Дайджест „Труд и право“, 2023 г., кн. 4
Командироването на работници и служители е регламентирано с разпоредбата на чл. 121 от Кодекса на труда (КТ).
Командироването е едностранна промяна на мястото на работа на работника или служителя, без да се променя характерът на работата. Командироването е допустимо изменение на трудовото правоотношение от страна на работодателя.
Подзаконовата нормативна уредба се съдържа в Наредбата за командировките в страната и в Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина.
Предмет на настоящата статия е командироването в страната.
От 28 март 2023 г. са в сила промени в Наредбата за командировките в страната, извършени посредством Постановление № 44 на Министерския съвет от 22 март 2023 г. (обн. ДВ, бр. 27 от 24.03.2023 г.), наричана тук за краткост „Наредбата“.
Същност на командироването
Командироването на работник или служител може да се извършва от работодателя, когато нуждите на предприятието налагат той да изпълнява трудовите си задължения извън мястото на постоянната му работа.
В тази връзка е важно да се отбележи, че между понятията „място на работа“ и „работно място“ има съществена разлика.
Мястото на работа се определя при сключване на трудовия договор и е елемент от неговото задължително съдържание съгласно чл. 66, ал. 1, т. 1 КТ. За място на работа се смята седалището на предприятието, с което е сключен трудовият договор, доколкото друго не е уговорено или не следва от характера на работата.
Работното място съгласно легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 4 от допълнителните разпоредби на КТ, е помещение, цех, стая, нахождение на машина, съоръжение или друго подобно териториално определено място в предприятието, където работникът или служителят по указание на работодателя полага труда си в изпълнение на задълженията по трудовото правоотношение, както и място, определено от предприятие ползвател. При извършване на надомна работа и работа от разстояние работно място е домът на работника или служителя или друго помещение по негов избор извън предприятието.
Докато „работното място“ се определя и променя едностранно от работодателя и не е елемент от съдържанието на трудовия договор, „мястото на работа“ се определя и уговаря между страните при сключване на трудовия договор. В тази връзка следва да се има предвид правилото, че страните могат да променят клаузите на трудовия договор по взаимно писмено изразено съгласие на основание чл. 119 от КТ. Изключение от правилото е възможността за командироване на работника или служителя извън мястото на работа, определено в трудовия договор. При командироване работодателят нарежда на работника или служителя да изпълни трудовите си задължения (конкретна задача) в място на работа, различно от уговореното, без да е необходимо неговото съгласие (освен в някои случаи, изрично посочени в закона).
Случаи на командироване, когато е необходимо съгласие на работника или служителя
1. Работодателят може да командирова работника или служителя неограничен брой пъти в рамките на една календарна година.
Работодателят е длъжен да изиска писменото съгласие на работника или служителя, когато го командирова за повече от 30 календарни дни без прекъсване.
2. Писмено съгласие на работник или служител при командироване, независимо от неговата продължителност, е необходимо, когато се командирова:
– бременна жена;
– работничка или служителка в напреднал етап на лечение ин-витро;
– майка на дете до 3-годишна възраст.
Кои са най-важните промени в наредбата?
Както вече посочихме в началото, в „Държавен вестник“, бр. 27 от 24.03.2023 г. е обнародвано Постановление № 44 от 22.3.2023 г. за изменение и допълнение на Наредбата за командировките в страната.
В чл. 6, ал. 1 се изменя т. 3, съгласно която не се считат за командировани лицата, които пътуват като снабдители, доставчици, куриери, раздавачи и други, при които характерът на работата е свързан с пътуване между различни населени места. Изменението има за цел чрез изброяване на длъжности да определи лицата, при които характерът на работата предполага пътуване между различни населени места, и спрямо които няма основание да се приеме, че се осъществява командироване. При тези работници и служители основният характер на работата е свързан с пътуване между населени места.
В чл. 8, ал. 1 се създава изречение второ, с което се предоставя възможност заповедта за командироване да се създава като електронен документ. В този случай е задължително да се спазват изискванията на Регламент (ЕС) 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО, и на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги.
С промените в чл. 9, ал. 1, т. 8 се отменя задължението в заповедта за командироване да се определя необходимостта от изготвяне на отчет, като остава задължението за определяне на вида на отчета за извършената работа – в писмена или устна форма.
