Връщане на цената на полет поради наложена карантина

Дайджест „Търговско и облигационно право“, 2020 г., кн. 11

I. Проблемът

Повод за настоящата статия са зачестилите напоследък случаи на невъзможност за ползване на полети поради наложена в страната на излитане задължителна карантина за определена категория пътници. Например в Италия бе въведена задължителна 14-дневна карантина за всички пътници, пристигащи от България¹. При това, за тези пътници, предварително закупили самолетни билети за полети обратно до България в рамките на периода на карантината, става обективно невъзможно да ползват полетите си. Авиокомпаниите категорично отказват да връщат цената на тези полети с аргумента, че не са били отменени. В медийното пространство бе изразено и експертно становище в подкрепа на тезата, че цената в тези случаи не подлежи на връщане².
Предвид зачестяването на подобни казуси и липсата на формирана съдебна практика по тях, целта на настоящата статия е да анализира дали, на какво основание и доколко засегнатите от карантина пътници в тези случаи имат право на връщане на платената цена за своя полет.

II. Право на връщане на цената според Регламент № 261/2004

Следвайки йерархията на източниците на правото, преди всичко следва да се запитаме дали Регламент № 261/2004³ („Регламентът“) урежда въпроса. Ако Регламентът не допуска право на връщане на цената, всякакъв последващ анализ би се оказал безсмислен.

В приложното поле на Регламента влизат случаите на 1) закъснял полет, 2) отменен полет и 3) отказан достъп до борда.

При наложена по отношение на определена категория пътници задължителна карантина, полетът обективно се състои, експлоатира се, поради което очевидно не се касае за „отменен полет“ по смисъла на чл. 2, буква „л“ от Регламента.

Би могло да възникне известно съмнение по въпроса дали не е налице отказан достъп до борда по основателни причини. От дефиницията на чл. 2, буква „й“ следва, че превозвачът не носи отговорност за отказан достъп до борда, ако са налице „основателни причини да им се откаже достъп на борда, като например причини, свързани със здравето, безопасността или сигурността, или неподходящи документи за пътуване“. Съмнението се разсейва, ако забележим, че задължителен елемент от дефиницията на отказан достъп до борда е явяването на пътника за качване на борда. Видно е следователно, че наличието на отказан достъп до борда предполага обективна възможност за качване на борда. Поради наложените административни ограничения, карантинираният пътник изобщо няма как да се яви за качване на борда, тъй като не би бил допуснат от местните власти. Нещо повече – опитът за качване на борда в такава хипотеза би имал за последица ангажирането на административнонаказателна или дори наказателна отговорност на пътника за неспазване на карантинните мерки. Ето защо случаят не представлява отказан достъп до борда по смисъла на Регламента.

След като Регламентът очевидно не регулира такива хипотези, то едва ли би могло сериозно да се поддържа, че правото на ЕС не допуска национална правна уредба, която да предвижда правото на връщане на цената. Този извод би бил в противоречие и с предмета на уредба на Регламента, както е дефиниран в чл. 1. Видно от този текст, Регламентът не урежда пълна хармонизация на договора за въздушен превоз, а единствено признава минимални права на пътниците, и то – в хипотезите, които попадат в приложното му поле. Като частен случай на това положение, чл. 12 изрично посочва, че Регламентът не изключва възможността пътникът да получи допълнително обезщетение. След като Регламентът по никакъв начин не ограничава правото на обезщетение, а предвижда само минимална граница на защита, няма причина да бъде възприеман различен подход по отношение на правото на връщане на цената.

Изложеното се подкрепя и от приетите от Европейската комисия Тълкувателни насоки относно регламентите относно правата на пътниците в ЕС в контекста на развиващата се ситуация с Covid-19⁴, които бяха публикувани на 18.03.2020 г. В т. 2.2 от Насоките се изтъква, че уредбата на правото на ЕС не засяга ситуациите, в които пътниците не могат да пътуват или искат да се откажат от полетите си. В следващата т. 2.3 допълнително се пояснява, че остават извън приложното поле на правото на ЕС и специалните правила на националните законодателства, приети в контекста на пандемията, които задължават авиопревозвачът да връща цената на билетите или да издава ваучери на пътници, в случай че последните не могат да използват полет, който се състои.

