Меню

Проблемът за правната същност на договора за наем на сейф в съдебната практика

Дайджест "Търговско и облигационно право", 2022 г., кн. 08

1. Няколко предварителни думи

Проблемът за правните белези и за действието на договор за наем на сейф нееднократно е ангажирал вниманието на правната доктрина и на съдебната практика. Първоначално поместен в разпоредбите на чл. 451 и сл. (отм.) от Търговския закон (ТЗ) като договор за банкова касетка, този институт е преуреден от законодателя през 2006 г. с ново наименование, а именно договор за наем на сейф (арг. чл. 605 и сл. ТЗ)[1]. Наред с промяната на названието на института, разпоредбата на чл. 605 ТЗ превръща наема на сейф от изключителна банкова сделка в обикновена търговска сделка, която може да се осъществява по занятие от всяко юридическо лице – търговец. Независимо от законодателната намеса, съмненията относно правната същност и белези на този институт продължават да съществуват. Тъкмо това обуславя и настоящия най-общ поглед върху доктрината и върху съдебната практика.

2. Договорът за наем на сейф в правната доктрина и в съдебната практика

2.1. Преди всичко, различни виждания са изразени по отношение на правната същност на договора. Макар и с оглед разпоредбата на чл. 451 (отм.) ТЗ, някои автори поддържат разбирането, че договорът за банкова касетка е разновидност на договора за банков влог[2]. Все при действието на отменената уредба други изказват мнение, че е налице самостоятелен договор, който притежава някои от правните белези на наемa и на правилния влог[3]. През 2006 г. законодателят изрично взема отношение по правната същност на института и в разпоредбата на чл. 605 и сл. ТЗ квалифицира договора като договор за наем, а страните по договора съответно като наемодател и наемател. Възприетият нов подход се отразява и върху определението на договора. Действащата понастоящем редакция на чл. 605 ТЗ предвижда, че основното задължение на наемодателя е да предостави ползването на сейф. На свой ред, разпоредбата на чл. 451 (отм.) ТЗ е възлагала на банката – страна по договор за банкова касетка, задължението да приеме да пази определени блага на влогодателя.

Не може да се отрече, че дори и след извършената реформа през 2006 г. продължават да съществуват известни сходства между обикновения банков влог и наема на сейф. И двата договора са двустранни и възмездни, каквито обаче са и повечето банкови операции[4]. Банковият влог, уреден в разпоредбата на чл. 420 ТЗ, както и договорът за наем на сейф, е сделка на управление[5]. И в двата случая банката не придобива правото на собственост върху индивидуално определените движими вещи, които съхранява, и дължи връщането им след изтичане на срока на договора. Също така, и при двата договора банката поема задължение за охрана и пазене спрямо своя контрахент. Разпоредбата на чл. 420, ал. 1 ТЗ изрично възлага задължението на банката да пази предадените ѝ вещи, а аналогично задължение за пазене на вложените в касетката вещи е било предвидено и по отменената правна уредба (арг. чл. 451 (отм.) ТЗ). Понастоящем законодателят е предвидил, че предоставеният за ползване сейф следва да се намира в охраняемо помещение (арг. чл. 605, ал. 1 ТЗ). Оказва се, че и в тежест на наемодателя по договора за наем на сейф е предвидено задължение за охрана и пазене, което на свой ред поставя въпроса относно правната същност на договора за наем на сейф, а именно дали все още той може да се разглежда като разновидност на договора за банков влог.

