Меню

Определяне на договорни клаузи от съда – чл. 300 от Търговския закон

Дайджест "Търговско и облигационно право", 2022 г., кн. 10

1. В чл. 300 от Търговския закон (ТЗ) е предвидено, че когато страните по договора уговорят при настъпване на определени обстоятелства да го допълнят, но не могат да постигнат съгласие, всяка от тях може да поиска от съда да направи това. При постановяване на решението съдът се съобразява с целта на договора, с останалото му съдържание и с търговския обичай.

Разпоредбата на ТЗ в момента има голямо практическо значение, защото икономическата обстановка не е стабилна и непрекъснато се променя в отрицателна насока. Договори с продължително изпълнение, сключени в определена стопанска конюнктура, впоследствие могат да бъдат изправени пред нови неблагоприятни за страните по договора или за едната от тях обстоятелства. Новите условия могат да бъдат неблагоприятни за едната страна и тя да има интерес от промяна на или допълнение на отделни клаузи. Другата страна обаче би могла да се направи на индеферентна, на незаинтересована от подобна промяна, защото не е засегната от нея или дори защото тя й носи дивиденти. Тогава на помощ идва законът – чл. 300 ТЗ дава възможност страните да защитят интересите си, като сезират съда с искане да извърши приспособяване на договора към променените обстоятелства. Затова е важно да се открият въпросите, свързани с последващо определяне на договорни клаузи от съда, и да се намери техният адекватен отговор. В настоящата статия въпросите са извлечени от практиката на съда и предимно на Върховния касационен съд.

Първият въпрос, който се поставя, е каква дейност извършва съдът в хипотезата на чл. 300 ТЗ. Очевидно е, че е налице някакъв спор, защото страните по договора не могат да постигнат съгласие, за да реализират целта си. Но те не спорят за съществуване или несъществуване на право, нито законодателят има предвид спор относно факти, а спорът е свързан със съдържанието на допълнението на договора, обусловено от настъпилите нови обстоятелства или от променените условия, при които първоначално е бил сключен договорът. Страните имат интерес договорът да се допълни. Но те не могат да реализират допълнението по взаимно съгласие. Липсва консенсът, който е нужен за новото съдържание на договора или на част от него. Законът им дава право да заменят взаимното съгласие с решението на съда. Всяка от тях може да сезира съда и да иска съдействие от него, като в случая това съдействие се изразява в заместване на липсващата взаимна воля с волята на съда.

Поначало съдът не само правораздава. Той може да извършва и други дейности, които са му възложени със закона. Съдът може да действа и като спорна съдебна администрация на граждански правоотношения, известна още и с наименованието „административна дейност в съдебна форма“[1]. В тези случаи той оказва съдействие на правните субекти при упражняване на техните лични и имуществени права.

Специално в търговското право законът допуска намесата на съда в определяне на съдържанието на договора. Съдът има право да определя отделни уговорки в договора, ако страните са предвидили тези уговорки да се определят от трето лице, но третото лице не ги определи или не ги определи в съответствие с чл. 299, ал. 1 ТЗ. Тогава всяка от страните може да иска от съда да ги определи – чл. 299, ал. 2 ТЗ. Съдът оказва съдействие и съгласно чл. 300 ТЗ, ако страните директно са предвидили в договора уговорката при променени обстоятелства да се определи от съда, без да се налага да се преминава през волята на трето лице. Без да решава правен спор, съдът е изправен и в хипотезите на чл. 299, ал. 2 и чл. 300 ТЗ пред разминаване на волеизявленията на страните, пред дисенс, пред спор относно съдържанието на допълнението на договора, наложило се от променените обстоятелства. Съдебната дейност няма правораздавателен характер.

Следователно, първо, съдът може да извършва дейност, която не е правораздавателна, не е свързана с решаването на правен спор.

Второ, неправораздавателната дейност не е основна, а е допълнителна, доколкото съдейства на съда да изпълни своята главна задача.

Трето, неправораздаването се означава с термина „спорна съдебна администрация“.

Четвърто, законът не е предвидил специални процесуални правила, по които тази дейност се осъществява, поради което се прилага общият исков ред, ред, по който се разглеждат и решават правни спорове[2]. Това налага актовете на съда при спорна съдебна администрация да са мотивирани[3]. Възможността, която законодателят признава на всяка от страните да иска от съда да определи уговорките, при непостигане на съгласие от страните, придава на договора една по-голяма тежест, обусловена от авторитета на съдебния орган. Няма как и двете страни да не приемат решението на съда какво съдържание да има допълнителната уговорка, защото съдебното решение е еманация на безпристрастност и законосъобразност. Освен това при спорната съдебна администрация се прилага общият исков ред, което гарантира спазването на процесуалните права от двете страни. Те разполагат с пълния арсенал на способите за защита на интересите и правата си в един съдебен процес[4].

