1. Съгласно чл. 347, ал. 1 от Търговския закон (ТЗ) правилата за договора за лизинг на вещ се прилагат съответно за лизинга на търговско предприятие. От това правило може да се направи изводът, че законодателят урежда този договор, като извежда уредбата му чрез съответно прилагане на правилата на договор за лизинг на вещ.
В литературата също се приема, че търговското предприятие може да се бъде предмет на договор за лизинг.
Възможността предприятие да бъде предмет на договор за лизинг следвала от принципа за свобода на договарянето. Тя можела да се изведе и по аргумент за по-силното основание (след като предприятието можело да се отчуждава, то можело да се отдава за ползване1). Дори и страните да приближали споразумението до договор за наем, правилата за наема можели да намерят приложение само по аналогия на закона, а не пряко, защото предмет на договора била не вещ, а предприятие2.
Предмет на този договор било ползването на търговското предприятие като съвкупност от имуществени права, задължения и фактически отношения. Последиците от лизинга на предприятието били аналогични на тези от смяната на управлението на един бизнес за определено време, като печалбата се разпределяла по съответен начин между лизингополучателя и лизингодателя. Когато лизинингополучателят бил търговец, било възможно и обединение на предприятия за срока на договора. След прекратяването на договора предприятието не се връщало в състоянието, в което било получено, предвид динамичния характер на търговското предприятие3.
2. Какво представлява лизингът на търговско предприятие? Въпреки липсата на нормативна дефиниция тезата, че лизингът на търговско предприятие е договор, с който търговецът предоставя управлението на предприятието си на друго лице, което да получава доходите срещу възнаграждение, може да бъде подкрепена.
3. За кой лизинг се отнася правилото на чл. 347, ал. 1 – за лизинга или за финансовия лизинг? Въпреки мълчанието на закона следва да се приеме, че законодателят няма предвид финансовия лизинг, тъй като между него и лизинга на предприятие едва ли може да се открие някакво подобие.
Наистина някои от правилата на договора за лизинг могат да се прилагат съответно и за лизинга на търговско предприятие – например правилото на чл. 342, ал. 3, чл. 343, чл. 345, ал. 2, чл. 346. Това обаче не означава нито че между лизинга на вещ и лизинга на търговско предприятие има някакво сходство, нито че правилата за лизинга на вещ могат да се прилагат съответно за лизинга на предприятие.
Между лизинга на търговско предприятие и лизинга на вещ има такова подобие, каквото има между лизинга на търговско предприятие и много други договори – например договора за наем, договора за продажба, договора за поръчка, и т.н.
Съответното прилагане на правилата на лизинга на вещ извън гореописаните към лизинга на търговско предприятие е съмнително. Това е така, защото, за разлика от вещта, търговското предприятие е динамична съвкупност от права, задължения и фактически отношения, които са израз или са свързани със сключваните и изпълняваните от търговеца търговски сделки. Предметът на договора за лизинг на вещ, резултатът от поведението на лизингодателя и лизингополучателя, е ползването на вещ, и то по такъв начин, че ползвателят да извлече полезните й свойства по време на срока на договора. Търговското предприятие не може да се ползва така, както се ползва една вещ. Нашето право не познава правни конструкции, уреждащи ползването на вземания, задължения и фактически отношения (освен ако наемът или лизингът на вещ, сключен от лице, което само владее вещта, без да има права върху нея, не е ползване на владение). От друга страна, доколкото търговското предприятие е динамична съвкупност, “консумирането” й на практика е или невъзможно, или малко вероятно.
Поставя се въпросът – а може ли уредбата на лизинга на търговско предприятие да бъде изведена по аналогия от уредбата на друг договор – например от тази на договора за прехвърляне или за залагане на предприятие?
Отговорът на този въпрос е отрицателен.
Правилата на договора за прехвърляне на предприятие не могат да се прилагат по аналогия на закона за лизинга на предприятие. Между разпоредителните и управителните сделки липсва подобието, необходимо за създаването на правила по аналогия на закона. От друга страна, най-важният проблем, който законодателят решава при прехвърлянето на предприятието, е този за противопоставимостта на договора за третите лица. Затова този договор се вписва в търговския регистър. Лизингът на предприятие обаче не може да се вписва по аналогия, необходимо е изрично правило.
Твърдението, че след като предприятието може да се прехвърля, то следва да може да се отдава за управление (по аргумент за по-силното основание), по принцип е правилно, но за да се приложи на практика, е необходима конкретна правна уредба.
