Въведение
Традиционен, обществено приемлив, справедлив – така можем да определим института на съпружеската имуществена общност (СИО). Почти половин век след въвеждането му със Семейния кодекс от 1968 г.1 той обаче продължава да провокира дискусии, да поражда въпроси и да стои в основата на диаметрално противоположни позиции.
В правната литература подробно са разгледани социалните, икономическите и обществено-политическите предпоставки за въвеждането на СИО2. Някои от първоначалните непълноти в закона3 бяха преодолени от Върховния съд по тълкувателен път и по съображения за социална справедливост4. Бяха направени и редица предложения de lege ferenda5. Възприетите от съдебната практика решения намериха по-късно нормативен израз в следващия Семеен кодекс от 1985 г.6.
Още в началото на 90-те години на миналия век нормативната уредба на общностния режим беше подложена на обосновани критики като несъответстваща на новите обществено-икономически отношения и дори препятстваща тяхното развитие. Бяха направени ред конкретни предложения за нов поглед и преосмисляне на някои норми, които да не представляват пречка и да не блокират гражданския оборот7.
Последният Семеен кодекс от 2009 г.8 (СК), определян като „кодекс на съгласието“9, възприе нов подход при регулиране на имуществените отношения между съпрузите. Наред с режима на общност, законодателят въведе режима на разделност и договорния режим10. Режимът на общност обаче беше запазен не само като базисен, но и като единствено възможен в две хипотези11. На първо място – това е липсата на избор на режим. С други думи, макар съпрузите по своя воля да имат възможност при сключването на брака изрично да изберат как да уредят имуществените отношения помежду си, включително чрез избор на законов режим на общност, ако те не сторят това, режимът на общност ще се приложи
ex lege. На второ място – законодателят регламентира законовия режим на общност като единствено възможен за защита интересите на социално уязвими групи – непълнолетните и ограничено запретените. В правните среди обосновано се отрича възможността в периода между сключването на брака и навършването на пълнолетие еманципираният непълнолетен да избере законов режим на разделност или да сключи брачен договор12. Едва ли съществува съмнение, че ограничено запретеният, встъпил в брак, също не би могъл да избира имуществен режим до отпадане на запрещението.
Сравнителният анализ на правната уредба на имуществените отношения между съпрузите показва, че режимът на общност13, уреден с новия Семеен кодекс от 2009 г., не се отличава по своята философия от режима, възприет с двата предходни кодекса от 1968 и от 1985 г.14. Отново се касае за познатия ни комбиниран режим15, при който част от имуществото, придобито по време на брака, става съпружеска имуществена общност, а друга част остава лично притежание на всеки от съпрузите.
Въпреки богатата съдебна практика, формирана след 1968 г. във връзка с уреждането на имуществените отношения между съпрузи, през последните години животът поднесе нови и непознати спорове за разрешаване от съдилищата. Правните проблеми са свързани както с отношенията между самите съпрузите по повод общността (независимо дали тя продължава да съществува или вече е прекратена), така и с отношенията между съпрузите и трети лица. При по-старите обществено-икономически условия и при едни други обществено съзнание и практика такива спорове сякаш бяха житейски невъзможни и немислими. Това е така, защото ограниченията в обема на правото на собственост16, опростеният граждански оборот и господстващите моралните ценности17 изключваха или силно ограничаваха възможностите за комбинативност и за недобросъвестност при сключването на сделки; изключваха спекулативния характер (и в добрия, и в лошия смисъл на думата) на сделките; ограничаваха възможностите за „хитруване“ и произтичащото от това увреждане на другия съпруг или на трети лица18.
Новите по същността си проблеми във връзка с притежаваното от съпрузите имущество намират нееднакво и често противоречиво разрешение в съдебната практика. Някои от тях са предмет на образуваното още в началото на 2013 г. Тълкувателно дело № 5 от 2013 г. на Общото събрание на гражданската и търговската колегия на ВКС. Самият факт, че повече от година ВКС не е постановил тълкувателно решение, е показателен за остротата на поставените въпроси и за необходимостта от задълбоченото им проучване и обсъждане. Безспорно, задачата на висшата съдебна инстанция не е никак лека, тъй като по всеки от повдигнатите спорни въпроси противоречивите становища на различните съдебни състави са сериозно аргументирани, и тъй като несъвършенствата на самата нормативна уредба допускат различно тълкуване. Касационната инстанция ще трябва да преодолее противоречията в своята практика, не само изхождайки от буквата и духа на закона, но и стъпвайки върху основните принципи на правото, отнесени към днешните обществени реалности.
