Съгласно чл. 70, ал. 1 от Закона за собствеността (ЗС) добросъвестен владелец е този, който владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или формата на основанието е опорочена. Възможно е преди извършването на акта – правно основание, по отношение на недвижимия имот, който „се прехвърля“, да е вписана искова молба или възбрана. Поставя се въпросът за отражението на това вписване върху добросъвестността на придобиващия и придобивната давност.
1. В Решение № 448 от 30.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 100/2011 г., ГК, I г.о., се разглежда следният случай. Придобит е (1990 г.) имот от съпруга по време на брака. Впоследствие (1996 г.) той се е разпоредил с имота, лично и като пълномощник на съпругата си. Следва развод (26.09.1997 г.) и иск за установяване (30.10.1997 г.), че недвижимият имот, макар и придобит по време на брака, е лична собственост на ишцата, съединен с ревандикация. Исковата молба е вписана. В хода на процеса обаче е предявен инцидентен установителен иск от ищцата за обявяване на разпоредителната сделка, извършена от бившия й съпруг, за нищожна. Приобретателят по сделката от 1996 г. е конституиран в процеса през 2007 г., през същата година е прекратено производството по първоначално предявения иск и през 2008 г. е уважен инцидентният иск срещу бившият съпруг и първия приобретател, че сделката е нищожна. Междувременно през 2002 г. първият приобретател е прехвърлил имота отново. Вторите приобретатели придобиват в режим на съпружеска имуществена общност (СИО). При тази фактическа обстановка съпругата е предявила ревандикационен иск срещу първия приобретател и вторите приобретатели. Вторите приобретатели са възразили, че са придобили по кратката или (евентуално) по дългата давност1. Районният съд отхвърля иска и приема, че ответниците са придобили по кратката давност, като изрично посочва, че към момента на продажбите от 1996 и 2002 г. няма вписани искови молби и прехвърлянията не са „по време на висящ процес“ (цит. по Решение № 43 от 15.03.2010 г. по гр. д. № 56/2009 г. на РС – Балчик). Въззивният съд обаче е приел обратното – че е имало вписана искова молба „за оспорване собствеността върху вещта“, ответниците са можели да се уведомят за нея, но „след като не са сторили това и да получат предоставената от законодателя възможност за знание за тези факти, определящи субективния признак на владението, опровергава добросъвестността им по смисъла на чл. 70 ал. 1 ЗС“ (цит. по Решение № 425 от 21.10.2010 г., по гр. д. № 477/2010 г. на ОС – Добрич). При тази фактическа обстановка ВКС допуска касационно обжалване по въпроса „противопоставимо ли е на приобретателя на недвижим имот, респективно лишава ли владелеца от неговата добросъвестност по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС вписването на искова молба по предявен иск за собственост срещу праводателя на неговия праводател, по който иск производството е прекратено, но съдът се е произнесъл с решение по предявен в същото производство инцидентен установителен иск, исковата молба по който не е вписана, предявен също срещу праводателя на неговия праводател, с правно основание чл. 26 ЗЗД, различно от правното основание на първоначално предявения иск по чл. 108 ЗС във връзка с чл. 21 СК (отм.)“.
ВКС е съгласен с въззивната инстанция, че наличието на вписана искова молба се отразява на субективната добросъвестност (както се видя, и първоинстанционният съд не твърди обратното, а приема, че не е имало вписване). В отговора на поставения въпрос ВКС посочва, че „В случаи като процесния, когато правното основание за владението на купувач по договор, сключен с нотариален акт, е възникнало при наличие на вписана преди това искова молба – ревандикационна претенция против праводателя на продавача по договора, вписаната искова молба ограничава прехвърлителното действие на разпоредителната сделка и елиминира възможността тази сделка да съставлява основание за упражняване на добросъвестно владение върху обекта на разпореждането“ (удебеляването мое – Д. Н.).
ВКС се мотивира с оповестително – защитния ефект на вписването: да даде гласност и да осигури противопоставимост на правата на ищеца срещу всички права, придобити от трети лица, след вписването.
