Търсене
Close this search box.

Още едно виждане за Решение № 7 от 2012 г. на Конституционния съд по измененията в Кодекса на труда от януари 2012 г.

В предходния брой на дайджеста представихме основните аспекти от съдържанието на Решение № 7 от 19.06.2012 г. на Конституционния съд на Република България, с което бяха обявени за противоконституционни част от разпоредбите в Кодекса на труда, обнародвани в „Държавен вестник“, бр. 7 от тази година.
Поради значимостта на решението и продиктуваните от него въпроси, в този брой публикуваме коментар по темата, подготвен от проф. д.ю.н. Васил Мръчков.

1. Някои от разпоредбите на Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда от януари 2012 г. (обн. ДВ, бр. 7 от 24.01.2012 г. ), на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 и 4 от Конституцията на Република България (Конституцията) бяха оспорени от група народни представители в 41-ото Народно събрание пред Конституционния съд (КС).
Оспорените текстове бяха: чл. 34 КТ – относно критериите за представителност на синдикалните организации; по чл. 35 КТ- относно критериите за представителност на работодателските организации и чл. 414а КТ – за административнонаказателната отговорност на работника или служителя, който е постъпил на работа, без да е сключен с него писмен трудов договор.
2. По искането КС се произнесе с Решение № 7 от 19.06.2012 г. по к.д. № 2 от 2012 г. Решението беше обнародвано в „Държавен вестник“, бр. 49 от 29.06.2012 г. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 2 от Конституцията то влезе в сила на 03.07.2012 г. Постановеното решение има важно значение по въпросите на свободата на сдружаване на работниците и служителите и на работодателите и на представителността на техните организации по чл. 34 и 35 КТ, както и за административното наказване на работниците и служителите за постъпването им на работа,без да са сключили писмен трудов договор с работодателя преди постъпването им на работа.
3. С промените в чл. 34 КТ беше увеличено изискването за минимален брой членове на синдикалната организация от 50 на 75 хиляди членове за признаването й за представителна. Изменено беше и изискването за наситеност на икономическите дейности със синдикални организации и синдикални членове и наличието на организации в повече от една четвърт от дейностите,определена с код до втори знак от Класификацията за икономическите дейности (КИД-2008 г.) с членове в тези организации най-малко 5 на сто от заетите лица във всяка икономическа дейност или наличието на най-малко на 50 организации и не по-малко от 5 членове във всяка икономическа дейност. Предвидено беше също така тези организации да имат местни органи в повече от една четвърт от общините в страната, т.е. най-малко в 62 общини от всички 264 общини в страната и национален ръководен орган и да са придобили качеството на юридическо лице най-малко 3 години преди подаването на искането за признаването на синдикалната организация за представителна.
4. Направените изменения в чл. 34 КТ са разнопосочни. Някои от тях повишават съществуващите досега изисквания: увеличаване на броя на синдикалните членове от 50 на 75 хиляди, увеличаване от 2 на 3 години придобитото качество на юридическо лице на синдикалната организация. Другите изисквания са по-либерални от съществуващите досега – намаляването от повече от половината на повече от една четвърт на броя на общините, в които синдикалната организация има местни органи (от 133 на 62 общини от всички 264 общини в страната), и т.н.
5. От направените изменения в чл. 34 КТ най-голямо значение има увеличаването на изискването за минимален брой членове на синдикалната организация от 50 на 75 хиляди членове. То е толкова по-впечатляващо, като се има предвид намаляващият брой на заетите работници и служители в страната от 3 милиона и 200 хиляди през 2008 г. на 2 милиона и 800 хиляди през 2012 г. и изобщо „свиването“ на икономическата дейност поради продължаващата икономическа криза в страната от 2009 г. насам, както и растящата безработица. Тези нови факти от икономическата действителност намаляват обективно „естествената среда“, от която идват работниците и служителите – членове на синдикалните организации. Те засилват неблагоприятната тенденция на намаляване на броя на синдикалните членове в редица европейски държави, която не подминава и нашата страна.