От факта, че исковете за връщане на цената поради наложена карантина не попадат в приложното поле на Регламента, се налага и изводът, че подсъдността по тези искове се определя съгласно общите правила⁵, а не според местоизлитането или местопристигането⁶.

III. Право на отмяна на полет и връщане на цената по чл. 69 от Закона за гражданското въздухоплаване

III.1. Представлява ли карантината пречка по чл. 69, ал. 1 ЗГВ?

След като стана ясно, че тук разглежданата ситуация не се регулира от наднационални източници на правото, следва да бъде потърсено решение на казуса на плоскостта на вътрешното ни право.

Член 69, ал. 1 от Закона за гражданското въздухоплаване (ЗГВ) урежда право на отказ от договора за въздушен превоз на пътници в полза на всяка от страните по него по причина „обявена или започната война, която представлява опасност за превоза, поради блокада на отправното летище или на летището на назначението, поради задържане на въздухоплавателното средство от компетентните власти, поради закриване на отправното летище или на летището на назначението по разпореждане на властите или по други пречки от този вид“.

Общото между неизчерпателно посочените в чл. 69, ал. 1 ЗГВ хипотези е, че във всяка от тях се касае за обстоятелство, което е настъпило след сключването на договора за въздушен превоз, резултат е от акт на държавата или на други трети лица, и има за последица или обективна невиновна невъзможност, или силно затрудняване/застрашаване на извършването на полета.

Би могла да бъде възприета тезата, че въведената в държавата на излитане задължителна карантина за определена категория лица (например пристигнали от България), представлява „друга пречка от този вид“ по смисъла на чл. 69, ал. 1 ЗГВ. Това е така, доколкото карантината е акт на държавната власт, който е настъпил след сключването на договора за въздушен превоз и има за последица обективна невиновна невъзможност превозът да бъде осъществен по отношение на засегнатата категория пътници.

От друга страна, по въпроса може да се спори, тъй като в изрично изброените в чл. 69, ал. 1 ЗГВ хипотези е засегнат не просто конкретният договор за превоз, а полетът като цяло, което от своя страна би могло да обясни факта, че правото на отказ от договора е предоставено в полза на всяка от страните по договора за въздушен превоз. Обратно, в анализираната в настоящата статия хипотеза, засегнат е единствено карантинираният пътник, докато полетът принципно може да се осъществи. Струва ми се, че целта на съдържащото се в чл. 69, ал. 1 ЗГВ неизчерпателно изброяване е да очертае някои типични хипотези на непреодолима сила или застрашаване на полетите, и доколкото е налице такава невъзможност/застрашаване като резултат, макар и само по отношение на конкретни пътници, то би следвало да се приеме, че е налице друга пречка от същия вид. Все пак, правото на отказ е приложимо и следва да бъде упражнявано спрямо всеки индивидуален договор за превоз („полет за полет“), а не по отношение на полета като цяло, което идва да покаже, че може би не бива да се настоява на изискването пречката да засяга полета като цяло.

При липсата на каквато и да е съдебна практика по прилагането на чл. 69 ЗГВ⁷, не може да се даде точна прогноза дали позоваването на тази разпоредба в рамките на съдебно производство би се увенчало с успех. От чисто практическа гледна точка, доколкото така или иначе е силно препоръчително претендиращият връщане на цената пътник да отправи покана до авиопревозвача, за да избегне последиците на чл. 78, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) при евентуален съдебен процес, с оглед максимално подсигуряване би било най-целесъобразно в поканата да се включи и изявление за упражняване на право на отказ по чл. 69, ал. 1 ЗГВ. В най-лошия случай, ако съдът приеме чл. 69, ал. 1 ЗГВ за неприложима, изявлението за отказ би се оказало „удар в празното пространство“.