Всъщност още тук тезата на ВКС е компрометирана: вписването на ревандикационния иск няма оповестително – защитно действие, още по-малко такова има искът за установяване, че имотът е личен, а не СИО. Непротивопоставимостта на прехвърлянето на чуждите права произтича от закона (чл. 21, ал. 1 ЗЗД), а не от вписването – така Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2013 г. по т. д. № 6/2013 г., (мотивите към т. 3). Ако ищецът е собственик, значи ответникът не е, и няма нужда вписването на иска по чл. 108 ЗС да защитава собственика – ищец от евентуално прехвърляне от ответника, защото то така или иначе му е непротивопоставимо. Материалноправното състояние не се изменя от прехвърлянето – поради непротивопоставимостта на договора за разпореждане с чужда вещ. Процесуалната ситуация не се изменя съществено, защото при прехвърляне на спорното право делото продължава между същите страни, но решението има действие и спрямо приобретателя по време на процеса (чл. 226, ал. 1 ГПК). След като въпросът за непротивопоставимостта на придобивния акт на третото лице, договаряло с ответника, и разпростирането на силата на пресъдено нещо (СПН) спрямо приобретателя в процеса е ясно разрешен в закона, остава необходимостта от защита на ищеца във фазата на принудителното изпълнение срещу трети лица, които евентуално владеят имота след завеждане на иска (защото субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по ревандикацията, естествено, не се разпростират спрямо всички трети лица, но се предполага, че към момента на завеждането на иска именно ответникът е владял, след като в крайна сметка е получено осъдително решение). Тази защита на ищеца обаче е постигната не чрез някакво особено действие на вписването на исковата молба, а чрез нормата на чл 523, ал. 1 ГПК, която установява, че въвод се извършва срещу всяко лице, придобило владението след завеждане на иска2.
Същинският аргумент на ВКС обаче не е непротивопоставимостта по отношение на придобитите от трети лица права. Така щеше да бъде, ако беше прието, че ефектът на придобивната давност е настъпил, но този ефект „не изчиства“ вписаната искова молба, защото тя му е противопоставима. Вместо това ВКС настоява за обезличаване на субективната добросъвестност, която е „ирелевантна при конкуренцията между няколко вписани акта, защото не може да преодолее специалното оповестително-защитно действие на вписването като обективен критерий за разрешаването на конкуренцията между няколко вписани акта досежно един имот“3. Това е вярно, доколкото, под конкуренция между няколко вписани акта, се разбира конкуренцията между няколко приобретатели на един и същи прехвърлител – тогава няма значение кой е добросъвестен, важно е кой е вписал акта си пръв (чл. 113 ЗС). У нас няма норма, която по принцип защитава третите добросъвестни лица, затова добросъвестността винаги е ирелевантна, освен когато законът я зачита. Но ВКС не обсъжда тази хипотеза, а и тук не се касае до такава конкуренция – придобиването е a non domino. Не се касае до няколко акта на придобиване от един праводател.
В мотивите си съдът се обляга на т.нар. оповестително действие. Следва обаче да се посочи, че конкуренцията на актовете и субективната добросъвестност стоят на съвсем различни плоскости; и ако изобщо се говори за конкуренция извън случаите на конкуренция между вписани актове, то трябва да се постави въпросът именно за конкуренцията между ефекта на вписването на исковата молба и ефекта на придобивната давност. Посочването, че правилата за конкуренция на актове, което в крайна сметка означава конкуренция на права, водят до това изобщо да няма конкуренция, защото всъщност няма придобито второ конкуриращо право, означава смесване на две различни правни явления. Ясно е, че субективната добросъвестност не се влияе от вписването на някакъв акт, но понеже се явява „неудобна“ като отключваща оригинерния състав, ВКС я обявява за „ирелевантна“. Всъщност така по заобиколен начин се достига до презумпция за знание поради наличието на вписване. Такава презумпция обаче не е предвидена в случая. Затова е напълно основателна критиката на посоченото решение от К. Кунчев, че – напротив – има презумпция за добросъвестност (чл. 70, ал. 2 ЗС), а „вписването в имотния регистър при сега действащото законодателство може да създаде само едно косвено доказателство за знание, но не и достатъчно, за да се обори презумпцията“4.