Спорната администрация е допустима в изрично уредени в материалния закон случаи. Възможностите, при които страните могат да сезират съда да се намеси в отношенията им, са специално предвидени в материалноправни норми в различни области на гражданското право, което е съобразено със специфичната роля на съда – да определи правното положение между страните, т. е. материалните права и задължения между тях и как да се развива съответното отношение. Такива възможности са закрепени в нормите на чл. 32, ал. 2 от Закона за собствеността (ЗС), чл. 59 от Семейния кодекс (СК); чл. 127 СК, чл. 123, ал. 2 СК, чл. 127а СК, чл. 124 СК, чл. 299, ал. 2 ТЗ, чл. 300 ТЗ, чл. 307 ТЗ. Доколкото законът регламентира в кои случаи съдът, след надлежно сезиране, има право да внесе съответната промяна в развитието на гражданското правоотношение, а по отношение изпълнението на правата и задълженията по конкретния договор не е предвидена законова възможност за намеса на съда, то заявената претенция е недопустима. ВКС отбелязва при решаването на определен спор, в който задължението за предаване на документи и предприемане на действия по извършване на СМР са в автономията на волята на наемодателя, собственик на имота, и при липса на изрично уреждане в закона на правната възможност на насрещната страна да поиска намеса на съда в правоотношението, заявеното искане е недопустимо. Следователно образуваното въз основа на това искане съдебно производство е недопустимо и подлежи на прекратяване.

Затова производството пред Варненския районен съд правилно е прекратено.[5]

 

2. Вторият въпрос засяга възможността клаузите на договора да се определят от трети субект, а не по взаимно съгласие на страните по договора. Възможност за определяне съдържанието на уговорки между страните, от трети за правоотношението правен субект, законодателството ни допуска. Този трети субект най-често е съдът в хипотезите на чл. 299 ТЗ, чл. 300 ТЗ и чл. 307 ТЗ, макар различни по съдържание обстоятелства да обуславят намесата. Клаузите могат да се определят от трето лице или от съда.

Правомощията на съда, отнасящи се до договорните права и свободи, се свеждат до, първо, произтичащата от правилото на чл. 20 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) обща компетентност на съда да отговори на всеки отнесен пред него спор, основан на различието в тълкуването на договорите от спорещите по него страни; второ, до приобщаване към правилото на чл. 20 ЗЗД към правилото, уредено в чл. 299 ТЗ, отнасящо се до определянето на уговорки от даден договор от трето лице; трето, специалното правило на чл. 300 ТЗ, предоставящо в правомощие на съда въз основа на волята на страните по един договор да допълни договора в хипотезата на невъзможност от постигане на съгласие между страните сами да направят това[6].

Основната линия, към която съдът се придържа, когато се намесва в приспособяване на договора към променените обстоятелства и определя част от съдържанието на договора, е законът изрично да предвижда тази възможност. Претенции, с които се иска от съда с акта си да замести волята на страните по едно договорно правоотношение и да измени неговото първоначално съдържание, са допустими от закона само и единствено в изрично предвидените законови хипотези – чл. 299 ТЗ, чл. 300 ТЗ, чл. 307 ТЗ и др., и ако съдът установи, че те не са идентични с процесната, отказва да действа като спорна съдебна администрация[7].

3. Третият въпрос касае приложното поле на спорната съдебна администрация по чл. 300 ТЗ. За да се овласти съдът да създаде липсващата договорна клауза, е наложително самите страни в първоначалната редакция на договора да са уговорили, че ще допълнят договора, ако има промяна на първоначалните условия. Затова ВКС отказва да приложи чл. 300 ТЗ, когато в договора за банков кредит, сключен между страните по спора, се съдържа клауза, според която, при промяна на пазарните условия или други обстоятелства, банката може едностранно да променя лихвения процент от датата, посочена в уведомлението на кредитодателя до кредитополучателя. Ако е налице такава клауза, е неприложима възможността по чл. 300 ТЗ за допълване на договора от съда. Както посочва ВКС, икономически по-силният субект си е запазил правото при промяна на пазарните условия да действа едностранно. Това е съществената разлика между правото на съда да приспособява договора към променените обстоятелства от уговорено по взаимно съгласие право на едната страна едностранно да промени или допълни договора, хипотеза, уредена изрично в чл. 299 ТЗ[8].

