Промените в касационното обжалване, извършени със ЗИДГПК (ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.), които са съществени, не може да бъдат оценени еднозначно. Част от тях трябва да получат положителна оценка, тъй като от една страна разширяват възможностите за достъп до селективно касационно обжалване и с това обезпечават допълнителни гаранции за упражняване на правото на защита в гражданския процес, а от друга, до голяма степен игнорират бариерата на допускане на касационното обжалване пред разглеждане на касационната жалба по същество от ВКС. Тази бариера се изразява в успешното формулиране от страна на касатора на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което препятства упражняването на реалния касационен контрол за наличие на пороци на обжалваното въззивно решение. Негативната страна на промените се изразява преди всичко в това, че те не са достатъчно концептуално последователни и премислени, което е резултат на обстоятелството, че не са основен предмет на последните изменения в процесуалния закон, въпреки значимостта им за касационното производство като висша фаза на гражданския процес. Такъв предмет са промените в заповедното и изпълнителното производство, както и свързаните със сигурността на призоваването на ответника в исковото производство, релевантни за положението и правата на ответника и длъжника в тези производства. Акцентът, поставен върху тях, е оставил в периферията промените в уредбата на касационното обжалване, като са засегнати само въпроси, по които е съществувала остра необходимост от нейното подобряване, без наличието на цялостна визия за реформиране на касационното производство. Тази концептуална недостатъчност е намерила израз в това, че някои от промените са половинчати, не достигат до основата на проблема, други са противоречиви или неясни, като създават несигурност в правоприлагането, защото липсват легални дефиниции както на заварени, така и на новосъздадени понятия и институти, свързани с достъпа до селективно касационно обжалване.
1. Промяната в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – правният въпрос от значение за изхода на делото е решен в обжалваното въззивно решение в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, както и в противоречие с практиката на ВКС.
1.1. Същност и съдържание на задължителната практика на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 1 ГПК
Изменението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК дава легален израз на тълкувателното разрешение на т. 2 от диспозитива на Тълкувателно решение № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, според която това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато с обжалваното въззивно решение правен въпрос от значение за изхода на делото, е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленума на Върховния съд (ВС), с тълкувателни решения на гражданската колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ (ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. – отм.), с тълкувателни решения на общото събрание на гражданската и търговската колегия, на общото събрание на гражданската колегия и на общото събрание на търговската колегия на ВКС. Тази постановка на тълкувателното решение означава, че основанието за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се отнася само до противоречие на разрешението на материалноправния или процесуалноправния въпрос от значение за изхода на делото, със задължителната за правоприлагането от съдилищата практика, а не изобщо с практиката на ВКС, която няма такъв характер. Тази практика, изразяваща се в издаване на постановления и тълкувателни решения на ВС и тълкувателни решения на ВКС, има абстрактно-нормативен характер, за разлика от незадължителната практика на ВКС, изразяваща се в казуално тълкуване на закона при разглеждане на конкретни спорове и разрешаване на свързаните с тях казуси. Създаването на първата от тях представлява израз на унифициращата правоприлагането функция на ВКС, възложена му от Конституцията като реализация на правната сигурност и предвидимост – базисни характеристики на принципа на правовата държава и на този на равенството на правните субекти пред закона. Същевременно в цитираната т. 2 на ТР № 1 от 2009 г. в задължителната практика, макар и за долустоящите инстанции, а не и за самия ВКС, са включени и решенията по чл. 290 ГПК, с които макар и по конкретни спорове, казуалното тълкуване по тях е прието за такава практика, когато чрез него е извършено уеднаквяване на правоприлагането по реда на чл. 291 ГПК.
Новата редакция на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предвижда промяна в съдържанието на задължителната практика на ВС и ВКС като общо посочва, че това са тълкувателните решения и постановления на бившия Върховен съд и настоящия Върховен касационен съд, което е по-широко по обхват от дефинираната в ТР № 1 от 2009 г. задължителна практика на върховните съдилища. По този начин, въпреки указателния им характер в обхвата на тази практика, са включени и тълкувателните решения на общото събрание на гражданската колегия на бившия ВС преди влизане в сила на първия ЗСВ от 1994 г., а не само постановленията на неговия пленум и тълкувателните решения, постановени след приемане на отменения ЗСВ от 1994 г. Освен това в задължителната практика се включват тълкувателните решения не само на гражданската и търговската, но и на наказателната колегия на върховните съдилища, тъй като се говори общо за тълкувателни решения на тези съдилища, без да се ограничава до специализация на колегиите по материя, щом като тълкувателният акт има отношение към въпроси на гражданското материално и процесуално право, разрешени в противоречие с този акт.
