Списание „Собственост и право“, 2025 г., кн. 1
Въпрос: През време на брака владях празно дворно място за период от повече от десет години, след което се снабдих на мое име с констативен нотариален акт за имота по чл. 483, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс въз основа на изтекла придобивна давност по чл. 79, ал. 1 от Закона за собствеността.
Понастоящем с бившата ми съпруга ми сме разведени и тя претендира за дял от целия имот, тъй като представлявал съпружеска имуществена общност, след като е придобит през време на брака. Завела е срещу мен искова молба, по която е образувано дело за съдебна делба.
Във връзка с изложеното имам следните въпроси:
1. Основателни ли са претенциите на бившата ми съпруга за характер на имота на съпружеска имуществена общност и могат ли те да бъдат уважени от съда?
2. Под каква форма мога да предявя в делбеното производство претенция по чл. 23 СК за доказване личния характер на дворното място и има ли срок за предявяване на такава претенция?
Х. Д., гр. В.
Отговор:
1. Съпружеската имуществена общност (СИО) е дефинирана като правно понятие в разпоредбата на чл. 21 от Семейния кодекс (СК). Тя представлява особено съвместно притежание на съпрузите върху определени имущества, което се отличава по редица признаци от обикновената съсобственост, уредена в чл. 30-36 от Закона за собствеността (ЗС). Разликите обхващат както начина на възникване, така и режима на общите вещи и способите за прекратяване на общността. СИО възниква върху вещните права, придобити през време на брака, и се основава на презумпцията за съвместен принос на двамата съпрузи в придобиването им.
Член 22 СК определя кои са личните имущества на съпрузите, изключени от обхвата на СИО. Лични имущества са вещните права, придобити преди брака, както и придобитите по време на брака по наследство и по дарение. Те принадлежат на съпруга, който ги е придобил. Лични са и вещните права, придобити от единия съпруг, когато кредитор е насочил изпълнение за личен дълг на другия съпруг по реда на глава четиридесет и четвърта от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) върху вещни права, които са съпружеска имуществена общност. Лични са движимите вещи, придобити от единия съпруг по време на брака, които му служат за обикновено лично ползване, за упражняване на професия или на занаят. Лични са също така вещните права, придобити от съпруг – едноличен търговец, по време на брака за упражняване на търговската му дейност и включени в неговото предприятие
В разглеждания казус бившата съпруга претендира, че недвижимият имот е включен в обема на СИО, защото е придобит през време на брака. Съпругът счита, че имотът е негова лична собственост, тъй като е владял имота за период повече от десет години и се е снабдил на свое име с констативен нотариален акт по реда на чл. 483, ал. 2 ГПК.
Издаденият констативен нотариален акт по чл 483, ал. 2 ГПК няма правопораждащо действие и с него не се пораждат нови, а се установяват съществуващи права, като датата на съставянето му не следва да се приеме за дата на придобиване на собствеността. Производството по издаване на констативен акт въз основа на обстоятелствена проверка е правен способ, посредством който собствениците на недвижими имоти, които не притежават документи, представляващи достатъчно доказателство за правото им на собственост, да докажат правата си чрез удостоверяване на изтеклата в тяхна полза придобивна давност.[1]
Член 79, ал. 1 ЗС урежда придобивната давност като първичен способ за придобиване на правото на собственост върху недвижим имот чрез непрекъснато владение в продължение на 10 години. При него придобиването почива на самостоятелно правно основание и не е поставено в зависимост от праводател.
Придобивната давност няма автоматично действие и не се прилага служебно. За да породи правни последици, владелецът трябва да се позове на нейното действие, като поиска да се снабди с документ за собственост, предяви установителен иск, направи възражение в рамките на съдебното производство и др. Въпреки това правото на собственост се счита за възникнало от момента на изтичане на десетгодишния срок на придобивна давност, а не от датата на позоваване на действието ѝ.
В описаната в казуса хипотеза, през време на брака, с изтичане на посочения в закона десетгодишен срок, недвижимият имот е бил придобит въз основа на изтекло давностно владение. Давностното владение е започнало и е приключило през време на брака. Недвижимият имот ще има характер на СИО при наличие на съвместен принос на двамата съпрузи в придобиването му.