Фактическият състав, при който възниква правото да се сезира съдът да допълни договора, се състои от следните елементи:

Първо, трябва да е сключен валиден и все още действащ договор между страните по съдебния спор. Ако договорът е нищожен или е бил унищожен, чл. 300 ТЗ е неприложим.

Второ, договорът следва да съдържа изрична клауза, че ако в бъдеще настъпят определени обстоятелства, страните трябва да го допълнят.

Трето, предвидените в договора нови обстоятелства трябва да са настъпили действително.

Четвърто, страните не могат да постигнат съгласие да променят или да допълнят договора.

При наличието на посочените 4 предпоставки възниква правото на всяка от страните да предяви пред съда иск за допълване на договора. Това е искане, адресирано до съда, същият да приспособи договора към изменените обстоятелства.

4. Четвъртият въпрос е свързан със съвместното съществуване на уговорка за допълване на договора от съда с арбитражна клауза. Всъщност това е въпросът дали може да се уговори с арбитражна клауза допълнението на договора при изменени обстоятелства да става не от държавния съд, а от арбитраж – институционен или ад хок. Освен това в съдебната практика на ВКС се поставя и въпросът, когато има арбитражна клауза, дали трябва изрично да бъде записано, че арбитражът не само ще решава правен спор, но и ще има правото да приспособява договора към изменените условия. Според ВКС трябва да се прави разлика между правен спор и икономически спор[9]. Когато е сключен арбитражен договор, трябва изрично да бъде записано, че арбитражният състав не само ще решава правен спор, но и ще има правото да приспособява договора към изменените условия. Правото на съда по чл. 300 ТЗ да допълва договора е и право на арбитража, но това е право да се приспособи договорът към изменените условия, а приспособяването на договора има характер според ВКС на икономически спор и не се обхваща от общата арбитражна клауза, ако според нея арбитражът има само право да разгледа и реши всеки спор, който е породен или се намира във връзка с материалния договор. Макар изрично предвиден в чл. 1, ал. 2, предл. последно от Закона за международния търговски арбитраж, за да бъде допълнен договорът на основание чл. 300 ТЗ, е необходимо в арбитражното споразумение изрично да бъде предвидена възможността арбитражът да има компетентността да се произнася по приспособяването на договора. Пълната арбитражна клауза трябва да включва както овластяването на арбитража да реши спора, така и правото му да приспособи договора към изменените обстоятелства. И обратно, няма пречка страните да решат арбитражът да разгледа и реши само правни спорове, но да не може да изменя или допълва договора, както и само да изменя и допълва договора, без да е компетентен да решава и правни спорове. Всичко е в дискрецията на страните по арбитражния договор. Арбитражът има толкова власт, колкото страните по арбитражното споразумение му предоставят.

5. Петият въпрос е как съдът/арбитражът допълват договора. В началото съдът трябва да се запознае със съдържанието на договора и да открие неговата цел. Тъй като спорът не е юридически, а икономически, съдът може да не разполага със специални познания в съответната търговска сфера, в която е възникнал спорът. Затова той може да назначи вещо лице със специфични познания, което да установи кое икономическо решение е най-целесъобразно, отговаря на целта на договора и е съобразено с останалото му съдържане. Няма пречка съдът да се позове и на търговски обичай или на търговски обичаи в съответната икономическа дейност, но тъй като съдът не е длъжен да познава всички търговски обичаи, които не са правни норми по своята същност, всяка от страните може да го докаже или за доказването му да иска да се назначи вещо лице. Ако страните възприемат експертното заключение, е възможно съдебното (арбитражното) производство да се прекрати и да се подпише споразумение между тях. С други думи, не е изключено при едно инициирано съдебно производство да се стигне до доброволно уреждане на имуществения спор във връзка с изменението на договора. Спорът може да завърши с подписване на спогодба. Но дори да не се постигне споразумение и съдът да трябва да постановява решение, в него той ще има предвид доказаните факти – изменените обстоятелства, действителната цел на договора, приложимостта на търговските обичаи, съобразяване на новата или изменената клауза с останалата част от договора, която не се променя под влияние на изменените обстоятелства. Ролята на съда е много отговорна. Неговото решение замества предполагаемата консенсусна воля на страните, която не е могла да се постигне чрез преговори между тях. Съдът трябва да създаде нови клаузи или да модифицира съществуващите уговорки, които да съответстват на променените обстоятелства в духа на сключения договор. Те трябва да бъдат такива, каквито страните биха сътворили, ако не беше възникнал спор между тях и не беше се установила напрегната атмосфера в техните отношения, възпрепятстваща разумните преговори.