Проблемът: личен дълг на единия съпруг и отменителен иск по чл. 135 ЗЗД
Спорен в съдебната практика е въпросът за обективните и субективните предели на съдебното решение, което трябва да бъде постановено по заведен от кредитор отменителен (Павлов) иск за дълг на единия съпруг, ако разпоредителната сделка е извършена с имот в режим на СИО. Това е и един от въпросите – предмет на посоченото Тълкувателно дело № 5 от 2013 г. на ОСГТК, ВКС. С разпореждането за образуване на делото той е формулиран по следния начин: „Може ли за личен дълг на единия съпруг да бъде обявена за недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД цялата разпоредителна сделка, извършена с имот в режим на съпружеска имуществена общност?“ Тази формулировка сякаш допуска изборност по усмотрение на решаващия съд – той може да обяви цялата сделка за недействителна, но може и да не стори това. По-голяма категоричност би била налице, ако въпросът беше дали за личен дълг на единия съпруг се обявява за недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД цялата разпоредителна сделка, извършена с имот в режим на съпружеска имуществена общност.
Отговорът следва да бъде изграден върху следните кумулативно зададени фактически обстоятелства:
а) личен дълг на единия от съпрузите (без значение дали дългът е с частноправен или с публичноправен характер);
б) разпоредителна сделка с имот – съпружеска имуществена общност;
в) предявен от кредитор иск по чл. 135 ЗЗД за отмяна на разпоредителното действие с имота в режим на СИО.
За да бъде намерен отговорът на спорния въпрос, следва да се изхожда от същността на СИО и от възможностите за нейното прекратяване, както и от същността и целите на Павловия иск. Наложително е също така да се търси и разумният правнорегламентиран баланс между интересите на кредитора и интересите на съпруга – недлъжник.
В множество решения на ВКС19 е застъпено становището, че ако дългът е личен само на единия от съпрузите, обезпечението на задълженията му се покрива само от 1/2 идеална част от общото имущество на съпрузите, поради което относителната недействителност не може да обхваща разпореждането на другия съпруг. Това становище е аргументирано със спецификата на Павловия иск да служи за обезпечение на вземанията на кредитора; с липсата на солидарна отговорност за двамата съпрузи, когато дългът не е за задоволяване нуждите на семейството, респективно с възможността имуществото в режим на СИО да обезпечава само солидарни задължения на двамата съпрузи. Приема се, че с успешното провеждане на иска по чл. 135 ЗЗД само излезлият от имуществото на длъжника актив „се завръща“ в това имущество и кредиторът – ищец ще има право да се удовлетвори от него по реда на изпълнителното производство. Като правно несъстоятелно се определя разбирането, че въпросът за наличието на изпълняемо в полза на взискателя право срещу съпруга – недлъжник следва да се реши от съдебния изпълнител при насочено изпълнение върху вещ от съпружеската имуществена общност, какъвто той не е компетентен да разрешава.
Според противното становище, изразено в други решения на ВКС20, след като имотът е съпружеска имуществена общност, а само единият от двамата съпрузи е длъжник на ищеца, то това не е пречка за предявяване и уважаване на иска за отмяна на разпоредителното действие като цяло при задължителното участие и на двамата съпрузи в процеса. Този извод е аргументиран с бездяловия характер на СИО и установените в чл. 22, ал. 2 и 3 СК (отм.), респективно чл. 24, ал. 3 и 4 СК правила относно разпореждането с общи вещи на съпрузите по време на брака. Въвежда се и аргумент, че успешното провеждане на отменителния иск не може да има за последица прекратяването на СИО, както и че именно от това е изхождал законодателят, като е регламентирал реда за съдебно изпълнение върху вещ в режим на СИО при вземане срещу единия от съпрузите (чл. 502 ГПК).