1.2. Практика на ВКС, съдържаща казуално тълкуване на закона по конкретни спорове с незадължителен характер – чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 2 във връзка с чл. 290, ал. 3 ГПК. Развитие на уредбата де леге ференда.
В обсъжданата разпоредба на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е предвидено и още едно основание за допускане на касационно обжалване освен задължителната практика на бившия ВС и настоящия ВКС, а това е практиката на ВКС. Щом като тя е дадена като отделно основание, различно от неговата задължителна практика, включваща тълкувателни актове с абстрактно-нормативен характер, и като се изхожда от диференцирането на родовото понятие за практика на ВКС на задължителна и на такава по конкретни спорове, по които този съд прави казуално тълкуване с оглед разрешаването на разглеждани от него казуси, посоченото основание се отнася до последната, която няма задължителен характер. В този смисъл постановката на т. 2 на ТР № 1 от 2009 г. на ОСГТК е намерила легален израз в новосъздадената ал. 3 на чл. 290, според която решението по ал. 2 на същия текст не представлява задължителна практика, т.е. решението на тричленен състав на ВКС, с което съгласно чл. 290, ал. 1 ГПК се произнася по допусната до разглеждане по същество касационна жалба. Щом като това е така, противоречието с произнасянето на ВКС по чл. 290, ал. 1 ГПК по аналогичен казус, предмет на обжалвано въззивно решение не би могло да бъде основание за допускане на касационно обжалване, освен в хипотезата, че макар и да се касае до казуално тълкуване, то има задължителен характер за въззивния съд, постановил обжалваното решение. Поради отмяната на чл. 291 ГПК, който предвиждаше хипотези на уеднаквяване на правоприлагането при противоречива практика на съдилищата с решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, т.е. отпадане на възможността чрез прилагане на казуално тълкуване при разрешаване на конкретен спор да се унифицира практиката, което бе задължително за долустоящите съдилища при разглеждане на аналогични казуси и изрично посочване с новата ал. 3 на чл. 290 ГПК, че това решение не представлява задължителна съдебна практика, основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване може да се приложи само към постановени решения по чл. 290, ал. 2, във връзка с чл. 291 ГПК по отменената уредба. Липсата на легална дефиниция на понятието „практика на ВКС“ извън задължителната такава на същия съд налагат горното тълкуване на посоченото понятие, защото ако то не се възприеме, това основание за допускане на касационното обжалване би бил мъртъв текст без приложение след отмяната на чл. 291 ГПК.
Съществуването на това ново основание за допускане на касационно обжалване поставя въпроса за нов източник на практика, която макар и представляваща израз на казуално тълкуване по конкретен спор, разрешен от ВКС, би имало ръководно значение за правоприлагането на съдилищата. Това означава развитие и по-нататъшно задълбочаване на реформата на касационното обжалване в ГПК чрез предвиждане при наличие на определени предпоставки компетентност на общите събрания на двете колегии, поотделно или съвместно, да разрешават конкретни спорове, като казуалното тълкуване по тях има ръководно значение за съдилищата, а не само да имат правомощието да извършват нормативно тълкуване с постановяване на тълкувателни решения. Тази практика, формирана от мнозинството на всички съдии в двете колегии, ще се ползва с висок авторитет и ще спомогне за избягване на противоречивите решения на съда по аналогични казуси, неприемлив резултат от прилагането на отменения чл. 291 ГПК, без да се достига до задействане на правомощието на ВКС за постановяване на основание чл. 292 ГПК на тълкувателно решение. Общите събрания при такова развитие на уредбата трябва да правораздават основно в хипотезите на допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, когато може да се постави въпрос за наличието на противоречива или погрешна практика на съдилищата или липсваща такава на ВКС, при което би се създала нова практика, отнасяща до точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. След като тя бъде създадена, противоречието с нея в обжалваното въззивно решение ще бъде основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 2 ГПК.
