Търсене
Close this search box.

Прилики и разлики между „празнични“ и „неприсъствени“ дни

Дайджест „Труд и право“, 2023 г., кн. 12

Официалните празници в Република България могат да се определят като вид почивка, свързана не толкова с необходимостта от отмора и възстановяване на работната сила (каквато е функцията например на междудневната и седмичната почивка), а с отбелязване и честване на някои исторически събития, религиозни празници и др. Липсата на задължения за полагане на труд дава на работниците и служителите възможността да почетат празника със своите семейства и близки, да вземат участие в религиозни ритуали, организирани чествания, тържества и пр.[1]

Официалните празници са установени в чл. 154, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ), като сред тях са включени 1 януари (Нова година), 3 март (Ден на Освобождението на България от османско иго – национален празник), 1 май (Ден на труда и на международната работническа солидарност) и т.н.

Законодателната динамика по отношение на вида и броя на официалните празници не е особено активна и това е обяснимо, доколкото става дума за особено значими исторически събития и религиозни празници, чието честване има дългогодишни, а в някои случаи и вековни традиции. В последните над двадесет години единствените промени бяха добавянето на Велики (Разпети) петък във великденските празници през 2010 г. и „преименуването“ на празника „24 май – Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост“ с „24 май – Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност“ през декември 2020 г. Последната промяна беше очевиден резултат на прокарване на тесни партийни интереси в трудовото законодателство и смело може да се определи като „христоматиен пример за законодателен абсурд“. Тази промяна не засяга по никакъв начин „трудовите отношения между работника или служителя и работодателя, както и други отношения, непосредствено свързани с тях“, които са предметът на правна уредба на Кодекса на труда (чл. 1, ал. 1 КТ), затова и от гледна точка на трудовото право промяната беше безсмислена.

Съгласно чл. 262, ал. 1, т. 3 КТ положеният извънреден труд през дните на официалните празници се заплаща с увеличение, уговорено между работника или служителя и работодателя, но не по-малко от 100 на сто. Според чл. 264 КТ за работа през дните на официалните празници, независимо дали представлява извънреден труд или не, на работника или служителя се заплаща според уговореното, но не по-малко от удвоения размер на трудовото му възнаграждение. Следователно, ако работата на официален празник не се явява извънреден труд (а е планирана по график в хипотезата на сумирано изчисляване на работното време), тя ще подлежи на увеличено заплащане само на основание чл. 264 КТ. Ако тя представлява и извънреден труд, ще се приложат и двете основания. Приема се, че в такъв случай работникът или служителят следва да получи четворния размер на трудовото си възнаграждение (веднъж умножено по две поради полагането на извънреден труд и втори път, умножено по две, заради полагането на труд на официален празник) – в този смисъл е напр. отговор на МТСП от 14.11.2018 г. във връзка с чл. 264 от КТ, публикуван на интернет-страницата на МТСП и др.[2]

Казаното дотук засяга трудът, положен на официален празник и неговото заплащане. В разпоредбата на чл. 154 КТ обаче, освен „официални празници“, се употребява и понятието „неприсъствени дни“. Като такъв ден е обозначен Денят на народните будители по отношение на учебните заведения. Според чл. 154, ал. 2 КТ, когато официалните празници по ал. 1, с изключение на Великденските празници, съвпадат със събота и/или неделя, първият или първите два работни дни след тях са неприсъствени. Очевидно двете понятия не са синоними, което поставя въпроса за правното значение на неприсъствените дни. Оказва се, че българският законодател употребява това понятие с различни смислови нюанси, което е от естество да предизвика обърквания и да генерира спорове.

· „Официалните празници“ са изрично и изчерпателно изброени в закона почивни дни, а положеният в тези дни труд може да подлежи на увеличено заплащане на две самостоятелни основания: чл. 262, ал. 1, т. 3 КТ и чл. 264 КТ. Първото от тях се прилага, само ако положеният труд се явява извънреден, а за второто няма значение дали положеният труд е извънреден или не.

· „Неприсъствените дни“ също са почивни дни за отделни категории или за всички работници и служители, но само един от тях е и официален празник – Денят на народните будители. Трудът, положен в другите „неприсъствени дни“, може да подлежи на увеличено заплащане по чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ (като извънреден труд, положен в почивен ден), но не и като труд, положен на официален празник.