Струва ми се, че отрицателният отговор следва да бъде предпочетен. Видно е, че законодателят преосмисля правната същност на института, като го назовава „наем“, а страните по него – наемодател и наемател. Дори и обаче промененият нормотворчески подход да не бъде възприет сам по себе си като достатъчно убедителен аргумент, заслужава да се изтъкне, че задължението за пазене по двата договора не е еднотипно, а се отнася до различни блага. При договора за влог задължението за пазене, възложено на влогоприемателя, се отнася пряко до вложените вещи. Напротив, при договора за наем на сейф наемодателят се задължава да охранява единствено помещението, в което се намира сейфът, а не самите вещи. Опазването на вещите е само косвен резултат от изпълнението на основното задължение на наемодателя по договор за наем на сейф, а именно да предостави ползването на сейф, като вземе необходимите предохранителни мерки и да осигури неприкосновеността на това помещение. В общия случай, когато договорът е сключен с необявено съдържание, предоставилият сейф под наем изобщо не знае какви вещи се съхраняват в него, нито пък наемателят има задължение да му съобщи, че поставя и изнася вещи от сейфа. От друга страна, влогоприемателят непосредствено държи вложените вещи за влогодателя и има задължение да ги пази и да му ги върне.

На това обстоятелство обръща внимание и съдебната практика. Така например, в Решение № 5015 от 04.07.2019 г. по в. гр. д. № 15148/2018 г. на Възз. II-б. състав на Софийски градски съд съдебният състав е приел, че наемодателят е длъжен да осигури такава защита, която да изключи всяка възможност от незаконосъобразно проникване в трезора. Начинът на осигуряване на тази защита, а именно чрез физическа охрана през цялото денонощие в трезора или чрез съответните технически средства за наблюдение и известяване, сам по себе си не е от значение. Меродавен е единствено крайният резултат, а именно достъп до сейфа да има само наемателят (арг. чл. 605, ал. 1, изр. трето ТЗ). В същия смисъл е имал случай да се произнесе съдът и по Решение № 157 от 06.11.2013 г. на ОС – Велико Търново по гр. д. № 1512/2012 г., с което е приел, че „наемодателят по договор за наем на банков сейф се задължава да осигури охраната на сейфа, т.е. той се задължава да пази, макар и индиректно (подч. мое – бел. авт), вложените в сейфа ценности“.

Съмненията относно правната същност на договора за банков сейф продължават да съществуват и в по-новата съдебна практика. Така например, при извършване на преценка дали банката е изпълнила задължението си да гарантира неприкосновеността на трезорното помещение, съдебният състав, постановил Решение № 969 от 19.03.2011 г. на РС – Гоце Делчев по гр. д. № 1200/2010 г., се позовава на разпоредбата на чл. 253, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), предвиждаща, че влогоприемателят е длъжен да пази поверените му вещи с грижата на добрия стопанин. От една страна, в решението изрично се посочва, че страните по договора за наем на сейф са наемодател и наемател. От друга страна обаче, съдебният състав „пренася“ стандарта на дължимата грижа, възложена на влогоприемателя, и върху наемодателя по договор за сейф, като по този начин на практика се стига до превръщане на договора за наем на сейф във възмезден правилен влог. Струва ми се, че подобен подход разкрива известна непрецизност, доколкото задължението на наемодателя за охрана се отнася до трезорното помещение, а не пряко до съхраняваните в него вещи. Тъкмо с оглед на това обстоятелство следва да се търси едно от различията между договора за влог и договора за наем на сейф.

Заслужава да се отбележи, че така изразеното в Решение № 969 от 19.03.2011 г. на РС – Гоце Делчев по гр. д. № 1200/2010 г. разбиране е по-скоро изолирано. В съдебната практика изпълнението на задълженията от страна на наемодателя се извършва по-скоро през призмата на общия стандарт за дължима грижа в търговското право, уреден в разпоредбата на чл. 302 ТЗ, а именно с оглед грижата на добрия търговец, вж. Решение № 126 от 07.04.2017 г. на ОС – Велико Търново по ч. т. д. № 97/2016 г., Решение № 4206 от 07.06.2013 г. на СГС по в. гр. д. № 9089/2012 г. и други. В този смисъл преобладава разбирането, че договорът за наем на сейф не следва да се разглежда като разновидност на договора за влог.