2. Промяна в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК
2.1. Отпадане на предишното основание за допускане на касационно обжалване – противоречиво решаване на правния въпрос от съдилищата. Отмяна на чл. 291 ГПК
Новата редакция на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК със ЗИДГПК е така преформулирана, че предишното основание за допускане на касационно обжалване – противоречиво решаване на правния въпрос от съдилищата, е отпаднало. Новият текст предвижда, че като основание за допускане на касационно обжалване, този въпрос от значение за изхода на делото е решен от въззивния съд в противоречие с актове на Конституционния съд (КС) на Република България или на Съда на Европейския съюз (СЕС). Преди да обсъдим съдържанието на новата разпоредба, трябва да се отбележи, че отпадането на стария текст на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е положителна промяна в уредбата на касационното обжалване. Това основание нямаше самостоятелен характер и се инкорпорира в това, което се отнася до точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а ако решението постановено при допускане на касационното обжалване, се включваше в задължителната практика на ВКС, бъдещото отклонение от нея беше основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поради това, че представляваше един специфичен и по – ограничен сегмент на по-широкото по обхват основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и успешното му прилагане се свързваше със съществуването на информационна система, включваща съдебната практика на съдилищата в страната в нейната пълнота, която реално не е изградена, бившият текст на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК препятстваше достъпа до касация. Според автора на статията (вж. особеното му мнение към Конституционно решение № 4 по к. д. № 4/2009 г. на КС) поради посочените характеристики на това основание за допускане на касационно обжалване, то е противоконституционно като ограничаващо правото на защита, визирано в чл. 122, ал. 1 от Конституцията. В този контекст неговото отпадане, както и на свързаната с него отмяна на чл. 291 ГПК трябва да се оценят положително. Последното предвиждаше уеднаквяване на противоречивата практика на съдилищата с решение по чл. 290, ал. 2 ГПК, постановено по конкретен спор, но задължително за долустоящите съдилища, което водеше до уронване авторитета на ВКС при постановяване на решение на основание чл. 291 ГПК на друг негов състав със задължителен характер по аналогичен спор, което му противоречи.
2.2. Правният въпрос е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България – чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК
В новата редакция на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване е хипотезата, при която въззивният съд се е произнесъл в обжалваното въззивно решение по правен въпрос, решен в противоречие с актове на КС. Правният въпрос, чието разрешение е от значение за допускане на касационното обжалване, се свързва с прилагане на материален или процесуален закон от съдилищата, поради което актовете на КС, които визира чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК, са тези от тях, с които този съд се произнася по искане за установяване на противоконституционност на закони или съответствието на закони с общопризнатите норми на международното право или с международни договори, по които България е страна – чл. 149, ал. 1, т. 2 и 4 от Конституцията. Тази връзка на обусловеност между произнасянето на КС относно конституционосъобразността на приложим по делото закон и решението по него визира както основанието за спиране производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК от съда, пред който то е висящо, когато КС е допуснал искането по чл. 149, ал. 1, т. 2 от някой от субектите на инициатива по чл. 150, ал. 1 от Конституцията до разглеждане по същество, така и спирането по чл. 150, ал. 2 от Конституцията, когато състав на ВКС при разглеждане на конкретен спор при себе си, прави такова искане до КС при констатация за несъответствие на приложим закон с Конституцията. В случай че с произнасянето на КС искането е уважено, като е призната противоконституционността на закон или несъответствието му с общо признатите норми на международното право или с международните договори, по които България е страна, и този закон е приложим по висящ спор, за да може то да бъде съобразено от касатора в жалбата му при прилагане на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК, е необходимо да предстои касационното обжалване на въззивното решение, постановено по него. В разглежданата хипотеза правният въпрос от значение за изхода на делото, който е бил предмет на закона, чието действие е прекратено занапред с решението на КС, ще се окаже решен в противоречие с този акт на КС, тъй като отпада нормативната основа, на която се основава въззивното решение, подлежащо на обжалване пред КС.
В резултат на акта на КС, с който се уважава искането по чл. 149, ал. 1, т. 2 или 4 от Конституцията правоотношението – предмет на спора ще се пренормира като към него ще намери приложение друга правна норма – или поради създаване на нова от законодателната власт на мястото на обезсилената, или поради настъпилата промяна прилагане на друга, която е действаща, или на такава, чието действие е възстановено поради това, че е обезсилена изменящата или отменящата я норма. Възможно е в резултат на обезсилване на нормата, претендираното право да е останало без правна защита. Хипотеза на отхвърляне от КС на искането за установяване на противоконституционност, при което неговият акт може да бъде основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК, е тази, при която оспореният закон е изтълкуван конформно от КС, за да бъде запазен като действащ в правната система, т.е. той трябва да тълкуван и прилаган от съдилищата точно по определен начин, съответен на Конституцията. Когато правоприлагането не съвпада с предписаното в конституционното решение, ще е осъществен съставът на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК за достъп до касация, тъй като правният въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с акт на КС. Възможна е и хипотезата, която е свързана с мълчаливото отменяване на законови норми, заварени от действащата Конституция, които й противоречат – пар. 3, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията. При спор дали тези норми са отменени, с решение на КС, което за разлика от конститутивното решение по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията има установително действие, се констатира наличието или липсата на мълчалива отмяна на разпоредби на закони, заварени от нея, което би могло да има значение за решението на правния въпрос от значение за изхода на делото и допускане на касационното обжалване на постановеното въззивно решение.
