Тълкувателна практика на ВКС
ВЪПРОСЪТ: „Относно правото на пострадалия да получи обезщетение от делинквента над изплатеното от застрахователя обезщетение по задължителната застраховка по риска „Гражданска отговорност” на автомобилистите въз основа на постигнато споразумение, в което увреденият е заявил, че е напълно обезщетен за съответната вреда“.
ДИСПОЗИТИВЪТ: „Пострадалият няма право да получи обезщетение от делинквента над изплатеното от застрахователя обезщетение по задължителната застраховка по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите въз основа на постигнато споразумение, в което увреденият е заявил, че е напълно обезщетен за съответната вреда“.
КОМЕНТАРЪТ: Съществуваше противоречиво решаване на посочения материалноправен въпрос от ВКС със застъпени две противоположни становища. В първата група решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), се застъпваше становището, че когато пострадалият е сключил споразумение със застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за изплащане на обезщетение за вредите от застрахователното събитие, изрично заявявайки, че изплатената сума ги покрива изцяло, той няма правото да получи от делинквента обезщетение за същите (курсивът на авт.) вреди, за които е бил обезщетен от застрахователя по силата на постигнатото споразумение. Именно това становище е възприето като правилно в Тълкувателно решение № 1 от 2016 г. от 30.01.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС (Тълкувателно решение № 1 от 2016 г.).
Но не трябва да се избягва една „малка“ особеност. В цитираното и възприето становище става дума за „същите“ вреди. И това е напълно оправдано и разбираемо. Ако пострадалият е направил разходи за лечение, чийто размер е окончателно и дефинитивно определен, същите вреди не може да се покриват от друг обезщетителен източник – те вече не съществуват. Пострадалият няма основание да ги търси не само от делинквента, но и от друго трето лице, защото липсва вреда. Това обаче важи за случаите, когато вредите са обезщетени в пълен размер.
Аргументът на ОСГТК на ВКС е, че „притезателното имуществено право на увреденото лице спрямо застрахователя на делинквента по прекия иск по чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ), респективно чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), е уредено в съотношение на алтернативност (курсивът е на автора) с деликтното право на пострадалия по чл. 45 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) срещу носителя на гражданската отговорност“. Този аргумент е безспорен в теорията и в съдебната практика, цитирана в разглежданото тълкувателно решение.
Аргументацията и разсъжденията, намерили израз в Тълкувателно решение № 1 от 2016 г. са правилни до момента, в който се стигне до изложението относно сключено извънсъдебно споразумение между пострадалия и застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, с което те са постигнали съгласие за изплащане на обезщетение за вредите от застрахователното събитие, изрично заявявайки, че платената сума ги покрива изцяло, увреденото лице няма основание да търси репариране на същите вреди отново по съдебен ред както от застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ, респективно чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), така и от делинквента по чл. 45 и сл. от ЗЗД.
Не съм съгласна обаче с извода, че „с изплащането от застрахователя на обезщетението, предмет на сключеното споразумение, се погасява както прякото право на увредения срещу застрахователя, така и деликтното му право срещу причинителя на вредата“. Да, вярно е, че се погасяват, но само до по-малкия размер на обезщетението, което е получил увреденият. Ако уговорената застрахователна сума, като максимална граница на отговорността на застрахователя, е по-малка от размера на вредите, няма пречка за остатъка от необезщетените вреди пострадалият да предяви иск и да упражни деликтното си право срещу делинквента за разликата. Ако делинквентът няма достатъчно парични средства, за да обезщети пострадалия, последният има право да търси обезщетение за разликата от застрахователя, който от своя страна отговаря до размера на застрахователната сума. Не е изключено част от вредите да останат необезщетени.
Не може да се сподели и следващият извод в Тълкувателно решение № 1 от 2016 г., че „за погасяване на материалното право на пострадалия да получи допълнително обезщетение от делинквента е без значение обстоятелството, че последният не е участвал в споразумението и че спогодбата има действие само между страните, които са я сключили“. Смятам, че не е основателно становището, че когато пострадалият е сключил споразумение със застрахователя за изплащане на вредите от застрахователното събитие, изрично заявявайки, че платената сума ги покрива изцяло, той няма основание да търси обезщетение за същите вреди отново по съдебен ред от причинителя на вредите поради това, че неточно е определил вредите в споразумението. Споразумението представлява по правната си същност спогодба по смисъла на чл. 365 и сл. от ЗЗД, а спогодбата е договор, с който страните по него прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки.