Съпружеската имуществена общност – същност и прекратяване
Съпружеската имуществена общност се определя в правната теория като „особена съвместна бездялова собственост“21. Притежатели са едновременно двамата съпрузи. Те нямат изразени дялове, нямат обособени лични части в съпритежанието, с което да могат да се разпореждат22. Действащият Семеен кодекс от 2009 г. не дава никакво основание за промяна на това разбиране. В по-новите теоретични разработки СИО продължава да бъде характеризирана като „особено бездялово неделимо съпритежание“23. Независимо от променените обществено-икономически отношения и промяната в правосъзнанието на гражданите, бездяловият характер на съсобствеността между съпрузите не се поставя под съмнение – предвид подчинението й на целите и принципите на съпружеското съжителство, в което силно присъстват личните, неимуществените елементи24. Тъй като съпрузите нямат настоящи дялове25, е немислимо дори хипотетично да се говори за дял или за част на единия съпруг, докато общността не бъде прекратена.
Семейният кодекс посочва в чл. 27 предпоставките за прекратяване на СИО. Те могат да бъдат обособени в две групи в зависимост от момента, в който настъпва прекратяването на общността – дали това става едновременно с прекратяването на брака, или още по време на брака.
На първо място – самото прекратяване на брака26 води до прекратяване на общността27 и тя се превръща в обикновена дялова съсобственост.
СИО може да бъде прекратена обаче и докато трае бракът, като законодателят е допуснал това да стане в няколко случая28:
- по съдебен ред, ако важни причини налагат това;
- ако съпрузите изберат режим на разделност или сключат брачен договор;
- при насочване на изпълнението върху вещ – съпружеска имуществена общност, по реда на глава четиридесет и четвърта от Гражданския процесуален кодекс29 (ГПК) за личен дълг на единия от съпрузите;
- с влизане в сила на решение за откриване на производство по несъстоятелност срещу съпруг – едноличен търговец или неограничено отговорен съдружник.
Тук следва да се посочи и още една хипотеза на прекратяване на съпружеската имуществено общност, предвидена в друг нормативен акт – Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК)30: когато принудителното изпълнение за публични вземания срещу един от съпрузите се насочва върху вещи в съпружеската имуществена общност. Редът за принудителното изпълнение по ДОПК е аналогичен на този по глава четиридесет и четвърта от ГПК. Необходимо е да се обърне внимание на последната алинея на чл. 259 ДОПК, съгласно която от датата на влизане в сила на постановлението за възлагане на вещ – съпружеска имуществена общност, на съпруга – недлъжник съответната вещ се изключва от съпружеската имуществена общност. Тази разпоредба е с материалноправен характер и кореспондира с второто изречение на чл. 22, ал. 1 СК, изключващо от съпружеската общност вещните права, придобити от единия съпруг при принудително изпълнение по реда на ГПК за личен дълг на другия съпруг върху вещни права, които представляват СИО31.
Следователно предпоставките за прекратяване на СИО са изчерпателно посочени от законодателя. Не съществува никакво основание за разширително тълкуване или за прилагане на закона по аналогия по каквито и да било съображения – бързина, икономическа целесъобразност, социална справедливост и др.
Накратко за Павловия иск. Цел
Отменителният (Павловият) иск, уреден в чл. 135 от Закона за задълженията и договорите32 (ЗЗД), се дефинира в правната литература като средство, което е на разположение на кредитора да атакува и отмени увреждащите го правни действия на длъжника33. Искът по чл. 135 ЗЗД има обезпечителна функция, което дава основание той да бъде определен и като вид обезпечение34.
По правило, относително недействителните сделки са поначало действителни. Те пораждат правни последици между страните и трети лица. По изключение, правните последици на сделките не могат да бъдат противопоставени само на конкретно посочени в закона трети лица (кредитори), чиито имуществени интереси са засегнати по неблагоприятен начин. Спрямо кредитора за носител на прехвърленото право се смята длъжникът, а не приобретателят по сделката35. Целта на кредитора е увреждащата сделка да бъде обявена спрямо него за недействителна, за да може той да се удовлетвори от имуществото, което се връща в патримониума на длъжника. Длъжникът се поставя спрямо този кредитор в положението отпреди сделката36. И тъй като длъжникът отговаря спрямо кредиторите с цялото си имущество37, неприемливо е с отменителния иск да се атакува само такава част от увреждащата сделка, която да е съответна на кредиторовото вземане.
Изложеното означава, че с обявяването на относителната недействителност на сделката по отношение на кредитора, ще бъде постигната целта на Павловия иск – връщане на цялото имущество – предмет на увреждащата сделка, в патримониума на длъжника. В бъдещото изпълнително производство кредиторът обаче ще получи само такава част от стойността на имуществото, която ще удовлетвори вземанията му.