Понастоящем могат бъдат откроени две основни виждания относно правната същност на този институт. Някои съдебни състави, постановили Решение № 147540 от 21.06.2019 г. на СРС по гр. д. № 47175/2011 г., както и Решение № 1579 от 06.03.2014 г. на СГС по в. гр. д. № 7350/2013 г. се присъединяват към изразеното в доктрината разбиране, че е налице самостоятелен смесен договор, който съдържа някои от правните белези на договорите за наем и за влог. В други актове, а именно в Решение № 429 от 30.05.2018 г. по гр. д. № 5433/2017 г. на III състав на Районен съд – Враца, а също и в Решение № 157 от 06.11.2013 г. на ОС – Велико Търново по гр. д. № 1512/2012 г. изрично се поддържа, че договорът за наем на сейф е вид договор за наем.

Струва ми се, че независимо от това кое от тези две виждания ще бъде възприето, като че ли няма съмнение, че с оглед настоящата си правна уредба договорът за наем на сейф не може да се разглежда като разновидност на договора за влог. В този ред на мисли заслужава да се изтъкне, че проблемът за правната същност на института далеч не се изчерпва с оглед на приложимия критерий относно стандарта на дължимата грижа от страна на наемодателя. Различие може да се открие и в случая, когато влогодателят поиска връщането на вещите. Известно е, че това води до редуциране на задължението му за заплащане на възнаграждение само до времето, в което влогоприемателят действително е държал вещите, а също така има за последица и прекратяването на договора за влог (арг. 252, ал. 1 ЗЗД, съответно чл. 420, ал. 1 ТЗ при обикновения банков влог). Напротив, при договора за наем на банков сейф наемателят може да поставя и да изважда вещи от сейфа, без това да влияе върху съдържанието на правоотношението. Причината е, че наемодателят не държи пряко вещите, а единствено предоставя охраняемо помещение, което може да се използва по усмотрение на наемателя при спазване на предвидените в разпоредбата на чл. 606, ал. 1 ТЗ ограничения. На това обстоятелство доктрината обръща внимание още при действието на отменената правна уредба на договора за банкова касетка[6].

Необходимостта от провеждане на разграничение между договора за наем на сейф и договора за влог може да се открие и в други случаи. Така например съдебният състав, постановил Решение от 03.04.2013 г. на СРС по адм. д. № 5801/2013 г., е трябвало да се произнесе по въпроса дали банковата тайна обхваща и сключените договори за наем на сейф. По конкретното производство Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ) отправя искане за разкриване на информация относно наетите банкови сейфове от страна на определени лица. Съдебният състав отказва, като се позовава на определението на понятието „банкова тайна“, закрепено в разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от Закона за кредитните институции, съгласно която банковата тайна обхваща единствено фактите и обстоятелствата, засягащи наличностите и операциите по сметките и влоговете на клиентите на банката, но не и наети банкови сейфове.

В цитираното Решение от 03.04.2013 г. на СРС по адм. д. № 5801/2013 г. са изтъкнати два аргумента в подкрепа на разбирането, че договорът за наем на сейф е самостоятелен договор, различен от договора за влог. Преди всичко решаващият съдебен състав изтъква, че от систематичното място на договора за наем на сейф, предвиден в отделна глава ХХХVІІ от ТЗ със собствена правна уредба, може да се направи извод за намерението на законодателя да уреди института като отделна търговска сделка. Съдът тълкува наличието на самостоятелна правна регламентация на договора за наем на сейф (чл. 605 – чл. 606а) като убедително свидетелство, че в случая е налице тъкмо договор за наем на вещ, а не договор за влог. Допълнителен аргумент се търси и в общата правна уредба на банковите операции в Закона за кредитните институции (ЗКИ). Разпоредбата на чл. 2, ал. 2 ЗКИ урежда банковите дейности, които има право да извършва всяка една отделна банка, ако те са включени в нейния лиценз. По-конкретно, разпоредбата на чл. 2, ал. 2, т. 14 ЗКИ предвижда като самостоятелна банкова дейност „отдаване под наем на сейфове“ наред с публичното привличане на влогове или други възстановими средства и предоставяне на кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск.

