Удовлетворяване на вземанията на кредиторите в производството по Закона за банковата несъстоятелност

Разпределението на осребреното имущество е заключителен етап от производството по несъстоятелност спрямо банкова институция, който подготвя и обезпечава законосъобразното му приключване. Съгласно разпоредбата на чл. 93 от Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН) и в унисон с установеното от чл. 720 от Търговския закон (ТЗ) общо правило „разпределение се извършва, когато в масата на несъстоятелността се наберат достатъчно парични средства“. В производството по ЗБН синдикът е задължен да състави частична сметка за разпределение винаги, когато в масата на несъстоятелността се набере сума, представляваща повече от 10 на сто от общия размер на вземанията на поредния ред кредитори – чл. 95, ал. 3 ЗБН. Така в производството по несъстоятелност по ЗБН е преодолян един от особено съществените недостатъци на правната уредбата на разпределението по ТЗ – липсата на ясни и конкретни предпоставки, чието наличие да задължава синдика да състави сметка за разпределение. Терминът „достатъчно средства“, употребен в разпоредбата на чл. 718 ТЗ, създава възможност за колебания и противоречиво приложение в практиката. В производството по ЗБН законодателят е възприел ясен количествен критерий, който дава възможност на съда по несъстоятелността да упражни ефикасен контрол относно изпълнението на задължението на синдика.

Правната уредба на разпределението на осребреното имущество между кредиторите по ЗБН се базира на основни начала, които в голямата си част са идентични с установените от ТЗ основни начала, но същевременно отчитат спецификата и особеностите на осъществяваната от банките търговска дейност, както и необходимостта от защита правата на вложителите. С оглед на това при формирането на отделните класове кредитори ЗБН изхожда от следните основни принципи:

– Принцип на удовлетворяване на вземанията в пари – този общ принцип на производството по несъстоятелност е изрично прогласен в разпоредбата на чл. 72, ал. 1 ЗБН, съобразно която „вещите и другите имуществени права от масата на несъстоятелността поотделно, като съвкупност, в обособена част или като цяло се превръщат в пари“. Нормата е симетрична с нормата на чл. 716, ал. 1 ТЗ, която постановява общия принцип на осребряване имуществото на длъжника с цел удовлетворяване на приетите в производството вземания.
– Принцип на удовлетворяване на определени групи кредитори преди останалите – подобно на ТЗ, разпоредбите на ЗБН предвиждат право на определени групи кредитори, с оглед тяхното особено качество или предвид естеството и произхода на техните вземания, да получат удовлетворение преди останалите кредитори. Така симетрично с нормите на ТЗ, ЗБН въвежда задължение за приоритетно удовлетворяване на обезпечените вземания преди необезпечените, както и на вземанията, заради които се упражнява право на задържане. Тези две групи вземания се удовлетворяват преди всички останали, като първата категория кредитори получава плащане от получената при реализацията на обезпечението сума, а втората – от стойността на задържания имот след неговото осребряване. Законът предвижда още задължително приоритетно удовлетворяване на вземанията, произтичащи от направени от кредиторите разноски в производството по несъстоятелност, на вземанията на вложителите в банката (включително и на тези, изплатени по Закона за гарантиране на влоговете в банките, изплатени от Фонда за гарантиране на влоговете в банките чрез неговото суброгиране в правата на удовлетворените вложители), на вземанията на фондовете за допълнително пенсионно осигуряване, на банките, както и на публичноправните вземания. Всички тези вземания, посочени изчерпателно в разпоредбата на чл. 94, ал. 1 ТЗ, се удовлетворяват преди вземанията, които са хирографарни и не попадат в никоя от горепосочените категории, както и преди вземанията, които произтичат от безвъзмездна сделка или представляват лихви върху необезпечено вземане, дължими след датата на решението за отриване на производство по несъстоятелност – чл. 94, ал. 1, т. 8, 9 и 10 ЗБН.