6. Въпреки тези съображения, Конституционният съд не уважи искането за обявяване противоконституционността на чл. 34, т. 1 КТ и неговото съответствие с международните договори, по които България е страна. В подкрепа на възприетото становище КС изтъква в мотивите на решението си, че с извършените промени не се накърнява конституционното право на сдружаване, нито автономността на синдикалните организации и имат само количествен, а не и съдържателен характер, тъй като с тези изменения не се създават ограничения в учредяването на синдикални организации и не се предвижда намеса на държавата в създаването на тези организации, което би противоречало на чл. 49, ал. 1 от Конституцията. Увеличаването на броя на синдикалните членове се обосновава с необходимостта от участие на национално представителни организации в социалния диалог, който включва не само участието в Националния съвет за тристранно сътрудничество, но и в колективното преговаряне, различните форми на обмен на информация и консултиране в предприятията,както и механизмите за съвместно приемане на решения от общ интерес.
7. Тези съображения изразяват подценяване на представителността на синдикалните организации. Те не отчитат обстоятелството,че представителността на синдикалните организации е част от свободата на сдружаване. Тя дава по-големи права и възможности за осъществяване на функцията на синдикалните организации да изразяват и защитават интересите на работниците на национално равнище, да влияят при вземане на решения по основни въпроси на трудовите и осигурителните отношения и въпросите на жизненото равнище. Тя мотивира синдикалното сдружаване на работниците и издига неговия обществен престиж. Поддържа плурализма на синдикалните организации. Ето защо, прекомерното увеличаване на критериите за представителност, израз на което е и новото изискване за минимален членски състав от 75 хиляди членове на представителните синдикалните организации, се отразява на свободата на сдружаване на работниците и на дейността на техните организации.
8. Промените в критериите за представителност на работодателските организации по чл. 35 КТ бяха още по-драстични. Те бяха увеличени по брой – от 4 на 5, а в някои от тях бяха извършени и съществени промени в съдържанието им. Това се отнася преди всичко за критериите по чл. 35, ал. 1, т. 1 и 5 КТ.
9. Член 35, ал. 1, т. 1 КТ с редакцията от януари 2012 г. въведе като изискване за представителност работодателската организация „да обединява браншови и отраслови структури и предприятия, в които са наети не по-малко от 100 хиляди осигурени по трудов договор лица“. Изискване с такова съдържание не съществуваше в предходната законова уредба на критериите за представителност на работодателските организации.
Тази разпоредба беше обявена за противоконституционна. Според мен, с основание.
10. Противоконституционността на тази разпоредба се състои преди всичко в нарушението на чл. 49, ал. 2 от Конституцията. Съгласно тази разпоредба „Работодателите имат право да се сдружават за защита на своите стопански интереси.“ Работодателските организации, в създаването и дейността на които се изразява конституционната свобода на работодателско сдружаване, е преди всичко обединяване на усилията на работодателите – физически и юридически лица, в защита на интересите на своите членове – работодатели. За работодателите работодателската организация е това, което е синдикалната организация за работниците и служителите. Систематически разпоредбата на чл. 49, ал. 2 от Конституцията се намира в главата за основните права на гражданите, в един и същи член на Конституцията, заедно със свободата на синдикално сдружаване на работниците и служителите, което изразява тяхната обща същност и предназначение за защита на интересите на техните членове – съответно на работниците и служителите и на работодателите. А чл. 35, ал. 1, т. 1 КТ превръща работодателската организация в сдружение от неясни и неопределени по съдържание „отраслови структури“, с което се отклонява от целта и съдържанието, което Конституцията влага в тях. Работодателите по чл. 49, ал. 2 Конституцията са лицата – страни по трудовите правоотношения, така, както те са определени в § 1, т. 1 от ДР на КТ, а не „отраслови структури“, чието съдържание впрочем така и остава неясно и не е определено в Кодекса на труда.
11. Критерий за представителност на работодателските организации може и трябва да бъдат нейните членове, респективно техният брой, а не броят на наетите от работодателите работници и „осигурени лица“, чието точно словесно обозначение според Кодекса на труда е „работници и служители“. Критерият за брой на работниците и служителите“ е подходящ за синдикалните организации, а не за правното качество на работодателя. Той е работодател както когато наема 5, така и 50 или 500 и т.н. работници и служители. Броят на наетите работници и служители от работодателя може да има значение с оглед на други цели, но не и с оглед на неговата правна природа на работодател. От друга страна, работодателската организация е организация за защита на общите интереси – на нейните членове работодатели. Това са техните работодателски интереси за подобряване на организацията на труда и управлението на дейността, на нейната ефективност и доходност, на създаване на нормални условия за работа на наетите работници и служители, за тяхното данъчно облагане, за тяхната инвестиционна дейност и т.н.