Следователно общото между двете понятия е, че и в двата случая съответният ден е почивен, т.е. работникът или служителят по принцип няма задължение да полага труд. Ако обаче се наложи полагането на труд – било защото така е планирано по график, било защото е налице полагане на извънреден труд, правното значение на този труд е свързано с правилата за неговото заплащане.

Дни, определени като „неприсъствени“ в трудовото ни законодателство

1. Ден на народните будители

Официалните празници, установени в чл. 154 КТ, по принцип имат еднакво значение за всички работници и служители в страната, с изключение на 1 ноември – Деня на народните будители. Той е „неприсъствен“ за учебните заведения. Според чл. 2, ал. 3 ЗПУО „институциите в системата на предучилищното и училищното образование“ са детските градини, училищата, центровете за подкрепа за личностно развитие и специализираните обслужващи звена. Към учебните заведения следва да се причислят и висшите училища по смисъла на чл. 17 ЗВО (университети, специализирани висши училища и самостоятелни колежи).[3] За всички работещи в тези институции Денят на народните будители се оказва не само неприсъствен, а и „официален празник“, с произтичащите от това последици по отношение на заплащането на труда, положен в такъв ден. Не може да има съмнение, че 1 ноември е именно официален празник, доколкото буквалното тълкуване на чл. 154 КТ потвърждава този извод: „Официални празници са … 1 ноември, Ден на народните будители“.

Изводът, че 1 ноември е официален празник за работещите в учебните заведения не е бил подлаган на съмнение и в административната практика. В отговор на МТСП от 17.04.2012 г. например са изброени всички официални празници по чл. 154 КТ (включително Денят на народните будители), като е пояснено: „В случай, че сте на подневно отчитане на работното време (не работите по график), трудът, положен на официален празник, би следвало да се счита за извънреден труд. В чл. 264 от Кодекса на труда е предвидено, че за работа през дните на официалните празници, независимо дали представлява извънреден труд или не, на работника или служителя се заплаща според уговореното, но не по-малко от удвоения размер на трудовото му възнаграждение. За тези работници и служители, за които работата в деня на официалния празник се счита за извънреден труд, увеличението се определя на база не по-малка от удвоения размер на уговореното възнаграждение, т.е. те трябва да получат не по-малко от четворния му размер.“ Цитираният по-горе отговор на МТСП от 14.11.2018 г. засяга именно труд, положен от служителите на детска ясла на 1 ноември. Експертите от администрацията на министерството посочват, че този труд е едновременно извънреден и положен на официален празник, следователно подлежи на увеличено заплащане в четворен размер.

2. „Разместване“ и „отместване“ на официалния празник

В предходна редакция на разпоредбата на чл. 154, ал. 2 КТ, понастоящем ал. 3 (в сила до 01.01.2017 г.), се предвиждаше, че Министерският съвет може да обявява и други дни еднократно за национални официални празници, както и дни за честване на определени професии, дни за оказване на признателност, и да размества почивните дни през годината. Правомощието на МС за разместване на почивните дни беше отменено.

В близкото минало Министерският съвет активно използваше споменатото правомощие, с цел осигуряване на компактно време за почивка във връзка с официалния празник. Ако например в съответната година празникът се пада в четвъртък, петък обикновено се обявяваше за неработен ден, който се „отработваше“ в съботата на друга седмица. Например с Решение № 697 от 14 ноември 2013 г. за разместване на почивни дни през 2014 г. правителството обяви 2 май 2014 г. (петък) за почивен ден, а 10 май 2014 г. (събота) за работен ден; 5 май 2014 г. (понеделник) за почивен ден, а 31 май 2014 г. (събота) за работен ден; 31 декември 2014 г. (сряда) за почивен ден, а 13 декември 2014 г. (събота) за работен ден.

Недоволството на много работодатели срещу ежегодните размествания на почивните дни беше неизбежно. Най-малкото, натрупването на голям брой последователни почивни дни прекъсваше работата на държавни учреждения, банки и др. и забавяше плащанията. Що се отнася до така известното „отработване“ в съботни дни, неговата неефективност беше публична тайна.