В чл. 9, ал 1 се създава нова т. 10, с която се регламентира, че в заповедта за командироване следва да се определи необходимостта от заверка на заповедта с подпис на оправомощено служебно лице на мястото на командироването. В тази връзка се отменя разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от Наредбата, която изрично изисква заповедта да се заверява и датира от упълномощено служебно лице и се подпечатва с печата на предприятието, а когато командировката е на обект, където няма печат, заверката се извършва само с подпис на отговорно длъжностно лице. С направените промени се предоставя възможност на командироващите предприятия да преценят дали има необходимост от подпис на оправомощено длъжностно лице на мястото на командироването, което да удостоверява присъствието на командирования в него. В някои случаи, особено когато командироването е на обект, който е извън населено място, задължението за заверка на командировъчната заповед създава съществени затруднения. Също така, при изрично предвидената възможност заповедта за командироване да се съставя като електронен документ, изискването за заверка с подпис и печат се явява неизпълнимо.
С промяната в чл. 13, ал. 1 се определя, че при ползване на лично моторно превозно средство на командирования се изплащат пътни пари равни на равностойността на изразходваното гориво по разходни норми, определени от производителя на моторното превозно средство, за комбиниран режим на движение (градско и извънградско). Действащата до момента на изменението разпоредба предвиждаше, че пътните пари са съобразени с разхода на моторното превозно средство за най-икономичния режим на движение, т.е. само за извънградско движение, което водеше до невъзможност да се покриват реалните разходи за гориво.
С оглед обективно отчитане на пътните разходи при командироване се прие изменение в ал. 2, с което се определя, че маршрута и разстоянията се определят в километри по пътната мрежа, а не само по републиканската пътна мрежа. Промяната е в съответствие с дефиницията на видовете пътища, съгласно чл. 3 от Закона за пътищата.
Разпоредбата на чл. 18 се прецизира, като се регламентира задължение при командироване с продължителност повече от 1 месец, по искане на командированото лице, командироващият да му разреши един път месечно, през някой от почивните и празничните дни, да се завръща в мястото на постоянната му работа, като заплаща пътните разноски.
В чл. 19, ал. 1 се определя минималният размер на дневните командировъчни пари. Дневните пари са предназначени за покриване на разходите на командирования за храна през деня и компенсиране на работника или служителя за претърпяното неудобство, тъй като не може да се храни в дома си. С оглед ръста на инфлацията се повишава минималният размер на дневните пари от 20 на 40 лева.
Отменени са чл. 14, чл. 21, ал. 2 и чл. 28 от наредбата. Разпоредбите на чл. 14, чл. 21, ал. 2 и чл. 28 регламентираха възможността за определянето на по-голям размер на дневни, пътни и квартирни пари, както и за еднократно предоставяне на пари за покриване на дребни разходи, само при условие на придружаване на чуждестранни гости или специалисти. Възможностите, предвидени в посочените разпоредби са с необосновано ограничен обхват на приложение (само когато се придружават чуждестранни гости или специалисти), поради което се отменят.
С измененията в чл. 21, ал. 1 се регламентира, че по-голям размер на дневните пари ще може да се заплаща по преценка на командироващия, на друг колективен орган за управление на предприятието, или когато това е уговорено в колективен трудов договор или в споразумение със синдикална организация на държавните служители. С промяната се регламентира възможността, по-големия размер на дневните пари да се изплаща на всички командировани лица, а не само на тези, които придружават чуждестранни гости или специалисти. Разширява се и обхватът на въпросите, които са обект на колективно трудово договаряне.
Действащото данъчно и осигурително законодателство определя, че изплатените командировъчни пари до двукратния размер, определен в нормативен акт, са необлагаеми. В тази връзка се регламентира възможността, размерът на дневните пари да се увеличава до 200 на сто от нормативно определения минимум.
С промяна на чл. 23 и чл. 27 се предвижда, че дневни пари няма да се заплащат, само когато на мястото на командироването се ползва служебно целодневна безплатна храна, а квартирни – когато се ползва безплатна нощувка в мястото на командироването.
Разпоредбата на чл. 32 се отнася до отчитане на разходите за командировка, респективно до изплащане на сумите на командированото лице. С промените се премахват противоречия в практиката при отчитането на тези разходи за данъчни цели. Прецизира се съдържанието на сметката, която се изготвя за дължимите суми, с оглед включване на данни за размера на пътните, дневните и квартирните пари. Към тази сметка се прилагат съответните документи само за извършени пътни и квартирни разходи.
Важно е да се отбележи, че указания по прилагането на наредбата дават министърът на труда и социалната политика и министърът на финансите съобразно своята компетентност.
Контролът по прилагането на наредбата се осъществява по компетентност от Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, Националната агенция за приходите и Агенцията за държавна финансова инспекция.
Лариса ТОДОРОВА, юрист