Нормално и обичайно е един дълъг и скъпо струващ спор за обезщетение на вреди, основан на прякото право на увреденото лице срещу застрахователя по чл. 226 КЗ (отм.), чл. 432 от сега действащия КЗ, да приключи с взаимни отстъпки на двете насрещни страни, защото застрахователят отказва да плати застрахователното обезщетение, тъй като счита, че не го дължи или го дължи в по-малък размер, докато третото лице претендира по-голям размер на обезщетението. Сключва се един материалноправен договор, а последният, според чл. 21, ал. 1 ЗЗД, поражда действие само между страните, а спрямо трети лица – само в предвидените в закона случаи. Няма закон, който да предвижда, че спогодбата между застрахователя и третото увредено лице поражда действие и за застрахования. В Кодекса за застраховането – чл. 228 (отм.), чл. 434, ал. 1 от сега действащия – е уредена само спогодбата между увредения и застрахования, като е предвидено, че тя има действие за застрахователя, ако я одобри. Следователно, дори в застрахователното право се признава общият принцип на договорното право, че спогодбата не може да има действие за лице, което не е участвало в нейното сключване и което не е изразило изрично съгласието си с нея. За съжаление КЗ, който „мисли“ само за едната страна по застрахователното отношение, е „забравил“ да уреди и другата хипотеза – когато спогодбата е сключена между застрахователя и третото увредено лице, обвързва ли тя застрахования и не се ли изисква и тук неговото съгласие. Липсва следователно правна реципрочност, правна симетричност. И поради липса на изрична правна разпоредба, ще приложим по силата на препращащата норма на чл. 343, ал. 2 КЗ общото правило на чл. 21, ал. 1 ЗЗД, като отговорът ще бъде отрицателен.
Спогодбата между застрахователя и третото лице не поражда действие за делинквента. Вярно е, че има връзка между деликтното и застрахователното отношение – едно и също вредоносно събитие, едни и същи вреди, едно и също пострадало лице. Вярно е, че отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на застрахования делинквент. Но ако е вярно това правно положение, не е вярно обратното – отговорността на делинквента не е функционално обусловена от отговорността на застрахователя. Нито те са идентични, нещо, което иска да ни втълпи разглежданото тълкувателно решение. Защото отговорността на делинквента е първична, а отговорността на застрахователя е вторична и е обусловена от нея. Застрахователят може да плати на третото лице, независимо че застрахованият делинквент смята, че не носи гражданска отговорност. Той може да смята, че няма изобщо гражданска отговорност и не е извършил деликт. Не може да отнемаме на застрахования възможността да се защити срещу деликтния иск на третото лице, което, след като е сключило споразумение със застрахователя, решава, че част от претендираното обезщетение е останала извън споразумението, част от вредите са останали необезщетени, поради което има право да иска тяхното покриване от делинквента на основание непозволеното увреждане.
Възможно е и обратното положение – делинквентът да е причинил по-големи вреди, отколкото са установени и договорени в спогодбата между застрахователя и третото лице. В крайна сметка третото лице не е длъжно да иска от застрахователя пълно обезщетение на всички имуществени и неимуществени вреди. То може да разпредели търсенето на обезщетение на вредите между застрахователя и делинквента, може дори да иска обезщетение само от последния. Това е негово право. По собствена преценка то може да упражни или само деликтния, или само прекия си иск, или и двата, ако пълният размер на вредите не е покрит нито от застрахователното, нито от деликтното обезщетение. Затова, изключването с Тълкувателно решение № 1 от 2016 г. на възможността за увредения да предяви и деликтен иск, независимо от постигнатото споразумение със застрахователя, го лишава от пълно обезщетение на всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане.
Ако делинквентът бъде осъден (след като привлече и застрахователя в деликтния процес), той може да предяви иск на основание чл. 229 КЗ (отм.), чл. 435 от сега действащия КЗ, при положение че удовлетвори за претендираната част, за която е осъден, пострадалото трето лице. Така ще бъдат постигнати всички резултати на застраховката „гражданска отговорност“. Първо, пострадалият ще получи пълно обезщетение на всички вреди, както изисква чл. 51 и 52 ЗЗД. Второ, застрахователят ще отговаря за всички вреди, за които отговаря застрахованият – чл. 223, ал. 1-4 КЗ (отм.), чл. 429 от сега действащия КЗ. Трето, застрахованият ще има право да получи застрахователно обезщетение за това, за което е удовлетворил увреденото лице – чл. 229 КЗ (отм.), чл. 435 от сега действащия КЗ. В тази връзка напълно подкрепям особеното мнение на съдии Веска Райчева, Ваня Атанасова и Диана Хитова, че „пострадалият не е длъжен да иска от застрахователя обезщетение за всички вреди от деликта – имуществени и неимуществени. Същият може да разпредели обезщетението между застрахователя или делинквента, както и да го претендира само от последния. Ако лишим пострадалия от право да претендира обезщетение от делинквента, ще го лишим и от възможността да претендира всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, така както изискват разпоредбите на чл. 51 и 52 ЗЗД. Тълкуването на законовите разпоредби дава възможност на пострадалия да търси пълно обезщетение на претърпените вреди – имуществени и неимуществени, още повече когато е получил обезщетяване само на част по постигната спогодба със застрахователя“.
