Прекъсването на погасителната давност се допуска при осъществяване на лимитативно установени в чл. 116 ЗЗД юридически факти, с чието настъпване се отнема юридическото значение на вече изтеклия давностен срок[1]. Оттук и времето, изтекло преди прекъсването, и времето, изтекло след това, не могат да се събират, за да се противопостави възражение за изтекла давност[2]. Функцията на предвиденото по закон прекъсване на давността е да бъде своеобразна законова гаранция, че правото на кредитора няма да бъде лишено от защита, когато последният положи дължимото усилие, за да предотврати погасителния ефект на давността, но въпреки това не успее да събере вземането поради независещи от него причини. И това като че най-ясно се вижда от основанията за прекъсване на давността, уредени в чл. 116, б. „б“ ЗЗД, чието настъпване е в зависимост единствено от активното кредиторово поведение. Правилото на чл. 116, б. „б“ ЗЗД предвижда, че течението на давностния срок се прекъсва с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство[3]; ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната. Въпреки ясната законова формулировка, прилагането на текста на чл. 116, б. „б“ ЗЗД в съдебната практика продължава да дава поводи за преосмисляне на някои приемани за безспорни концепции.
I. Предявяването на иск като основание за прекъсване на погасителната давност
Една от най-честите причини за прекъсване на започналия да тече[4] давностен срок е предявяването на иск (арг. от чл. 116, б. „б“ предложение първо ЗЗД), а искът е предявен с подаването на исковата молба.
Прекъсване на давността при предявен иск по чл. 422 ГПК
Отклонение от това общо положение като че е налице в рамките на заповедното производство. Видно от указанията, дадени с ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 9, с разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), според която искът за установяване съществуването на вземането се смята за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е създадено изключение от общото правило на чл. 125 ГПК относно момента на предявяване на иска и възникване на съответните правни последици. И доколкото така прогласеното обратно действие на исковата молба важи безусловно за заповедите, издадени по чл. 411, ал. 3 ГПК, не така безспорно е неговото приложение в контекста на чл. 418 ГПК. По този повод в практиката се поставя въпросът, ако е спазен едномесечният срок по чл. 415, ал. 4 ГПК за предявяване на иска по чл. 422 ГПК, последното има ли обратно действие и прекъсва ли давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Според мотивите към Решение № 118 от 12.12.2019 г. по д. № 2288/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., ако заявлението по чл. 417 ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът бездейства – не получава издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на него, респективно не овластява съдебния изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин препятства осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се касае именно за бездействие по смисъла на т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС, което не може да има за последица прекъсването на давността. Този извод е мотивиран с обстоятелството, че за случаите по чл. 418 ГПК, които според решаващия състав показват по-голямо сходство с предходната процесуална уредба на ГПК (отм.) за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание, бездействието на кредитора да предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, с което да започне да тече както срокът на длъжника за възражение по чл. 414 ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл. 415 ГПК, следва да бъде зачетено в производството по чл. 422 ГПК като факт с правно значение по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК.
И това е разбираемо, доколкото целта на чл. 116, б. „б“ ЗЗД е да се осигури защита на съществуващо вземане и да се избегне погасяването му по давност, тъй като кредиторът е предприел необходимото за неговата защита. При бездействие на кредитора обаче едва ли би било справедливо да се признае за прекъсната давността. Отделно от това, ако предявеният пред съда иск[5] не бъде уважен, давността не се смята прекъсната. Вероятно системното тълкуване на правилото на чл. 116, б. „б“ ЗЗД във връзка с чл. 115, б. „ж“ ЗЗД е причина за разпространеното в съдебната практика виждане, според което прекъсването на погасителната давност с предявяването на иск е поставено под условие, а именно наличието на влязло в законна сила решение, с което искът е уважен[6]. При едно подобно тълкуване на законовия текст рискуваме да достигнем до погрешния извод, че не предявяването на иска, а едва постановяването на положително съдебно решение е източник на прекъсване на погасителната давност[7]. Текстът на чл. 116, б. „б“ обаче не казва това, а изрично свързва прекъсването на давностния срок с предявяването на иска. Това, че неуважаването на предявения иск законодателят свързва с отпадане на действието както на спирането, така и на прекъсването на давността, не означава, че настъпването на тези последици следва да бъде изтеглено към един по-късен момент, а именно този на постановяване на решение, с което искът бива уважен. Аргумент в тази насока е и новелата на чл. 116а ЗЗД (ДВ, бр. 42/2018 г.), въвеждаща правилото, че когато вземането е предявено частично, давността се спира или прекъсва само за предявената част.