Изводът
Следователно, ако Павловият иск бъде уважен само за частта на съпруга длъжник, то няма да може да бъде възстановено правното положение преди разпоредителната сделка – в имуществото на длъжника да се върне вещта, която той е притежавал заедно с другия съпруг и в която никой от двамата няма изразени дялове. По силата на съдебното решение, с което ще бъде обявена относителната недействителност само за „идеалната част“ на длъжника, имотът вече ще бъде съсобствен между приобретателя по сделката и съпруга длъжник. Той няма да бъде съпружеска общност на двамата съпрузи. Едно такова прекратяване на режима на общност обаче не е предвидено в закона. То не може да бъде създавано по пътя на тълкуването, нито да се основава на други съображения. То би било в дълбока колизия с бездяловия характер на съпружеската общност и с безспорния постулат за липса на настоящи дялове за съпрузите.
Ето защо, намирам, че съчетаването и логическата взаимовръзка между правната регламентация на Павловия иск и на СИО еднозначно налагат извода, че за личен дълг на единия съпруг за недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД трябва да бъде обявена цялата разпоредителна сделка, извършена с имот в режим на СИО. Този извод от своя страна очертава както предмета на Павловия иск, така и страните в процеса. Искът ще бъде насочен към развалянето на цялата увреждаща сделка. Ответници по иска ще бъдат както приобретателят по сделката, така и двамата съпрузи – прехвърлители, а не само съпругът длъжник.
Допълнителни аргументи38
Разбирането, че относителната недействителност не може да обхваща разпореждането на съпруга – недлъжник, не намира опора в закона. Наистина, отговорността на двамата съпрузи не е солидарна, когато дългът не е за задоволяване нуждите на семейството39. Но при успешно проведен Павлов иск обявяването на цялата сделка за недействителна не противоречи на това правило. Защото в изпълнителното производство правата на съпруга недлъжник няма да бъдат засегнати по никакъв начин. Те са мъдро охранени от законодателя, който изрично е регламентирал реда, по който ще се извърши проданта в зависимост от вида на общата вещ. Ако се касае за движима вещ, то след проданта съдебният изпълнител ще изплати половината от получената сума на съпруга – недлъжник и едва след това ще разпредели другата половина по общия ред40. В случай че изпълнението бъде насочено върху недвижима вещ (имот), то имотът ще бъде описан изцяло, но ще бъде продадена само идеалната част на съпруга – длъжник41. Касае се винаги за продажба на 1/2 идеална част, тъй като законодателят по императивен начин е изключил неравенството на дяловете на двамата съпрузи42. В тази връзка неубедително звучи доводът, че въпросът за наличието на изпълняемо в полза на взискателя право срещу съпруга – недлъжник не може да бъде решен поради липса на компетентност от съдебния изпълнител при насочено изпълнение върху вещ – СИО. Такъв въпрос обаче изобщо няма да съществува и да бъде поставян в съдебното изпълнение. Той вече ще е разрешен в друго, предходно производство, в което ще е установено вземането на кредитора само срещу съпруга – длъжник и в което изпълнителният лист ще бъде издаден само срещу него. Кредиторът няма да разполага с изпълнителен титул срещу съпруга – недлъжник. Тоест, пред съдебния изпълнител изобщо няма да стои въпросът за наличието на изпълняемо в полза на взискателя право срещу съпруга – недлъжник. Нека не забравяме също така, че самият Семеен кодекс предвижда прекратяването на СИО при принудителното изпълнение. В процесуалния закон законодателят строго е регламентирал реда, по който да стане това, като е възложил властнически правомощия и компетентност именно на съдебния изпълнител.
