Дайджест „Собственост и право“, 2022 г., кн. 05
I. През месец декември 2020 г. (ДВ, бр. 103 от 04.12.2020 г.) беше приет Закон за изменение и допълнение на Семейния кодекс (ЗИДСК). Той влиза в сила, съгласно общите правила за действие на нормативните актове, установени в чл. 5, ал. 5 от Конституцията на Република България, три дни след обнародването.
Измененията и допълненията се отнасят до института на произхода на детето, и по-специално, произход от баща, основан на презумпцията за бащинство и на припознаването.
Предвидени са и Преходни разпоредби (ПР). Според § 5 ЗИДСК: „За лицата, за които обстоятелствата, обуславящи правото на иск по чл. 62, ал. 1, изрeчение трето и ал. 5, изречение първо, са били налице преди влизането в сила на този закон, сроковете за предявяване на съответните искове текат от влизането в сила на закона.“
По отношение на припознаването, съгласно § 4 от ПР към ЗИДСК: „За припознавания, извършени след 1 октомври 2009 г. до влизането в сила на този закон, срокът по чл. 66, ал. 5 тече от влизането в сила на закона.“[1]
Тези два текста съпоставени с променените текстове на Семейния кодекс веднага насочват вниманието към проблема – придава ли се обратно действие на новите разпоредби, които уреждат възможността за оспорване произхода на детето.
Отговорът на този въпрос предполага да се изяснят накратко основните трайно установени положения на извънсъдебното установяване на произхода на децата. Способите за майчинството са: акт за раждане или припознаване (чл. 60 и чл. 64 СК). За бащинството – презумпция за съпруга на майката, когато детето е родено през време на брака или преди да са изтекли триста дни от неговото прекратяване, или припознаване (чл. 61 и чл. 64 СК).
Законът допуска оспорване на произхода, както при майчинството, така и при бащинството. Именно в регулирането на тази материя е извършена съществена реформа и са установени изключително важни нови положения през 2020 г. Вече се формира и съдебна практика при действието на променените чл. 62, ал. 1 СК с добавянето на изр. трето и четвърто и на ал. 5 (нова), както и чл. 66, ал. 2 и ал. 5 СК (нови). С тях за първи път в действащия Семеен кодекс се установява право и на трети лица да оспорват произхода, основан на презумпцията за бащинство или на припознаване. Установяват се предпоставките за това и сроковете за предявяване на исковете.
II. Някои основни положения и въпроси в посочените разпоредби
1. Относно оспорването на презумпцията за бащинство
Съгласно действащия Семеен кодекс тази презумпция може да бъде оспорена от съпруга на майката, за когото тя има действие; от майката – съпругата на този презумптивен баща; детето, чийто произход е установен по силата на презумпцията и е отразен в акта за раждане. Освен тези три лица, СК урежда и конфликта на презумпции, когато майката е встъпила в нов брак преди да са изтекли 300 дни от предходния брак и посочва, че за баща на детето се смята съпругът на майката от новия брак. Уредени са и две специални хипотези – за случаите на обявено отсъствие и на обявена смърт на съпруга на майката.
С промените в Семейния кодекс през 2020 г. законът дава право на още едно лице да оспорва произхода. Законодателят го нарича трето лице.[2] То може да бъде и съищец заедно с посочените в чл. 62, ал. 1, 2 и 4 СК майка, съпруг на майката и/или детето. То е трето лице, защото не се намира в семейна материалноправна връзка с детето, а твърди, че е биологичният му баща.
Третото лице заявява своето право на бащинство, съгласно ал. 5 на чл. 62 СК с предявяването на иск. За допустимостта на иска е достатъчно твърдението, че е биологичен баща на детето, независимо дали това отговаря на действителния произход. Той се установява при разглеждането на делото по същество.
В случая обаче, не е достатъчно само третото лице – ищец да оспорва установения чрез презумпцията произход на детето. Искът за оспорване задължително се съединява с иск за установяване на произход от ищеца. Това нормативно решение е правилно и е в интерес на детето, който се защитава. При уважаването на иска за оспорване, то няма да остане с неизвестен произход от баща.
Следващо императивно изискване за допустимост е искът за оспорване на бащинството от третото лице да бъде предявен до изтичане на една година от узнаване на раждането. Белегът „узнаване“ се отнася до исковете, свързани с оспорване на произход от страна на третото лице (чл. 62, ал. 5 СК), съпруга на майката (чл. 62, ал. 1 СК) и при конфликт на презумпции за първия съпруг (чл. 62, ал. 3 СК)[3].