Прекъсване на погасителната давност при частичен иск и при иск, който не е заявен като частичен, но размерът на претенцията е увеличена по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК
При предявен частичен иск прекъсването на давността настъпва само за онази част от вземането, която е предявена с исковата молба и за която частичният иск е уважен. Непредявената част от вземането остава извън предмета на делото и за нея давността не спира и не прекъсва, а продължава да тече. Това се отнася и за хипотезата, при която частичният иск е увеличен по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК. С увеличаване на исковата претенция вземането се заявява за защита в останалата му част, която до този момент не е била предмет на делото. По отношение на увеличения размер давността спира и се прекъсва с подаване на молбата по чл. 214, ал. 1 изр. 3, предл. 1 ЗЗД. Не така стои въпросът с прекъсването на давността за случаите, в които искът, без да е бил заявен като частичен, е увеличен по реда на чл. 214 ГПК. Затова и следва да бъде оценено като правилно разрешението, дадено с Решение № 236 от 20.01.2020 г. по гр. д. № 4551/2015 г. на Върховен касационен съд, IV г. о. Според състава, постановил цитираното съдебно решение, спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД и прекъсването й по чл. 116, б. „б“ ЗЗД настъпва от датата на завеждане на иска, освен за първоначално посочения в исковата молба размер на вземането, още и за този, увеличен по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК. В подкрепа на това разбиране може да се посочи, че в подобни хипотези искът е предявен за цялото субективно материално право, респективно за пълния размер на вземането при парични притезания, доколкото ищецът не е посочил, че предявява иска като частичен. Поради това и увеличението на исковата претенция се разглежда не като предявяване на нов иск, а е форма на прецизиране на претендирания размер, чрез която ищецът коригира свои грешки или неточности в преценката си. В тази хипотеза спорното право продължава да се търси на същото основание и със същото съдържание, като промяната е само по отношение на точния размер. Давността за вземането, включително и за увеличената част, е прекъсната с исковата молба и е спряла да тече, докато трае исковият процес, защото пред съда е заявено цялото спорно право, ако не е посочено, че се предявява частичен иск. Само когато се увеличава размерът на предявен изрично като частичен иск, по отношение на увеличението погасителната давност не е прекъсната с подаването на редовна искова молба[8]. Как стои обаче въпросът с прекъсването на погасителната давност в случаите на нередовна искова молба?
Прекъсване на давността и нередовна искова молба
Произнасяне по поставения въпрос се съдържа в Решение № 92 от 19.07.2021 по гр. д. № 2412/2020 на III г. о. на ВКС, където е прието, че при отстраняване на нередовности на исковата молба, същата се счита за редовна от момента на подаването й (арг. от чл. 129, ал. 5 ГПК). Съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД всеки иск прекъсва давността независимо от това дали по време на предявяването му са били налице всички необходими за предявяването му процесуални предпоставки. Така че и засегнатият от някакъв процесуален недостатък иск прекъсва давността също така, както и редовно предявеният иск. Прекъсването на давността става в момента на предявяване на иск, а според ГПК искът се счита предявен в момента на подаване на исковата молба, даже и нередовна (чл. 100, ал. 4 ГПК ). Поправянето прави исковата молба редовна от деня на нейното подаване, а не от деня на отстраняване на нередовността. Ако обаче делото бъде прекратено поради неотстраняване в срок на нередовностите на исковата молба или искът бъде оттеглен, давността няма да се счита прекъсната[9]. Оттеглянето на иска има за последица отпадането на материалноправните последици от тяхното предявяване, като се счита, че те не са били въобще предявени. По различно е положението, когато вземането е било предявено чрез граждански иск в рамките на наказателния процес и по-късно определението за съвместното му разглеждане е било отменено или е постановен акт за прекратяване на производството по гражданския иск.
Прекъсване на давността при постановяване на акт за прекратяване на производството по приетия граждански иск
Съобразно задължителните разяснения на ВКС в ТР № 5/2005 г., ОСГТК, бездействието на кредитора не се санкционира с неблагоприятната последица вземането му да се погаси по давност при висящ съдебен процес относно вземането, по отношение на което тече погасителна давност. Същевременно няма спор, че наказателният процес относно престъпление, с което е осъществен и фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, не е съдебен процес относно вземането за вреди, което произтича от деликта. По тази причина за спирането на давността е необходимо да има съдебен процес относно вземането чрез предявяване на иск по реда на ГПК или на граждански иск в наказателния процес. Когато в наказателния процес е позволено предявяването на граждански иск, давността прекъсва и спира да тече с предявяването му независимо от това в коя фаза се намира наказателното производство – досъдебна или съдебна. При последващо отменяне на акта за приемане за съвместно разглеждане в наказателното производство на гражданския иск или при постановяване на акт за прекратяване на производството по приетия граждански иск, искът следва да бъде счетен като отделен за разглеждане по реда на ГПК. Дори и изричен акт в този смисъл да не е постановен от наказателния съд, то подаването на нова искова молба пред гражданския съд представлява молба за отделното разглеждане по реда на ГПК на вече предявения иск. Тоест отказът да се приеме граждански иск за съвместно разглеждане не преустановява висящността на процеса относно вземането и съответно не се преустановява спирането на давността. Тази позиция се застъпва последователно в най-новата съдебна практика, обективирана в Решение № 50 от 19.03.2019 г. по гр. д. № 3438/2018 г. на ВКС, IV г. о., а така и в Решение № 122 от 30.08.2021 г. по гр. д. № 1817/2020 г. на ВКС, ГК, ІV г. о.[10] Настъпилото с предявяването на гражданския иск спиране и прекъсване на давността може да отпадне с обратна сила само в случай че гражданският съд прекрати производството по него поради пороци, свързани с предявяването му[11].