Впрочем възприетата в чл. 69, ал. 1 ЗГВ законодателна техника буди недоумение. Много от там изброените хипотези (война, блокада, задържане на въздухоплавателното средство) са класически случаи на непреодолима сила, които не просто затрудняват, а правят невъзможно извършването на превоза, и тази невъзможност е невиновна. Поставя се въпросът какъв е смисълът да се настоява на упражняване на право на отказ от договора и в тези случаи, вместо просто да се приеме, че същият е прекратен по право? Какви са другите опции пред страните, след като няма възможност нито за иск за реално изпълнение, нито за компенсаторно обезщетение? Предвид абсурдността на ситуацията, в такива случаи би било в интерес на всички текстът да се тълкува корективно в светлината на чл. 89 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), като се счита, че правото на отказ, бидейки единствена опция, е автоматично упражнено.

Все пак чл. 69, ал. 1 ЗГВ има поне една ценност, която не бива да се пренебрегва. Тя се изразява в обстоятелството, че достатъчно за прилагането на правилото е да се обоснове наличието на пречка измежду там изброените или друга пречка от същия вид, без необходимост да се изследват въпросите за (не)предвидимостта на тази пречка, нито за начина, по който тя въздейства върху договора за въздушен превоз – дали и доколко има за последица невъзможност за изпълнение или просто води до затруднение. Тоест правилото дава едно формално основание, което принципно е по-лесно за обосноваване в сравнение с непреодолимата сила по чл. 306 ТЗ.

III.2. Упражняване на правото на отказ. Възможни усложнения

Упражняването на правото на отказ има за последица възникване на вземане за връщане на платената превозна цена на основание чл. 69, ал. 2 ЗГВ. Правото по чл. 69, ал. 2 е специален кондикционен иск, представляващ частен случай на дадено с оглед отпаднало основание (чл. 55, ал. 1, предл 3 ЗЗД). Упражняването на правото на отказ неминуемо крие някои практически неясноти.

На първо място, би могъл да се постави въпросът дали, при наличието на два закупени полета, „отиване“ и „връщане“, за които е платена обща цена, ако пътникът е в невъзможност да ползва само втория, може да упражни право на отказ и от двата полета. Теоретично отговорът би могъл да се обоснове по аргумент от действителната воля на страните – пътникът е закупил двата полета в пакет и не би закупил първия полет, ако знаеше, че няма да може да използва втория. Въпреки това, всеки отделен полет представлява отделен договор, за който се издава отделен билет, който е форма за доказване на договора за превоз съгласно чл. 66, ал. 1 ЗГВ. Волята на страните подлежи на конкретно установяване от съдържанието на договора и от всички обстоятелства по повод сключването му, а фактът, че за двата полета е платена обща цена, представлява само индиция, която не би следвало да е достатъчен довод, че двата договора за превоз са „скачени съдове“. Доколкото обратното не е изразено по недвусмислен начин, би следвало да се прилага общият принцип на независимост (абстрактност) на правоотношенията едно спрямо друго⁸. Поради изтъкнатите съображения считам, че пречката по чл. 69, ал. 1 ЗГВ в общия случай засяга само отделния полет, за който ще се върне съответна 1/2 част от цената.

В много често срещаната на практика хипотеза, когато едно лице е закупило билет за другиго, за периода преди да е започнало изпълняването на договора, неучаствалото в сделката лице би могло да има най-много качеството бенефициер на правото да стане страна по договор за превоз. Без да волеизяви, за него не могат да възникнат задължения, дори формално да фигурира като „пътник“ в превозните документи. Поради тази причина в тези случаи, по аналогия с развалянето⁹, право на отказ от целия договор има единствено уговарящият, който действително е станал страна по превозно правоотношение с авиопревозвача.

Прави впечатление, че правото на връщане на цената по чл. 69, ал. 2 ЗГВ е свързано с качеството пътник. Възниква съмнение, при наличието на множество пътници, ако само единият от тях е заплатил цената за всички полети, кой има право на връщане – дали само той, или и останалите пътници за съответна част от цената? След като в основата на чл. 69, ал. 2 ЗГВ стои забраната за неоснователно обогатяване, то следва да се предпочете разбирането, че право на връщане има съответният платил цената пътник. В противен случай останалите биха получили нещо, което не са дали и по този начин биха се обогатили. Отделен е въпросът какви са вътрешните отношения между пътниците.