И още нещо. Да приемем, че по предявен Павлов иск съдът ще може да обяви за относително недействителна само 1/2 част от сделката. Това означава, че тя ще е действителна в останалата си част – в частта, с която съпругът недлъжник е прехвърлил своите права на приобретателя. Оттук следва, че по силата на съдебното решение ще възникне съсобственост между съпруга – длъжник и приобретателя. В бъдещия изпълнителен процес предмет на принудителното изпълнение ще бъде една съсобствена вещ, а не вещ в режим на СИО. По този начин съпругът – недлъжник няма да участва по никакъв начин в изпълнителното производство. Той като несобственик ще бъде лишен от дадени му от закона привилегии – да посочи имущество на съпруга – длъжник, върху което да се насочи изпълнението (чл. 502, ал. 1 ГПК); да обжалва действията на съдебния изпълнител (чл. 503, ал. 2 и 3 ГПК); да оспори вземането на същите основания и по същия ред, както съпругът – длъжник (чл. 503, ал. 3 ГПК); да осуети проданта и да има предимство при възлагането (чл. 505 ГПК). Крайният резултат от съдебното решение ще обезсмисли и ще лиши от съдържание правната уредба, регламентираща съдебното изпълнение върху вещ в режим на СИО при вземане срещу единия от съпрузите. Съдебният акт обаче не може да дерогира закона. На практика ще сме изправени и пред двоен стандарт досежно спецификата и характера на СИО. При една неопосредена връзка „дълг на единия съпруг – принудително изпълнение“, съпружеската общност ще бъде прекратена (както повелява и чл. 27, ал. 4 СК) по реда на глава четиридесет и четвърта от ГПК именно от съдебния изпълнител. Ако обаче тази връзка е опосредена от увреждаща сделка и съдебно решение по Павлов иск (съдебно решение, с което се обявява относителната недействителност само на 1/2 част от атакуваната сделка), то предвиденият от законодателя ред за прекратяване на СИО ще бъде изключен по волята на съда. Това обаче е недопустимо. Съдебното решение ще се конфронтира както със същността на СИО като неделимо бездялово съпритежание, така и с целта на Павловия иск – в отношенията с кредитора статуквото да бъде възстановено такова, каквото е било преди сключването на увреждащата сделка.
Все във връзка с обективните предели на съдебното решение, постановено по Павлов иск за личен дълг на единия съпруг, нека да направим и едно сравнение с действителността на сделките с недвижимо имущество в режим на СИО, извършени само от единия съпруг в нарушение на законовото изискване за съвместно разпореждане от двамата съпрузи. Семейният кодекс повелява, че разпореждането с общо имущество се извършва съвместно от двамата съпрузи43, като разпореждането с вещно право върху обща недвижима вещ, извършено от единия съпруг, е оспоримо44. В този случай другият съпруг може да оспори по исков ред разпореждането в 6-месечен срок от узнаването, но не по-късно от три години от извършването му45. Тоест, тук отново възниква въпросът какъв ще бъде петитумът на исковата молба, подадена от изправния съпруг – дали той ще атакува част от сделката, за да получи обратно някакъв „свой дял“ от вещното право върху отчуждената обща вещ, или ще атакува цялата разпоредителна сделка. Отговорът на този въпрос е даден в доктрината46: ако искът бъде уважен, последиците ще се разпростират върху цялата атакувана сделка, а не отчасти, защото съпружеската имуществена общност е съвместно бездялово притежание, в което съпрузите нямат обособени части. Следователно, ако се върнем отново към Павловия иск и приемем, че относителната недействителност на увреждащата сделка засяга само част (1/2 идеална част) от имущество, то ще се стигне до необосновано различно интерпретиране на бездяловия характер на съпружеската имуществена общност в различни хипотези.
Усложнения
Проблемът може да бъде усложнен при настъпването на един нов факт – прекратяването на брака между съпрузите след сключването на увреждащата сделка, но преди завеждането на Павловия иск. Тук отново възниква въпросът за пасивната процесуална легитимация – дали в този случай ответници ще бъдат и двамата съпрузи, или само съпругът – длъжник. Възниква и въпросът дали искът ще бъде предявен само за част от увреждащата сделка, или ще се иска обявяване относителната недействителност на цялата сделка.
За нуждите на настоящата статия разсъжденията ми ще се ограничат до хипотезата на прекратяването на брака с развод47. Такъв казус е бил поставен за разглеждане пред съд48. Решението на първоинстанционния районен съд не е било обжалвано, влязло е в сила и е част от съдебната практика49. По делото съпругът – недлъжник е направил възражение за прекратен брак след сключването на атакуваната сделка (дарение на имот в режим на СИО). Поискал е искът да бъде отхвърлен досежно собствената му 1/2 идеална част от процесния имот. Съдът е изложил своите доводи за неоснователността на това искане. В мотивите си съдът е приел, че СИО по своя характер представлява обща бездялова собственост, при която нейните притежатели нямат определени квоти; че именно поради бездяловия характер, при прехвърляне правото на собственост върху имот в режим на съпружеска общност не е възможно да се определи размер на правата в идеални части от общото право на собственост; че щом общността в правата е бездялова и по време на брака единият съпруг не може да се разпорежда само със своята част от имота, то от забраната следва, че разпореждането на двамата с имот в режим на СИО е увреждащата сделка, а не някаква идеална част от нея; че успешното провеждане на отменителния иск не може да има за последица прекратяването на СИО, както и че именно от това е изхождал законодателят, като е регламентирал реда по чл. 502 ГПК за съдебно изпълнение върху вещ в режим на СИО при вземане срещу единия от съпрузите.