И това е разбираемо, доколкото прекъсването на давността в хипотезата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето – длъжник на субективното право, което би могло да се позове на погасителна давност. Когато едно вземане не е предмет на иск, по отношение на него не може да има нито прекъсване на давностния срок, нито този срок да престане да бъде правно значим.
Прекъсва ли давността с подаване на молба за издаване на изпълнителен лист
По тези съображения и в Решение № 141 от 17.07.2019 г. по гр. д. № 3152/2018 г. на ВКС, III г. о. е отговорено отрицателно на въпроса дали подаването на молба за издаване на изпълнителен лист по чл. 405 във връзка с чл. 404, т. 1 ГПК прекъсва давността по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за вземане, признато с влязло в сила съдебно решение. Сочи се, че производството по издаване на изпълнителен лист е друго, различно от исковото производство. При произнасяне по молба по чл. 405, ал. 1 ГПК, съответно при реализиране на предвидената в чл. 407, ал. 1 ГПК въззивна проверка за законосъобразност на постановено разпореждане, не се дава разрешение на материалноправен спор, свързан с предмета на делото, а се разрешава процесуален въпрос за наличие на предпоставки за принудително изпълнение на акта, въз основа на който е поискано издаване на изпълнителния лист. Постановеният от съда акт, с характер на разпореждане, не се ползва със сила на пресъдено нещо нито относно изпълняемото право, нито по отношение на правото на принудително изпълнение[12]. Поради това че производството по издаване на изпълнителен лист, както е посочено в ТР № 5/2018 г. на ОСГТК, е друго, различно от исковото производство, то няма характера на съдебен процес относно вземането по смисъла на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и не е основание за спиране на давностния срок.
Иск по чл. 422 ГПК и прекъсване на давността за вземането по каузалното правоотношение
Аналогично е положението и в случаите, в които е предявен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 10 ГПК. Няма как като последица от предявяване на този иск на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД да настъпи прекъсване на погасителната давност, която тече за вземането по каузалното правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Това разрешение се възприема в Решение № 53 от 25.03.2016 г. по т. д. № 288/2015 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 319 от 08.01.2019 г. по т. д. № 2985/2017 г. ТК, II т.о.
По същите съображения, а именно, че основанието по чл. 116, б. „б“ ЗЗД има предвид не принципното наличие на съдебен спор между страните по облигационното правоотношение, а предявяване на иск, касаещ конкретното вземане, с Решение № 153 от 09.10.2015 г. по т. д. № 2304/2014 г. на ВКС, I т. о. е даден отрицателен отговор на въпроса тече ли давност за акцесорното вземане по чл. 86 ЗЗД по време на съдебния процес с предмет единствено вземането за главницата. Когато процесът се развива само по отношение на главното парично вземане и претенция за обезщетение за забава както за периода преди завеждане на иска, така и за следващ предявяването му период, не е заявена, то вземането за обезщетение за забавено изпълнение е извън предмета на спора. Затова и по отношение на него давността не следва да се счита нито прекъсната, нито спряла.