2.3. Правният въпрос е решен в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз
С новата редакция на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване е предвидено правният въпрос от значение за изхода на делото, да е решен в обжалваното въззивно решение в противоречие с актове на СЕС. В случая се има предвид компетентността на СЕС по чл. 234, ал. 1 от Договора за учредяване на Европейската общност (ДУЕО) да се произнася преюдициално относно тълкуването на този договор, валидността и тълкуването на актовете на институциите на Общността и на ЕЦБ, тълкуването и статутите на органите, създадени въз основа на акт на Съвета, когато те предвиждат това. Когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от СЕС да се произнесе – чл. 234, ал. 2 ДУЕО, т.е. да отправи до него преюдициално запитване с цел да получи от съда преюдициално заключение поради наличие на съмнения във валидността и правилното приложение на нормата на общностното право. Когато такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира СЕС с преюдициалното питане – чл. 234, ал. 3 ДУЕО. При постановяване на преюдициално заключение по отправеното питане от страна на СЕС, което има тълкувателен характер, съответната национална юрисдикция е задължена да се съобрази с него, с което се обезпечава непосредственото и пряко действие, както и примата на европейското пред националното право. В случая ВКС трябва да допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК касационно обжалване на въззивното решение, ако констатира, че правният въпрос от значение за изхода на делото по което е постановено обжалваното решение, е решен в противоречие с преюдициално заключение на СЕС относно тълкуването на приложимата общностна норма.
3. Създаване на ново основание за допускане на касационно обжалване, независимо от предпоставките на чл. 208, ал. 1 ГПК – чл. 208, ал. 2 ГПК
3.1. Основание за допускане на касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение – чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК
Със ЗИДГПК се създава нова ал. 2 на чл. 280 ГПК, като се преномерира бившата ал. 2, която става ал. 3 и съответно в чл. 286, ал. 1, т. 3, която урежда хипотезата на връщане на касационната жалба поради това, че въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, се прави промяна като думите „ал. 2“ се заместват с „ал. 3“. Новосъздадената ал. 2 на чл. 280 ГПК предвижда ново основание за допускане на касационно обжалване, което е независимо от предпоставките на ал. 1. Според него въззивното решение се допуска до такова обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Новосъздаденото основание се характеризира с това, че то не изисква формулиране на правен въпрос съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК като условие за допускане на касационното обжалване, а директно може да се позове на тежкия порок, който засяга валидността или допустимостта на въззивното решение, респективно се изразява в неговата очевидна неправилност, т.е. на практика е налице непосредствено позоваване на основанията по чл. 281 ГПК, относими към разглеждане на касационната жалба по същество, което до последното изменение на уредбата на касационното обжалване не беше възможно преди допускането му по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпреки това, изменението се съгласува с т. 1 от мотивите на ТР № 1 от 2009 г. на ОСГТК, която преутвърждава практиката, установена с т. 10 на ТР № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС. С нея се предвижда, че касационната инстанция служебно и без специално позоваване на този порок в касационната жалба, се произнася по валидността и допустимостта на обжалваното въззивно решение и съответно по този начин процедира и при новата уредба на селективното касационно обжалване. При нея и без да е формулиран изрично правен въпрос, който се отнася до вероятната нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, ВКС служебно трябва да се произнесе, че то е валидно и допустимо, преди да обсъди неговата правилност при разглеждане на жалбата по същество, поради което не е обвързан от посочените в нея основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпреки това, коментираната промяна с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК допълнително облекчава достъпа до касационно обжалване, тъй като касаторът не е длъжен изобщо да формулира правен въпрос съгласно изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, а направо може да посочи в жалбата си срещу въззивното решение като основание за допускане на касационното обжалване, неговата вероятна нищожност или недопустимост, във връзка с което би могъл да представи и надлежни доказателства за тяхното установяване – вж. т. 9 на ТР № 1 от 2001 г. на ОСГК, която запазва значението си, тъй като се отнася до идентична хипотеза на порочно решение.
