните носители на ограничените вещни права и на титулярите на правата по обезпеченията, независимо от това името на кое лице е било вписано като собственик в акта за отчуждаване и независимо от това, че този, който е вписан в отчуждителния акт като собственик, а не действителният правоимащ по вземането за обезщетение, е получил цялото дължимо обезщетение. По силата на чл. 41, ал. 3 ЗДС и чл. 32, ал. 3 ЗОбС държавата и общината придобиват отчуждените по реда на тези закони имоти „без тежести“. Аналогична или много сходна по съдържание разпоредба се е съдържала и в ЗТСУ (отм.) и ЗПИНМ (отм.) и в подзаконовите нормативни актове по прилагането им. Историческото проследяване на правната уредба на отчуждителните процедури преди ЗДС и ЗОбС води до извод, че съдебната практика и правната литература в преобладаващата ѝ част възприемат „придобиването без тежести“ като придобиване без правоприемство и без противопоставими за придобиващия права. Обяснението на разглежданото тълкуване, което следва да бъде подкрепено, резонно се търси от някои съвременни автори[6] и в това, че българското право не познава и никога не е познавало понятието за „тежест“ или за „вещна тежест“ като единен и еднозначно дефиниран откъм съдържание правен институт или като съвкупност от правни фигури с дефинирано отнапред съдържание и с общоприложимо и общоприето значение, в това, че законодателството ни не урежда „тежестта“ нито като самостоятелна родова, нито като самостоятелна видова категория с еднотипно съдържание, че българското вещноправно законодателство не предоставя на субектите договорна автономия да обременяват от вещноправно гледище имотите с избрани от тях „тежести“, разбирани като ограничения на собствеността или възможности в полза на правоимащия, със съдържание, определяемо свободно от страните. Законът допуска тяхното обременяване само с изчерпателно установени в закона ограничени вещни права, по изключение – с облигационни права, когато изрична разпоредба го допуска, и в този смисъл – по българското право истински „(вещни) тежести“ в стриктния смисъл на този термин, такъв, какъвто е той по съответните чужди законодателства, няма. Затова и използваното в чл. 41, ал. 3 ЗДС и чл. 32, ал. 3 ЗОбС словосъчетание „придобива(т) … без тежести“ по моему следва да се разбира в смисъл на придобиване без противопоставими на придобиващия субективни материални права на трети лица, а именно, че формалното завършилото с плащането на обезщетение отчуждително производство поражда антиципирано гражданскоправно действие по отношение на всички и прекратява всички заварени вещни и всички заварени лични права, съществували върху или във връзка с имота при отчуждаването, като конституира в полза на държавата или съответно на общината ново вещно право, което не е производно от досега съществувало (предходно) право на собственост. В подкрепа на разглеждания извод е и обстоятелството, че при спор за права върху отчуждаемия имот или за правото на получаване на обезщетението, при неизвестност относно личността на собственика или относно адреса му, или при непредставяне на банкова сметка или на документи за правата на правоимащите в едномесечния срок от обнародването на съобщението, че започва изплащането на обезщетенията по стабилизиралия се отчуждителен акт, дължимото обезщетение се предвнася по сметка на областния управител (общината) и именно в посочения момент имотът се смята отчужден[7]. След като плащането в пълен размер на обезщетението в полза на лицето, индивидуализирано в отчуждителния акт като собственик, преодолява действителното право на собственост, съответно идеалните части на съсобственика, неучаствал като страна в производството, изводът, по аргумент от по-силното основание и съобразно чл. 41, ал. 3 ЗДС и чл. 32, ал. 3 ЗОбС, би следвало да бъде, че плащането на цялото обезщетение в полза на лицето, посочено като собственик във влезлия в сила отчуждителен акт, предизвиква прекратяването и на ограничените вещни права, и на обезпечителните права. Дотолкова, доколкото формално влезлият в сила отчуждителен акт, предвиждащ обезщетение в пари, не е отменен по жалба или по искане за отмяна и по него е извършено плащане на лицето, възприето от администрацията като собственик, заварените субективни права на гореизброените лица (на неучаствалия действителен собственик, на неучаствалия съсобственик, на неполучилите припадащата им се част от общото обезщетение титуляр на ограничено вещно право или кредитор с обезпечение) се трансформират във вземане за парична стойност и съществуват като такива. В изключителните случаи, в които ЗДС и ЗОбС допускат обезщетяване с друга (заместваща) вещ, то, при съобразяване с тезата, че правните ефекти на отчуждителната процедура настъпват в правната сфера на действителния собственик, на този последния според мен би следвало да принадлежи, и то по право, собствеността върху дадения в обезщетение имот, макар не неговото име да е било записано в акта за отчуждаване и обезщетяване; фактът, че в акта за отчуждаване и отстъпване в обезщетение на друг имот като собственик погрешно е вписано името на неправоимащ, според мен не е правна пречка действителният бивш собственик директно да защитава правото си на собственост върху заместващия имот с установителен или ревандикационен иск против участвалото в отчуждителната процедура лице[8]. Разбира се, следва да бъде наблегнато, че неконституираното като страна в производството лице, чиито вещни права са се прекратили по силата на отчуждаването, но е било възможно да бъдат установени от отчуждаващата администрация при полагане на необходимата грижливост, не е ограничено да търси защитата на правата си единствено по пътя на предявяване на осъдителна