Погасителна давност за вземането за подобрения и искът за делба
Подобни съображения могат да бъдат споделени и при отричане на възможността с предявяването на иск за делба да се счита прекъсната погасителната давност относно вземания за подобрения между съделителите, макар че в първото заседание след допускане на делбата сънаследниците могат да предявят искания за сметки помежду си, като посочат и доказателствата си (арг. от чл. 346 ГПК). Доколкото обаче самият иск за делба не е иск относно вземане за подобрения, то основателно в Решение № 57 от 22.02.2012 г. по гр. д. № 463/2011 г. на ВКС, II г. о. се приема, че разпоредбата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД има предвид не принципно наличие на съдебен спор между страните по облигационното правоотношение, а предявяване на иск, касаещ конкретното вземане, респ. задължение. Тоест само предявеният иск за делба не води до прекъсване на погасителната давност по отношение на вземане за подобренията. Отделно от това, нужно е да държим сметка, че в рамките на делбеното производство може да има, но може и да няма заявени претенции по сметките. Претенциите по сметки, предявявани по реда на чл. 286 ГПК (отм.), респективно чл. 346 ГПК, имат облигационен характер и представляват осъдителни искове, за предявяването на които законът не изисква специално искова молба, предварително заплащане на държавна такса, но е определил преклузивен срок – първото съдебно заседание след допускането на делбата за предявяването им в делбеното производство. По тези претенции съдът се произнася с решението по извършване на делбата с отделен диспозитив или отделно решение. Всяка от претенциите по сметки представлява отделен иск и решението по нея може да влезе в сила отделно от останалата част от решението. Всяка от частите на решението – по извършването на делбата или по сметките, може да се обжалва отделно и да бъде постановен различен резултат по двете части на решението. Производството по извършването на делбата може да продължи, а това по сметките да приключи и обратно. Формира се сила на пресъдено нещо между заявилия претенцията и този, срещу когото е предявена, а не между всички съсобственици. Целта на производството по сметки е да уреди финансовите отношения между съсобсвениците по повод на съсобствеността. Тази цел обаче не се отразява на самостоятелността на решението в частта за сметките. Претенцията по сметки може да не е предявена в делбеното производство, а да е предмет на отделно производство. Затова ако от предявяването на иска за делба до предявяване на претенцията в хода на това производство са изтекли пет години, тя е погасена по давност[13].
Съставлява ли искът по чл. 254 ГПК (отм.) иск, с който се прекъсва давността относно незаконосъобразно събраните суми от взискателя в рамките на изпълнителния процес
По-големи трудности при тълкуване и прилагане на правилото на чл. 116, б. „б“ ЗЗД поставя ситуацията, в която е предявен отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК (отм.) и се навеждат твърдения, че същият прекъсва давността за вземането за връщане на сумите, събрани от длъжника и платени на взискателя по изпълнителното дело. Дали обаче това е така? При отговора на поставения въпрос следва да съобразим няколко неща. На първо място, решението по чл. 254 ГПК (отм.) отрича със сила на пресъдено нещо правото на принудително изпълнение на вземането по издадения на извънсъдебно основание изпълнителен лист. Длъжникът и взискателят, респективно техните правоприемници, са обвързани от задължителното му действие, а съдът по иска за връщане на неправомерно събраното е длъжен да приеме, че сумите или вещите, които са били принудително събрани/отнети от длъжника, взискателят е получил без основание (чл. 297 и чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК). Същевременно вземането за връщане на събрани суми или вещи при материална незаконосъобразност на изпълнителния процес следва да бъде квалифицирано като такова по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, поради което същото се явява изискуемо още от момента на неоправданото даване при начална липса на основание, от който момент на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД започва да тече и давност. За събирането на това вземане ГПК (отм.) не предвиждаше възможност длъжникът да се снабди с т.нар. обратен изпълнителен лист – аргумент за обратното от чл. 241, ал. 3 ГПК (отм.) и препращащите към него други норми в ГПК (отм.). Такава възможност не предвижда и сега действащият ГПК – аргумент от обратното от чл. 245, ал. 3 ГПК и препращащите към него норми в ГПК, включително поради това, че ГПК изостави т.нар. „извънсъдебни изпълнителни основания“ и уреди заповедното производство. За да събере своите вземания, длъжникът следва да инициира производство по снабдяване с изпълнително основание – да предяви осъдителен иск[14] или заявление за заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Това обяснява защо в Решение № 93 от 24.09.2019 г. по д. № 3221/2018 г. на ВКС, ГК, III г. о. е прието, че когато с влязло в сила решение е уважен отрицателният установителен иск, предвиден в чл. 254 ГПК – отм., докато е траел процесът по иска, не тече 5-годишният срок на погасителната давност по вземането за връщане на сумите или вещите, събрани от длъжника и получени от взискателя по изпълнителния лист (арг. от чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД). Според решаващият състав обаче предявеният иск, предвиден в чл. 254 ГПК – отм., не осъществява основанието по чл. 116, ал. 1, б. „б“ ЗЗД за прекъсване на 5-годишния срок на погасителната давност по вземането за връщане на сумите или вещите, събрани от длъжника и получени от взискателя по изпълнителния лист дори когато искът по чл. 254 ГПК е бил уважен с влязло в сила решение. Въпреки че така даденото разрешение вероятно е повлияно от необходимостта да бъде гарантирана справедливостта, все пак трябва да държим сметка, че симетрията и паралелът в разпоредбите на чл. 116, б. „б“ ЗЗД и чл. 115, ал. 1,б. „ж“ ЗЗД ясно очертава, че когато едно вземане не е предмет на иск (възражение срещу иск), по отношение на него не може да има нито прекъсване на давностния срок, нито този срок да престане да бъде правнозначим (да спре). Отделно от това, обстоятелството, че по надлежния ред изпълнителният лист не е обезсилен (чл. 252, изр. 2 ГПК – отм.) или че няма влязло в сила решение за уважаване на иска, предвиден в чл. 254 ГПК – отм., не се явява процесуална или материална предпоставка за претенцията на длъжника по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, която длъжникът е могъл да предяви, без да изчаква развитието по отрицателния иск по чл. 254 ГПК – отм. Оттук и едва ли процесът, при който се отрича правото на принудително изпълнение, може да бъде разглеждан като процес относно вземането за връщане на незаконосъобразно събраните суми по смисъла на чл. 115, б. „ж“. Но доколкото в житейски план длъжникът вероятно е чакал положително решение по иска по чл. 254 ГПК – отм., преди да се осмели да си търси обратно принудително събраното, то даденото от съда разрешение се явява оправдано от целите, които законодателят преследва с регламентацията на института на погасителната давност.