Новост в уредбата на оспорването на презумпцията е, че съгласно чл. 62, ал. 5, изр. трето СК съдът решава спора по същество, като взема предвид интереса на детето. Това е много важна, ключова разпоредба. Такава съдържа и чл. 62, ал. 1, изр. четвърто СК относно решението по оспорване произхода на детето от съпруга на майката. Въпросът, който веднага възниква е може ли съдът да отхвърли иска, въпреки че биологичният произход на детето от ищеца е доказан, по съображения, че не е в интерес на детето, макар всички доказателства да сочат биологичното бащинство. Мисля, че подобно решение би било в пряко противоречие с изричната норма на ал. 5 на чл. 62 СК и с предмета на спора – оспорване на биологичен произход. Необходимо е корективно тълкуване на редакцията на текста и нормата трябва да бъде разбирана във връзка с уреждането от съда на упражняването на родителските права от признатия за баща и прилагането аналогично на чл. 70 СК. [4]
2. Относно оспорването на припознаването
Оспорването на припознаването е уредено в чл. 66 СК. Той също търпи радикална промяна с въвеждането и изменението на ал. 5 (нова, ДВ, бр. 100 от 2010 г., изм. ДВ, бр. 103 от 2020 г.).
При съпоставка на ал. 5 на чл. 66 СК с разгледаната вече ал. 5 на чл. 62 СК се вижда, че в първия случай законът говори за оспорване от „всяко лице, което твърди, че е родител на припознатия“, а във втория – „трето лице, което твърди, че е биологичен баща на детето“. И двата случая се отнасят до оспорване на произход по исков ред от лице, което претендира, че е родител. Но докато при оспорване на бащинството по презумпция това е твърдящ биологичен баща на детето, то по чл. 66, ал. 5 СК е лице, което твърди, че е родител. За едно и също родителско качество ли става дума или разликата във формулировката на оспорващия произхода на детето не е случайна и всъщност законът има предвид различен кръг лица, на които дава легитимация като възможни ищци при оспорване на произход – по презумпция или по припознаване.
При оспорване на презумпцията за бащинство третото лице твърди, че е баща, т.е. лице от мъжки пол, което е биологично свързано чрез зачеването с раждането на детето. При оспорване на припознаването „всяко лице“ означава, че това може да е лице и от женски пол, имащо качеството на родител, независимо, че няма биологична връзка с припознатия. Ако се възприеме това разбиране, то навежда към различни хипотези на пораждане на родителство и доколкото такива са предвидени и в СК (напр. осиновяване), и в Закона за закрила на детето (ЗЗДет) (напр. приемна грижа)[5], възможно е искът да бъде предявен от всяко лице, независимо от пола му. В тази връзка задължителното съединяване с иск за установяване на произход, което е предвидено в чл. 66, ал. 5, изр. трето СК, води до извода, че не е пречка оспорващият да е различен от претендирания родител (например трето лице оспорва припознаването и съединява с иск да бъде установено бащинството на неговия брат). Колкото и краен да е този извод, той не е изключен.
Що се отнася до оспорването на припознаването от прокурора по новата ал. 6 на чл. 66 СК, изискване за съединяване с иск за установяване на произход няма, което е напълно естествено, тъй като прокурорът осъществява държавна функция. Тук е въведено друго изискване – защита на „обществения интерес“. Няма изрично предвидено също, че съдът решава спора като взема предвид интереса на детето, както е в посочено в ал. 5, изр. трето на чл. 66 СК. А дали интересът на детето съвпада с обществения интерес или последният има приоритет и може ли да се противопостави на интереса на детето. И може ли общественият интерес да се противопостави на интереса на ответника.
Съгласно чл. 66, ал. 6, изр. второ СК като ответници се призовават припозналият, припознатият (детето) и другият родител, когато е известен. Би ли могло припознаването да бъде оспорено, ако всички тези страни в производството се противопоставят на иска на прокурора. Вижда се колко нестабилна може да е основата, върху която се формира общественият интерес и че тя може да се отдалечава, да е встрани от интереса на детето и дори да въведе нов предмет на делото, различен от спора за произход. А съблюдаването на този интерес се изисква и при оспорването и на презумпцията, и на припознаването от съда, като безусловен критерий, при постановяване на съдебното решение за уважаване на иска. И трябва ли искът на прокурора да бъде уважен, ако биологичният родител няма „добро име в обществото“.
За мен няма съмнение, че в понятието обществен интерес се включва и интересът на детето.[6] Удовлетворяването на този интерес е въпрос на конкретна преценка, въз основа на обстоятелствата по разглеждания случай.