– Принцип на приоритетно удовлетворяване на вземанията съобразно класа, в който са поставени, както и на съразмерно удовлетворяване на вземанията в рамките на отделния клас – същият е закрепен нормативно в разпоредбата на чл. 94, ал. 2 ЗБН, която постановява задължително удовлетворяване на кредиторите от всеки един клас по съразмерност.
– Принцип за разпределение на имуществото, останало след разпределението между акционерите на банката. За разлика от разпоредбите на ТЗ, които предвиждат продължаване на търговската дейност на длъжника, в случай че след пълното удовлетворяване на всички кредитори е останало неразпределено имущество (чл. 732 във връзка с чл. 735, ал. 2 ТЗ), нормите на ЗБН забраняват изрично продължаването на търговската дейност на банката. Горното следва от установените от закона предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност – отнемане на лиценза за осъществяване на банкова дейност (чл. 8, ал. 1 ЗБН), което самò по себе си априори изключва възможността за нейното продължаване, дори и при наличие на достатъчно имущество след пълното удовлетворяване на всички кредитори. Така последиците от производството по несъстоятелност по ЗБН са идентични с последиците на типичното ликвидационно производство – разпределение на останалото след удовлетворяване на кредиторите имущество между акционерите на банката съобразно притежавания от тях дял от нейния капитал.

Съблюдавайки тези основи принципи, ЗБН предвижда следните единадесет отделни класове кредитори, посочени в разпоредбата на чл. 94, ал. 1 ЗБН:

Първи клас – вземания, обезпечени със залог или ипотека, които подлежат на удовлетворяване от получената сума при реализацията на обезпечението. Тук, за разлика от нормите на ТЗ, законът не предвижда привилегировано удовлетворяване на вземанията на кредиторите, които са обезпечени със запор или възбрана, както и вземанията, предмет на особен залог, сключен по реда на ЗОЗ (обратно чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ).
Втори клас – в него са поставени вземания, по които се упражнява право на задържане. В този случай ЗБН предвижда привилегировано удовлетворяване на кредитора, който следва да получи дължимите му суми от стойността на задържания имот след неговото осребряване.
Конкретните правила за удовлетворяване на кредиторите от първи и втори клас са установени в нормата на чл. 101 ЗБН, която от своя страна препраща към общия режим на удовлетворяване на обезпечените вземания по чл. 724 ТЗ. Съобразно установеното от разпоредбата правило, в случай че продажната цена на имота е в размер, който е по-нисък от размера на приетото вземане на кредитора, същият следва да продължи своето участие в разпределението, в класа, предвиден за останалите необезпечени вземания. Така съотнесена към производството по ЗБН нормата предвижда удовлетворяване на кредитора за неполучения остатък заедно и наравно с всички кредитори от осми ред. В случай че продажната цена на имота или обезпечението надвишава размера на приетото вземане, дължимата сума се заплаща веднага на кредитора, а останалата сума се включва в сметката за разпределение и служи за общо удовлетворяване на всички останали кредитори.
Трети клас – в него са включени всички вземания, направени за заплащане на разноски в производството. Естеството на вземанията, които имат характера на разноски в производството по несъстоятелност, е посочено в чл. 54 ЗБН. Съобразно техния произход и цел на разходване разноските могат да бъдат разделени в три основни групи:

Възнаграждения – тук се включват възнаграждението на синдика, както и трудовите възнаграждения, осигурителните вноски и другите суми, дължими по трудовите правоотношения със служителите на банката в несъстоятелност.
Разходи за попълване и управление на масата на несъстоятелността. В тази група са включени всички разноски, направени от кредиторите по повод попълване, опазване, управление, оценяване и разпределяне на масата на несъстоятелността. По принцип същите подлежат на незабавно възстановяване на лицето, което ги е авансирало, но в случай че кредиторите не могат за получат плащане на падежа, вземанията им се удовлетворят като такива от трети ред при разпределението – чл. 4 ЗБН. В тази подгрупа попадат и разходите, направени за заплащане на възнаграждения на наетите от синдика експерти и консултанти във връзка с упражняването на правомощията му.