II. Предявяване на възражение като основание за прекъсване на погасителната давност
В чл. 116, б. „б“ ЗЗД изрично е предвидено, че освен с предявяването на иск, давност се прекъсва още и с предявяването на възражение, като ако същото не бъде уважено, давността не се смята прекъсната. Този текст поставя редица важни за правоприлагането въпроси. Това ясно личи от разглеждания в най-новата практика на ВКС, обективирана в Решение № 257 от 30.04.2020 г. по гр. д. № 694/2019 г. на ВКС, III г. о. въпрос, а именно прекъсва ли давността за вземането възражението на ипотекарния кредитор, че не е осъществен фактическият й състав, заявено с отговора на исковата молба в производство по предявен от ипотекарния длъжник[15] отрицателен установителен иск, че поради погасяване по давност на обезпеченото вземане, ипотечното право не съществува. Според посочения съдебен акт предявяването на отрицателния установителен иск от длъжника, че вземането е погасено по давност, при поддържано от ответника насрещно възражение за неизтекъл давностен срок, е действие, прекъсващо давността, защото след предявяването му кредиторът не може да противопостави насрещен положителен иск със същия предмет, нито (в общия случай) да предприема действия за принудително изпълнение. Според решаващия състав след предявяването на отрицателния иск от длъжника или от лицето, дало реално обезпечение за чужд дълг (ипотекарен длъжник, залогодател), кредиторът нито може да предяви положителен установителен иск, че вземането му не е погасено по давност и съществува правото на принудително изпълнение (няма правен интерес и искът е недопустим), нито може да изисква извършване на изпълнителни действия (с ефект да прекъснат давността – чл. 116, б. „в“ ЗЗД), доколкото в общия случай изпълнението се спира, докато спорът е висящ. Оттук и е направен обоснованият извод, че когато се отхвърля отрицателен установителен иск, силата на пресъдено нещо има за предмет правото, което ответникът е успял съдебно да установи с индивидуализиращите това право белези – правопораждащ факт и съдържание[16]. От това следва, че в разглеждания случай решението, с което се отхвърля отрицателният иск на длъжника, че паричното вземане на кредитора е погасено по давност, установява със сила на пресъдено нещо, че вземането не е погасено по давност и съществува правото на принудително изпълнение. От влизане в сила на отхвърлителното съдебно решение започва да тече нова давност – чл. 117, ал. 2 ЗЗД. По този повод и съставът, постановил Решение № 257 от 30.04.2020 г. по гр. д. № 694/2019 г. на ВКС, III г. о. изрично посочва, че не е вярно в случая приетото от въззивния съд, съобразно което не отрицателният установителен иск, а възражението на ответника – ипотекарен кредитор, направено в отговора на исковата молба, е прекъснало давността.