Искът за оспорване на припознаването трябва да бъде предявен в сроковете, предвидени в чл. 66, ал. 4 СК – от детето до една година от навършване на пълнолетие; в чл. 66, ал. 5 СК – от всяко лице в едногодишен срок от узнаване на припознаването; в чл. 66, ал. 6 СК – от прокурора в едногодишен срок от узнаване на припознаването. Изправени сме пред една голяма неопределеност на крайния момент, до който може да бъде предявен искът, за да е допустим, тъй като срокът започва да тече от момента на узнаване.
III. Признаването на обратното действие на норми, регулиращи семейните правоотношения не е новост. То е познато на обективното семейно право. Виждаме обратно действие в признаването на съжителства по време на войната, когато лицата не са встъпили в брак и единият от тях е загинал.[7] Очевидно е то и при други закони, например Закона за уреждане правните последици на бракове, сключени в нарушение на чл. 7 от Семейния кодекс[8], чл. 103 от Заключителните и преходни разпоредби на СК от 1968 г. Обратно действие има и при осиновяването – пълно и непълно при СК от 1968 г.[9]
1. В теорията обратното действие е свързано с разбирането, че новият граждански закон урежда юридически факти, които са се проявили след влизането му в сила, както и заварените висящи граждански правоотношения за в бъдеще – действие на закона ex nunc.[10] Това общоприето становище е правилно, както е и правилно становището, че е възможно да бъде придадено обратно действие ex tunc, като правната норма се прилага и към факти, изрично уредени в нея, които са настъпили преди влизането в сила на нормативния акт. Затова е необходимо той с изрична разпоредба да посочи юридическите факти, предхождащи влизането в сила на гражданския закон, респ. подзаконов акт.
През годините въпросът за обратното действие е много обсъждан, защото става дума за нормативна преценка на факт, настъпил преди да е влязла в сила правна норма, която да го превръща в релевантен за действащото право и го свързва с правни последици, които настъпват с новия закон. И разбирането за значението и последиците на този факт се подлага на преценка с оглед на общите правила за действие на обективното право. Юридическият факт може да се проявява самостоятелно или кумулативно с други факти (сложен или смесен фактически състав), пораждащ, изменящ, прекратяващ или погасяващ едно субективно право (съществуващо или новосъздадено).
2. Правните норми се приемат, за да регулират обществени отношения за в бъдеще. Това е обичайното положение, защото е гаранция за предвидимост на правния ред и осигурява правната сигурност. Забрана съществува за обратно действие на норми, които установяват санкции (чл. 14 от Закона за нормативните актове). Затова е изключително важно за правоприлагането правилно да се определят пределите на действие на даден закон.[11]
3. Според проф. Д. Вълчев обратно действие (обратна сила) е налице, когато една обща правна норма преурежда правните последици от факти, които са се реализирали преди нейното влизане в сила. Съществуват три случая на обратно действие.[12] В първия случай правната норма превръща един факт, който се е реализирал преди нейното влизане в сила от ирелевантен за правото, в релевантен (придава му правни последици). Вторият случай е когато правната норма, превръща един факт, който се е реализирал преди нейното влизане в сила от релевантен факт, който е юридически факт с определени правни последици, в ирелевантен за правото (факт без правни последици). Третият случай е, когато правната норма нито придава правни последици на реализирал се в миналото ирелевантен факт, нито обратното – отнема правните последици от реализирал се в миналото юридически факт, превръщайки го в ирелевантен за правото. Запазва се юридическият характер на факта, но преуреждат неговите правни последици. Понякога този случай се определя като нетипично обратно действие.
4. Можем да приемем, че авторите са единодушни, когато става дума за общото положение, че законът (правната норма) има действие за в бъдеще. Единодушни са и по въпроса, че всеки нов закон заварва факти – юридически и неюридически, които съществуват обективно и които са породили или могат да породят правоотношения. Следователно въпросът за обратното действие е свързан с отношението факти и правна норма. Проблемът на действие на правната норма към заварените от нея факти е моментът на проявление на обективното съществуване на факта преди влизането ѝ в сила и допускането за него да настъпят определени правни последици.
Практиката се сблъсква с проблема винаги, когато се приема нов, или се променя съществуващ закон, респ. негови разпоредби, защото животът поставя правото непрекъснато пред необходимостта да регулира отношенията в обществото при спазване на установени принципи, между които на първо място стои принципът на справедливост и недискриминация на правните субекти. Съображенията да се зачитат осъществени факти преди влизането на правната норма в сила са много важни за действието на закона, когато се прави оценка дали законът е целесъобразен и най-важното дали е конституционносъобразен. И ако неправилната преценка за целесъобразност може да бъде пренебрегната по социални, икономически политически, недалновидни експертни виждания и други съображения и причини, неконституционносъобразността не трябва да се допуска по никакви съображения.