Въз основа на систематичното тълкуване на разпоредбите на ТЗ и ЗКИ съдебният състав приема, че отдаването на сейф под наем е дейност, различна от влогонабирането, съответно от сключването на договори за банков влог. С други думи, отдаването на сейф под наем не представлява договор за банков влог, нито представлява набиране и привличане на парични средства по влог по смисъла на ЗКИ. В разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ЗКИ изрично е посочено, че банкова тайна е само онази информация, касаеща фактите и обстоятелствата, засягащи наличностите и операциите по сметките и влоговете на клиентите на банката. Доколкото според състава банковият сейф не е нито банкова сметка, нито банков влог по смисъла на ЗКИ, разкриването на информация относно банковите сейфове на лицата не съставлява искане за разкриване на банкова тайна по смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗКИ. Дали правен субект е наел банков сейф в банка и какво е съдържанието на същия би могло да се установи според съда по друг ред, а именно чрез искане за претърсване и изземване на вещи, които се съхраняват в този сейф, а не по реда на разкриване на банковата тайна по смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗКИ. Поради това съдът приема, че предприетите от КПКОНПИ действия са в противоречие с нормативните изисквания.

По друг правен спор, приключил с постановяване на Решение № 265296 от 09.08.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 12400/2020 г., съдът е сезиран с осъдителен иск по чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД, предявен от наемател на сейф срещу търговска банка – наемодател. Ищецът твърди, че е претърпял имуществени и неимуществени вреди поради бездействие от страна на служители на банката, които не са го уведомили за наложен запор върху банковия му сейф. Според ищеца това бездействие противоречи на утвърдената политика на банката да уведомява клиентите си при налагане на запор върху банковите им сметки. Съдебният състав отхвърля иска с аргумента, че за да е налице противоправно бездействие, попадащо в обхвата на съставите по чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, то на делинквента трябва да е предписано нормативно или договорно задължение за действие. За да е противоправно бездействието на служители на ответната банка, съдът изтъква необходимостта да съществува правна норма, от която да произтича задължение за тези лица да уведомяват своите клиенти за наложени запори върху ползваните от тях банкови сейфове. От една страна, задължение за уведомяване при наложен запор не е предвидено в правилата, уреждащи правоотношението, възникващо по повод сключване на договор за наем на сейф (арг. чл. 605-606а ТЗ). Също така, съдът установява, че подобно задължение не е поето от банката и според клаузите на договора за наем на сейф, сключен с наемателя – ищец. Съдебният състав приема за ирелевантно с оглед предявения иск, че банката действително е уведомила ищцата за наложения запор върху вземанията по банкови сметки. Утвърдената политика на банката при налагане на запор върху банковите сметки на длъжника, според решаващия съдебен състав, не представлява източник на задължение за отправяне на уведомление от страна на банката и по отношение на запорите върху съдържанието на наетия от наемателя ищец сейф.

Разгледаните по-горе решения позволяват да се поддържа, че разбирането за договора за наем на сейф като разновидност на влог следва да се счита преодоляно в нашата юриспруденция. Това разбиране не само разкрива известна доктринална непрецизност, но също така противоречи по дух и на правната уредба на института, поместена в разпоредбите на чл. 605-606а ТЗ. В този смисъл заслужава да се хвърли поглед и върху онези съдебни решения, които приемат, че договорът за наем на сейф има смесен характер и едновременно съдържа правните белези на договорите за наем и за влог. Така например, в Решение № 7779 от 15.11.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 13356/2018 г. съдебният състав изрично приема, че независимо от смесената правна природа на института, по отношение на неуредените в разпоредбите на чл. 605-606а ТЗ въпроси приложение следва да намерят тъкмо общите правила на договора за наем по ЗЗД, а не на договора за влог.