Обшият принцип, който е възприет от съдебната практика при разглеждането на сходни случаи, е изложен в Постановление № 8/1980 г. от 17.VI.1981 г. на Пленума на ВС. С решението по т. 2 от това постановление, Пленумът на Върховния съд е приел, че когато придобивната давност е започнала и е изтекла през време на брака, от това следва изводът, че и двамата съпрузи са придобили правото на собственост върху недвижимия имот и той е станал имуществена общност. При тези случаи следва да се счита, че и двамата съпрузи са упражнявали фактическа власт върху имота, независимо на чие име е бил издаден констативният нотариален акт за установяване на правото на собственост.
Разгледаното постановление на ВС е основата, върху която е изградена съдебната практика по поставения проблем. В някои от по-новите си решения ВКС е доразвил и разширил пределите на действие на изложените в т. 2 на ППВС № 8/1980 г. принципи.
В Решение № 613 от 15.10.2002 г. на I г. о. на ВКС по гр. д. № 138/2002 г.[2] е счетено, че от факта, че придобивната давност е започнала и изтекла през време на брака, следва изводът, че и двамата съпрузи са придобили правото на собственост върху недвижимия имот и той е станал съпружеска имуществена общност. Същото разрешение следва и когато единият от съпрузите е започнал сам да владее като свой собствен недвижим имот още преди сключването на брака, а придобивната давност изтече през време на брака.
Доводът, че имотът е лична собственост, тъй като в нотариалния акт за него е посочено, че е придобит по наследство, делба и самостоятелно давностно владение, се счита за неоснователен. За възникването на съпружеската имуществена общност е от значение моментът на придобиването на имота, което в случая е станало през време на брака, а обстоятелството, че в нотариалния акт са посочени като придобивни основания наследство и делба, означава единствено, че владелецът е присъединил своето владение към това на неговия наследодател. Когато придобивната давност е изтекла по време на брака, придобитият имот се включва в съпружеската имуществена общност, както и когато давността е започнала да тече преди сключването на брака, дори ако са налице и други придобивни основания като наследство и делба.
По въпроса е налице и обратното виждане, изразено в по-новото Решение № 776 от 30.11.2005 г. на I г. о. на ВКС по гр. д. № 523/2005 г.[3] Водейки се от това решение, действието на предвидения от чл. 19, ал. 1 СК режим на СИО не изключва в хипотезата на чл. 82 ЗС проверката от съда към кой момент двамата съпрузи са започнали да осъществяват самостоятелна фактическа власт върху недвижимия имот и при какви условия е отблъснато владението на останалите сънаследници.
Разгледаните дотук практически разрешения обхващат най-вече случаите, в които се оспорва изобщо принадлежността на придобития по давност недвижим имот към СИО, а не конкретно презумпцията за съвместния принос на двамата съпрузи в придобиването му чрез давностно владение. Липсата на съвместен принос е посочена от ВКС като причина за изключване на съответния недвижим имот от СИО в редица хипотези, по-важните от които ще бъдат разгледани накратко.
С Решение № 241 от 4.IV.1989 г. на II г. о. на ВС по гр. д. № 143/89 г.[4] е изразено виждането, че 20 СК (отм.) не изброява изчерпателно случаите на лична собственост, в които имущество, придобито по време на брака, става притежание само на единия съпруг. Според чл. 19, ал. 1 и 3 СК (отм.) вещите и правата върху вещи, както и паричните влогове, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи. Съвместният принос се предполага до доказване на противното. Установеното в СК основание за възникване на общност върху вещите, правата върху вещи и парични влогове, придобити през време на брака, е съвместният принос за придобиването им. Ако единият от съпрузите няма принос в придобиването, то и съответните вещи, права върху вещи и влогове не са станали общи, а принадлежат на съпруга, който ги е придобил. Лична собственост на съпруг е всяко имущество, придобито през време на брака без принос на другия съпруг.
Друго важно правило във връзка със СИО е изведено от ТР № 35 от 14.VI.1971 г. на ОСГК на ВС.[5] То също изхожда от тълкуване на предвиденото от закона изискване за съвместен принос за възникването на СИО. СК разглежда като СИО имуществата, придобити през време на нормалните бракове, характеризиращи се със съвместно живеене на съпрузите и общи усилия от двамата за осигуряване благополучие на семейството.