6. Шестият въпрос е свързан отново с ограничението на приложното поле на чл. 300 ТЗ. Ако страните нямат право да изменят или допълват договора или ако спорните клаузи са уредени от императивни правни норми, съдът също няма право да изменя или допълва договора. Не трябва да се забравя, че съдът се намесва да приспособи договора към изменените обстоятелства само ако страните са могли да го променят, само ако сключената между тях уговорка за промяна е действителна. Ако законът изобщо забранява такава промяна или забранява някоя от клаузите да бъде променена – например цената на стоката или услугата, дори при променени обстоятелства, такова право не би имал и съдът, защото правото на съда е обусловено от правото на страната да предяви искане за промяна, а последното зависи от наличието на валидна уговорка в сключения договор, предмет на спорната съдебна администрация. Такъв е случаят със забраната за предоговаряне на задължения по договор за обществена поръчка.[10]

Следователно нито съдът, нито арбитражът могат да променят договора по чл. 300 ТЗ, ако според закона страните не могат по взаимно съгласие да извършат тази промяна.

 

7. Седмият въпрос е свързан с разграничението между допълване на договора от съда и други сходни институти на съдебна намеса на съда в определяне на съдържанието на договора. Подобно на възможността по чл. 300 ТЗ и институтът на стопанската непоносимост е разновидност на спора за приспособяване на договора към нововъзникнали обстоятелства. При иска по чл. 307 ТЗ също изрично е предвидена общата компетентност на съдилищата да решават спорове за изменение или прекратяване на договора поради съществена промяна на условията, при които той е бил сключен.

 

Приспособяването на договора към нововъзникнали обстоятелства не е обаче синоним на стопанската непоносимост, тъй като приспособяване се иска при такива договори, които трябва да останат да съществуват и според двете страни, докато при стопанската непоносимост едната страна иска договорът или да бъде изменен в нейна полза, или да се прекрати, защото в резултат на изменените обстоятелства неговото оставане в сила би противоречало на добросъвестността и справедливостта. Друго различие е, че за да се задейства правото на съда да измени или прекрати договора, не е необходимо предварително в договора да има уговорка за изменение или прекратяване на договора. И на трето място, искът по чл. 300 ТЗ има за цел да запази договора, а искът по чл. 307 ТЗ има за цел по-скоро да го прекрати. Искът по чл. 307 ТЗ е способ за изменение или прекратяване на договора, за регулиране на търговските отношения чрез намесата на съда, който коригира съдържанието им, „само в крайни и изключителни случаи“, „там, където страните не могат да постигнат съгласие, а обстановката е крещящо, драматично несправедлива“[11].

 

В тясна връзка с гореизложеното е поставеният в практиката на ВКС въпрос може ли в арбитражното споразумение страните да предвидят разрешаване на спор, който не може да бъде решаван по взаимно съгласие поради законова забрана.

Изводът от гореизложеното е, че забраната страните по приватизационния договор да предоговарят задълженията си, означава и забрана по договорен път да включват такъв спор в арбитражна клауза, да договарят арбитраж за разрешаването му посредством иск по чл. 307 ТЗ. Именно поради това и процесната арбитражна клауза предвижда, че арбитражният съд е овластен да разреши всеки спор, който не може да бъде решен чрез доброволни преговори[12].

 

 

8. Осмият въпрос е може ли да се прилага разпоредбата на чл. 300 ТЗ, когато самите страни при сключване на договора не са уговорили клауза за допълнение на договора при промяна на обстоятелствата.

ВКС е имал възможността да се произнесе по този въпрос, засягащ възнаграждението на управителя по отношение на договор за управление на юридическо лице, когато принципалът е отказал да вземе решение за допълването му. С други думи, възможна ли е намесата на съда при непостигане на взаимно съгласие относно изменението на договора за управление при промяна на обективните условия, след като липсва такава уговорка?