12. Въведеният критерий най-малко „100 хиляди осигурени лица“ насочва работодателското сдружаване към „едрите“, „големите“ работодатели и пренебрегва работодателите в малките и средни предприятия, които са гръбнакът на българската икономика и осигуряват заетост на 98 на сто от наетите на работа лица по трудово правоотношение. Тази насоченост на работодателското сдружаване в чл. 35, ал. 1, т. 1 КТ, както отбелязва Конституционният съд в мотивите на своето решение, води до елиминиране на участници в социалния диалог на национално равнище и до неравно третиране на социалните партньори както в сравнение със синдикалните организации, така и вътре в работодателските организации с оглед наличието на сертификация в самия бизнес и специфичните интереси на отделните социални групи в него“. И Конституционният съд продължава: това „деформира пазарната среда поради риска от монополизъм и нелоялна конкуренция“, което на свой ред „нарушава чл. 19, ал. 2 от Конституцията за създаване на еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизъм, нелоялната конкуренция…“ (из мотивите на решението), което обуславя противоконституционността на чл. 35, ал. 1, т. 1 КТ (ред. януари 2012 г.).
13. В критериите за представителност в чл. 35, ал. 1, т. 5 КТ беше въведен и още един съвършено нов критерий – работодателската организация – „ да не извършва дейности, изрично възложени само на нея със закон или нормативен акт“.
Този критерий също така беше оспорен пред Конституционния съд. И Конституционният съд с основание, обяви и него за противоконституционен.
Оставям на страна очевидната юридическа неточност на чл. 35, ал. 1, т. 5 КТ в частта му „със закон или нормативен акт“, сякаш законът не е нормативен акт. Тя се дължи вероятно на бързината, с която сегашното законодателство се сътворява и не обръща внимание на юридическата точност на своите разпоредби. Тя е преодолима по тълкувателен път трябва да се схваща в смисъл на „закон или друг нормативен акт“.
Но са налице и други по-важни съображения за противоконституионност, които не могат да бъдат преодолени по тълкувателен път. 
14. Законът може да възлага на организации с нестопанска цел, каквито са и работодателските организации, когато прецени това за целесъобразно изпълнението на държавни дейности. От свободната и доброволна преценка на работодателската организация зависи дали ще приеме тяхното осъществяване. И щом работодателската организация е приела да ги изпълнява,няма конституционна пречка за осъществяването на тези дейности. Ето защо, забраната, която въвежда чл. 35, ал. 1,т. 5 КТ, противоречи на конституционната свобода на сдружаване, прогласена в чл. 12, ал. 1, чл. 44, ал. 1 и чл. 49, ал. 2 от Конституцията както и на принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията. Още по-тежко е това противоречие, когато става въпрос за генерална забрана, каквато е редакцията на чл. 35, ал. 1, т. 5 КТ (ред. януари 2012 г.), която се отнася до работодателски организации, на които се отнемат възложени им държавни функции,възложени със закон, за изпълнението на които работодателските организации са се съгласили и са приели да ги изпълняват. Конституционният съд определя това като „флагрантно нарушение на принципа на правовата държава“ по чл. 4, ал. 1 от Конституцията, защото въведената забрана има не само действие за в бъдеще, но с нея се отнемат и с обратна сила придобити права“ (из мотивите на решението).
15. Разпоредбите на чл. 35, ал. 1 и 5 КТ (ред. януари 2012 г.) нарушава още един принцип, който се извлича от международните договори, по които България е страна (чл. 2 и 3 от Конвенция № 87 на МОТ), които въвеждат равноправно третиране на организациите на работниците и на работодателите като социални партньори. Този принцип изисква въвеждането и във вътрешното законодателство на еднакви изисквания за свободата на сдружаване и симетрични критерии за тяхната представителност. „Симетрични критерии“ тук означава еднакъв брой с еднакво предназначение и сходно съдържание критерии за представителност и критерии, които отговарят на специфичните цели за защита на интересите на техните членове. Върху това изискване неколкократно настоява и Решение № 7 от 19.06.2012 г. на КС. В мотивите на решението си Конституционният съд се позовава на този принцип и установява съществено различие по брой (4 критерия за представителността на синдикалните организации по чл. 34 КТ и 5 критерия за представителността на работодателските организации по чл. 35, ал. 1 КТ – вж. по-горе т. 5-14) намира в това още едно основание за признаване на чл. 35, ал. 1, т. 1 и 5 КТ за несъответстващи на международните договори, по които България е страна.
16. Последиците от обявените за противоконституционни и несъответстващи на международните договори, по които България е страна, чл. 35, ал. 1, т. 1 и 5 КТ са съществени.