При наличие на дълга фактическа раздяла между съпрузите през време на брака, не може да се приеме, че придобитите имущества са резултат на съвместните им усилия. Въпреки това, съгласно презумпцията на СК, вещните права, придобити през време на брака, включително и по време на фактическата раздяла, стават общи на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити.
В случаите на продължителна фактическа раздяла, при която не съществува физическа, духовна и икономическа връзка между съпрузите и вследствие на това е станало невъзможно да се формира съвместен принос за придобитото през това време имущество, приемането му за СИО би противоречало на изискванията на справедливостта. Последното налага атакуване на законовата презумпция на чл. 19, ал. 3 СК (отм.) в хипотезите на фактическа раздяла.
Когато фактическата раздяла е прекъснала всякакви духовни, физически и икономически връзки между съпрузите и е изключен какъвто и да било принос в придобиванията на единия съпруг от страна на другия, засегнатият съпруг може по исков път да обори презумпцията за съвместен принос и да докаже, че имотите принадлежат лично на него.
Едни от най-съществените изключения от СИО, изведени по тълкувателен път, се съдържат в ТР № 2 от 27.12.2001 г. на ОСГК на ВКС по гр. д. № 2/2001 г.[6] Те също са основани на концепцията за липса на съвместен принос и са аргументирани с обстоятелството, че придобиването на имущество през време на брака е извършено от единия съпруг в качеството му на едноличен търговец. Впоследствие са закрепени изрично и по нормативен път чрез действащата разпоредба на чл. 22, ал. 3 СК.
Според ТР № 2/2001 г. предприятието на едноличния търговец е обособено от останалото му имущество. Режимът на съпружеска имуществена общност се отнася до придобиването на вещи, права върху вещи и парични влогове само с потребителски характер за задоволяване нуждите на семейството, докато дейността на едноличния търговец има за цел формиране на приходи и печалба от реализираната търговска дейност, извършвана посредством търговското предприятие. Имуществото, включено в търговското предприятие, може да обхваща вещи, права върху вещи и парични влогове с потребителски характер, но те не са предназначени за задоволяване нуждите на семейството на едноличния търговец, поради което нямат правната характеристика на СИО. Презумпцията за съвместен принос по чл. 19, ал. 3 СК се изключва за придобитото по време на брака от едноличния търговец, когато то е за упражняване или в резултат от упражняване на търговска дейност.
2. Въпросът за личното имущество на съпруга през време на брака и съответно за доказване преобразуването на това имущество се поставя основно в рамките на делбеното производство след прекратяване на брака и съпружеската имуществена общност. Според т. 4 от Тълкувателно решение № 5 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи, може да се установи пълна и частична трансформация на лично имущество на основание чл. 23, ал. 1 и 2 СК.
Позоваването на действието на разпоредбата на чл. 23 СК най-често се извършва посредством инцидентен установителен иск или на възражение в хода на съдебния спор. Нормата на чл. 23 от действащия СК е аналогична с текста на чл. 21 от отменения СК, по приложението на който е натрупана трайна съдебна практика. С нея са се утвърдили известни процесуални правила с важно значение във връзка с осъществяване на действията по доказване от бивш съпруг на личния характер на определени имущества.
Един от основните въпроси, които се поставят пред съда в исковото производство, е въпросът за допустимостта на предявения иск. При разглеждането на искове по чл. 21 СК (отм.), е създадена съдебна практика относно срока, в който този иск може да бъде предявен пред съд. В Решение № 233 от 31.03.1987 г., I г. о. на ВС е възприето становището, че искът по чл. 21 СК (отм.), сега – съответно по чл. 23 СК, не се преклудира с изтичане на една година от прекратяването на брака.
Съдът също така е счел, че всеки ответник по иска за делба на имот – съпружеска имуществена общност, може да се позове на правата си по чл. 23 СК и посредством възражение, че делбата не следва да се допуска, защото имотът представлява негово лично имущество или е придобит през време на брака вследствие на преобразуване на такова имущество. В закона не е предвиден преклузивен срок за предявяване на това възражение, както и за предявяване на установителен или осъдителен иск за изключителна собственост.