 

По този въпрос ВКС отговаря отрицателно и смята, че не е налице хипотезата на чл. 300 ТЗ, тъй като процесното споразумение не съдържа волеизявление на страните за допълване на сключения договор. Съдът не може да замества липсващо решение на управителния съвет на сдружение с нестопанска цел и едноличен собственик на капитала на ответното дружество, което е предпоставка за изплащане на договорено възнаграждение по сключен между страните договор. В настоящия случай съдът не разполага с правомощия по чл. 300 ТЗ, защото процесното споразумение не съдържа волеизявление на страните за допълването му. Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави (чл. 9 ЗЗД), но договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили (чл. 20а, ал. 1 ЗЗД) и същите се прилагат така, както са сключени[13].

Същото становище ВКС споделя и в друго свое решение[14]. В процесния казус съдът не е разполагал с правомощието по чл. 300 ТЗ, защото уговорките на процесното споразумение не са съдържали волеизявление на страните за допълване на сключения между тях договор, което означава, че цитираната разпоредба е неприложима към настоящия спор.

 

9. Деветият въпрос е дали може да се приложи по аналогия институтът на допълване на договора от съда, уреден в чл. 300 ТЗ, към обикновен граждански договор.

При липса на уговорка, с която страните отнапред са уговорили да допълнят и без да са отправили искане до съда да стори това (чл. 300 ТЗ), допустимо ли е съдът, при последващ спор по прилагане на такъв договор, да излага съображения по какъв начин е следвало да бъде допълнен договорът.

ВКС не е допуснал касационно обжалване и по въпросите, отнасящи се до допълването на договора от съда, приложимостта на правилата на чл. 300 ТЗ към гражданските договори и правомощията на съда да допълва договора, защото съдът не е бил изрично сезиран от страните с искане по чл. 300 ТЗ. Ответникът е поставил този въпрос във връзка със защитната си теза пред инстанциите по същество, че насрещната страна не е имала право да развали договора, тъй като поради нуждата от допълнително конкретизиране на условията на банковата гаранция задължението по чл. 20 ЗЗД не е било изискуемо и неговото неизпълнение не е съставлявало основание за разваляне на договора, съответно за присъждане на уговорената в чл. 21 неустойка. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е отказал да възприеме така поддържаната теза, мотивирайки се с преценката, че клаузата на чл. 20 ЗЗД е достатъчно ясна и не изисква последващо допълване или уточняване на условията за предоставяне на банкова гаранция. След като съдът е отрекъл необходимостта от допълване на договора, въпросите за приложението на чл. 300 ТЗ към процесния договор са абсолютно неотносими и не попадат в общото основание на чл. 280, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) за достъп до касация[15]. В този смисъл в съдебната практика няма изричен отговор на въпроса дали чл. 300 ТЗ може да се приложи по аналогия и към граждански договори.

 

10. Десетият въпрос е дали страната по договор може да предявява установителен иск за установяване на факта, че са отпаднали основанията за изменение на договора (в случая – за увеличаване на лихвения процент).

Съдът приема такъв иск за недопустим, защото чрез него ищецът фактически цели съдът с акта си да замени волята на страните по едно договорно правоотношение и да измени неговото съдържание, което е допустимо само в изрично предвидените от закона случаи (чл. 299 ТЗ, чл. 300 ТЗ, чл. 307 ТЗ и др.)[16].

 

11. Единадесетият въпрос е дали съдебното решение, с което договорът е приспособен към изменените обстоятелства, има обратна сила или не.

Съгласно трайната практика на КС по чл. 17 и чл. 19 от Конституцията, въвеждането на положения на преуреждане на договорно правоотношение между субекти на частното право, с което се засягат имуществените права на всяка една от страните и то с обратна сила, е недопустимо дори когато това се извършва със законодателен акт. Недопустимо е под каквато и да е форма да се осъществява намеса в равнопоставени договорни правоотношения, включително и в хипотезите на отмяна на административния акт, посочващ привременни цени, ползвани от страните в съществуващата между тях облигационна връзка. Аргумент за това се съдържа в разпоредбата на чл. 300 ТЗ във връзка с чл. 20 ЗЗД.

В случай на формирана празнота, настъпила post factum по облигационно правоотношение, произтичащо от дадената търговска сделка, в резултат на отмяна на решението на административния орган за определяне на цената, при която се упражняват договорените права и задължения, доколкото не е предвидено изрично в конкретния договор неговото допълване от страна на съда, последният не притежава власт за намеса в това правоотношение. Тоест в тази хипотеза правомощията на съда следва да се определят единствено до тълкуването на договорната воля по чл. 20 ЗЗД.