Такси, събирани от Фонда за гарантиране на влоговете в банките с цел осъществяване на контрол в производството от страна на легитимираните лица по чл. 40, ал. 6 ЗБН.

Законът постановява приоритетно удовлетворяване на вземанията, направени за разноски, тъй като заплащането на същите осигурява бъдещото развитие на производството. С цел недопускане на привилегировано положение на останалите кредитори, законът предвижда кредиторите, които са авансирали собствени средства с цел осигуряване развитието на производството, да получат авансираните суми веднага, а когато това е невъзможно – в рамките на разпределението, но преди всички останали кредитори.
Четвърти клас – в него се включват вземанията на всички вложители в банката. За разлика от общия ред на ТЗ, при който след удовлетворяване на вземанията за разноски следва да се пристъпи към заплащане на вземанията, произтичащи от трудови правоотношения, в производството по ЗБН за последните е предвиден по-преден клас на удовлетворяване – трети. Така веднага след удовлетворяване на обезпечените вземания и вземанията за разноски, ЗБН предвижда приоритетно удовлетворяване на най-съществените по размер и обем задължения на банката – тези по получени от нея депозити. С оглед съществуващата система за гарантиране на депозитите в банките до определен размер, законът предвижда две категории кредитори, които могат да получат удовлетворяване в рамките на този клас. Това са вложителите – физически и юридически лица, които не са обхванати от системата за гарантиране на депозитите, както и Фондът за гарантиране на влоговете в банките, за изплатени от него вземания, за които същият се суброгира в правата на удовлетворените от него вложители. Вложителите, чийто вземания попадат в системата за гарантиране на депозитите, получават плащане по реда на особена процедура, а в случай че размерът на вземането им надвишава гарантирания размер, за разликата същите се удовлетворяват по предвидения в закона ред.
Пети клас – тук са включени вземанията на фондовете за допълнително пенсионно осигуряване. Приоритетното заплащане на тези вземания е предвидено с изменението на ЗБН (ДВ, бр. 67 от 2003 г.) и цели гарантирано получаване на вложените от фондовете за допълнително пенсионно осигуряване суми с цел запазване правата на вложителите в тази фондове, доколкото влагането на средства в тези суми е задължително за определени категории лица.1
Шести клас – в него законът предвижда удовлетворяване на вземанията за депозити, които други банки са направили в банката длъжник . Това законодателно предвиждане има за цел да гарантира стабилност и да обезпечи сигурност и доверие в банковата система. Приоритетното удовлетворяване следва от необходимостта за поддържане на капиталова адекватност от страна на всички банки – наличие на собствен капитал в размер, адекватен на поетите рискове от дейността им с цел осигуряване изпълнението на задълженията им към техните кредитори.²
Седми клас – тук попадат текущи вноски, дължими към Държавното обществено осигуряване и възникнали до една година преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, както и вземания, произтичащи от трудови правоотношения, възникнали до една година преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност.
Осми клас – в него се включват текущите публичноправни вземания на държавата и общините, като данъци, мита, акцизи, такси и други, и всички останали вземания, възникнали до една година преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност.
Девети клас – съгласно нормата на чл. 94, ал. 1, т. 8 в него са предвидени за удовлетворяване „всички останали вземания“. Систематичното тълкуване на разпоредбата обосновава извода, че това са преди всичко вземания, които съобразно кредитора, който ги е предявил и основанието за възникването си, не попадат в нито един от предшестващите класове. Това по принцип са вземанията на необезпечени кредитори, с произход различни облигационни отношения – договори за наем, доставка, лизинг, реклама, изработка и др. В този клас се удовлетворяват и вземанията на вложителите, които надвишават размера на гарантираните вземания. Систематичното и граматическо тълкуване на нормите на чл. 94, ал. 1, т. 4 и 8, както и липсата на отделен клас, предвиден специално за удовлетворяване на вземанията на вложителите, които са обхванати от гаранция, обосновава извода, че вземанията за депозити, надвишаващи гарантирания от закона размер, също подлежат на удовлетворяване в клас 8.