Допълнителни аргументи за така формирания решаващ извод могат да бъдат почерпани и от отговора на въпроса кои възражения има предвид чл. 116, б. „б“ ЗЗД. При буквално тълкуване на законовия текст бихме достигнали до извода, че всяко релевиране в исковия процес на твърдения за факти, пораждащи изгодни за ответника последици, би довело до прекъсване на погасителната давност. Тоест, във всички случаи, в които чрез процесуално възражение[17] ответникът твърди факти, осуетяващи възникване на претендираното от ищеца право, такива, опорочаващи неговия правопораждащ фактически състав, или факти, които водят до унищожаване на правото, извеждано от този факт, или които погасяват възникналото право, сме изправени пред възражения, годни да прекъснат погасителната давност. Като си дадем обаче сметка, че прекъсването на давността в хипотезата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето – длъжник на субективното право, се вижда, че законовото правило по-скоро визира онези възражения, чрез които ответникът търси защита на свое насрещно вземане по отношение на ищеца. Оттук можем да кажем, че възражение, релевирано от ответника, прекъсва погасителната давност, ако се отнася до правото, за което тя тече[18]. Затова и в случаите, в които една страна по договора предяви иск за неговото изпълнение или за заплащане на обезщетение за неизпълнение, а другата страна възрази, че първата е неизправна по договора, това възражение, ако е основателно, довежда до отхвърляне на иска, но с него не се прекъсва давността за вземанията, които изправната страна има срещу неизправната. Така наведеното възражение не е възражение, което вкарва в процеса едно вземане, като по този начин се търси защита на насрещното вземане на ответника. Само когато чрез релевираното от ответника възражение се въвежда в делото едно вземане, то същото би имало пресекателен ефект по отношение на погасителната давност[19]. И това важи както за случаите, в които самото материално право бива предявено пред съда под формата на процесуално възражение, така и когато чрез възражение в процеса се упражняват материалноправни възражения. В тази втора хипотеза обикновено става дума за случаи, в които законът признава съществуването на насрещно субективно материално право, което не може да бъде релевирано пред съда под формата на иск и което обикновено се упражнява по повод на определено притезателно право[20]. Разбира се, за да е възможно прекъсване на давността чрез възражение, въвеждащо правото, по отношение на което същата тече, е необходимо от съществуването на това вземане да зависи изходът на делото по предявения иск, като последният или бъде отхвърлен изцяло или отчасти, или да се постанови условен диспозитив[21]. В тази връзка следва да бъде споделена изказаната в литературата критиката[22] срещу предлаганото от някои[23] виждане, разглеждащо като възражения, прекъсващи давността, някои случаи на упражняване на потестативни права чрез възражение. Едва ли е удържимо да твърдим, че хипотезата, в която купувачът може да възразява по иск на купувача за заплащане продажната цена на дадена вещ за наличието на недостатъци в нея и да иска намаление на цената й не само с иск, а и с възражение (вж. в този смисъл Тълкувателно решение № 33/1973 г. на Върховния съд, ОСГК), а така и тази, в която ответник по иска за изпълнение на унищожаем договор поиска унищожението чрез възражение, сме изправени пред възражения, с които давност за тези права била прекъсната[24]. В тези случаи всъщност с упражняването на едно потестативно право (без оглед на това дали приемаме, че същите се погасяват по давност или не) не се цели да бъде прекъсната давността и няма как това да бъде сторено. И това е разбираемо, доколкото чрез възражение или конститутивен иск потестативните права биват упражнени, с което тяхното действие е изчерпано, а самото право е погасено. Потестативните права не принадлежат на принудително изпълнение, защото техният ефект е изцяло юридически и следователно заличаването на изтеклата погасителна давност и започването да тече нова чрез възражение, с което самото потестативно право е упражнено и изчерпено, би било изцяло безсмислено, защото вече няма какво да се погаси[25].
В допълнение, доколкото за прекъсване и за спиране на давността от значение е съдебно предявеното вземане на ищеца спрямо ответника, то следва да се посочи, че възражението по смисъла на чл. 116, б. „б“ ЗЗД също следва да бъде релевирано пред съд. Това е така, защото по същия начин, по който извънсъдебни покани, настъпване на падеж и други факти, вън от ограничително посочените в закона, не могат да прекъснат течението на давността, така и извънсъдебно упражнените възражения – например за неизпълнен договор или право на задържане, не биха довели до прекъсване на погасителната давност[26]. Отделно от това, за да настъпи пресекателното действие на наведеното от ответника възражение по отношение на погасителната давност, е нужно и самото възражение да е релевирано в рамките на преклузивния срок (по арг. от чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК). С изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти, в това число и възражения по чл. 116, б „б“ ЗЗД[27].
Д-р Ирина БОГДАНОВА, асистент по гражданско и семейно право, ЮФ на СУ „Св. Климент Охридски“
____
[1] Изброяването на основанията за прекъсване на давността в чл. 116 ЗЗД не дава възможност за разширяването им по аналогия, доколкото се касае до законово ограничен брой факти и процесуални действия, изключващи, поради изчерпателността си, разширително тълкуване на тази правна норма. В този смисъл са и мотивите към Решение № 83 от 09.10.2020 г. по гр. д. № 3878/2019 г. на Върховен касационен съд, I г. о.
[2] Тълкувателно решение № 55 от 1.VI.1962 г., ОСГК на ВС.
[3] В теорията доминира възгледът, според който започването на помирително производство като основание за спиране на давността е неприложим при действието на приетия през 1952 г. Граждански процесуален кодекс. Такава позиция застъпва Павлова, М. Гражданско право. Обща част. 2 прераб. и доп. изд. София: Софи-Р, 2002, с. с. 670; Василев, Л. Гражданско право на НРБ. Обща част. 3 прераб. и доп. изд. София: Наука и изкуство, 1956, с. 567. Вероятно заслужава да се разсъждава дали подобно помирително производство не е било уредено в процесуалната уредба, действаща към момента на приемане на правилото на чл. 116, б. „б“ ЗЗД. При все това с отмяната на ЗСГ това основание за спиране на погасителната давност бива напълно „умъртвено“, макар че и преди това едва ли практиката е познавала случаи на прекъсване на погасителната давност на това основание. С тези съображения при обсъждане на основанията за прекъсване на давността, съдържими в чл. 116, б. „б“ ЗЗД, започването на помирително производство е останало извън обхвата на настоящото изложение.