2.2. Разпоредбата на чл. 451, ал. 1 (отм.) ТЗ, според която банката приема да пази определени вещи, е давала основание на доктрината по това време да поддържа, че договорът за банкова касетка е реален[7]. При действащата понастоящем правна уредба съдебната практика преобладаващо[8] приема, че договорът за наем на сейф е консенсуален, така Решение № 1579 от 06.03.2014 г. на СГС по в. гр. д. № 7350/2013 г., а също така и Решение № 390554 от 20.04.2018 г. по гр. д. № 28476/2017 г. на Софийски районен съд.

2.3. Независимо че законодателят не е предвидил форма за действителност с оглед сключване на договора за наем на сейф, в практиката, подобно на останалите банкови операции, е възприета писмената форма. Съдебен състав е имал случай да се произнесе по въпроса за действителността на договор за наем на сейф, сключен между наемател, действащ като потребител, и наемодател – търговска банка. В Решение № 262302 от 04.10.2021 г. на РС – Пловдив по гр. д. № 13219/2020 г. е прието, че дори и наемателят на сейфа да действа като потребител, специалните правила за външно оформление на договора, предвидени в член 10 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), не намират приложение по отношение на договора за наем на сейф. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит следва да бъде сключен в писмена форма, с размер на шрифта, не по-малък от 12 пункта. В конкретния казус наемателят – ответник по осъдителен иск за заплащане на мораторна неустойка, поради неизпълнение на задължението си да освободи предоставения за ползване сейф след изтичане на срока на договора, е направил възражение за нищожност на договора поради липса на форма, като се позовава на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съдебният състав приема, че чрез договора за наем на банков сейф банката не осигурява кредитиране чрез средства, събрани от публично влогонабиране, а предоставя за временно възмездно ползване обект за съхранение на вещи, находящ се в обществения трезор на банката, до който достъп има единствено наемателят, който го ползва за определен срок срещу насрещното му задължение за заплащане на възнаграждение. Поради това по отношение на породеното между страните правоотношение не намират приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит, установяващ специални изисквания за минимално съдържание на договор, за минимална големина на шрифта, както и изискване за подписване на всяка страница от договора и от общите условия. Тъй като липсва нормативно предвидено изискване за съблюдаване на форма ad solemnitatem с оглед договора за наем на банков сейф, сключен между потребител и търговец, съдът отхвърля възражението за нищожност поради липса на форма.

2.4. Договорът за наем на сейф разкрива и правните белези на договор с продължително действие, така Решение № 7779 от 15.11.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 13356/2018 г. Задължението на наемодателя е да предоставя ползването на сейф в охраняемо помещение в продължение на определен непрекъснат период от време. На свой ред, наемателят е длъжен периодично да заплаща наемната цена. Когато договорът за наем на сейф се сключва за по-продължителен период от време, в общите условия към договора за наем на сейф наемодателят обикновено предвижда, че наемната цена се дължи веднъж годишно, така Решение № 7779 от 15.11.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 13356/2018 г. Съдебният състав също така е изтъкнал, че по отношение на договора за наем на сейф намира приложение и фикцията, предвидена в разпоредбата на чл. 16, ал. 3 ЗЗД, а именно че изменението на общите условия поражда действие, ако то е съобщено на контрахента и той не се е противопоставил.

Правната квалификация на наема на сейф като договор с продължително или периодично изпълнение има значение, покрай другото, и с оглед действието на развалянето му. Преценката на правните последици при разваляне на договор за наем на сейф следва да се извърши с оглед разпоредбата на чл. 88, ал. 1 ЗЗД, съгласно която развалянето на договорите за продължително или периодично изпълнение има действие ex nunc, занапред. С други думи, наемодателят не дължи връщането на платените от наемателя имуществени престации.