Обратното действие на ПР към ЗИДСК от 2020 г. се проявява при анализа на фактическия им състав.
IV. Относно § 5 на Преходните разпоредби към ЗИДСК от 2020 г.
Параграф 5 се отнася до предоставената възможност за оспорване на произхода на детето от различни субекти и при различни фактически състави на възникване на правото на иск за оспорване, преди влизане на изменителния закон 2020 г. в сила. Уредени са две хипотези: за оспорване на презумптивно бащинство – чл. 62, ал. 1, изр. трето СК (оспорване от съпруга на майката) и втората, чл. 62, ал. 5 СК (оспорване от трето лице, което твърди, че е биологичен баща на детето).
Обединяването в § 5 ПР към ЗИДСК на хипотезите на чл. 62, ал. 1, изр. трето и чл. 62, ал. 5, изр. първо СК внася смущение в разбирането на понятието „обстоятелства“.
Веднага прави впечатление, че новото изр. трето на чл. 62, ал. 1 СК употребява израза „обстоятелства, опровергаващи бащинство“, а в самия § 5 се използва „обстоятелства, обуславящи правото на иск“. Въпреки, че законодателят си служи с едно и също понятие „обстоятелства“, става дума за различни неща.
Според мен, в първата хипотеза относно опровергаването на бащинството по презумпция от съпруга на майката, тези обстоятелства не са предпоставка за допустимост на иска за оспорване. Ако не е изпуснат едногодишният срок по чл. 62, ал. 1, изр. второ СК, достатъчно е съпругът да поиска оспорване, защото законът го сочи за баща, а обстоятелствата въведени с изр. трето имат по-ограничено правно действие. Те са само посочени като условия по отношение на срока, т.е. даване възможност да се предяви иска, въпреки пропуснатия срок – това са обстоятелства, обуславящи допустимостта на иска, при пропуснат срок. Този иск принадлежи на всеки презумптивен баща, а дали детето не е могло да бъде заченато от ищеца (самият закон поставя съпругът на майката в положение на ищец) е въпрос по същество. Предпоставена е допустимостта на иска, защото съпругът на майката е признат за баща от самия закон. И когато искът е предявен в едногодишния срок от узнаване на раждането, съдът признава тази допустимост, независимо какви обстоятелствата, опровергаващи бащинството, сочи ищецът и от това кога е узнал бащата тези обстоятелства, както и независимо по какви причини не ги е узнал едновременно с раждането или след него. Следователно, ако говорим за „обстоятелствата“, те се отнасят до опровергаването на презумпцията.
Във втория случай положението е друго. Правило като посоченото в изр. трето на чл. 62, ал. 1 СК не е приложимо. Наличието на всички обстоятелства по чл. 62, ал. 5, изр. първо СК са предпоставка за пораждане правото на иск за оспорване от третото лице. Искът е допустим, когато всички те са били налице преди влизането в сила на закона. Ако не е спазен едногодишния срок, искът е недопустим. Не се дава възможността, предвидена в изр. трето – да се предяви този иск в срок от изтичане на една година от узнаване на обстоятелствата, опровергаващи бащинството. Затова, за да се открие възможност и да се превърне иска в допустим, § 5 разпорежда, че щом е имало обстоятелства, обуславящи правото на иск преди ЗИДСК през 2020 г., срокът за предявяването на иска тече от влизането в сила на изменителния закон. Макар срокът от една година от раждането да е пропуснат от ищеца, това не се отразява на необходимостта другите изисквания да са налице, тъй като това е право на трето лице, което за първи път се установява в ЗИДСК от 2020 г. Тъй като искът за оспорване по ал. 5 на чл. 62 СК задължително се съединява с иск за установяване на произхода на детето, срокът и за този иск тече от влизането в сила на промяната на закона от 2020 г.
Тук откриваме още едно несъвършенство на разпоредбата на § 5. Употребеният в § 5 in fine израз „от влизането в сила на закона“ поражда неяснота за кой закон става дума – СК от 2009 г. или изменителния закон през 2020 г. Ако в края на разпоредбата беше използвана формулировката „от влизането му в сила“ щеше да е ясна волята на законодателя, че сроковете текат от влизане в сила на ЗИДСК 2020 г., когато за първи се въвежда право на трето лице да оспорва презумпцията за бащинство.