[4] Доколкото едва ли може да бъде прекъснат срок, който или не е започнал да тече, или е изтекъл. И според решаващия състав, постановил Решение № 63 от 19.02.2013 г. по гр. д. № 1569/2011, IV г. о. на ВКС, за да бъде прекъснат някакъв срок, какъвто безспорно е давностният, същият следва да не е изтекъл, тъй като може да се прекъсне нещо, което реално съществува. Изтичането на давностен срок прави невъзможно неговото прекъсване. Евентуални колебания може би създава прекъсването на погасителната давност в хипотезата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Това е така, защото същото е последица от насочени към кредитора волеизявления или действия на длъжника, направени преди изтичане на давността и съдържащи недвусмислена воля за потвърждаване на конкретни вземания на кредитора. Оттук и вероятно може да се разсъждава дали действието на признанието, направено след изтичане на давностния срок, не следва да се приравни на отказ от изтекла погасителна давност по смисъла на чл. 113 ЗЗД. По този въпрос виж изложеното от Русчев, И. Допустимо ли е признаване на дълг след изтичане на давностния срок. – В: Търг. и конкурентно право, 2010, № 7, с. 22-30, а така и у Тихолов, Ст. Naturalis obligatio и признаването на вземане, погасено по давност, достъпна на https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/naturalis-obligatio-davnost/#_ftn47
[5] Прекъсването на давността следва да бъде признато както когато искът е предявен пред общия граждански съд, така и пред институционен или ad hoc арбитраж. Аргумент в тази насока е обстоятелството, че макар и да e частноправно образувание и неговата правораздавателна власт да произтича от общата воля на страните да му възложат разрешаването на възникнал между тях спор (чл. 19, ал. 1 ГПК), то постановените от него решения са приравнени по правни последици на решенията на държавните съдилища – спиране и прекъсване на давността, сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила и конститутивно действие (по арг. от чл. 51 ЗМТА и чл. 404, ал. 1, т. 1 ГПК).
[6] Това се приема в Решение № 610 от 09.12.2008 г. по т. д. № 391/2008 г., ТК, I т. о. на ВКС и Решение № 39 от 25.04.2016 г. по гр. д. № 3611/2015 г., II г. о. на ВКС. И според Решение № 257 от 30.04.2020 г. по гр. д. № 694/2019 г., III г. о. на ВКС прекъсването е под условие – ако с влязло в сила решение отрицателният установителен иск бъде отхвърлен (по арг. от чл. 116, б. „б“ във връзка с чл. 117, ал. 2 ЗЗД). Оставам настрана и проблемите, които формулата за уважаване на иска поставя. Според мен, стриктно погледнато, искът няма да бъде уважен само когато е отхвърлен, но не и в случаите, в които по независещи от ищеца причини липсва произнасяне например. Така, ако сме заявили една претенция като евентуална и съдът не се произнесе по нея поради уважаване на главния иск, не ми се струва редно да отречем пресекателното действие на евентуално заявения иск по смисъла на чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Подобни опасения относно предявеното при условия на евентуалност възражение за прихващане излага и Попова, В. Прекъсване и спиране на давността при предявяване на възражение за прихващане. – В: Пазар и право, 2001, № 4, с. 32-38.
[7] Като че подобна позиция не е чужда и на някои автори в доктрината. Виж Таков, Кр. Неизяснени или неразглеждани въпроси във връзка с давността. – В: Актуални въпроси на трудовото и осигурителното право. Т. V. Съст. и ред. проф. д-р Кр. Средкова. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 2010, с. 195; Цолова, К. Частичният иск. София: Сиби, 2012, с. 118-119.
[8] Така и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК.
[9] Към това разрешение се ориентира съставът, постановил Решение № 408/07.05.2009 г. по гр. д. № 195/2008 г. на ВКС, I г. о., Решение № 143/11.05.2012 г. по гр. д. № 1424/2011 г. на ВКС, III г. о., Решение № 10/24.07.2013 г. по гр. д. № 334/2012 г. на ВКС, I г. о. и др.
[10] Приемането на иска за съвместно разглеждане в наказателното производство като акт на наказателния съд по движението на делото и последващо отменяване на този акт или постановяването на акт за прекратяване на производството по приетия граждански иск нямат значение за прекъсването и спирането на давността, тъй като тези правни последици вече са настъпили с неговото предявяване.
[11] Това е и позицията, която застъпва и решаващият състав, постановил Решение № 68 от 04.08.2021 г. по гр. д. № 1944/2020 г. на ВКС, ГК, ІV г. о.
[12] В този смисъл са и мотивите към т. 3 от ТР № 5 от 12.07.2018 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС.