2.5. В разпоредбата на чл. 605, ал. 1 ТЗ законодателят изрично е предвидил, че договорът за наем на сейф е срочен договор. В тази връзка заслужава да се отбележи, че съществува колебание в съдебната практика дали е допустимо договорът за наем на сейф да бъде мълчаливо продължаван по реда на чл. 236, ал. 1 ЗЗД. Изолирано е на този етап изразеното в Решение № 1579 от 6.03.2014 г. на СГС по в. гр. д. № 7350/2013 г. разбиране, че „по дефиниция договорът за банкова касетка е срочен – арг. чл. 451, ал. 1 (отм.) ТЗ, поради което следва да се приеме, че при този договор не е приложимо уреденото в чл. 236, ал. 1 ЗЗД правило tacita prolongatio (мълчаливо продължаване действието на договора)“[9]. Напротив, в съдебната практика е по-разпространено мнението, че мълчаливото продължаване на договора за наем на банков сейф е допустимо, когато това е уговорено между страните. Най-често предпоставките, при които да настъпи tacita prolongatio, се установяват в клаузи от общите условия, изготвени от наемодателя. В Решение № 8453 от 11.12.2019 г. по в. гр. д. № 1392/2019 г.наВъзз. II-г съставнаСофийски градски съд, съдебният състав се е произнесъл по правен спор, породен тъкмо от клаузи на общи условия към договор за наем на сейф, установяващи изискванията за настъпване на tacita prolongatio. По делото се установява, че между търговска банка и физическо лице е сключен договор за наем на сейф с продължителност от една година. В самия договор за наем на сейф е предвидено, че действието му може да бъде продължавано неограничен брой пъти за същия срок. Общите условия към този договор закрепват две кумулативни изисквания, за да настъпи tacita prolongatio, а именно до датата на изтичане на договора наемателят да е заплатил дължимия наем за новия срок и да липсва противопоставяне от страна на банката за настъпването на тази правна последица. Банката наемодател поддържа, че договорът е прекратен с изтичане на уговорения срок, тъй като липсва плащане на наемната цена, докато наемателят твърди, че след като не е върнал ключа и не е опразнил наетия от него сейф, договорът е мълчаливо продължен. В хода на производството съдебният състав установява, че по делото действително липсват доказателства за извършено плащане на наемната цена от страна на наемателя след изтичане на уговорения срок. Съдиите изтъкват, че невръщането на ключа само по себе си не е основание да се претендира tacita prolongatio, доколкото общите условия към договора недвусмислено установяват предпоставките за настъпване на тази правна последица. С оглед на това се приема, че договорът за наем на сейф е прекратен с изтичане на предвидения в него едногодишен срок.

Приложението на фигурата на tacita prolongatio към договора за наем на сейф е обсъдено и в Решение № 7779 от 15.11.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 13356/2018 г. Съдебният състав тълкува клауза от договора за наем на сейф, предвиждаща, че той може да бъде продължаван. С оглед правилата за тълкуване на договорите, установени в чл. 20 ЗЗД, съдиите приемат, че страните са допуснали действието на договора да не бъде ограничавано само до едно продължение за още една-единствена година, а са целели да предвидят възможност за многократното му продължаване.

 

Вместо заключение

Извършеният най-общ преглед на някои от изразените доктринални становища, както и на формираната съдебна практика по повод договора за наем на сейф, разкрива наличието на известни колебания при извършването на правната квалификация на института. Те се дължат най-вече на извършеното преуреждане на договора за банкова касетка като договор за наем на сейф през 2006 г., което неизбежно води и до наличието на нови и неприсъщи до онзи момент правни белези. В обобщение може да се приеме, че договорът за наем на сейф de lege lata е разновидност на договора за наем и разкрива неговите основни правни белези, а именно двустранен, възмезден, консенсуален договор с продължително изпълнение. На свой ред, въпросът за правната същност на договора за наем на сейф е от значение и за изясняване на съдържанието на правоотношението между наемодателя и наемателя.