В крайна сметка разместването на почивните дни през годината от Министерския съвет остана в историята, но вместо него се появи друго спорно решение. Според изменената и сега действаща редакция на чл. 154, ал. 2 КТ, когато официалните празници по ал. 1, с изключение на Великденските празници, съвпадат със събота и/или неделя, първият или първите два работни дни след тях са неприсъствени. В българската правна доктрина цитираната разпоредба вече е ставала обект на остра критика, тъй като тя очевидно смесва предназначението на празничните и почивни дни. Ако почивният ден служи за отмора и възстановяване на работоспособността – каквото по принцип е предназначението на междуседмичната почивка – трудно може да се отговори на въпросите какво би „натоварило“ работника или служителя в ден на официален празник и какво налага почивка след него. Явно законодателят се е опитал да „компенсира“ работниците и служителите за съвпадането на празничен и почивен ден, като удължи междуседмичната им почивка, но подобно решение не държи сметка за баланса в интересите на страните по трудовото правоотношение и логично среща съпротива у работодателите.

Като се остави настрана липсата на особена логика в разглежданото правило, то поражда и тълкувателни затруднения. Ако например графикът на работа при сумирано изчисляване на работното време предвижда смяна в „неприсъствен ден“ по смисъла на чл. 154, ал. 2 КТ (т.е. хипотеза, в която положеният труд няма да е извънреден), се поставя въпросът дали трябва да се начислява допълнително възнаграждение за работа на официален празник.

Съдебната практика вече се е сблъсквала със спорове дали неприсъствените дни по смисъла на чл. 154, ал. 2 КТ следва да се третират като официални празници. Например в Решение № 260029 от 17.03.2021 г. на РС – Горна Оряховица по гр. д. № 492/2020 г. се посочва: „Чл. 154, ал. 1 КТ определя дните на официални празници, за работа през които съгласно чл. 264 КТ, на работника или служителя се заплаща според уговореното, но не по-малко от удвоения размер на трудовото му възнаграждение. За възникване на това вземане е без значение дали работата представлява извънреден труд или не – фактическият състав изисква единствено да е полаган труд през дните на официални празници. Установи се от фактическа страна, че ищецът е отработил 17 часа в дните на Великденските празници през 2018 г., като на 06.04.2018 г. /Разпети петък/ е бил нощна смяна и от 19, 00 до 24, 00 часа е положил труд от 5 часа, а на 09.04.2018 г. /понеделник след Великден/ е бил дневна смяна и от 07,00 часа до 19,00 часа е положил труд 12 часа. Останалите посочени дни – 05.03.2018 г. и 07.05.2018 г. са неприсъствени дни съгласно чл. 154, ал. 2 КТ, но не са официални празници. Съгласно чл. 264 КТ претендираното обезщетение се дължи само за работа в дните на официални празници [подчерт. мое – А.А.].“ До подобен извод стига и Решение № 484 от 18.04.2019 г. на РС – Стара Загора по гр. д. № 5943/2018 г.: „Ответникът не оспорва, че ищецът е положил труд на 07.05.2018 г. /от 07, 00 ч. до 19, 00 ч./, но възразява, че това не е труд, положен през официален празник. Съдът намира възражението за основателно, тъй като 07.05.2018 г. е неприсъствен ден по смисъла на чл. 154, ал. 2 КТ, но не и официален празник след изчерпателно посочените в чл. 154, ал. 1 КТ [подчерт. мое – А.А.].“

От всичко казано дотук може да се заключи, че в две последователни алинеи на чл. 154 КТ понятието „неприсъствен ден“ е употребено с различно съдържание. „Неприсъственият ден“ на народните будители е официален празник, но само за една категория трудещи се, а неприсъственият ден след официален празник, който съвпада с дните на междуседмичната почивка, е почивен ден за всички работници и служители, но не е официален празник. Едва ли е нужно да се аргументира, че такава законодателна „прецизност“ вреди на правната сигурност.