 

12. Дванадесетият въпрос е дали когато страните са договорили възнаградителна лихва по кредита, е възможно да се сезира съдът на основание чл. 300 ТЗ, ако индексът Софибор е намален, т.е. има промяна на обстоятелствата.

Според съда, тъй като липсва установена по допустим начин в договора възможност за едностранна промяна на лихвата от която и да е от страните и страните са изявили съгласие с размера на годишния лихвен процент, посочен като абсолютна величина в горепосочената клауза, не може да бъде възприета тезата, че при намаляване на индекса Софибор банката е била задължена да отчете това във връзка с годишния лихвен процент. Съдът не може да допълва неравноправни клаузи, а и не би могъл да замества волята на страните по договора и да измени неговото съдържание извън изрично предвидените в закона хипотези (чл. 299 ТЗ, чл. 300 ТЗ, чл. 307 ТЗ), каквито в случая не са налице[17].

Съдът без противоречие поддържа тезата, че е недопустимо със съдебен акт да се замести волята на страните по едно договорно правоотношение, когато се обяви една клауза за нищожна. Това би било възможно само в предвидените в закона хипотези – чл. 299 ТЗ, чл. 300 ТЗ, чл. 307 ТЗ. Съдът не разполага с властта да трансформира процесния договор за банков кредит, договорен при дължима плаваща лихва, в договор с фиксирана лихва[18].

 

Както вече бе посочено, съдът не може да допълва неравноправни клаузи, а и не би могъл да замества волята на страните по договора и да измени неговото съдържание извън изрично предвидените в закона хипотези (чл. 299 ТЗ, чл. 300 ТЗ, чл. 307 ТЗ), каквито в случая не са налице[19].

Проф. д-р Поля ГОЛЕВА
_______
[1] Вж. Решение № 9 от 2002 г. по к. д. № 15/2002 г., според което на съда не е конституционно запретено да извършва и други дейности, възложени със закон. Също Решение № 6 от 2008 г. на КС на РБ.
[2] ТР № 13 от 10.04.2013 г. по т. д. № 13 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.
[3] Решение № 7 от 30.06.2020 на КС.
[4] В този смисъл еТълкувателно решение № 13 от 10.04.2013 г.по т. д. № 13 от 2012 г. на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд.
[5] Определение № 3437 от 27.09.2019 г. на ОС – Варна по в. ч. т. д. № 1464/2019 г.
[6] Решение № 1008 от 18.12.2018 г. на ОС – Варна по в. т. д. № 1461/2018 г.
[7] Решение № 1098 от 20.02.2017 г. на СГС по гр. д. № 10231/2013 г.
[8] Решение № 4 от 03.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 2160/2018 г., I т. о., ТК.
[9] Решение № 171 от 22.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 1791/2016 г., II т. о., ТК.
[10] Решение № 189 от 09.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 1675/2017 г., I т. о., ТК.
[11] Голева, П. и колектив. Неизпълнение на договора. София: ИК „Труд и право“, 2015, с. 108.
[12] Решение № 189 от 09.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 1675/2017 г., I т. о., ТК.
[13] Определение № 147 от 11.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 714/2010 г., I т. о., ТК.
[14] Решение № 399 от 04.05.2010 г. на САС по гр. д. № 77/2010 г., ГК, 4-ти с-в.
[15] Определение № 255 от 17.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 673/2012 г., II т. о., ТК.
[16] Определение № 1101 от 6.12.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 499/2012 г., II т. о., ТК.
[17] Решение № 15 от 8.02.2019 г. на ОС – Габрово по т. д. № 10063/2018 г.
[18] Решение № 2506 от 23.04.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 10554/2019 г.
[19] Решение № 5592 от 22.08.2018 г. на СГС по в. гр. д. № 1976/2018 г.

Акценти

Ден на народните будители

Днес отбелязваме Деня на народните будители
Честит празник, скъпи колеги, партньори и приятели!

Прочети още...

Данъчно облагане и счетоводно приключване на 2022 година

За всички счетоводители, одитори и финансисти,

Прочети още...

Учебник по търговско право. Част втора. Търговски сделки

По повод началото на академичната година, Ви представяме най-новото ни издание:
„Учебник по търговско право. Част втора. Търговски сделки“

Прочети още...

Абонамент 2023

Печатни и електронни списания. Книги-годишници. Компютърни продукти ЕПИ

Прочети още...