Десети клас – в този клас законът постановява удовлетворяване на вземанията по чл. 4, ал. 2, т. 1 ЗБН – законна или договорна лихва върху необезпечено вземане, дължима след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност за банката.
Единадесети клас – тук законът предвижда удовлетворяване на вземанията по чл. 4, ал. 2, т. 2 ЗБН, а именно вземания, произтичащи от безвъзмездна сделка. Законът предвижда пристъпване към удовлетворяване на кредиторите от класове 9 и 10 едва след удовлетворяване на всички кредитори от по-горните класове, с оглед акцесорния характер на вземанията за лихви и липсата на насрещно получена престация от страна на банката – страна по безвъзмездната сделка, което прави удовлетворяването на кредитора в тази хипотеза удовлетворяването несъвместимо с принципа на добрите нрави.

При съставянето на сметката за разпределение синдикът е длъжен да се ръководи от така установените класове вземания. С оглед на това съдържанието на сметката за разпределение следва списъка на приетите вземания, като посочва идентификационните данни на кредитора, размера на приетото вземане, неговия вид – главница, лихва или разноски, произход и клас на удовлетворяване. В допълнение към задължителното съдържание на списъка на приетите вземания, сметката за разпределение следва да посочва и точния размер на сумата, която подлежи на заплащане в рамките на конкретното разпределение (при частична сметка за разпределение), както и процентното му изражение съобразно общия размер на приетите вземания. В сметката за разпределение задължително следва да бъдат заделени и суми за две групи оспорени вземания. В първата група се включват вземанията по чл. 65, ал. 5, т. 2 и 3 ЗБН – това са вземанията, включени в списъка на неприетите вземания, за които е подадено възражение пред съда при спазване изискванията на ал. 4 на същата разпоредба, и приети вземания, които са оспорени пред съда чрез възражение при спазване изискванията на ал. 4. Втората група обхваща вземанията, за които е направено възражение единствено досежно съществуването на привилегия или обезпечение. Тези вземания следва да бъдат включени в сметката за разпределение като необезпечени до разрешаването на спора, като в същата се задели сумата, която кредиторът би получил, ако вземането бъде признато за обезпечено.

Така изготвената сметка за разпределение следва да бъде разгласена с цел предоставяне на възможност на всички заинтересовани лица за запознаване със съдържанието й. С оглед на това законът предвижда задължение за оповестяване на сметката за разпределение чрез поставянето й на публично и общодостъпно място в сградата по адреса на управление на банката – чл. 97 ЗБН. Сметката се поставя на определено от синдика място за срок от 14 дни, в който всеки кредитор има право да я преглежда, да прави справки относно съдържащите се в нея записвания, както и да депозира възражение срещу същата. Срокът за депозиране на възражение започва да тече от датата на поставяне на сметката на определеното от закона място, което по необходимост налага съставянето на нарочен протокол, удостоверяващ факта на разгласяване от страна на синдика.
Съгласно разпоредбата на чл. 98 ЗБН всеки кредитор може да направи пред Управителния съвет (УС) на Фонда писмено възражение срещу обявената сметка за разпределение. Макар и не изрично прогласена, съществена процесуална предпоставка за допустимост на възражението, освен качеството на кредитор на възразилото лице и спазването на установения срок, е и наличието на правен интерес. В този смисъл кредиторът може да възрази както срещу размера и процента на удовлетворяване на собственото си вземане, срещу класа, в който същото е предвидено за удовлетворяване, така и срещу предвидените размер и клас на удовлетворяване на вземанията на всеки от останалите кредитори по конкретната сметка.