Принципно съм съгласен с даденото от съда разрешение на проблема. Аналогични са и разсъжденията в настоящата статия. Резервите ми са по отношение на довода, свързан с приложението на чл. 502 ГПК, поради следното:
От една страна – с влизане в сила на съдебното решение, с което съдът уважава Павловия иск и обявява относителната недействителност на увреждащата сделка в нейната цялост, имуществото се връща в патримониума на съпрузите в състоянието, в което е било преди сключването на сделката. (Защото в отношенията с кредитора решението има обратно действие.) От друга страна обаче – бракът между съпрузите междувременно е бил прекратен с развод. А това означава, че именно поради развода „върнатото“ имущество вече не може да бъде третирано като СИО. Ето защо, считам, че едновременно с влизането в сила на решението по Павловия иск, имуществото незабавно ще попадне под обективните предели на бракоразводното решение, което ще формира и по отношение на него сила на пресъдено нещо. Това ще рече, че при бъдещото принудително изпълнение имуществото (вещта) няма да има статут на СИО, а ще бъде в режим на обикновена (дялова) съсобственост между бившите съпрузи. Тоест, глава четиридесет и четвърта от ГПК няма да намери приложение. Независимо обаче от различния ред, по който ще се проведе принудителното изпълнение, съдът ще следва да обяви за относително недействителна цялата увреждаща сделка именно поради режима, в който се е намирало отчужденото имущество, и поради преследваната с Павловия иск цел – да бъде възстановено по отношение на кредитора правното положение преди разпоредителната сделка.
Сходен казус е бил разгледан и по гражд. д. № 5149/2007 г., ІV г.о. на ВКС. В постановеното Решение № 297 от 10.04.2009 г. не се акцентира върху прекратяването на брака след сключването на увреждащата сделка, тъй като такъв довод не е бил релевиран пред касационната инстанция. Разсъжденията на съда са по отношение действието на отмяната по реда на чл. 135 ЗЗД – че относителната недействителност следва да се обяви за цялата сделка, тъй като СИО е неделима, като в хода на съдебното изпълнение кредиторът ще може да се удовлетвори единствено чрез насочването му върху собствената на бившия съпруг длъжник 1/2 идеална част от имота. Тези съображения обаче съдържат имплицитно извода, че междувременното прекратяване на брака не се отразява върху обективните и субективните предели на решението, постановено в процес по чл. 135 ЗЗД.
Заключение
Проблеми с приложното поле на Павловия иск вероятно ще възникнат и във връзка с избора на законов режим на разделност или на договорен режим. В светлината на съдебната практика до 1968 г., в юридическата литература вече е разгледана възможността съпругът, разполагащ с конститутивен иск по чл. 33, ал. 2 СК50, да предяви Павлов иск срещу другия съпруг, който е отчуждил своя вещ, за да попречи на успешното осъществяване на защитеното с посочената разпоредба потестативно право51. Вероятно интересни за разсъждение биха били и въпросите, дали изборът на законов режим на разделност може да се цени като увреждащо действие по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, ако новопридобитото имущество става притежание на съпруга – недлъжник; доколко в такава хипотеза ще е обществено оправдано действието на презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД52; дали кредиторът ще може да атакува с Павлов иск брачния договор, ако с него съпругът – длъжник прехвърли свое имущество на съпруга – недлъжник; дали относителната недействителност ще се разпростре частично върху брачния договор (досежно съответните клаузи), или ще засегне брачния договор в неговата цялост. Разсъжденията по тези въпроси обаче биха надхвърлили възможностите на една статия. Полезно за практикуващите юристи би било отговорите да бъдат търсени и дискутирани не само абстрактно и хипотетично, но и по повод конкретни житейски казуси.
Георги МУЛЕШКОВ, съдия
_______
1 Обн. ДВ, бр. 23 от 22.03.1968 г., изм. и доп.
