Дайджест „Собственост и право“, 2019 г., кн. 07
Със Закона за изменение и допълнение на Закона за държавната собственост (обн. ДВ, бр. 44 от 2019 г.) бяха направени поредните промени в режима на принудително отчуждаване на имоти за държавни нужди.
Законът бе приет въз основа на два отделни законопроекта, внесени от народни представители, обединени в общ проект, след като и двата бяха приети на първо гласуване. Първият законопроект, според мотивите на вносителите му, бе насочен към оптимизиране и ускоряване на процедурите за принудително отчуждаване за изграждане на национални обекти и обекти с национално значение, а вторият – към промени в условията за имотно обезщетяване.
С промените в закона бяха отменени ал. 4 на чл. 34б и ал. 4 на чл. 34в от Закона за държавната собственост (ЗДС) – и двете с идентично съдържание, които предвиждаха обстоятелството, че заинтересованото лице не е намерено на настоящия и/или на постоянния му адрес, да се доказва с протокол, подписан от две длъжностни лица от съответната администрация и от един от съседите, освен в случаите когато връчването се удостоверява от нотариус. Според мотивите на вносителите тази хипотеза затруднявала администрацията, тъй като в практиката съседите на заинтересованите лица отказвали да подписват протоколите.
С измененията в чл. 39б ЗДС бяха направени някои съществени промени в досегашния режим по ал. 1 преди промяната, които в новата редакция са отразени в ал. 1-4, съответно – новите ал. 5, 6 и 7.
Преди промяната ал. 1 предвиждаше по искане на административния орган и/или инвеститора съдът в закрито заседание в едномесечен срок, и като даде възможност на заинтересованите лица за становище, да можеше допусне предварително изпълнение на акта за отчуждаване, когато инвеститорът е превел определеното в акта за отчуждаване обезщетение и бъде представена определена от съда гаранция при условията на чл. 391, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), когато това се налага, за да се защитят особено важни държавни или обществени интереси. При допуснато предварително изпълнение можеше да се извърши въвод във владение на инвеститора, преди актът за отчуждаване да е влязъл в сила, когато подробният устройствен план, който предвижда изграждане на национален обект, е влязъл в сила. Предварителното изпълнение не се допускаше, когато с него на собствениците може да бъде причинена значителна или трудно поправима вреда, която не може да бъде компенсирана.
В новата редакция на чл. 39б, ал. 1-7 макар и да повтарят значителна част от текста на ал. 1-4 преди промяната, се съдържат някои съществени изменения. Едномесечният срок за произнасяне на съда по искането за допускане на предварителното изпълнение на акта за отчуждаването е съкратен на 7-дневен срок.
Отпадна хипотезата съдът да даде възможност на заинтересованите лица за становище по направеното искане за предварително изпълнение. Отпадна и възможността за преценка на съда, дали да допусне предварително изпълнение при предвидените в закона задължителни основания – думите „може да допусне“ в новата редакция са заменени с „допуска“.
Отпадна и хипотезата, че предварителното изпълнение не се допуска, когато с него на собствениците може да бъде причинена значителна или трудно поправима вреда, която не може да бъде компенсирана.
Към хипотезата за изграждане на национален обект, за която досега се прилагаха разпоредбите на чл. 39б, се добавиха и обекти с национално значение по смисъла на Закона за устройство на територията.
Съществена промяна претърпяха и условията за гаранцията. В стария текст тя се определяше от съда при условията на чл. 391, ал. 3 ГПК и следваше да е представена преди съда да допусне предварителното изпълнение, тоест предоставянето ѝ беше едно от условията, без които не можеше да се допусне предварително изпълнение. В новата редакция размерът на гаранцията е определен в закона на една трета от внесеното обезщетение по акта за отчуждаването. Новата ал. 4 предвижда, че инвеститорът може да бъде въведен във владение и да получи разрешение за строеж, след като гаранцията бъде внесена по сметка на областния управител.