За разлика от разпоредбите на чл. 728 и 729 ТЗ, които легитимират съда по несъстоятелността за одобряване на сметката за разпределение и произнасяне по депозираните срещу нея възражения, както и обжалваемост на определението на съда за одобряване на сметката, производството по ЗБН се характеризира със специфики по отношение на органа, компетентен да извърши посочените действия. Съгласно разпоредбата на чл. 98 ЗБН компетентен да се произнесе по одобряване на сметката за разпределение и по постъпилите срещу нея възражения е УС на Фонда за гарантиране на влоговете в банките. Съгласно нормата на чл. 99 ал. 2 ЗБН Управителният съвет на Фонда одобрява с решение сметката за разпределение, след като направи съответната промяна, когато служебно или при възражение е констатирал незаконосъобразност. Предвиденият от ЗБН контрол срещу актовете на Фонда е съдебен, същият се осъществява от съда по несъстоятелността. Легитимиран да обжалва решението на Фонда е единствено кредитор, който е направил възражение срещу сметката по реда на чл. 98 ЗБН, като жалбата следва да бъде депозирана пред съда по несъстоятелността в седмодневен срок от издаването на одобрението. Така формулираната разпоредба обаче не държи сметка за правата на лицата, чиито вземания са претърпели изменение в резултат на уважено възражение на друг кредитор да обжалва решението на УС на Фонда. Към датата на обявяване на сметката за тези кредитори не е бил налице правен интерес от депозиране на възражение, същият е възникнал едва с факта на позитивното произнасяне по възражението на оспорващия кредитор, или в резултат на служебно направени от Фонда корекции, поради което на тези лица на общо основание също следва да бъде признато правото да възразят пред съда срещу сметката.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗБН „съдът разглежда жалбата в открито заседание с призоваване на жалбоподателя, синдика и Фонда“. Нормата отново не държи сметка за правото на кредитора, чието вземане е оспорено, също да участва в съдебното производство. Това право произтича от общия принцип за наличие на правен интерес и цели осигуряване на равенството на страните в процеса. Съдът се произнася с решение в десетдневен срок от получаването на жалбата, като постановеното решение е окончателно и не подлежи на обжалване. Съобразно законовите разпоредби, в случай че намери жалбата за основателна, съдът следва да нанесе съответни корекции в сметката (аргумент от чл. 278, ал. 2 ГПК). Въпреки признатото право на съда да измени сам изготвената сметка, производството по обжалване на същата, за което се прилагат съответно разпоредбите на глава ХХІ от ГПК „Обжалване на определенията“, е по естеството си контролно-отменително. В рамките на същото съдът по несъстоятелността упражнява контрол върху дейността на синдика и Фонда по съставяне и одобряване на сметката – за спазване на изискванията на чл. 94 ЗБН относно класовете кредитори, досежно точността на изчисленията на размера на дължимите суми, съразмерността на удовлетворяване на кредиторите от един и същи клас. В този смисъл по пътя на обжалване на сметката за разпределение страните не биха могли да постигнат преразглеждане на вече одобрения списък на приетите вземания, т.е. в производството по обжалване не могат да бъдат релевирани и уважавани възражения относно съществуването, произхода, размера, обезпеченията или привилегиите на определено вземане. Одобрената сметка за разпределение се изпълнява от синдика.
Особената значимост и социалната тежест на последиците от несъстоятелността на банковите институции са обусловили приемането на законодателни мерки за гарантиране на депозитите на вложителите. Финансовата криза и огромната инфлация на българския лев от 1997 г.
провокира търсенето на законодателни разрешения, непознати до момента в българското право. Така с приемането на Закона за гарантиране на влоговете в банките – ДВ, бр. 49 от 29.04.1998 г., бе изпреварен процесът на присъединяване към правилата и нормите на действащото европейско право, относими към защитата на вложителите в случай на несъстоятелност на банкови институции, притежаващи лиценз за приемане на депозити на територията на Общността. Поради това в хода на предприсъединителния процес не бе необходимо да бъде установявана система за гарантиране на депозитите, а само съществуващата такава да бъде съобразена с нормите на европейското право. Горното е осъществено по пътя на изменение в ЗГВБ през 2006 и 2007 г. чрез транспониране на стандартите, зададени от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30.05.1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.03.2009 г. по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане.