2 Вж. Ненова, Л. Семейно право на Народна република България. С., „Наука и изкуство“, 1977, с. 154 и сл.
3 Например липсата на изискване за съвместен принос на двамата съпрузи при придобиването на вещи и права върху вещи; липсата на правна уредба по въпроса за трансформацията на лично имущество.
4 Например Решение № 1352-72-І, Решение № 35-71-ОСГК, Решение № 63-69-ОСГК, ПП 5-72.
5 Вж. Ненова, Л., цит. съч., с. 162-163, с. 171.
6 Обн. ДВ, бр. 41 от 28.05.1985 г. Вж. и Ненова, Л. Семейно право – тълкувателен справочник. С., „Д-р Петър Берон“, 1990, с. 70 и 79.
7 Вж. Таков, К. Някои актуални въпроси във връзка с противоречията между института на съпружеската имуществена общност и духа на законодателството след 1989 година. „Съвременно право“, 1994, № 5 и 6.
8 Обн. ДВ, бр. 47 от 23.06.2009 г., изм. и доп.
9 Цанкова, Ц. Новият семеен кодекс – кодекс на съгласието и на особената закрила на децата. „Общество и право“, 2009, № 7.
10 Вж. чл. 18, ал. 1 СК.
11 Вж. чл. 18, ал. 2 СК.
12 Вж. Станева, А. По някои вече спорни въпроси относно имуществените отношения между съпрузи. „Собственост и право“, 2009, №. 10.
13 За понятията „режим на общност“ и „съпружеска имуществена общност“ – вж. Станева, А. Цит. ст.
14 Като отлика от СК от 1985 г. можем да посочим стесненото приложно поле на съпружеската имуществена общност. СК от 2009 г. изключи общността върху паричните влогове, като по този начин отново беше възприето законодателното решение, намерило израз в СК от 1968 г.
15 Вж. Ненова, Л. Семейно право на Народна република България…, с. 158.
16 За гражданите съществуваха ограничения по отношение обема на притежаваното недвижимо имущество (Закон за собствеността на гражданите); при извършването на сделки с недвижими имоти (Закон за собствеността); за свободното придвижване (Наредбата от 1966 г. за временно ограничаване приемането на нови жители в големите градове и някои други населени места, Наредбата от 1974 г. за временно ограничаване приемането на нови жители в градовете); за свободното наемане на жилище (Закон за наемните отношения).
17 Вж. Кожухаров, Ал. Облигационно право. Книга втора, Софи-Р, 1992, с. 129. Проф. Кожухаров констатира ограниченото практическо значение на Павловия иск и акцентира върху обективните предпоставки, при които се очаква в бъдеще институтът да загуби приложение – извършването на стопанската дейност предимно от социалистически организации; очакването социалистическите организации да не сключват сделки за взаимно увреждане; повишаването на етичното съзнание на гражданите.
18 Към края на статията ще бъде коментирано едно първоинстанционно съдебно решение. От изложената в мотивите му фактическа обстановка прозира последователността и упоритостта в действията на двамата съпрузи да увредят кредитора.
19 Вж. Решение № 655 от 05.07.2007 г. по гражд. д. № 573/2006 г., ІІ г. о.; Решение № 967 от 08.03.2010 г. по гражд. д. № 3336/2008 г., І г. о.; Решение № 229 от 08.06.2010 г. по т. д. № 37/2009 г., ІІ т. о.; Решение № 566 от 18.06.2010 г. по гражд. д. № 1473/2009 г., ІV г. о.
20 Вж. Решение № 1206 от 19.12.2008 г. по гражд. д. № 3864/2007 г., ІІІ г. о.; Решение № 1437 от 22.01.2009 г. по гражд. д. № 6172/2007 г., ІІ г. о.; Решение № 297 от 10.04.2009 г. по гражд. д. № 1549/2007 г., ІV г. о.; Решение № 612 от 26.10.2010 г. по гражд. д. № 1764/2009 г., ІІІ г. о.
21 Ненова, Л. Семейно право на Народна република България…, с. 177.
22 Вж. Ненова, Л. Семейно право – тълкувателен справочник…, с. 73.
23 Петкова, Ц. Обект на правото на по-голям дял от съпружеската имуществена общност поради принос, в: Научни трудове на Русенския университет – 2012, т. 51, серия 7, с. 166.