Общата правна последица и за двете обявени за противоконституционни разпоредби е, че те престават да се прилагат от влизането в сила на решението на Конституционния съд – 3 дни след влизането на решението в сила, т.е. от 03.07.2012 г. (вж. по-горе т. 2). Тази последица е изрично предвидена в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията.
Що се отнася до чл. 35, ал. 1, т. 5 КТ, възниква още една особено важна последица. Тъй като с текста на тази законова разпоредба се изменя чл. 35, ал. 1, т. 1 КТ, в редакцията й от юли 2010 г. (ДВ, бр. 58 от 2010 г.), съгласно Решение № 22 от 31.10.1995 г. по к. д. № 25 от 1995 г. (обн. ДВ, бр. 105 от 1995 г.) с влизането в сила на решението, с което се обявява за противоконституционна съответната законова разпоредба, се възстановява действието на редакцията на текста преди изменението или отмяната му от влизането в сила на решението на КС. Това разрешение следва да се приложи и тук за чл. 35, ал. 1, т. 1 КТ. Това означава: вместо обявената за противоконституционна разпоредба на чл. 35, ал. 1, т. 1 КТ, в редакцията й от януари 2012 г., считано от 03.07.2012 г. се прилага чл. 35, ал. 1, т. 1 КТ от юли 2010 г. (обн. ДВ, бр. 58 от 2010 г.). Тази разпоредба предвижда като критерий за признаване на представителност на работодателската организация наличието на: а) най-малко 750 членове-работодатели,всеки от които има най-малко по 10 работници и служители, наети по трудов договор (трудово правоотношение), и общо не по-малко от 15 хиляди работници или служители във всички членове на работодателската организация, или б) 30 хиляди работници и служители при работодателите – членове на организацията, независимо от различието в броя на работниците и служителите при отделните работодатели-членове на работодателската организация. Възстановяването на действието на предходната разпоредба на чл. 35, ал. 1, т. 1 КТ е и изрично предвидено в мотивите на Решение № 7 от 19.06.2012 г. на Конституционния съд.
Що се отнася до обявената за противоконституционна разпоредба на чл. 35, ал. 1, т. 5 КТ, тъй като тя беше създадена като изцяло нова разпоредба през януари 2012 г. и няма „своя“ предходна разпоредба, с обявяването й за противоконституционна тя преустановява своето действие от деня на влизането в сила на съответното решение на Конституционния съд, т.е. от 03.07.2012 г. За тази обявена за противоконституционна разпоредба се изчерпват всички правни последици от действието на решение на КС.
17. Със ЗИД на КТ от януари 2012 г. беше създаден нов чл. 414а КТ, който предвиди административнонаказателна отговорност – глоба за работник или служител, който постъпи на работа, без с него да е сключен трудов договор в писмена форма. Предвидената глоба беше в трикратния размер на личните осигурителни вноски за задължителното държавно обществено осигуряване и за здравното осигуряване върху минималния осигурителен доход за изпълняваната работа от съответната икономическа дейност или професия, събраните суми от която се превеждат във фондовете на ДОО и НЗОК по ред, определен в наредба, издадена от министъра на труда и социалната политика и министъра на финансите. Това е една от най-ретроградните стъпки в българското трудово законодателство през последните години, в целия период на неговото развитие след края на Втората световна война, която никой парламент преди това не беше си позволявал. Тази разпоредба беше оспорена от група народни представители пред Конституционния съд и конституционната юрисдикция я обяви за противоконституционна с Решение № 7 от 19.06.2012 г.
18. Тази разпоредба противоречи преди всичко на чл. 16 Конституцията, съгласно който трудът се гарантира и защитава от закона. Впрочем Конституцията определя ролята и предназначението на закона в трудовите отношения – за гарантиране и защита на труда. А гарантирането и защитата на труда по смисъла на чл. 16 от Конституцията, е гарантиране и защита на хората, които го полагат. Новият чл. 414а КТ на практика наказва работниците и служителите, които полагат труд.
И за какво ги наказва? Наказва ги за това, че са постъпили на работа, без да са сключили преди това трудов договор в писмена форма.
Оттук нататък започва друга серия от въпроси. Постъпването на работа без сключен преди това трудов договор в писмена форма е безспорно нарушение на действащото трудово законодателство. Но когато става въпрос за правонарушение и отговорност, въпросите, които се поставят, са: какво точно е правонарушението и кой го е извършил. Правонарушението е не едно, а няколко и те са извършени от работодателя. Те се състоят в неизпълнение на редица възложени му от закона задължения: да не допуска работника или служителя на работа, преди да е сключен подписан от страните писмен трудов договор (чл. 61, ал. 1 КТ), да сключи писмен трудов договор (чл. 62, ал. 1 КТ), да изпрати писмено уведомление до ТД на НАП в 3-дневен срок от сключването на трудовия договор (чл. 62, ал. 3 КТ), да връчи на работника или служителя екземпляр от сключения трудов договор, подписан от страните и заверено от ТД на НАП копие от уведомлението (чл. 63, ал. 1 КТ) и т.н.