парична претенция. Неучаствалото в производството лице, чиито вещни права са се прекратили в резултат на завършилото отчуждително производство, може да се защити срещу – и да елиминира ретроактивно или предотврати настъпването на – материалноправните последици на отчуждаването, като: а) поиска на основание чл. 101 АПК във връзка с чл. 99, т. 6 АПК възобновяване на административното производство по отчуждаване и отмяна на влезлия в сила отчуждителен акт, върху който не е упражнен пряк съдебен контрол, като се позове на допуснато съществено процесуално нарушение при осъществяването на отчуждителното производство, изразило се в неполагане на дължимата грижливост от страна на административния орган – субект на отчуждаването, при индивидуализацията на правоимащите лица (срв. Определение № 1380 от 08.04.2014 г. по адм. д. № 935/2014 г. на Административен съд – Варна); б) пряко обжалва пред административния съд самия индивидуален административен акт за отчуждаване на основание чл. 38, ал. 1 ЗДС (чл. 27, ал. 1 ЗОбС), като се позове на това, че висящото или завършилото административно производство обективно засяга правната му сфера и при осъществяването му е допуснато процесуално нарушение, изразило се в неполагане на дължимата грижа от страна на административния орган – субект на отчуждаването, при индивидуализацията на правоимащите лица, или в неприлагане на чл. 39, ал. 5 ЗДС (чл. 29, ал. 2 ЗОбС) при наличие на взаимоизключващи се документи за собственост или на съдебен спор за права (срв. Решение № 439 от 24.06.2015 г. по адм. д. № 3889/2015 г. на АССГ, Решение № 207 от 06.07.2022 г. по адм. д. № 213/2022 г. на Административен съд – Велико Търново), като в този случай срокът му за обжалване тече от узнаването (срв. Решение № 85 от 16.03.2022 г. по адм. д. № 751/2021 г. на Административен съд – Велико Търново), а при отмяна на акта засегнатият собственик, възвърнал си собствеността, може да предяви и иск за обезщетение на вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ; в) поиска от надлежния административен съд отмяна на формално стабилизирания индивидуален административен акт за отчуждаване поради това, че не е получил дължимото за отчуждаването плащане в предвидения в чл. 39, ал. 3 ЗДС, респ. в чл. 29, ал. 6 ЗОбС, срок (така: Решение № 9205 от 02.07.2014 г. по адм. д. № 871/2014 г. на III отд. на ВАС, иначе Решение № 4843 от 08.04.2013 г. по адм. д. № 7492/2012 г. на III отд. на ВАС и Решение № 7685 от 28.06.2021 г. по адм. д. № 3924/2021 г. на IV отд. на ВАС: само посоченото в административния акт за отчуждаване лице може да иска отмяната му поради неполучаване на плащане). Естествено, бившият собственик, неучаствал в производството, може да предяви алтернативно и иск по чл. 59 ЗЗД против лицето, получило неправилно обезщетението вместо него (Решение № 1133 от 13.05.2019 г. по възз. гр. д. № 5699/2018 г. на Апелативен съд – София), или иск за собственост против него относно дадения в обезщетение друг имот.
В обобщение, считам, че в ръцете на бившия титуляр на прекратеното вещно субективно право, неконституиран като страна в отчуждителната процедура, следва да бъде оставен изборът по кой ред да търси защита на правата си, и дали, ако са налице условията за това, директно да атакува отчуждителния акт по съдебен ред, или ако икономическите му интереси му диктуват друго или не е в състояние да докаже, че отчуждаващата администрация е можела при полагане на нужната грижа да установи правата му или наличието на предявени от него претенции за такива права въз основа на справки в съответните регистри и възможни информационни източници – да предпочете да търси защита чрез предявяване на съответни осъдителни искове за парична стойност (съответно да запази в своя собственост предоставения в обезщетение имот). Както правото на собственост върху отстъпения в обезщетение имот, така и вземането за парична стойност, във вътрешните му отношения спрямо лицето, погрешно възприето като собственик от отчуждаващата администрация, принадлежат нему – на действителния бивш собственик, и дали в конкретния случай той да се ползва от тях, или да предизвика заличаване ефектите на отчуждителната процедура чрез атакуване на отчуждителния акт, следва да зависи от автономната му преценка.
Атанас ДОДОВ, хоноруван преподавател в Катедра „Частноправни науки“ към Юридическия факултет на УНСС
___
[1] Преглед и анализ на становищата на отделните автори вж. при Додов, А. Вещноправно действие на производствата по отчуждаване за държавна и общинска нужда по френското и българското право (продължение). – В: Търговско право, 2024, № 3, с. 60-63.
[2] Така Боянов, Г. Вещно право. С., 2004, с. 373, както и Ставру, С. Въпроси на българското вещно право. С., 2010, с. 697-698.
[3] Вж. Таджер, В. Принудително отчуждаване на частна недвижима собственост за държавни и общински нужди. – В: Съвременно право, 1997, № 3, с. 16-17.
[4] Вж. Сокеров, Л., Е. Пенев, П. Константинов. Териториално-устройствено планиране и селищно изграждане. С., 1985, с. 88.
[5] Вж. чл. 214 ЗУТ.
[6] Вж. Недев, Д. Същински и несъщински (незаинтересовани) оригинерни способи, изискващи правно основание – доклад, изнесен на научната конференция „Върховенството на закона – предпоставка за развитие на бизнеса и за икономическия растеж. Научни изследвания в памет на проф. д-р Борис Ланджев“, организирана от УНСС на 27.11.20215 г. в гр. София, достъпен в интернет на адрес https://www.challengingthelaw.com/veshtno-pravo/originerni-sposobi/ , бел. № 5 под линия.
[7] Вж. чл. 39, ал. 5 и чл. 39а, ал. 1 ЗДС, съответно чл. 29, ал. 2 и 3 ЗОбС.
[8] Така и Василев, Л. Ревандикацията според съдебната и арбитражната практика. – В: Правна мисъл“, 1961, № 4, с. 108, с. 116.