Следва да се приеме, че след като законът не предвижда изрично презумпция за знание при вписването на исковата молба, това вписване само по себе си не влияе на добросъвестността.
Следва също така да се отбележи, че вписването никога не защитава ищеца срешу всички права, придобити от трети лица, след вписването. Всяко вписване има специфично действие; както посочих, ревандикацията няма оповестително – защитно действие и не препятства придобиването по кратката давност от добросъвестен владелец, придобил a non domino, освен чрез способността си да прекъсне и спре давността, когато това е приложимо. Но дори и когато исковата молба има оповестително – защитно действие (например искът по чл. 17, ал. 2 ЗЗД или по чл. 19, ал. 3 ЗЗД5), това действие не се разпростира спрямо всички и не прави правата на всякакви трети лица по принцип непротивопоставими на ищеца. „…трети лица в областта на вписванията – посочва в тази връзка акад. Л. Василев – са само ония лица, които извличат права на собственост или ограничени вещни права срещу същия праводател върху същия имот, но от други актове, различни от вписания“6.
2. Следващият обсъден случай засяга именно вписване, което има оповестително – защитно действие.
Във въззивното Решение № 896 от 23.07.2008 г. по в. гр. д. № 1622/2007 г. на Варненския окръжен съд е обсъдена ревандикационната претенция на приобретателите по силата на решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД срещу приобретателите по прехвърлителен договор, сключен със същия праводател, но след вписване на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. ВОС приема, че „ответниците са придобили собствеността върху имотите въз основа на сделки, сключени след вписване на исковата молба по гр. д. № 6318/1998 г. на ВРС и в хода на висящото производство съдът счита, че същите нямат качеството „добросъвестни владелци“, тъй като съобразно разпоредбата на чл. 114, б. „б“ ЗС вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД има оповестително – защитно действие по отношение на всички трети лица и същите се считат уведомени (удебеляването мое – Д. Н.), че по отношение на конкретния имот е налице правен спор, което изключва тяхната добросъвестност“.
С Решение № 638 от 07.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 73/2009 г., I г. о., ГК е потвърдено решението на въззивния съд, но ВКС изтъква различни мотиви, за да приеме, че ответниците не са придобили по давност. Според него, ответниците не са добросъвестни владелци, „защото отношенията между страните в разглеждания случай се уреждат от правилата относно конкуренцията между актове, изходящи от един и същи праводател върху един и същи имот. Без правно значение, с оглед на конкуренцията, е дали приобретателят по договора за покупко-продажба е знаел за съществуването на исковата молба, вписана преди неговия акт. Субективната добросъвестност или недобросъвестност е ирелевантна при конкуренцията между няколко вписани акта, защото не може да преодолее специалното оповестително – защитно действие на вписването като обективен критерий за разрешаването на конкуренцията между няколко акта върху един имот, изхождащи от един и същи праводател“. На пръв поглед разрешението на ВКС е близко до приетото в горното Решение № 448 от 30.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 100/2011 г., ГК, I г.о. Сходният краен извод обаче почива на различни предпоставки – тук исковата молба наистина има оповестително – защитно действие и правата на страните се уреждат от него. В първия разгледан случай ответниците придобиват от несобственик, срещу когото (по-късно) е предявен ревандикационен иск; във втория придобиват от собственик, срещу когото обаче е вписана искова молба, като вписването има защитно действие. За конкуренция между придобивни актове следователно става въпрос само във втория случай. Изобщо, вписването не разрешава конкуренцията между „няколко вписани акта досежно един имот“, както се изразява ВКС в първото обсъдено решение, а между няколко акта на придобиване от един и същи праводател (чл. 113 ЗС, чл. 114, б. „б“ от ЗС).
В резюме, по отношение на обсъдените две решения на ВКС може да се посочи следното. В нито един от двата случая вписването не прави владелеца на имота субективно недобросъвестен, защото няма презумпция за знание на вписването, а – напротив – за незнание (чл. 70, ал. 2 ЗС). Във втория случай ВКС е прав, когато се обляга не на знанието и съответно липсата на субективна добросъвестност, а на специалните правила за непротивопоставимост, които се прилагат по отношение на приобретателите по висящ иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. В първия ВКС не е прав, защото не се касае за такава непротивопоставимост на вписването, а презупмция за знание, както се посочи, не съществува.