Следователно приемането на работника или служителя на работа, без да е сключен писмен трудов договор с работника или служителя, е извършено в резултат на поредица от неизпълнени задължения на работодателя (из мотивите на Решение № 7 от 19.06.2012 г. на КС). Заслужава изрично да се подчертае, както изтъква и Конституционният съд в мотивите на своето решение по този въпрос, че отгоре на всичко от неизпълнението на тези задължения работодателят печели: той не плаща осигурителни вноски в общественото и здравно осигуряване за приетия на работа работник или служител без сключен писмен трудов договор, не му плаща обезщетения по трудовото правоотношение, не му осигурява платен годишен отпуск, социално-битово и културно обслужване, разполага с пълна свобода да го освободи от работа, без да спазва правилата, установени в Кодекса на труда за прекратяване на трудовия договор (чл. 325, 328 и 330 КТ) и др. Следователно неспазването на посочените задължения на работодателя, установени в Кодекса на труда не са невинни пропуски, а умишлено поведение на някои недобросъвестни работодатели, от което те извличат изгоди за сметка на несигурността на работника или служителя.
19. А работникът или служителят е заставен да приеме каквато и да е работа при дилемата, пред която го поставя работодателят: работа, без сключен писмен трудов договор, или никаква работа. Останал без работа, за да издържа себе си и членовете на семейството си и пред алтернативата да продължи да бъде без работа и без средства за издръжка, той приема работа и без сключен писмен трудов договор. При тази обстановка трудно може да се приеме наличието на негово виновно поведение. А тази обстановка е наложена от действието на чл. 48, ал. 1 от Конституцията. Тази конституционна разпоредба в двете й части съдържа две различни конституционни повели. Първата от тях създава правото на труд на работника или служителя като гражданин (чл. 48, ал. 1, изр. 1 от Конституцията), което търсещият работа не може да упражни, поради което приема постъпването на работа и без сключен писмен трудов договор. Втората повеля е адресирана към държавата: да създава условия за осъществяване на правото на труд. При днешните условия на растяща безработица държавата не е изпълнила своето конституционно задължение по чл. 48, ал. 1,
изр. 2 от Конституцията. И вместо да отчете тези обстоятелства и да полага възложените й от Конституцията усилия, държавата чрез законодателната власт е намерила най-лекото разрешение, като прехвърля последиците от неизпълненото си задължение върху работника или служителя, който бил постъпил на работа, без да е сключен преди това писмен трудов договор, защото работодателят не е пожелал да сключи писмен трудов договор със създаването на чл. 414а КТ. Конституционният съд вижда в това законодателно решение ново основание за противоконституционност на чл. 414а КТ. Впрочем работникът или служителят несправедливо и противоконституционно се оказва наказан на „двойно основание“: заради неизпълнените задължения на работодателя (вж. по-горе т. 18) и втори път – заради неизпълнените задължения на държавата по чл. 48, ал. 1, изр. 2 от Конституцията (вж. по-горе). И в двата случая наказването е противно и на повелята на чл. 16 от Конституцията.
20. Особените мнения по Решение № 7 от 19.06.2012 г. на КС навеждат две групи от доводи, поради които четирима конституционни съдии не приемат решенето на мнозинството по чл. 414а КТ.
Първата от тях включва съображения, че тезата за наемните работници като „слабата“ страна в трудовото правоотношение, е „идеологически обременена“ и „израз на популизъм“. Тези доводи нямат конституционно значение. Те не се позовават на Конституцията, а на политическата и законодателната целесъобразност, от която изглежда се е ръководело и парламентарното мнозинство, когато е приемало чл. 414а КТ. Но мястото за воденето на тези спорове е законодателният процес и Народното събрание, а не аналите на Конституционния съд.
Втората група включва два довода. Единият от тях подкрепя чл. 414а, ал. 1 с аргументи, извлечени от негова ал. 2, съгласно която събраните парични суми от наложените глоби на работниците и служителите се превеждат във фондовете на общественото осигуряване и в бюджета на НЗОК за финансово укрепване на осигурителните фондове. Това е въпрос на данъчна и финансова политика на държавата и той няма конституционноправно съдържание, поради което е ирелевантен за него. А и това изобщо не е предмет на спора. Предмет на спора е дали изобщо е конституционно въздигането на поведението на работника или служителя в административно нарушение и неговото наказване, а не как да бъдат използвани събраните глоби.