Любопитна е също и промяната в редакцията на чл. 154, ал. 2 КТ (в сила до 2017 г.) в сравнение с настоящата редакция на чл. 154, ал. 3 КТ. Съгласно предходната редакция на чл.154, ал. 2 КТ (отм.) „Министерският съвет може да обявява и други дни еднократно за национални официални празници, както и дни за честване на определени професии, дни за оказване на признателност, и да размества почивните дни през годината. В тези случаи продължителността на работната седмица не може да бъде по-голяма от 48 часа, а продължителността на седмичната почивка – по-малка от 24 часа.“. Настоящата редакция на чл. 154, ал. 3 КТ гласи: „Министерският съвет може да обявява еднократно и други дни за неприсъствени за оказване на обществена почит към важни исторически, политически, културни или други особено значими събития, както и дни за честване на определени професии и за оказване на признателност.“

От новата формулировка очевидно следва, че правителството може да обяви еднократно почивен (неприсъствен) ден, но не и ден на официален празник. Това е логично, доколкото националните празници са регламентирани на законово ниво.

Що се отнася до конкретен пример за еднократно обявен национален празник (или неработен/неприсъствен ден) от Министерския съвет, обикновено се посочва денят на присъединяване на Република България към ЕС, но този ден беше 1 януари 2007 г. и така или иначе съвпада с официалния празник Нова година. Министерският съвет не е упражнявал правомощието си да обявява еднократно други „неприсъствени“ дни.

3. Обявяване на извънреден почивен ден от общинския съвет във връзка с празник на града

Сякаш казаното дотук не поражда достатъчно практически проблеми, затова допълнителни „неприсъствени“ дни се обявяват и на местно ниво. Често се поставя например въпросът как трябва да се третира трудът, положен от служители на територията на общ. Варна на 15 август – Свето Успение Богородично или Голяма Богородица и празник на гр. Варна.

Този ден ежегодно се обявява за неприсъствен на територията на общ. Варна с решение на Общинския съвет на основание чл. 21, ал. 1, т. 23 ЗМСМА. Според цитираната норма общинският съвет решава и други въпроси от местно значение, които не са от изключителната компетентност на други органи, включително за обявяване на определен ден за празничен и неприсъствен на територията на общината, района, кметството или населеното място по предложение на кмета на общината след съгласуване с областния управител.

В писмо на МТСП, Изх. № 92-567/01.08.2012 г. е разяснено, че като местен, а не официален празник, 15 август е неприсъствен ден само за територията на общ. Варна, т.е. засяга единствено работещите на територията на тази община и е почивен ден само за тях. Това се отнася и за работещите в поделения на институции и организации със седалище в други градове, които се намират на територията на община Варна. Тъй като по силата на решението на Общинския съвет 15 август е неприсъствен ден за територията на общ. Варна, трудът, положен в този ден, по принцип се явява извънреден труд и подлежи на увеличено заплащане по чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ – не по-малко от 75 на сто за работа през почивните дни, завършва становище на експертите от администрацията на МТСП.

Следователно и в този случай „неприсъствен ден“ е равнозначно на „почивен ден“, а не на официален празник (увеличеното заплащане на положения извънреден труд по чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ се отнася за работа през почивни дни). Няма основание да се прилага и увеличеното заплащане по чл. 264 КТ, тъй като 15 август не е официален празник по смисъла на чл. 154 КТ.

Вместо заключение

Със съжаление може да се отбележи, че за пореден път в българското трудово (а и не само) законодателство се допуска отклонение от правилата на ЗНА и Указа за прилагането му, че думи или изрази с утвърдено правно значение се използват в един и същ смисъл във всички нормативни актове, а ако се налага отклонение от общоприетия смисъл на дума или израз, с допълнителна разпоредба се определя смисълът им за съответния нормативен акт. Както беше аргументирано по-горе, понятието „неприсъствен ден“ е употребено с различен смисъл в две последователни алинеи на Кодекса на труда. По отношение на 1 ноември то е равнозначно на национален празник, а по отношение на дните след официални празници, падащи се в събота и/или неделя (без Великденските празници), то следва да се тълкува като почивен ден. Проблемът не е само с теоретично значение, а и с важни практически последици, защото положеният труд в такива дни подлежи на заплащане с различен процент увеличение.