[13] Така и Решение № 394 от 18.10.2012 г. по гр. д. № 111/2012 г. на ВКС, I г. о.
[14] Тази позиция се застъпва и в Решение № 45 от 19.03.2021 г. по гр. д. № 1281/2020 г., ГК, ІV г. о. на ВКС, според което по възникналото вземане с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на събраните суми или вещи, отмененият ГПК не предвиждаше възможност длъжникът да се снабди с обратен изпълнителен лист – арг. от противното от чл. 241, ал. 3 ГПК (отм.). Такава възможност не предвижда и действащият ГПК – арг. от обратното от чл. 245, ал. 3 ГПК и препращащите към него норми в ГПК, включително поради това, че ГПК изостави т.нар. „извънсъдебни изпълнителни основания“ и уреди заповедното производство. Ето защо, за да събере своите вземания, длъжникът следва да инициира производство по снабдяване с изпълнително основание – да предяви осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ГПК или издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
[15] Правният интерес на третото лице – собственик на имота, ипотекиран като обезпечение за чужд дълг, да установи по исков ред, че обезпеченото задължение не съществува, произтича от правилото на чл. 151 ЗЗД. Според цитираната норма, собственикът на имота, ипотекиран като обезпечение на чуждо задължение, може да противопостави на кредитора всички възражения, с които разполага главният длъжник, в т.ч. и възражението за изтекла погасителна давност на обезпеченото вземане и като резултат – да препятства реализирането на ипотечното право. Отделно от това, ипотекарният длъжник е обвързан от субективните предели на издадения срещу длъжника изпълнителен лист съобразно разпоредбата на чл. 429, ал. 3 ГПК и по тази причина той има идентично на длъжника в изпълнителното производство процесуално качество, съответно права и задължения. Вж. т. 2 от ТР № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, а така и мотивите по т. 2 от ТР № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 153 от 29.12.2016 г. по т. д. № 986/2015 г., II т. о. на ВКС, Определение № 457 от 27.09.2017 г. по ч. т. д. № 2021/2017 г., I т. о. на ВКС.
[16] Един и същ правен спор може да даде повод за положителен или отрицателен установителен иск в зависимост от това коя страна е инициирала съдебното му разрешаване – страната, която твърди съществуването на спорното право, или тази, която го отрича. Делата по двата иска са тъждествени – въз основа на едното може да се прави отвод за висящ процес или за пресъдено нещо по другото. И по двата иска се получава една и съща защита и санкция в зависимост от това – твърдението на коя страна отговаря на действителното правно положение. Да се уважи отрицателният установителен иск, е равнозначно на това да се отхвърли положителният установителен иск, и обратно.
[17] Вж. и Попова, В. Възраженията като средство за защита на ответника в исковия граждански процес. – В: Правна мисъл, 1994, № 4, с. 56-65.
[18] Вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. Том II. С., 1996, с. 281.
[19] Вж. Попова, В. Прекъсване и спиране на давността при предявяване на възражение за прихващане. – В: Пазар и право, 2001, № 4, с. 32-38.
[20] Такъв именно е случаят с признатото в чл. 90 ЗЗД възражение за неизпълнен договор, а така и с възражението за право на задържане, уредено в чл. 91 ЗЗД, а така и в чл. 72 ЗС и чл. 315 ТЗ.
[21] Това основателно изтъква Конов, Т. Възражение за неизпълнен договор и право на задържане. – Сб. Подбрани съчинения. София: Сиела, 2010, с. 317.
[22] Вж. у Конов, Т. Цит съч., с. 315.
[23] Така Таджер, В. Цит. съч., с. 356, а така и Брайков, С. Преобразуващи искове и преобразуващи решения. С., 1974, с. 76-79.
[24] Именно това е тезата, застъпена в Решение № 715 от 24.III.1975 г. по гр. д. № 236/75 г., I г. о.
[25] На това обръща внимание Конов, Т. Цит. съч., с. 318-319.
[26] Други действия, вън от изрично ограничително посочените в закона, не могат да прекъснат течението на давността. В този смисъл са и мотивите към ТР № 55 от 03.04.1967 г. по гр. д. № 23/1967 г. на ВС, ОСГК и постановените на основание чл. 290 ГПК: Решение № 72 от 08.07.2009 г. по т. д. № 17/2009 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС, I г. о., Решение № 180 от 28.04.2015 г. по т. д. № 4157/2013 г. на ВКС, II т. о.
[27] Така Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. По изключение, ако вземането, което се въвежда в процеса с някое от възраженията, посочени в чл. 298, ал. 4 ГПК, е установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, възражението може да бъде направено за първи път пред въззивната инстанция. Това е така и ако самото вземане е било предявено посредством насрещен иск, в който случай обаче давността ще бъде прекъсната не с предявяването на възражение, а с предявяването на иска.