Ние ощетяваме пострадалия, който в прякото си отношение със застрахователя е по-слабата в икономическо и социално отношение страна. Ясно е, че застрахователят е този, който диктува условията, при които ще бъде обезщетен пострадалият и ако той иска да се освободи от неговата „прегръдка“, ще бъде готов на голям компромис. Ако лишим пострадалия и от деликтното обезщетение, ще подобрим не неговото положение, а това на виновния причинител на смърт и телесни увреждания.
Вярно е съждението на съда, че „увреденото лице като страна по спогодбата е обвързано от даденото от него извънсъдебно съгласие да бъде обезщетено напълно с изплащането на уговорения в споразумението размер на обезщетението“. Но това волеизявление е направено само спрямо застрахователя. Увреденото лице е обвързано само в прякото си правоотношение със застрахователя, в което не участва делинквентът. Но не е обвързано спрямо застрахования причинител на вредите. В този смисъл се присъединявам към особеното мнение на съдиите Веска Райчева, Ваня Атанасова и Диана Хитова относно относителното действие на споразумението между увреденото лице и застрахователя.
ВКС казва в Тълкувателно решение № 1 от 2016 г.: „С получаването на уговореното обезщетение е изпълнена социалната функция и предназначението на предоставеното на пострадалия с чл. 432, ал. 1 КЗ, респективно чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), пряко право на иск срещу застрахователя на делинквента“. Да, така е. Нещо повече, със споразумението се погасява прякото право на увреденото лице срещу застрахователя, но не и неговото деликтно право. Между двете права има функционална връзка, но не и правна обусловеност – прякото право не е условие за съществуване на деликтното право. Погасяването на прякото право, което е вторично спрямо деликтното право, не означава непременно погасяване и на първичното право.
Не мога да се съглася и с аргумента, че „невъзможността да се търси допълнително обезщетение от делинквента за същите вреди ограничава сключването на споразумения между увреденото лице и застрахователя при занижен размер на обезщетението, освобождаващо последния от отговорността му по застрахователния договор за обезщетяване на претърпените вреди в пълен размер (до лимита на застрахователната сума)“, защото след приемането на Тълкувателно решение № 1 от 2016 г. може би ще се стигне изобщо до несключване на споразумения между пострадалия и застрахователя. Практиката показва, че обикновено пострадалите от пътнотранспортни злополуки са поставени пред дилемата – или да сключат споразумение, но при непълно (дори символично) обезщетяване, или да не сключат и да търсят обезщетението по трудния начин – по исков ред.
Не мога да не се съглася обаче със сентенцията, че „увреденото лице може да получи обезщетение само за вредите, които са останали неудовлетворени, а това са вредите, които не са били предмет на споразумението – други по вид и/или новонастъпили вреди, както и когато споразумението е ограничено от лимита на застрахователната сума по сключената застраховка. В тези случаи, както и когато споразумението е недействително, отговорността на делинквента може да бъде ангажирана за разликата между полученото обезщетение до размера на действително претърпените вреди“. ВКС като че ли разглежда тези случаи като изключения. За мене обаче те потвърждават обратния генерален извод, който за съжаление не е възприет от ОСГТК и който, перифразирайки ВКС, бих си позволила да формулирам така:
„Когато пострадалият е сключил споразумение със застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за изплащане на обезщетение за вредите от застрахователното събитие, изрично заявявайки, че изплатената сума ги покрива изцяло, той няма право да получи от делинквента обезщетение за същите вреди само ако те действително са обезщетени в пълен размер и има право да претендира обезщетение за непокритите от споразумението вреди“.
Тук е удачно да се добави и съждението, изразено в особеното мнение: „По деликтния иск съдът следва да съобрази само реално полученото обезщетение, заплатено от застрахователя за репариране на вредите на пострадалия в размера по споразумението, при определяне размера на дължимото се такова за всички вреди“.
Проф. д-р Поля ГОЛЕВА