Разпоредбата на § 5 относно чл. 62, ал. 1, изр. трето СК може да се възприеме и по друг начин поради смислова неточност. Под обстоятелства, обуславящи правото на иск разбираме кумулативното наличие на юридическите факти по изр. трето, а именно: обстоятелства, опровергаващи презумптивното бащинство на съпруга на майката, тези обстоятелства да са узнати по-късно от узнаване на раждането, да са узнати по-късно по независещи от съпруга причини, да не е изтекла една година от узнаването на обстоятелствата и детето да не е навършило пълнолетие. Ако някое от тези обстоятелства не е било налице преди влизането на ЗИДСК 2020 г. в сила, § 5 ще е неприложим, няма да влезе в действие диспозицията му. С други думи, срокът за предявяване на иска по чл. 62, ал. 1, изр. трето СК няма нито да бъде удължен, нито да започне да тече наново след изтичане на едногодишния срок от узнаването на тези обстоятелства. Ще има действие ex nunc.
Крайният същински преклузивен срок по чл. 62, ал. 1, изр. трето СК е настъпването на пълнолетие. Едва тогава се погасява неатакуемо субективното право на оспорване презумпцията за бащинство, предоставено на съпруга на майката. Тук следва да търсим целта на реформата, извършена с ЗИДСК през 2020 г., а именно съществуването на правото на съпруга и неговата защита по исков път да бъде свързана с прекратяване на правата и задълженията по родителското правоотношение. С други думи, докато това правоотношение го има, независимо дали и как правомощията и задълженията по него се осъществяват, възможността за оспорването му също съществува, т.е. до навършване на пълнолетие на детето, в обичайната хипотеза на 18 години (чл. 2 от Закона за лицата и семейството).[13]
За легитимираното трето лице по чл. 62, ал. 5 СК релевантност на „обстоятелствата“ и условията за зачитането им не е посочено. Те са неприложими като основание за промяна на срока за предявяване на иска, а едногодишният срок от узнаване на раждането е изтекъл и следователно не би могло на това основание да се предяви иска след изтичането на този срок. Параграф 5 въвежда такава възможност несъществуваща в материалноправните разпоредби на СК. С други думи, ако срокът е пропуснат преди ЗИДСК, независимо по какви причини, преходната разпоредба на § 5 дава възможност третото лице да предяви иска, т.е. прави го допустим, независимо от това колко време е изтекло от влизането в сила на изменителния закон. Целта е да се предяви допустим иск. Виждаме колко далече стига придаването на обратно действие на преходната разпоредба на закона и че отношението на законодателя към третото лице е с предимство пред презумптивния баща (съпруг на майката). При това използвана е преходната разпоредба, което е недопустимо, защото създава условия за предявяване на иска неограничено с краен срок, при това в противоречие с правото на третото лице, узнало раждането след изменителния закон и изпуснало едногодишния срок от раждането. Според мен, срокът от една година от узнаване на раждането по чл. 62, ал. 5, изр. първо СК е отменен мълчаливо с преходната разпоредба на § 5 ЗИДСК, посочваща началото на срока.
V. Омбудсманът на Република България направи искане на основание чл. 150, ал. 3 от Конституцията за противоконституционност на разпоредбата на § 5 от Преходните разпоредби към ЗИДСК от 2020 г. поради противоречие с разпоредбите на чл. 4, ал. 1 и чл. 14 от Конституцията. Конституционният съд образува конституционно дело № 3/2022 г. и го е допуснал за разглеждане по същество.
Вносителят на искането сочи като аргументи, че обратното действие на § 5 дава „принципната възможност неограничен кръг лица от мъжки пол“ да оспорят произхода на което и да е дете. С придадената обратна сила на разпоредбата се нарушава стабилитетът на установените семейноправни връзки, не се следват принципите стабилност и сигурност на произхода и „законоустановеност на начините за установяване и оспорване на произхода“. Омбудсманът се позовава на Решение № 4 от 11.03.2014 г. по конст. д. № 12/2013 г., Решение № 10 от 2011 г. по конст. д. № 6/2011 г. и Решение № 9/2020 г. на Конституционния съд. Твърди се, че с обратна сила се засягат вече придобити и упражнявани родителски права, посяга се на правото на детето на стабилна и сигурна семейна среда. Допуска се, считано от датата на влизане в сила на ЗИДСК, да се оспори произход на дете, узнаването на раждането на което е неограничено назад във времето. На практика по този начин не се ограничава със срок от една година от узнаването упражняването на правото на иск. Според омбудсмана няма обяснение за въвеждането на обратно действие „по отношение на неприпознати деца, които имат установен произход“. Сочи се също като аргумент, че не трябва да се допускат „внезапни, неочаквани и непропорционални на конституционните стандарти законодателни промени“. Несъвместимо с принципа на правовата държава е да се нарушава правната сигурност и предвидимостта на нормативната уредба, които са основни характеристики на правовата държава и да се накърняват или отнемат вече правомерно придобити права.