Другият довод е, предвидената санкция за неизпълнение на задължения на работника или служителя, произтичащи от трудовото правоотношение, като например за неспазване на правилата за здравословни и безопасни условия на труд. Вероятно се има предвид чл. 413, ал. 1 КТ, който предвижда, че „който наруши правилата за здравословни и безопасни условия на труд се наказва с глоба… от 100 до 500 лв.“.
Това сравнение с алюзията за чл. 413, ал. 1 КТ, която съдържа, няма самт по себе си доказателствена стойност съгласно едно основно правило във формалната логика, формулирано пред четири века от Рене Декарт (1596-1650 г.), съгласно което „Сравнението не е доказателство“. Освен това, в конкретния случай, то не и вярно.
Хипотезите на чл. 413, ал. 1 и чл. 414а КТ са съществено различни. Разбира се, те могат да бъдат съпоставяни, но от разрешението в чл. 413, ал. 1 КТ не може да се извлича довод в подкрепа на чл. 414а КТ, поради съществените различия между тях.
Член 413, ал. 1 КТ съществува от десетилетия в Кодекса на труда. С него се въздига в административно нарушение неспазването на правилата за здравословни и безопасни условия на труд, което може да доведе до смърт или неработоспособност на самия работник или служител, защото опазването на неговия живот, здраве и работоспособност е не само негово висше лично благо, но и висша ценност за обществото, поради което нарушаването на тези правила, които водят до тяхното засягане, е административно нарушение. Нещо повече – нарушаването на тези правила от отделен работник или служител може да причини смърт или неработоспособност на неговите колеги и на неограничен кръг трети лица. Достатъчно е да посочим само нарушенията на правилата за движение по пътищата и при пътуванията с различни транспортни средства (моторни превозни средства, кораби, самолети и др.), замърсяването на околната среда с вредни вещества във въздуха, почвата и водите, работата в електроцентралите, атомната централа и други подобни, за да си дадем сметка, че нарушаването на тези правила създава реална опасност за живота и здравето на широк кръг от лица. Именно поради това, нарушението на тези правила с основание е въздигнато в административно нарушение в чл. 413, ал. 1 КТ и за него е предвидено административно наказание – глоба. Такава обстановка изобщо не съществува при нарушението по чл. 414а КТ. При него става въпрос за неизпълнение на реда за постъпването на работа по трудово правоотношение и то при предхождащи го тежки нарушения от работодателя и държавата. Ето защо, всяко позоваване на чл. 413, ал. 1 КТ, за да се „обоснове“ или „оправдае“ чл. 414а КТ, е неуместно. И Конституционният съд в мотивите на решението си изрично отклонява подобни доводи.

Решение № 7 от 19.06.2012 г. на Конституционния съд на Република България е израз на конституционната защита на трудовите права на гражданите. С него конституционната юрисдикция утвърждава конституционната повеля за защита и гарантиране на труда, и на конституционното право на труд на работниците и служителите като граждани по чл. 16 и чл. 48, ал. 1 от Конституцията.

Проф. д.ю.н. Васил МРЪЧКОВ

Месечни списания

месечно списание Труд и право - 2024 г.
списание Счетоводство данъци и право
месечно списание Собственост и право
месечно списание Търговско и облигационно право

Компютърни продукти

Компютърен продукт ЕПИ Труд и социално осигуряване
компютърен продукт ЕПИ Счетоводство и данъци
Компютърен продукт ЕПИ Собственост
Компютърен продукт ЕПИ Търговско и облигационно право

Избрани публикации

0
    Кошница
    Изпразнете кошницатаОбратно към магазина