IV. Карантината като непреодолима сила

Дори специалното основание на чл. 69 ЗГВ да се окаже неприложимо към случая, например в резултат на възприемане на тезата, че не засяга целия полет и поради тази причина не представлява „друга пречка от същия вид“, то общите правила на българското облигационно право позволяват връщане на цената.

Исторически актовете на държавата (fait du prince), каквато е и задължителната карантина, винаги са се разглеждали като типични хипотези на непреодолима сила¹⁰. Карантината не е изключение в това отношение. Следвайки предпоставките на чл. 306 от Търговския закон (ТЗ), уверено можем да констатираме, че карантината е непредотвратима на собствено основание, тъй като всяко трето лице, навлизащо на съответната територия, е длъжно да я спазва. Карантината безспорно е и обстоятелство от извънреден характер, доколкото представлява крайна административна мярка, която се налага при наличието на изключителна опасност за здравето на хората.

Би могло да възникне известно съмнение по отношение на белега непредвидимост на събитието. Мислима е тезата, че в условията на световна пандемия, налагането на подобни карантини е очаквано и в крайна сметка предвидимо. Т.е. ако договорът за въздушен превоз е сключен по време на пандемията, пътникът е следвало при полагане на дължимата грижа да предвиди възможността за налагане на карантина и сключвайки договора въпреки това, е поел риска от настъпване на такова събитие. Не бива обаче да се забравя, че предвидимостта е винаги конкретна11, а абстрактната възможност дадено събитие да настъпи не бива да бъде вменявана във вина на пътника, още повече когато последният е потребител, по отношение на когото стандартът на дължима грижа е принципно занижен. Ако властите в съответната държава, към датата на сключване на договора, не са били оповестили предварително намерението си да наложат карантина, не считам за оправдано да се приеме, че бъдещото налагане на карантината е било предвидимо. Едно подобно фетишизиране на предвидимостта би довело до необосновано обезсърчаване на сключването на договори за въздушен превоз. При положение че държавите с оглед настоящата пандемия изменят своите законодателства и приемат административни мерки с най-различно съдържание на ежедневна база, трудно би могло да се говори за някаква конкретна и разумна предвидимост на техните действия.

Безспорно карантината има за последица и обективна невъзможност за изпълнение на превоза. Това по никакъв начин не се променя от факта, че полетът се изпълнява по отношение на други пътници, тъй като както бе изтъкнато, всеки пътник се намира в самостоятелно превозно правоотношение с авиопревозвача.

От изложеното следва, че карантината, наложена в чужда държава по отношение на определена категория пътници, представлява непреодолима сила¹², ако към датата на сключване на договора за превоз не е съществувало конкретно очакване за нейното бъдещо налагане.

За разлика от правилото на чл. 69 ЗГВ, непреодолимата сила настъпва по право и не е обусловена от каквото и да било изявление от страна на заинтересования¹³. В случая не би следвало да възниква дори съпровождащото настъпването на непреодолимата сила задължение за съобщаване по чл. 306, ал. 3 ТЗ, тъй като фактът на налагане на карантината, бидейки наложена с подлежащ на публикация административен акт в съответната държава, така или иначе следва да е известен на авиопревозвача.

Доколкото невъзможността за изпълнение е окончателна, основна последица от налагането на карантината е прекратяване по право на договора за въздушен превоз, което прекратяване считам, че по своята същност представлява разваляне по право съгласно чл. 89 ЗЗД¹⁴. Дадената по този договор цена подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като дадено с оглед отпаднало основание¹⁵.

V. Допълнителни съображения. Заключение

Въз основа на изтъкнатите аргументи следва да се приеме, че в хипотези като разглежданата, дадената цена подлежи на връщане, като спорно е единствено дали прекратяването на договора настъпва по право или като последица от упражняване на право на отказ по чл. 69, ал. 1 ЗГВ. Този резултат не е в противоречие с правото на ЕС, а тъкмо обратното. Битуващата логика, че щом дадено право на пътника не се урежда изрично от правото на ЕС и в частност от Регламент № 261/2004, значи не съществува, е напълно погрешна. Договорът за въздушен превоз, макар и предмет на специална правна уредба, не е напълно изолиран от приложимото облигационно право. Освен това, целта на Регламента е да уреди допълнителни права в полза на пътниците, а не да ограничи съществуващите такива.