Виждаме, че искането на Омбудсмана не само не разграничава, но дори не насочва и към двете хипотези на § 5 ПР на ЗИДСК от 2020 г. – обратното действие, свързано с оспорване на презумптивното бащинство от съпруга на майката при условията на чл. 62, ал. 1, изр. трето СК и обратното действие при оспорване на презумптивното бащинство от трето лице по чл. 62, ал. 5, изр. първо СК. Аргументацията на искането е само за оспорването на бащинството от страна на третото лице, което твърди, че е биологичен баща.
Учудващо е, че Омбудсманът не атакува придаването на обратно действие с § 4 от Преходните разпоредби към ЗИДСК от 2020 г. на разпоредбата на чл. 66, ал. 5 СК, отнасяща се до оспорване на припознаването от всяко лице, което твърди, че е родител на припознатия, въпреки че това е още по-дестабилизиращо правното положение на детето с установен произход от баща. Особено като статистически е ясно, че повече от половината деца се раждат извънбрачно. Още повече, че българският законодател винаги е придавал еднакво правно действие на установения произход по презумпция за бащинство и по припознаване. Това е част от проявлението на конституционно закрепения принцип в чл. 47, ал. 3 от Конституцията, отразен и в чл. 2, т. 5 СК за равенство на брачни и извънбрачни деца.
Недостатък на разпоредбата на § 5 е, че срокът за предявяване на иска за оспорване остава само едно формално записано правило срещу законоустановения произход на детето и неговите родители по акт за раждане, което не препятства твърдящото родителство лице, нито защитава детето и неговото семейство. Дава се дори възможност за неколкократно водене на дела за произход от родител от различни лица, претендиращи за бащи като ищци, както при презумптивно бащинство, така и при признат произход чрез припознаване. Все въпроси, които Омбудсманът не обсъжда, ограничавайки се само до атакуване на обратното действие само § 5 ПР на ЗИДСК от 2020 г.
От искането не става ясно и защо Омбудсманът атакува разпоредбата след почти година и половина от влизането ѝ в сила, като се знае, че решението на Конституционния съд има действие занапред и не отменя атакуваните разпоредби и междувременно настъпилите последици по дадената възможност по § 5 остават в сила.
Моето мнение е, че аргументите на Омбудсмана са правилни, но прогласяването на противоконституционност само на § 5 от Преходните разпоредби на ЗИДСК от 2020 г. не е достатъчно, за да се отстрани противоконституционността на чл. 61, ал. 5 и на чл. 66, ал. 5 СК.
Проблемът, повдигнат с искането на омбудсмана, няма да бъде решен с обявяването на противоконституционност на § 5, а може да се реши с отмяна от законодателя на допълнението на разпоредбата на чл. 62, ал. 1 СК и на новите разпоредби на чл. 62, ал. 5 и чл. 66, ал. 5 СК, а не само с отмяна на обратното им действие, и при това само на част от тях.
VI. Относно § 4 на Преходните разпоредби към ЗИДСК от 2020 г.
Обратно действие ЗИДСК от 2020 г. дава на чл. 66, ал. 5 СК – оспорване на припознаванe. Обхващат се не само извършените след влизането на сила на изменителния закон припознавания, но и тези, извършени след 01.10.2009 г. Това е датата на влизане в сила на Семейния кодекс от 2009 г. – § 18 на ПЗР (ДВ, бр. 47 от 2009 г.).[14]
Изложените съображения против придаването на обратно действие в § 5 се отнасят и до § 4. Припознаването е трайно признат и активно практикуван способ за установяване на произход, както от майка, така и от баща и то може да бъде извършено през целия живот на детето, докато то няма установен произход от съответен родител.
Нито в заседанията на Комисията по правни въпроси към Народното събрание, нито в пленарните заседания на първо и второ четене, не се обсъжда въпросът за обратно действие на предлаганите нови разпоредби в ЗИДСК от 2020 г. Никъде няма мотивировка на текстовете на § 4 и § 5 на Преходните разпоредби. Това създава обосновано съмнение за нуждата от приемането на такива правила изобщо в правната уредба на оспорването на произхода. Няма и оценка на въздействието на посочените преходни разпоредби при прилагането им в практиката.[15] Не става ясно защо законодателят е избрал различен момент на правна релевантност на сроковете по двата параграфа, като по § 4 се стига до възможност за оспорване на припознавания, извършени повече от десет години назад във времето, като се има предвид, че едва с изменителния закон се установява правна възможност трети лица да оспорват произхода. И в същото време още през 2010 г. възможност за оспорване от детето се дава едва от навършването на пълнолетие (чл. 66, ал. 4 СК).