Въведеното от законодателя преди време изискване за гаранция е недостатъчно аргументирано. По стария текст, действащ преди промените, гаранцията бе условие за допускане на предварителното изпълнение. При допуснато предварително изпълнение можеше да се извърши въвод във владение на инвеститора, преди актът за отчуждаване да е влязъл в сила, когато подробният устройствен план е влязъл в сила. Според цитираните по-горе промени в новата хипотеза внесената гаранция е условие за въвод във владение. И в двата случая – и старата, и новата редакция, не са достатъчно прецизни – смисълът, същината, целта на предварителното изпълнение е въвод във владение преди акта за отчуждаване да е влязъл в сила. Въпросът, коя от двете хипотези за определяне размера на гаранцията е по правилна – дали предишната, при условията на чл. 391, ал. 3 ГПК, или сега – в размер на една трета от внесеното обезщетение по акта за отчуждаването, се обезсмисля от разпоредбата на ал. 17 на чл. 37б (предишна ал. 14) – разликата по ал. 16 заедно със законните лихви върху нея се изплаща от областния управител от внесената като гаранция сума по ал. 2, а в случай че тя не е достатъчна за изплащане на по-високия размер на обезщетението, остатъкът се изплаща от инвеститора – от бюджета на съответното министерство, тоест от държавния бюджет. А съгласно чл. 391, ал. 4 ГПК държавата, държавните учреждения и лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения се освобождават от представяне на гаранция. В тази връзка възниква въпросът необходимо ли е въобще да се представя гаранция от държавата, след като тя е освободена по ГПК и във всички случаи ще покрие разходите за обезщетенията от бюджета.
С промените в ал. 4 в т. 6 е въведена необжалваемост на заповедта на областния управител по т. 3 от същата, с която се определят съставът на комисията, видът, местонахождението и номерът на имота, собственикът и датата и часът за извършване на описа на имота преди въвеждането във владение, както и на протокола, в който се описва фактическото състояние на имота.
Действащата разпоредба на чл. 42а, ал. 2 не допускаше имотно обезщетяване, когато отчуждаваният имот е с размери, по-малки от 3 дка за ниви, 2 дка за ливади, 1 дка за трайни насаждения и 1 дка за гора. С новата ал. 3 бе въведено изключение от това правило, като се предвиди, че ал. 2 не се прилага при отчуждаване на имоти – собственост на едно физическо или юридическо лице, както и на имоти на едни и същи съсобственици, с обща площ над 50 дка – тоест в тези хипотези се допуска имотно обезщетяване, независимо че отделните имоти могат да са с площ по-малка от минималните размери по ал. 2. Избраният критерий „над 50 дка“ е преценка по целесъобразност от страна на законодателя, но той е лишен от обективност и равнопоставеност. За да се гарантира равнопоставеност на отделните собственици, по-справедливо би било, ако бе избран критерий ограничението по ал. 2 да не се прилага, когато общият размер на отчуждаваните имоти – собственост на едно лице, е равно или надхвърля минималния размер на съответните ограничения по ал. 2. Подобен текст би бил и в унисон с първоначалната воля на законодателя и в духа на ограниченията по ал. 2 – да се комасира земята, а да не се раздробява.
С допълнението в § 1 от Допълнителните разпоредби на ЗДС и с Преходните и заключителни разпоредби на закона чрез съответните допълнения в Закона за устройство на територията и чрез изменения и допълнения в Закона за насърчаване на инвестициите бе създадена правната възможност условията и редът на чл. 39б да се прилагат и за отчуждаване за изграждане на индустриални зони или технологични паркове с необходимата техническа инфраструктура за привличане на инвестиции, определени за национални обекти по смисъла на Закона за държавната собственост с решение на Министерския съвет.
Съгласно § 9 от преходните и заключителни разпоредби на закона започналите производства по отчуждаване на имоти – частна собственост, ще се довършват по новия ред.
С Указ № 124 президентът на Република България върна за ново обсъждане Закона за изменение и допълнение на Закона за държавната собственост в частта му относно въвеждане в този режим на отчуждаване и за обекти с национално значение по смисъла на Закона за устройство на територията, размера на гаранцията и имотното обезщетяване по чл. 42а, ал. 3.
Ветото бе отхвърлено и законът бе приет повторно, след което президентът оспори пред Конституционния съд разпоредбите на закона по отношение на включването на обектите с национално значение и имотното обезщетяване по чл. 42а, ал. 3.
С Решение от 02.07.2019 г. Конституционният съд допусна за разглеждане по същество конституционно дело № 8/2019 г., образувано по искане на президента на Република България, за установяване на противоконституционност и несъответствие с чл. 1, изр. 2 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и с чл. 17, пар. 2 от Всеобщата декларация за правата на човека от 10.12.1948 г. на чл. 39б, ал. 1, т. 1 в частта „или обект с национално значение по смисъла на Закона за устройство на територията“ от Закона за държавната собственост и за установяване на противоконституционност на чл. 42а, ал. 3 от Закона за държавната собственост.
Стефан ТОДОРОВ, юрист