Възможността за връщане на цената е в съзвучие с общите принципи на облигационното право, които под една или друга форма се срещат във всяка държава членка. Такъв принцип е преди всичко забраната за неоснователно обогатяване, от която следва, че е нетърпимо авиопревозвачите да задържат цена за престация, която обективно не са осъществили. Считам, че дори уговорка, насочена към изключване на правото на пътника да иска връщане в такава хипотеза, би била нищожна, и то не защото представлява предварителен отказ от все още невъзникнало право¹⁶, а защото противоречи на добрите нрави, тъй като нарушава еквивалентността на престациите и обезсмисля отпадането на последиците от договора¹⁷. Такава уговорка би била и неравноправна по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), тъй като създава значително неравновесие между правата на потребителя и търговеца, като изключва права на пътника, произтичащи от закон. На следващо място, като държим сметка за правилата за разпределение на риска¹⁸, не бива да ни смущава фактът, че авиопревозвачът може да се окаже без пътник и в крайна сметка „на загуба“. Другата алтернатива, да принудим икономически по-слабата страна да плаща за недоставени услуги, надали е по-приемлива.

В заключение, настоящото изложение илюстрира как институтите на облигационното право дават разрешения и на казуси, които са плод на динамизма на нашето съвремие и изглеждат нетрадиционни, поне от гледна точка на съдебната практика. За целта обаче следва да се провежда ясно разграничение между чисто договорните спорове и тези, които са предмет на хармонизираното законодателство на ЕС – задача, която на практика затруднява мнозина и към която следва да се подхожда с повишено внимание. За да не се превърне правото от хармонизирано във вулгаризирано.