Иначе § 4 от ПР на ЗИДСК от 2020 г. не е съобразен с факта, че припознаване може да се извърши и на пълнолетни възрастни и дори починали деца, които са оставили низходящи (чл. 64, ал. 1, изр. второ СК). В закона липсва краен срок, до който може да се припознае едно дете. Заинтересованото лице по чл. 66, ал. 5 СК може да оспорва припознаването и в този случай, тъй като условието е да твърди, че е родител на припознатия. Освен това задължително неговият иск за оспорване се съединява с иск за установяване на произход. Като ответници по делото в този случай ще бъдат неговите наследници по общите правила на гражданския процес. Ако заинтересованото лице – ищец почине по време на делото, то наследниците му могат да продължат делото на основание чл. 72, ал. 1 СК. Може много да се спори и дали Дирекция „Социално подпомагане“ има отношение към припознаването, респ. оспорването му, на пълнолетни лица, при положение, че Законът за закрила на детето е приложим за деца, до навършването им на 18 години (чл. 2 ЗЗДет).
Прилагайки новата разпоредба на чл. 66, ал. 5 СК, в практиката вече има случаи, при които позовавайки се на § 4 от Преходните разпоредби на ЗИДСК съдът в Определение № 60418 от 25.11.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4226/2021 г., III г. о., ГК приема, че „за припознавания, извършени след 2009 г. до влизане в сила на закона, едногодишният срок по чл. 66, ал. 5 СК тече от влизането в сила на закона – 07.12.2020 г.“ След датата на влизане в сила на чл. 66, ал. 5 СК ограничението, от което се е оплаквал жалбоподателят пред Европейския съд по правата на човека, вече е отпаднало. „Това означава, че за него съществува самостоятелен процесуален ред, по който може да предяви своята претенция. В този смисъл, за да се отстранят последиците от нарушението на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, ново разглеждане на делото не е необходимо.“
При множеството въпроси, които всеки юрист може да си постави, очаквам с интерес решението на Конституционния съд на Република България. Надявам се и на задълбочена и смислена съдебна практика по прилагането на Семейния кодекс и неговите изменения през 2020 г.
Д-р Веселин ПЕТРОВ
_____________
[1] Разглеждам на първо място § 5, защото систематично Семейният кодекс урежда презумпцията за бащинство, а след това припознаването, за което се отнася § 4.
[2] Това не е „трето лице“ по смисъла на чл. 218 – 225 ГПК, т.е. в процесуален смисъл, а трето лице по материалноправното отношение от семеeн характер. Виж Пунев, Бл. и колектив. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар, ИК Труд и право, С., 2017, с. 432.
[3] В последния случай предявяването на иска е до една година от узнаването на влязлото в сила съдебно решение. Става дума за решението, с което е уважено оспорването на презумпцията на настоящия съпруг на майката, като по този начин за баща се счита съпругът от предходния брак (чл. 61, ал. 2 СК).
[4] Виж критично отношение и разсъжденията в Цанкова, Ц. Оспорване на бащинството на детето, сп. Общество и право, С., кн. 2/2021, с. 9.
[5] Член 34а, ал. 1 ЗЗДет казва: „Приемната грижа е мярка за закрила на детето по чл. 4, ал. 1 за отглеждане и възпитание в семейна среда на дете, което е настанено в семейство на роднини или близки или в приемно семейство.“
[6] Матеева, Ек. Развитие на съдебната практика при разрешаване на родителски разногласия относно пътуване на детето в чужбина и издаване на необходимите лични документи, В: Сборник научни изследвания в чест на проф. Цанка Цанкова, Универ. изд. „Св. Кл. Охридски, С., 2022, с. 111.
[7] Цанкова, Ц. Фактическото съпружеско съжителство и българското семейно право, Фенея, С., 2000, с. 32, казва: „с Наредба-закон за узаконяване на фактическите брачни отношения от 26.10.1946 г. се придава правно значение на фактическите отношения, като „счита се, че са били в законен брак лицата, които са живели във фактически отношения след 22.06.1941 г., ако единият от тях … Това е един валидизационен закон … Действието му е ограничено само до съжителствата, които са прекратени поради смърт на партньора до влизане в сила на Наредбата-закон“.
[8] Матеева, Ек. Семейно право на Република България, ВСУ „Черноризец Храбър“, С., 2010, с. 66.