Принципите на европейската регламентация на системите за гарантиране на депозитите изхождат от разбирането, че премахването на всички ограничения относно свободното предоставяне на услуги на цялата територия на общността по необходимост изисква въвеждането на единно минимално ниво на защита на вложителите на същата територия. Европейският законодател отчита и обстоятелството, че „при премахване на ограниченията върху дейността на кредитните институции трябва да се вземе предвид положението, което може да възникне, ако депозити в кредитна институция, която има клонове в други държави членки, станат неналични“³.
Така разпоредбата на чл. 3 от Директива 94/19/ЕО задължава всяка държава членка да осигури в рамките на нейната територия „да бъдат въведени и официално признати една или повече схеми за гарантиране на депозити“, а кредитна институция, която не е обхваната от участие в подобна схема, няма право да приема депозити. Съгласно чл. 4 от Директивата въведените схеми следва да „обхващат вложителите в клонове, установени от кредитни институции в други държави членки“. С оглед на това присъединяването на страната ни в Европейския съюз наложи по необходимост изменение на вече действащия Закон за гарантиране на влоговете в банките с цел хармонизиране на разпоредбите му с тези на действащото европейско право. Така с изменение на ЗГМБ, обнародвано в ДВ, бр. 64 от 2006 г., е разширено значително приложното му поле. Съобразно приетите изменения законът се прилага както по отношение на „всички банки, които са получили по установения в закона ред разрешение да приемат влогове“ – чл. 21 ал. 1, така и по отношение на „клоновете на банка със седалище в трета държава, която е получила лиценз от Българската народна банка да осъществява дейност в Република България, когато 1) в държавата по седалището на банката няма действаща система за гарантиране на влоговете или такава система съществува, но тя не обхваща клоновете на банката в чужбина; 2) размерът или обхватът на гаранцията, осигурявана от съществуващата в държавата по седалището на банката система за гарантиране на влоговете, е по-малък от размера или обхвата на защитата на влоговете, предвидена в този закон; в този случай гаранцията, осигурявана от Фонда, е за разликата, надвишаваща гаранцията, осигурявана от системата за гарантиране на влоговете по седалището на банката“ – чл. 2, ал. 2, т. 1 и 2 от Закона за гарантиране на влоговете в банките (ЗГВБ).
Законът гарантира получаването на всички вземания по влогове в банките, независимо от вида на валутата, чрез изплащане на сумите по влоговете на едно лице в една банка, независимо от техния брой, до размера на сумата 196 000 лева⁴. В тази сума се включват и начислените лихви към датата на решението на Българската народна банка по чл. 23, ал. 1 ЗГВБ. Така с приемане на разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗГВБ българската държава изпълнява задължението си по чл. 1 от Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.03.2009 г. за изменение на Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30.05.1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити за установяване на минимален гарантиран размер на вземанията от 100 000 евро в срок от 31.01.2010 г.
Законът предвижда специални правила за реда и начина на изчисляване на размера на влоговете, депозирани от отделните вложители в банката – длъжник. Съгласно разпоредбата на чл. 6 ЗГВБ размерът на влоговете следва да бъде установен към датата на решението на БНБ по чл. 23, ал. 1 от същия закон (датата на решението за отнемане на лиценза на банката), чрез събиране на сумите по всички влогове на лицето, вложило средства в банката, включително и натрупаните лихви. Законът предвижда задължение за преизчисляване на влоговете във валута в лева към началния ден на изплащане на гаранцията. В хипотезата на съвместен влог частта на всяко лице от общия влог следва да бъде взета предвид при установяване общия размер на влоговете му в банката. Ако в договора за влог не е указано друго, приема се, че частите на вложителите от съвместния влог са равни. В случаите на влог в полза на трето лице сумите са изплащат на бенефициента, а при наличието на повече от един бенефициент се прилагат правилата за съвместен влог.