Деян ПЕТРОВ, адвокат от САК
_____
1 Информацията относно наложената карантина е публикувана на официалния портал на Посолството на Италия в България
2 Вж. интервюто „Билет има, полет не…“, достъпно на адрес: https://www.capital.bg/moiat_capital/how_to/2020/04/30/4060602_bilet_ima_polet_ne/ // 30.04.2020 г., където интервюираният адв. Иванов коментира, че „Ако полетът се изпълнява, но конкретният пътник не може или не иска да го ползва, загубата остава изцяло за пътника, включително и когато невъзможността е резултат от правителствени ограничителни мерки“.
3 Регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 11.02.2004 г. относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети, и за отмяна на Регламент (ЕИО) No 295/91.
4 Достъпни на адрес: https://ec.europa.eu/transport/sites/transport/files/legislation/c20201830.pdf
5 Противоположната теза се застъпва с Определение № 6807 от 01.09.2020 г. по гр. д. № 1658/2020 г. на РС – Благоевград (невлязло в сила към датата на написване на настоящия труд), с което съдът, сезиран с такъв спор, го квалифицира като такъв по Регламента и постановява препращане на друг съд според правилата на Регламента.
6 Съгласно Решение на СЕС от 09.07.2009 г. по дело C-204/08, иск за обезщетение съгласно Регламента може да се предяви по избор на ищеца пред националния съд, който е компетентен по отношение на мястото на излитане или мястото на пристигане. Решението очевидно касае само исковете по Регламента, а не исковете срещу авиопревозвачи изобщо.
7 Единственото известно ми съдебно решение, разглеждащо иск за връщане на цената на специално предвидено в ЗГВ правно основание, е решение от 11.05.2009 г. на СГС по гр. д. № 2738/2008 г., ВО, 2-ри „Б“ с-в, с което съдът зачита изявление за отказ и уважава иск на основание чл. 71 ЗГВ – аналогично право на отказ и връщане на цената, уредени в полза на пътника в хипотезата на заболяване.
8 За аргументация на принципа, вж. Таков, Кр. Абстрактните сделки в светлината на понятията за абстрактност и каузалитет. – В: Юбилеен сборник по повод 100-годишнината на проф. Иван Апостолов, 2001, с. 419-451
9 Тълкувателно решение № 30 от 17.VI.1981 г., ОСГК, чиито постановки са от принципно значение, макар че е прието по повод конкретен вид договор.
10 Независимо дали актовете са на законодателната или на изпълнителната власт. В този смисъл Дюформантел, Р. Непреодолимата сила. Превод на български език. Велико Търново: Изд. „Печатница Христов“, 1926, с. 27-33.
11 Темата е изключително актуална. С Определение № 288 от 13.04.2020 г. по гр. д. № 3859 по описа за 2019 г. на ВКС, III г. о. е допуснато касационно обжалване по следния въпрос: „Трябва ли при преценката на съда относно непредвидимостта и непредотвратимостта на събитието, за което се твърди, че съставлява непреодолима сила, да се изхожда от конкретната фактическа обстановка, включително от съществуващата нормативна база и от наложилата се обществена практика, или тази преценка трябва да се извършва въобще и по принцип, единствено с оглед абстрактните възможности на обществото като цяло?“. Към датата на написване на настоящия труд все още няма произнасяне по същество по посочения въпрос.
12 Разбира се, ако карантината е наложена не с оглед някакъв обективен признак като мястото, от което пристига лицето, а е резултат от неизпълнение на противоепидемични мерки от негова страна, невъзможността за изпълнение е виновно причинена и няма как да се касае за непреодолима сила.
13 Задължението за уведомяване по чл. 306, ал. 3 ТЗ не е елемент от фактическия състав на непреодолимата сила, а има за последица единствено възможността за ангажиране на отговорност за вреди от несъобщаването, както следва от ясния текст на закона. Въпреки това, в Решение № 17 от 09.01.2019 г., постановено по т. д. № 1749/2018 г., II т. о. на ВКС погрешно се възприема противоположният извод. Надявам се посоченото решение да не се превърне в практика, тъй като е демонстрация на явно неразбиране на класическия институт на непреодолимата сила.
14 Действително по темата съществуват сериозни спорове, но според мен посочената теза осигурява най-голям синхрон между уредбата на ТЗ и на ЗЗД. Няма никаква логика окончателната невиновна невъзможност за изпълнение, настъпила поради непреодолима сила, да се третира по различен начин от невъзможността, настъпила поради друго обстоятелство (случайно събитие), и още по-малко в първия случай действието на договора да отпада занапред, а във втория – с обратна сила.
15 В мотивите към т. 1 от Постановление № 1/1979 г. на Върховния съд се посочва, че ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение, намира приложение текстът на чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД. Тоест ВС квалифицира хипотезата като дадено с оглед неосъществено основание. Това виждане подлежи на основателна критика, тъй като договорът е породил своите правни последици, следователно основанието не е било антиципирано, а вече осъществено, но неговите правни последици са отпаднали – така Митев, Кр. Неоснователно обогатяване по чл. 55-58 ЗЗД. София: Сиби, с. 88-89.
16 В по-новата доктрина основателно и аргументирано се отрича идеята за нищожността на всеки предварителен отказ от права. Вместо всички, вж. Байкушев, М., Георгиев, Ал. Митът за принципната недействителност на отказа от бъдещи права. – В: Търговско и облигационно право, 2019, № 8, с. 36.
17 Такава е и логиката, заложена в правилото на чл. 206, ал. 3 ЗЗД, обявяващо за недействителна уговорката, позволяваща на изправния купувач да задържи платените вноски да останат за продавача като обезщетение. Считам, че тази забрана е израз на общата идея за недопустимост едната страна да получи обратно всичко, което е дала, но едновременно с това да задържи всичко, което е получила, въпреки че се е освободила от собствените си задължения. Поради същите съображения в съдебната практика и неустойките за предсрочно прекратяване в размер на всички оставащи вноски до края на срока се приемат за нищожни поради противоречие с добрите нрави.
18 Съгласно правилото „casum sentit debitor“, всяка от страните се освобождава от своето задължение, но и бива лишена от правото да получи насрещна престация – така Апостолов, Ив. Облигационно право. Обща част. Общо учение за облигацията. С., 1947, с. 265.