3. Следва да бъде поставен най-важният въпрос: могат ли изобщо да придобият ответниците по давност в посочените два случая?
В първия са налице всички предпоставки за придобиване по кратката давност. Ответниците са добросъвестни владелци и ако срокът е изтекъл (няма данни за спиране и прекъсване, доколкото производството по вписания ревандикационен иск е прекратено, а уваженият иск е отрицателен установителен за нищожност). Ако срокът е изтекъл, кратката давност в полза на ответниците следва да се зачете. Отделен е въпросът, че вписването на исковата молба не се „заличава“ или „отменя“ с придобиването по давност, но в тази хипотеза не може да се противопостави на оригинерните собственици.
Във втория случай придобиването е от собственик, който обаче е изгубил правото си с влизане в сила на съдебното решение и това е непротивопоставимо на приобретателите. Деривативното придобиване се е оказало неуспешно поради ефекта на вписването на исковата молба и последващото уважително решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД (чл. 114, б. „б“ от ЗС) и се явява акт, годен да прехвърли права, който обаче не го е сторил. Хипотезата е много близка до т.н. относителна недействителност на правното основание: сделката е прехвърлила права в отношенията между страните, но е непротивопоставима на определено лице (ищецът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД). Към момента на придобиването делото е висящо и е неясно дали е придобито от собственик или не – дали, образно казано, настъпилото правоприемство „ще се затвърди“, ако искът бъде отхвърлен, или – напротив – ще се окаже неуспяло, ако бъде уважен. Следователно до постановяване на решението владението ще остане „скрито“ зад тази неяснота и няма да има качеството давностно7. Също така, неяснотата дали извършената сделка е годно основание за правоприемство (ако искът не бъде уважен) или годно основание за добросъвестно владение, защото не е породила правопремство (ако искът бъде уважен), ще се прекрати с влизане в сила на решението по чл. 19, ал.3 ЗЗД. От този момент, ако искът бъде уважен, основанието ще може да се счита годно за добросъвестено владение и следователно петгодишният срок ще се брои оттогава. Мислимо е също придобиване по дългата давност, но отново след след уважаване на иска с влязло в сила решение, защото, както посочих, владението преди това не е давностно, доколкото се основава на придобивната сделка, сключена с ответника.
4. Разрешението на ВКС по отношение на субективната недобросъвестност при вписана искова молба се пренася в практиката и по отношение на възбраните – така Решение № 12 от 03.04.2013 г. по гр. д. № 3800/2012 г. на РС – Добрич (влязло в сила) „…с аргумент от по-силното основание приложими и по отношение на публично оповестените възбрани“ – посочва Добричкият районен съд по отношение на посочените по-горе съдебни актове. Следва обаче да се отбележи, че разгледаният случай е различен. Ищецът е собственик по силата на постановление за възлагане в изпълнително производство, а ответниците са придобили имота от собственика (длъжника) след наложената възбрана. Усложението идва от обстоятелството, че възбраната е наложена през 2001 г., постановлението е издадено и влязло в сила през 2002 г. но не е вписано веднага; придобивният акт на ответниците е вписан през 2004 г., а постановлението е вписано много след този акт (през 2012 г.). Възбраната обаче не е била вдигана. Данните в решението сочат, че след 2004 г. изпълнителни действия не са били извършвани.
При това положение съдът посочва, че ответниците не са добросъвестни владелци по чл. 70, ал. 1 ЗС именно поради наличието на вписана възбрана, основавайки се на горепосочената практика. Всъщност, въпросът за добросъвестното владение и придобиване по давност тук изобщо не стои.
Възможни са две линии на разсъждение.