24 Вж. Таргов, Т. Искове между съсобствениците, ел. сайт ChallengingTheLaw, адрес http://challengingthelaw.com/veshtno-pravo/iskove-sasobstvenici/, в режим на достъп от 22.06.2014 г., 23:44 ч. Авторът дори е оправдано радикален в разбирането си, че в съжителството между съпрузите „е налице силно присъствие на лични, неимуществени елементи, което изключва възможността спрямо тази съсобственост да се прилагат материалистичните и до голяма степен бездушни принципи, на които се подчинява обикновената съсобственост, в която могат да се окажат хора, които въобще не се познават помежду си или даже такива, които се мразят един друг“.
25 Ненова, Л. Семейно право на Народна република България…, с. 177.
26 Вж. чл. 44 СК, съгласно който бракът се прекратява при смърт на единия от съпрузите, при унищожаване на брака и при развод. По силата на изричната разпоредба на чл. 48, ал. 1 СК действието на прекратяването винаги е за в бъдеще, включително и при унищожаването на брака.
27 Вж. чл. 27, ал. 1 СК.
28 Вж. чл. 27, ал. 2-5 СК.
29 Обн. ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., изм. и доп.
30 Вж. чл. 259 – 261 ДОПК (обн., ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г., изм. и доп.).
31 Чл. 22, ал. 1, изр. 2 СК гласи: Лични са и вещните права, придобити от единия съпруг, когато кредитор е насочил изпълнение за личен дълг на другия съпруг по реда на глава четиридесет и четвърта от Гражданския процесуален кодекс върху вещни права, които са съпружеска имуществена общност.
32 Обн. ДВ, бр. 275 от 22.11.1950 г.
33 Кожухаров, Ал., цит. съч., с. 120
34 Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част, С., Сиби, 2001, с. 515.
35 Вж. Павлова, М. Гражданско право – обща част, Софи-Р, 2002, с. 522 и сл.
36 Кожухаров, Ал., цит. съч., с. 127.
37 Вж. чл. 133 ЗЗД.
38 Изложените допълнителни аргументи, свързани с изпълнителното производство по ГПК, са съответно относими и за публичното изпълнение по реда на ДОПК.
39 Вж. чл. 32, ал.2 СК. Разпоредбата повелява, че съпрузите отговарят солидарно за задължения, поети за задоволяване на нуждите на семейството.
40 Вж. чл. 504, ал. 1 ГПК.
41 Вж. чл. 504, ал. 2 във връзка с чл. 500 ГПК.
42 Разпоредбата на чл. 506 ГПК е озаглавена „Равенство на дяловете“. За да бъде избегнато шиканирането на изпълнителния процес и за да се постигне по-бързото удовлетворяване на кредитора, законът изключва възможността съпругът недлъжник да противопоставя възражение за по-голям дял поради приноса си в придобиването на вещта. Впрочем, законодателят балансирано отрича и възможността взискателят да претендира по-голям дял на съпруга длъжник на същото основание.
43 Вж. чл. 24, ал. 3 СК.
44 Вж. чл. 24, ал. 4, изр. 1 СК.
45 Вж. чл. 24, ал. 4, изр. 2 СК.
46 Вж. Ненова, Л. Семейно право – тълкувателен справочник…, с. 82.
47 Впрочем, последиците от унищожаването на брака (чл. 48 СК) не се различават от последиците при прекратяването му с развод.
48 Решение № 234 от 06.07.2012 по гражд. д. № 47/2012 г. на Районен съд – Велинград. Решението е достъпно чрез сайта на ВСС (http://www.vss.justice.bg), както и на адрес http://rs-vel.info/doc/priklyucheni/gd/201207/00634512/04761412.htm, в режим на достъп от 29.06.2013 г., 00:54 ч.
49 С т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, беше прието, че съдебната практика се формира от всички влезли в сила съдебни решения.
50 Съгласно чл. 33, ал. 2 СК, при прекратяване на брака по исков ред всеки съпруг има право да получи част от стойността на придобитото от другия по време на брака, доколкото е допринесъл с труд, със средствата си, с грижа за децата, с работа в домакинството или по друг начин.
51 Вж. Кавалова, М. Имуществените отношения между съпрузите след прекратяване на брака при избран режим на разделност. „Собственост и право“, 2010, № 12.
52 Според чл. 135, ал. 2 ЗЗД, знанието (за увреждането – б. м.) се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника.