Желателно е да се помисли за прецизиране на терминологията в чл. 154 КТ, като Денят на народните будители се определи като официален празник за работещите в учебните заведения, а „неприсъствените дни“ след официални празници в събота и/или неделя (без да навлизаме в темата доколко е оправдано те да бъдат почивни), да се обозначат ясно като „почивни“. Що се отнася до „неприсъствените дни“ на местно ниво, те създават предпоставки за неравно третиране на работниците и служителите, особено в по-големи предприятия с множество териториални поделения, и в този смисъл не следва да се толерират. Логично възниква въпросът защо работниците и служителите във Варна почиват на 15 август, а тези в София не почиват на 17 септември? Отговорът, че това зависи от решенията на съответните общински съвети едва ли ще способства за постигането на усещане за справедливост сред работниците и служителите на един и същи работодател. От гледна точка на работодателите също не е особено справедливо да заплащат увеличени разходи за труд за групи от персонала в различни населени места, още повече, че ежегодно могат да се окажат „изненадани“ от решенията на различни общински съвети.

Доц. д-р Андрей Александров, Институт за държавата и правото при Българската академия на науките, Югозападен университет „Неофит Рилски“ – Благоевград
______
[1] Някои автори определят предназначението на националните празници като „двояко“: „от една страна, с тях се отбелязва честването на исторически събития и дати за българския народ и за света, религиозните празници за християнското източноправославно вероизповедание като традиционно вероизповедание за българския народ (чл. 13 Конст.) и се зачитат другите вероизповедания, които са регистрирани в България, а от друга – те са и дни за отдих и почивка.“ Мръчков, В., Субективно право и субективни трудови права. С.: „Сиби“, 2017, с. 183.
[2] Това е утвърденото разбиране в българската трудовоправна литература и в практиката. – вж. напр. Василев, Ат., Е. МинговВ: Мръчков, В., Кр. Средкова, Ат. Василев, Е. Мингов Коментар на Кодекса на труда. 13 изд., С.: Сиби, 2021, 832–833.; Василева, М. Заплащане на извънредния труд. – Труд и право, 2020, № 2, 42–45 и др.
То се подлага на съмнение от Анна Бакалова (Бакалова, А. Допълнителни трудови възнаграждения. Дисертационен труд за придобиване на образователна и научна степен „доктор“, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, Пловдив, 2021, с. 169). Авторката приема, че полагането на извънреден труд, както и на труд по време на официален празник, са две отделни основания за допълнително заплащане на работата на работника или служителя, които могат да са налице едновременно, но не трябва да се смесват. За положения труд на официален празник работникът или служителят ще има право на увеличено със сто на сто възнаграждение, а ако този труд се явява извънреден – на още едно увеличение върху същата база, или следва да получи общо трикратния размер на възнаграждението си. Намирам това тълкуване за убедително и заслужаващо подкрепа.
[3] Често законът приравнява статуса на работещите във висшите училища и в научните организации (напр. според чл. 2, ал. 1 ЗРАСРБ академичният състав включва лицата, заемащи академични длъжности във висшите училища и научните организации, както и други лица, определени в Закона за висшето образование; според чл. 5, ал. 2, т. 3 ЗА не може да бъде вписано като адвокат лице, което работи по трудово правоотношение, освен ако заема академична длъжност по правни науки във висше училище или научна организация и т.н.). Денят на народните будители обаче е определен като неприсъствен само за учебните заведения, а не и за научните организации. Поради изложеното в някои научни организации като научните звена на БАН се е наложила практиката този ден ежегодно да се обявява за неприсъствен за работниците и служителите със заповед на директора на съответното научно звено.

Месечни списания

месечно списание Труд и право - 2024 г.
списание Счетоводство данъци и право
месечно списание Собственост и право
месечно списание Търговско и облигационно право

Компютърни продукти

Компютърен продукт ЕПИ Труд и социално осигуряване
компютърен продукт ЕПИ Счетоводство и данъци
Компютърен продукт ЕПИ Собственост
Компютърен продукт ЕПИ Търговско и облигационно право

Избрани публикации

0
    Кошница
    Изпразнете кошницатаОбратно към магазина