Изчислената по този начин сума представлява „брутният размер“ на всички депозирани от вложителя суми. Същата обаче не се дължи директно на титуляря на влога, тъй като разпоредбата на чл. 6 ЗГВБ предвижда приспадане от така получената сума на две категории вземания. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ЗГВБ от размера на гаранцията следва да бъдат приспаднати сумите по всички задължения на вложителя към банката. Втората категория суми, подлежащи на приспадане, са сумите по задължения на вложителя, за които върху влога са наложени тежести или за които влогът служи за обезпечение. В тези случаи съответната припадаща се за влога част от гаранцията не се изплаща на вложителя – титуляр на влога, до вдигане на тежестта или обезпечението. Ако за тези влоговете има влязъл в сила акт на орган на съдебната власт, Фондът изплаща дължимата относно влога гаранция на лицето, посочено в акта като имащо право да получи сумата по влога – чл. 6, ал. 6 ЗГВБ.

Правото да получат гарантирани вземания в определения от закона размер възниква за всички лица, които имат качеството на вложители (по индивидуални или съвместни влогове), както и на бенефициенти по влогове, направени от трети лица към датата на решението на БНБ по чл. 23, ал. 1 ЗГВБ. С оглед на това от обхвата на гаранцията са изключени всички титуляри на влогове, които са придобили права по същите в резултат на разпоредителни действия, извършени след датата на същото решение – чл. 4, ал. 3 ЗГВБ. От обхвата на гаранцията са изключени и лицата, изброени изчерпателно в разпоредбата на чл. 5 ЗГВБ, за които според особеното им служебно положение, родствени връзки с членовете на управителните и контролните органи на банката, както и с оглед притежаването на акционерно качество (в случай че акционерът притежава поне 5% от гласовете в ОС) може да се направи изводът, че са се ползвали от привилегировани условия при депозирането на средствата си. Самò по себе предоставянето на дадено лице на привилегировани лихвени условия, които са в отклонение от обявените от банката условия, които тя е длъжна да прилага към своите вложители, е основание за изключване на лицето от обхвата на гаранцията по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ, независимо че същото не е акционер, член на управителен или контролен орган и не се намира в родствени връзки с тези лица. От обхвата на гаранцията са изключени и влоговете на самите банки, пенсионните фондове, инвестиционните посредници, инвестиционните дружества от затворен тип, колективните инвестиционни схеми и дружествата със специална инвестиционна цел, държавата и държавните институции; общините, както и титулярите на влогове, които са осъдени с влязла в сила присъда по чл. 2 от Закона за мерките срещу изпирането на пари.
За изплащане на гарантираните вземания на вложителите при несъстоятелност на банковите институции ЗГВБ предвижда създаването на Фонд за гарантиране на влоговете в банките, който е юридическо лице със седалище София. Същият притежава множество контролни правомощия в производството и осъществява надзор за неговата законност. Въпреки че Фондът е административен орган, постановените от него актове подлежат на обжалване пред съда по несъстоятелността – чл. 39, ал. 4 и 5 ЗБН.⁵ Разпоредбата на чл. 14 ЗГВБ определя допустимите способи за набиране на средства за финансиране на Фонда, като основен източник на средства са вноските, които всички банки са задължени да правят. Вноските на банките се подразделят на два вида – първоначални и текущи. Първоначалните (встъпителни) вноски са в размер на 1% от вписания капитал на новоучредената банка, но не по-малко от 100 000 лева. Първоначалните вноски от банките се еднократни, същите се дължат при учредяването на банковата институция и следва да бъдат направени в срок от 30 дни от датата на вписването на банката в търговския регистър (чл. 25, ал. 1 ЗГВБ). Текущите вноски са дължимите от банките годишни премийни вноски, които се равняват на 0,5% от общия размер на влоговата база за предходната година, определена на среднодневна основа (чл. 15, ал. 1 ЗГВБ). Еднократните и текущите вноски на банките се отчитат като счетоводни разходи за текущата счетоводна година и не подлежат на възстановяване.