Първата е да се приеме, че възбраната действа докато не бъде заличена, което означава, че придобиването не може да се противопостави на взискателя поради наложената възбрана – чл. 347, б. „а“, чл. 284, ал. 2 ГПК (отм.). Наистина тук постановлението е влязло в сила преди нотариалния акт, но вписано след него: придобиването следователно не е a non domino, a важи общото правило за приоритет на приобретателя по първия вписан акт. Конкуренцията обаче не е само между постановлението и нотариалния акт: възбраната е вписана първа и никога не е била заличавана, следователно защитното й действие ще се разпростре по отношение на купувача на публичната продан до момента на вписване на постановлението8. Ако съдът приеме тези аргументи, следва да заключи, че деривативното придобиване от страна на правоприемниците на длъжника е непротивопоставимо на купувача по проданта и затова последният е собственик. Разпореждането от длъжника е по правило валидно, но относително недействително за взискателя9, което означава, че не може да послужи за годно правно основание за добросъвестно владение. По отношение на придобилите от длъжника по време на действието на възбраната е мислима дългата давност, която – както посочва д-р Ст. Ставру – може да тече от влизане в сила на постановлението за възлагане (разбира се, стига да е установено владение от тях), защото тогава собствеността се придобива от купувача по проданта10. (Тук следва да се отбележи, че окръжният съд, като втора инстанция, изрично посочва възможността за придобиване по дългата давност, като посочва за начало 20.12.2004 г. (датата на нотариалния акт на ответниците) и отбелязва, че десетгодишният срок не е изтекъл до завеждане на иска. Така, ако се следва тази линия на разсъждение, следва да се приеме, че защитното действие на възбраната не се е изгубило, правата на приобретателите от длъжника не могат да се противопоставят на правата на купувача по публичната продан, а ответниците не са станали собственици по давност, защото десетгодишният срок не е изтекъл.
Втората възможност е да се приеме, че възбраната няма никакво действие, въпреки че съдебният изпълнител не я е заличил. Ако наистина, както сочат данните, изнесени в решението, изпълнителни действия не са били искани след 2004 г., то две години по-късно изпълнителното производство е било прекратено на основание чл. 330, ал. 1, б. „д“) ГПК (отм.), сега чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК11. Оттук може да се твърди, че възбраната ще изгуби действието си, защото изпълнително производство вече не съществува (съгласно Тълкувателно решение № 47 от 01.04.1965 г. по гр. д. № 23/1965 г., ОСГК принудителното изпълнение се прекратява по силата на закона и от този момент отпадат наложените възбрани и описи и съответно се прекратява действието им независимо от това, дали са вдигнати или не).
Тогава актът на приобретателите от длъжника ще се окаже вписан пръв – преди постановлението, и техните права ще са придобити деривативно. Съдът обаче не счита, че въпросът за прекратяването на изпълнителния процес е важен: „по изпълнителното дело са извършвани изпълнителни действия най-малкото до 2004 г., като евентуалното последващо неизвършване на изпълнителни действия за период от 2 и повече години няма значение за изхода от настоящия правен спор“.
Ако може да се направи обобщение, съдът или следва да зачете действието на възбраната, което се изразява в относителна недействителност на действията на разпореждане на длъжника спрямо взискателя, респективно купувачите по проданта, или следва да приеме, че възбраната изобщо няма действие.
Вместо това, районният съд избира един среден вариант – позовава се на гласността, която дава вписването на възбраната.
В аргументите си районният съд стъпва именно върху посочените по-горе аргументи на ВКС, отнасящи се не до непротивопоставимоста, която законът специално предвижда като ефект на възбраната, а до „оповестително -защитното действие спрямо трети лица на вписването на искови молби и респективно тяхната добросъвестност, но с аргумент от противното основание приложими и при наличието на публично оповестени възбрани“.
Така възбраната се оказва в положение да отнеме субективната добросъвествност на приобретателите на длъжника, а не да направи разпореждането от длъжника непротивопоставимо.
Добричкият окръжен съд (Решение № 319 от 08.07.2013 г. на ОС – Добрич по в. гр. д. № 436/2013 г.), потвърждавайки това решение, отново обсъжда въпроса за добросъвестността. Той не е съгласен с „аналогията“, която РС прави с действието на исковите молби, предвидено в ЗС, и съответно счита посочената от първата инстанция практика за неприложима. Обаче отново поставя в центъра добросъвестността: приема, че презумпцията за добросъвестност е оборена, защото „поради публичността на регистрите по вписванията настоящите ответници при изповядване на н. а. № **** на нотариус № ***, са знаели, че купуват имот, върху който е наложена възбрана“ и още, че „приобретателите на възбранен имот са били в състояние да извършат проверка относно вписаната възбрана, като в този случай дори биха установили, че праводателите им са несобственици, което обстоятелство изключва тяхната добросъвестност…“. На практика това заключение не се различава по нищо от това, до което стига и районният съд.