С изтичане на едногодишните срокове по чл. 31 СК се преклудират исковете на бивш съпруг за определяне на по-голям дял от общото имущество при значително по-голям принос за придобиването му (чл. 29, ал. 3 СК), за определяне на по-голям дял от общото имущество на съпруга, на когото се предоставят за отглеждане и възпитаване ненавършилите пълнолетие деца (чл. 29, ал. 1 и 2 СК) и искът за получаване на дял от личното имущество на другия съпруг (чл. 30 СК). Тези искове са различни по своето основание от иска по чл. 23 СК и предвидените преклузивни срокове за тяхното упражняване не следва да намират приложение и спрямо него.
В хода на производството пред въззивната инстанция страните също могат да се позоват на действието на чл. 23 СК. В Решение № 180 от 07.03.2000 г. по гр. д. № 665/1999 г., I г. о. на ВКС съдът е счел, че не е допустимо във въззивната инстанция страна да се позовава на чл. 23 СК посредством изменение на иска. Въззивното производство като продължение на първоинстанционното изключва заявяване за първи път пред тази инстанция на нови искове или изменение на иска, по който е образувано производството.
Във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство. Но тези ограничения не се отнасят до защитните средства като възражението, които могат да бъдат нови, наведени за първи път от страните по делото пред въззивната инстанция. Пред въззивния съд е възможно да бъде направено възражение по чл. 23 СК, тъй като то може да се предяви до допускане на делбата, включително и когато е направено за първи път пред въззивната инстанция. Допустимо е пред въззивния съд да се правят подобни възражения като нови защитни средства, при положение че са логически съвместими.
Искът по чл. 23 СК е положителен установителен иск, който има преюдициален характер спрямо делбения иск. Делбеният съд обаче може да се занимава с такъв иск, когато е сезиран с искова молба или чрез възражение, съдържащо конкретни фактически твърдения за процесния имот, изключващи съпружеската имуществена общност. В противен случай се счита, че разглеждайки наличието на основания за определяне на имуществото като лично на съпруга, съдът се е самосезирал без процесуално основание, което води до порочност на постановеното решение и дава основание за неговата отмяна.
По друг начин се поставят нещата в случая, ако страната в процеса се е позовала на действието на чл. 23 СК и е претендирала характер на лично имущество за имот, придобит през време на брака въз основа на преобразуване на друго лично имущество на съпруга. Дори и да счете иска за пълно преобразуване за неоснователен, съдът не може само въз основа на това обстоятелство да отхвърли изцяло претенцията за трансформация на лично имущество по чл. 23 СК.
Според чл. 21, ал. 2 СК (отм.), когато вещите, правата върху вещи и паричните влогове са придобити през време на брака отчасти с лично имущество, лично притежание на съпруга е съответната част от придобитото, освен ако тази част е незначителна. Отхвърляне на пълната трансформация не следва да изключва възможността имуществото да е придобито вследствие на частична трансформация на лично имущество на съпруг. В този случай трябва да се обсъдят събраните по делото доказателства и да се установи използвано ли е лично имущество за придобиването на спорния имот, ако е използвано, какъв е неговият размер спрямо общата стойност на имота и налице ли е основание за прилагане на чл. 23, ал. 2 СК.
Александър ГЕОРГИЕВ, адвокат
_______
[1] Виж Омарбалиев Хр. Ръководство по нотариални действия във връзка със собствеността. С., 1992, с. 229.
[2] Публ. в сп. „Адвокатски преглед“, бр. 11-12/2002, с. 64.
[3] Публ. в сп. „Собственост и право“, бр. 10/2006, с. 48.
[4] Публ. в „Съдебна практика – Бюлетин на ВС на НРБ“, кн. 7/1989.
[5] Публ. в „Съдебна практика на ВС на НРБ – гражданска колегия, 1971 г.“. София: Наука и изкуство, 1972.
[6] Публ. в сп. „Адвокатски преглед“, бр. 11-12, ноември-декември 2001, с. 59.
_________