Освен от основния си източник – вноски от банките, Фондът се финансира и от доходите от инвестиране на набраните в него средства, получените суми от разпределеното имущество на банката в случаите на суброгация, заеми, дарения, чуждестранна помощ, като депозираните средства задължително следва да бъдат съхранявани в БНБ. Разпоредбата на чл. 22 ЗГВБ установява допустимите начини на разходване и на инвестиране на средствата от Фонда. Съгласно ал. 1 и 2 същите могат да бъдат използвани единствено за изплащане на суми по влогове до гарантираните размери, на главницата и лихвите по получените от Фонда заеми, за покриване на заеми, получени поради недостиг на средства в хипотезата на чл. 18, ал. 4, за издръжка на дейността на Фонда, за придобиване на акции в банка в случаите по чл. 118, ал. 1 от Закона за кредитните институции, ако Фондът прецени, че по този начин могат да бъдат предотвратени по-големи разходи за изплащане на суми по гарантирани влогове. С цел увеличаване на натрупаните средства законът допуска същите да бъдат инвестирани от Фонда, но единствено по установения от ЗГВБ начин – в ценни книжа, издадени или гарантирани от държавата, в краткосрочни депозити в банки по чл. 2, ал. 5 от Закона за кредитните институции и в депозити в Българската народна банка. Всички останали форми на инвестиране на средствата от Фонда са незаконосъобразни и следва да обусловят ангажиране на имуществената и административната отговорност на неговите управителни органи.
Конкретната процедура по заплащане на гарантираните вземания е уредена детайлно в разпоредбите на ЗГВБ. С цел информиране на Фонда законът задължава синдика в тридневен срок от датата на решението на БНБ по чл. 22, ал. 1 ЗГВБ за отнемане лицензията на банката да представи на Управителния съвет на Фонда информация за всички влогове в банката. След получаване на надлежната информация в срок не по-късно от седем работни дни преди започване изплащането на суми, УС на Фонда е длъжен да оповести в най-малко два централни ежедневника деня, от който вложителите на банката могат да получават плащания от Фонда, както и банката, чрез която ще се извършват тези плащания. Съгласно разпоредбата на чл. 23, ал. 4 и 5 ЗГВБ заплащането на суми от Фонда следва да започне не по-късно от двадесет работни дни от датата на решението на Българската народна банка по чл. 22, ал. 1 от същия закон, като при наличие на изключителни обстоятелства Фондът може да удължи срока по ал. 5 с не повече от 10 работни дни. Така съдържанието на нормата транспонира задължителните предписания по чл. 10, § 1
от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30.05.1994 г.
относно схемите за гарантиране на депозити, изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.03.2009 г. по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане. Въпреки надлежното транспониране на разпоредбата, законът не дава отговор на въпроса за правните последици от неспазване на установените срокове по отношение на началната дата на изплащането, както и по отношение на гарантирания размер. В тези случаи заинтересованите лица имат правен интерес от предявяване на осъдителен иск за пълния размер на дължимите суми, както и за обезщетение за забава от късния начален момент на изплащане. Доколкото задължено лице за изплащане на гарантираните вземания е Фондът, същият ще има качеството и на надлежен ответник в производството.
След изплащане на сумите на правоимащите лица размерът на задълженията на банката към вложителите се намалява с размера на изплатените суми. В тази връзка Управителният съвет на Фонда е длъжен да уведомява периодично синдика за размера на платените на всеки вложител суми. За вземанията си над полученото от Фонда вложителите се удовлетворяват от имуществото на банката след неговото осребряване при условията и по реда, предвидени в ЗБН.

Бистра НИКОЛОВА, съдия
__________
1 Вж. чл. 120а във връзка с чл. 124 и 127 КСО.
2 Вж. чл. 39, ал. 1 от Закона за кредитните институции.
3 Вж. съображение 2 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30.05.1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити.
4 Вж. чл. 4, ал. 1 от Закона за гарантиране на влоговете в банките.
5 В този смисъл и Определение № 4947 от 31.05.2005 г. по адм. д. № 3450/2005 г., петчленен състав на ВАС.