3.2. Основание за допускане на касационно обжалване при очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК
Въпросът с очевидната неправилност на решението като основание за допускане на касационно обжалване е по-комплициран поради това, че се касае до ново понятие, което не е дефинирано и е необходимо да се тълкува. Неправилността на решението, срещу което е подадена касационна жалба, е определена в чл. 281, т. 3 ГПК. Според нея решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. „Очевидно неправилно“ ще бъде решението при квалифицирана форма на тези нарушения. Това са нарушенията на императивна материалноправна норма, както и на основни съдопроизводствени правила – ограничаване на правото на участие на страната в процеса, решаване на делото от съдебен състав, въпреки наличието на предпоставките за отвод на негов член, липса на мотиви на обжалвания пред ВКС съдебен акт, както и наличие на явна необоснованост на постановеното въззивно решение
Според цитираната т. 10 на ТР № 1 от 2009 г. на ОСГК, ВКС може служебно да приложи императивна материалноправна норма, ако нейното нарушаване не е въведено като касационно основание. При действащата уредба на касационното обжалване, той би следвало да може да прави това още при допускане на касационното обжалване, каквато възможност му дава новосъздадената разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК, без да е необходимо касаторът да формулира друг правен въпрос, като направо посочи в жалбата си като основание за достъп до касация нарушението на императивна материалноправна норма. По този начин се реализира и принципът на законност в правосъдната дейност, визиран в чл. 5 ГПК, тъй като след като е допуснал касационната жалба до разглеждане по същество, ВКС не би могъл да се осъществи проверка за наличието на пороците, засягащи правилността на обжалваното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, преди да вземе отношение относно допуснато закононарушение на императивна материалноправна норма при неговото постановяване. При констатация за такова закононарушение ВКС ще извърши правилна субсумация на установените по делото факти, като след неговата отмяна постанови ново решение по същество, като приложи императивната материалноправна норма.
Основни съдопроизводствени правила, чието нарушаване обуславя „очевидна неправилност“ на обжалваното въззивно решение са тези, които ограничават правото на защита и съответно нарушават равенството на страните в процеса, достъпа до справедлив и безпристрастен съд, както и когато липсват мотиви или те са толкова неясни, че не може да се провери правилността на решението, респективно не може да се разбере смисълът и съдържанието им. Липса на мотиви в решението на въззивния съд ще бъде налице и в хипотезата на чл. 272 ГПК с предвиденото в нея препращане към тези на първоинстанционния съд, когато това е станало в нарушение на т. 18 на ТР № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС. При тези нарушения касационната инстанция, след като постанови отмяна на обжалваното въззивно решение, трябва да върне делото за ново разглеждане на въззивния съд, за да бъдат отстранени допуснатите нарушения на тези основополагащи съдопроизводствени правила.
Явна необоснованост на обжалваното пред ВКС въззивно решение ще е налице тогава, когато изводите на въззивния съд по фактите са в грубо несъответствие на установените по делото фактически положения поради нарушения на логически и опитни правила. При наличие на такава констатация, след отмяната му ВКС ще постанови решение по същество, с което правилно ще приложи към установената фактическа обстановка логическото или опитно правило.
4. Преходна разпоредба относно прилагане на новата уредба на касационното обжалване към заварените касационни производства
Според § 74 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗИДГПК касационните жалби, постъпили до влизане в сила на този закон, се разглеждат по досегашния ред, т.е. незабавното действие на изменението в процесуалния закон се отлага по отношение на заварените касационни производства. Това означава, че ако касационната жалба е постъпила във ВКС преди 31.10.2017 г., когато ЗИДГПК е влязъл в сила, към образуваните касационни производства ще се прилага досегашният съдопроизводствен ред относно основанията за допускане на касационното обжалване.
Обсъжданите промени в касационното производство трябва да се оценят положително като движение в правилната посока към облекчаване на жалбоподателите – страни по дела до достъпа до касация. Тази оценка обаче не изключва констатацията, че новите положения в уредбата на касационното производство се нуждаят от доразвитие и прецизиране като резултат на по-задълбоченото им обмисляне преди да се превърнат в позитивно право, за да бъдат реализирани в пълнота основните конституционни принципи на законност, право на защита и унифициране на съдебната практика при осъществяване на правосъдната функция от съдебната система.
Благовест ПУНЕВ, председател на АС при БТПП