Димитър СТОЯНОВ, доктор по право, гл. ас. по Гражданско и семейно право в ЮФ на СУ „Св. Климент Охридски“
_______
[1] Разпоредбите на чл. 605-606а са обнародвани в ДВ, бр. 59 от 2006 г., а са в сила от 01.01.2007 г.
[2] Така Русчев, И. Правна същност на договора за банкова касетка. – В: Търговско право, 1998, № 4, с. 34, Бобатинов, М. Банково право. София: Юриспрес, 2000 г., с. 145.
[3] В този смисъл вж. Анастасов, И., А. Чалъков. Поглед върху българското банково право. С., 2006, с. 370.
[4] Изолирано е изразеното в по-старата доктрина разбиране, че договорът за банкова касетка е едностранен договор, тъй като по него се пораждат задължения единствено за банката, а именно да пази вложеното с грижа на добрия стопанин, така Бобатинов, М. Банково право, цит. съч., с. 147. Това разбиране не отчита, че банката предприема тези действия срещу насрещно възнаграждение, което превръща договора в двустранен и възмезден.
[5] Така и Голева, П. Търговско право. Втора част. Търговски сделки. София: Апис, с. 405. Вероятно под влияние на германската правна доктрина авторът приема, че договорът за наем на сейф е „ползвателен“ договор и няма транслативно действие. Струва ми се, че с оглед утвърдената у нас правна лексика и понятиен апарат следва да се предпочете понятието „сделка на управление“, възприето в българската правна доктрина.
[6] Така Русчев, И. Правна същност на договора за банкова касетка, с. 35.
[7] Така Русчев, И., цит. съч., с. 32. В този смисъл вж. и Бобатинов, М., цит. съч., с. 146, който обаче поддържа, че реалният характер на договора произтича от фактическото предаване на вещите в банката за съхранение. Струва ми се, че това виждане се нуждае от прецизиране. Договорът за банкова касетка е сключен с осигуряването на достъп от страна на банката до касетката, като правоотношение възниква дори и ползвателят на касетката да не вложи нищо в нея. Така изрично Русчев, И., цит.съч., с. 32-33.
[8] Сред достъпната съдебна практика е и Решение № 1215 от 30.12.2011 г. на РС – Велико Търново по гр. д. № 2641/2011 г., потвърдено с Решение № 110 от 17.04.2012 г. на ОС – Велико Търново по в. гр. д. № 261/2012 г. Макар че изрично препраща към разпоредбите на чл. 605-606а ТЗ, първоинстанционният съдебен състав на няколко пъти в решението назовава института „договор за банкова касетка“ и го квалифицира като реален. Отдавам това обстоятелство по-скоро на „инерция“, породена от влиянието на отменената правна уредба. Заслужава също така да се изтъкне, че в конкретния казус възприетата правна квалификация на договора като реален няма решаваща роля с оглед произнасянето от страна на съдебния състав, доколкото делото е образувано по осъдителен иск по чл. 606а ТЗ.
[9] Независимо че е формирано с оглед отменената правна уредба на договора за банков сейф, изразеното мнение запазва актуалността си, доколкото в тази си част разпоредбите на чл. 451 (отм.) ТЗ и чл. 605, ал. 1 ТЗ възприемат едно и също разрешение, а именно че договорът е срочен.

Акценти

Книга-годишник Социално осигуряване – 2022

Една новина, която ще зарадва всички наши читатели, колеги и приятели:

Прочети още...

Светли Християнски празници!

На всички колеги и приятели
на ИК „Труд и право“ и НКЦ „Решение“

Прочети още...

Нека да мислим зелено!

ИК „Труд и право“ подкрепя и се присъединява към световните тенденции и глобални инициативи за опазване на околната среда.

Прочети още...

Новото данъчно законодателство през 2022 година

Излезе от печат годишникът „Новото данъчно законодателство през 2022 година“

Прочети още...

Трудови отношения – 2022

Излезе от печат първото ни издание за тази година – книгата-годишник „Трудови отношения – 2022“.

Прочети още...