Тук следва отново да се посочи, че вписването в Службата по вписване (Имотния регистър) не създава презумпция за знание и следователно не оборва презумпцията за добросъвестност. Всяко вписване на определен акт има свое самостоятелно действие и то следва да се зачита точно, съгласно закона.
Делян НЕДЕВ, хоноруван асистент в УНСС
____________
1 Впрочем и въззивният, и касационният съд приемат, че срокът на дългата давност не е изтекъл, но не представят ясни аргументи за това. Фактите са описани на базата както на касационното, така и на предходните две решения – Решение № 425 от 21.10.2010 г., по гр. д. № 477/2010 г. на ОС – Добрич и Решение № 43 от 15.03.2010 г. по гр. д. № 56/2009 г. на РС – Балчик. Ищцата е предявила и иск за нищожност на продажбата на чужда вещ, който обаче е отхвърлен.
2 По въпроса за разпростирането на СПН спрямо приобретателя на спорното право и изключенията по чл. 226, ал. 3 ГПК (съответстващ на чл. 121, ал. 3 ГПК (отм.), свързани именно с оповестително-защитното действие на иска (сред които не е ревандикацията) вж. Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес, второ изд. С., Сиела, 2007, с. 308, с. 345 и сл.
3 В предходно изречение ВКС говори за незнанието за исковата молба, но според мен тук се има предвид субективната добросъвестност изобщо, т.е., и за незнанието, че прехвърлителят не е собственик.
4 Кунчев, К., Закон за задълженията и договорите. Задължителна съдебна практика. Част II. С., Сиби, 2015, с. 26.
5 Вж Василев, Л., Българско вещно право. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 1994, с. 605-611.
6 Василев, Л., Българско вещно право. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 1994, с. 592.
7 Д-р Ст. Ставру обсъжда скритото зад титула (зад собствеността) владение, когато впоследствие титулът е отпаднал с обратна сила и е против възможността такова владение да се счита давностно. „Владението може да бъде „предната стража“ на собствеността, но не и обратното: собствеността не може да бъде „предна стража“ на владението“ – образно посочва авторът – Ст. Ставру, „Ограничаване и моделиране на вещнопридобивното действие на придобивната давност (давностно владение „срещу“ или „в полза)“, Във: Владението. Юридически фрагменти. С., Сиела, 2015, с. 248. Разглежданият случай е сходен, доколкото собствеността се придобива от лицата, договаряли и ответника, но прехвърлянето е непротивопоставимо на ищеца и след влизане в сила на решението всъщност той ще се окаже придобил.
8 „…вписването на влязото в сила постановление за възлагане води едновременно до консолидиране и отпадане на оповествително-защитното действие на възбраната.“ – Неков, Р., Сила на изпълнено нещо в контекста на правното действие на възбраната. Бележки по отговора на въпрос № 5 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., В: Предизвикай: Изпълнителния процес, сборник, съст. Ст. Ставру, В. Петров, С., Сиела, 2016, с. 57
9 Попова, В. в: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, Попова, В., Иванова, Р., Българско гражданско процесуално право, девето издание. С., Сиела, 2012, с. 1023.
10 Ставру, Ст., „Давностно владение (паралелно) „със самия себе си“ – владение въз основа на непротивопоставимо или относително недействително правно основание“, Във: Владението, Юридически фрагменти, С., Сиела, 2015, с. 264, 265.
11 Прекратяването настъпва по право според госпостващото мнение – Петров, В., „Някои дискусионни въпроси на прекъсването на погасителната давност“, – В: Съдийски вестник, 2012, № 3, с. 82, 83, вж. също Петров, В. Спорни въпроси на прекъсването на погасителната давност, – В: Норма, 2014, № 4, с. 5-28. Това се възприема и в мотивите към т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 2013 г. от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