[9] Ненова, Л. Семейно право на Народна република България, Наука и изкуство, С., 1977, с. 421-424. Това е случай на промяна на правните последици с обратно действие на признат юридически факт.
[10] Павлова, М. Гражданско право. Обща част, Софи-Р, С., 2002, с. 100 и сл.
[11] Исторически погледнато, въпросът се е поставил още когато се формира правният обичай. За българското писано право, с оглед съвременните измерения на проблема, следва да се посочат теоретичните изяснения на проф. Йосиф Фаденхехт. Обсъждайки юридическата преценка на минали факти, той определя три степени на правно въздействие на настоящия закон върху миналото:
– новият закон пренормира факти, окончателно осъществени или приключили преди влизането му в сила;
– новият закон се иска да бъде приложен към настъпили в миналото факти, споровете по които са все още висящи и последиците възможни след влизането чу в сила;
– новият закон се прилага към факти, които настъпват след влизането му в сила, но се намират в правна връзка с факти, които се намират в някаква връзка с факти, извършени при действието на стария закон. Виж за това Фаденхехт, Й. Българско гражданско право. Обща част, С., 1929 г., фототипно изд. С., 1992 г., с. 140-141.
[12] Вълчев, Д. Лекции по обща теория на правото. Част 1, Сиела, С., 2016, с. 205-206. В случая авторът приравнява обратното действие и обратната сила, като им придава еднакво смислово значение, т.е. приема, че са равностойни.
[13] Щом в § 5 ПР на ЗИДСК от 2020 г. е включен срок не по-късно от навършване на пълнолетие на детето, възможно е и разбирането, че решаваща е едната година от узнаване на обстоятелствата, обуславящи правото на иск, дори и детето да е навършило пълнолетие. Искът е допустим и ако едногодишният срок от узнаването им не е изтекъл. Ако ставаше дума, че се установява преклузия от този момент, това би следвало да бъде в отделно изречение, за да се обхванат всички възможни хипотези, независимо от пълнолетието и да се определи като несъмнено, че преклузивният срок е от узнаване на обстоятелствата. Затова защото обстоятелствата са тези, които опровергават бащинството и не трябва при опровергано бащинство, при събраните в производството по иска доказателства и неизтекъл едногодишен срок за предявяването на този иск, да има значение навършването на пълнолетие.
Що се касае до изр. първо на чл. 62, ал. 5 СК изключението за едногодишен срок от узнаване на опровергаващите бащинството на презумптивния баща обстоятелства по чл. 62, ал. 1, изр. трето СК, няма приложение. Тъй като правото на третото лице да предяви иска за оспорване е винаги една година от узнаване на раждането, пропускането на този срок прави искът недопустим. Узнаването на раждането не е свързано и с навършване на пълнолетие на детето, следователно няма краен срок за предявяването на иска и затова в § 5 се посочва, че срокът е от влизането в сила на изменителния закон. И ако пределът навършване на пълнолетие внася неяснота и несигурност за презумптивното бащинство, то с § 5 безпринципно се дава начало на нов срок от влизането в сила на изменителния закон, независимо колко години преди това е родено детето.
[14] В Определение № 120 от 16.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 586/2021 г., IV г. о., ГК се казва: „Съгласно § 4 от ПР на ЗИД на СК, за припознавания, извършени след 2009 г. до влизане в сила на закона, едногодишният срок по чл. 66, ал. 5 СК тече от влизането в сила на закона – 07.12.2020 г. В конкретния случай припознаването е извършено след 2009 г., поради което за молителя е налице възможност да оспори същото чрез иск по чл. 66, ал. 5 СК, съединен с иск за установяване на произход, в срок до 07.12.2021 г.“. Разсъждавайки върху новата ал. 5 на чл. 66 СК и прилагането ѝ по конкретен казус, съдът продължава: „Основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК предполага наличие на две кумулативни условия – окончателно решение, с което ЕСПЧ е установил нарушение на КЗПЧОС и новото разглеждане на делото да е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението, т. е в хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК се въвежда специфичен допълнителен критерий за допустимост на производството по отмяна, който обаче в конкретния случай не е налице, тъй като за отстраняване на последиците от установеното от ЕСПЧ нарушение, държавата е предприела законодателни промени в СК, даващи право на настоящия молител, в срок до 07.12.2021 г., да оспори чрез иск по чл. 66, ал. 5 СК припознаването и установи произхода на детето от себе си.“
[15] Повече по предложенията и обсъжданията на законопроекта виж на https://www.parliament.bg/bg/bills/ID/163324