Между лизинга и залога на предприятие също има известно подобие, защото както лизингополучателят, така и заложният кредитор, трябва да могат да управляват предприятието. Целта на управлението е обаче съвършено различна. Управлението на назначения от заложния кредитор управител е насочено към “консервиране” на предприятието и подготвянето му за продажба било като съвкупност, било като отделни активи. Управлението на лизингополучателя цели продължаване на нормалната дейност и дори развитие на предприятието.
Тъй като липсва достатъчно подобие между договора за наем и договора за лизинг (управление) на търговско предприятие, не може да се приеме, че правилата на договора за наем могат да се прилагат по аналогия за договора за лизинг на търговско предприятие.
Режимът на лизинга на предприятие не може да се изведе по аналогия на закон и от който и да е друг известен договор.
Режим на лизинга на предприятие не може да бъде изведен и чрез така наречената аналогия на правото, защото липсва яснота кои от основните начала на правото следва да се прилагат.
Принципът за свободата на договарянето е приложим за съвкупностите, но с известни уговорки. Страните по такъв договор могат да уреждат насрещни права и задължения. Тези уговорки нямат обаче действие за третите лица, освен в предвидените от закона случаи – чл. 21, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите. Затова договорите, които имат за предмет съвкупности, не се прилагат на практика, освен ако са изрично уредени. По тази причина в практиката не се сключват договори за залог, наем или лизинг на наследство.
4. За да се защити интересът на страните и на третите лица – правоприемници, кредитори и длъжници, лизингът на предприятие трябва да бъде изрично уреден. Това се налага по следните съображения.
Необходимо е да се уредят правила, съгласно които лизингополучателят ще управлява предприятието. Той трябва да може да прави това от свое име. Действащото търговско право не познава подобна фигура, а тя не може да бъде изведена единствено на основата на договора за лизинг. Това е особено ясно при търговските дружества, при които има ясно разграничение между договорните отношения между съдружниците и акционерите и членствените правоотношения, т.е. отношенията между съдружниците и акционерите, от една страна, и дружеството, от друга страна. Ако например двама акционери поемат насрещни задължения във връзка с управлението на акционерното дружество, тези задължения не обвързват дружеството. За да може лизингополучателят да управлява търговското предприятие, и то от свое име, в качеството си на лизингополучател, е необходимо, първо, изрично да бъде уредена такава възможност и, второ, да бъдат поне рамкирани правата на този управител (както е например при управителя на заложеното предприятие). Необходимо е също да се предвиди вписване на този управител в търговския регистър.
Друга причина, която налага изричното уреждане на лизинга на предприятие, е отношението между страните по договора и третите лица. Правата, които лизингополучателят може да придобие върху търговското предприятие, засягат правоприемниците, кредиторите и длъжниците на търговеца. Тази колизия на права се нуждае от изрична уредба. Как ще се уредят отношенията между кредитора на едно заложено предприятие и лизингополучателя, между купувач и лизингополучател или между двама лизингополучатели? Кой има по-силни права? Как ще се уредят отношенията между правоприемниците на отделни елементи на предприятието и лизингополучателя? Може ли търговецът да извършва разпоредителни или управителни сделки с елементи на предприятието след сключването на договора за лизинг и какви ще бъдат последиците за третите лица, ако той наруши установена в договора забрана? В закона липсват отговори на тези въпроси, а те не могат да бъдат дадени чрез съответно прилагане на режима на договора за лизинг на вещ.
За да може лизингът на предприятието да бъде противопоставим на третите лица, те трябва да бъдат информирани за него. Затова е необходимо този договор да се вписва в търговския регистър. Подобно вписване de lege lata не е предвидено, така че дори и да бъда извършено, ще бъде нищожно.
Липсата на уредба и възможната колизия с интереса на третите лица отрича възможността за обединяване на предприятия в случай на лизинг. Прилагат ли се правилата на чл. 16а, ал. 2 ТЗ при лизинга на предприятие? А нормата на ал. 3 на чл. 16а?
5. Изложените съображения са основание за извода, че de lege lata договор за управление на предприятие (лизинг на предприятие) може да се сключва, но той не гарантира интереса на лизингополучателя (защото законът не урежда възможност лизингополучателят да може да назначава управител) и е непротивопоставим на третите лица. Затова този договор се нуждае от изрична правна уредба.
Проф. д.ю.н. Ангел КАЛАЙДЖИЕВ
____________________
1 Вж. Герджиков. О. Коментар на Търговския закон. Книга първа. Чл. 1-112. С., 1991, с. 88.
2 Вж. Герджиков. О. Коментар на Търговския закон. Книга първа. Чл. 1-112. С., 2007, с. 130.
3 Вж. Ланджев, Б. Търговското предприятие. С., 2003, с. 95.
