Дайджест „Търговско и облигационно право“, 2023 г., кн. 5
I. Увод
Искът по чл. 422, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) е процесуално средство за защита на основното субективно материално право на кредитора – неговото вземане, при подадено от длъжника възражение срещу издадената заповед за изпълнение. Този иск е често използвано средство за защита на кредитора в изпълнителното производство (с оглед и честата употреба на възражението по чл. 414 ГПК като облекчено средство за защита на длъжника, което не се мотивира), като е налице богата и отчасти противоречива съдебна практика по приложението му. Поради това проблемът за изменението на иска на кредитора за установяване на вземането му по издадена заповед за изпълнение е от важно не само теоретично, но и практическо значение. В настоящата статия проблемът за изменението на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е разгледан в няколко аспекта – относно сроковете, в които може да бъде направено изменението на иска; относно изменението на основанието на иска; относно увеличаването на размера на иска; относно намаляването на размера на иска; относно преминаването от установителен към осъдителен иск; относно преминаването от осъдителен към установителен иск.
II. Относно сроковете, в които може да бъде направено изменението на иска
Ако делото е гражданско (т.е. такова, което е извън обхвата на разпоредбата на чл. 365 ГПК, а попада в приложното поле на чл. 14, ал. 1 ГПК), за изменението на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК важат преклузиите по чл. 214, ал. 1 ГПК, приложими в общия исков процес – в първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно; той може също, без да измени основанието, да измени своето искане; до приключване на съдебното дирене в първата инстанция той може да измени само размера на предявения иск, както и да премине от установителен иск към осъдителен и обратно.
В производството по търговски спорове (глава тридесет и втора от ГПК) обаче, съгласно разпоредбата на чл. 372, ал. 2, изр. 2 ГПК, ищецът има право да измени иска си в срока за допълнителна искова молба. Така в случай че издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение бъде обезсилена след изтичането на срока за допълнителна искова молба, кредиторът, който вече не разполага с изпълнителен титул, се оказва лишен от ефективна защита на своето вземане посредством преминаване от установителен към осъдителен иск, доколкото правото му да измени иска си се оказва преклудирано. Нещо повече – определението, с което съдът оставя без уважение искането на ищеца за преминаване от установителен към осъдителен иск, не подлежи на обжалване (арг. чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК). В тази връзка следва да се отбележи, че все пак съществува и съдебна практика, според която изменението на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК от установителен към осъдителен, направено след двойната размяна на книжа в производството по търговски спорове, е допустимо[1]. Намирам това своеобразно разширително тълкуване на разпоредбата на чл. 372, ал. 2, изр. 2 ГПК за правилно с оглед духа на закона, отразен в общата разпоредба на чл. 214, ал. 1 ГПК, и преди всичко с оглед необходимостта от гарантиране на защитата на кредитора в хипотезата на заповед за изпълнение, обезсилена след изтичането на срока за допълнителна искова молба.
III. Относно изменението на основанието на иска
Съгласно чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК до края на първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно.
Според трайната практика на ВКС, когато спорното право е за парично вземане (какъвто именно е предметът на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК), ищецът може да измени основанието, на което претендира това вземане, посочвайки нови факти и обстоятелства, които пораждат правото му. В този случай, ако съдът прецени това за уместно с оглед защитата на ответника, той следва да допусне исканото изменение на иска, предоставяйки възможност на ответника да подготви защитата си, включително чрез нов срок за отговор по новото основание и представяне на нови доказателства[2]. В практиката си, формирана по приложението на чл. 422 ГПК, ВКС обаче приема, че е недопустимо, в разрез с принципа за равенство на страните в процеса, прогласен в чл. 9 ГПК, решаващият съд служебно „да подсигури“ защитата на ответника посредством иницииране на изменение на основанието на иска, с който е сезиран, осъществено във формата на задължителни за ищеца указания за това, дадени му по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, чието изпълнение има последица разместване на доказателствената тежест; в този случай следва да се приеме, че съдът се произнася по непредявен иск, и постановеното при този порок решение да бъде обезсилено като недопустимо[3]. Аргументи в подкрепа на този извод се откриват в становището на проф. Димитър Силяновски, че съдът е длъжен да изясни онова фактическо положение, което е изнесено в исковата молба и което съдът правно ще оформи (тъй като е длъжен да се движи в рамките на изнесеното от страната), а напътването за изменение на иска означава да се въведе в процеса друг спорен предмет, различен от онзи, който следва от първоначално изнесеното[4].
Съгласно т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ако обаче ответникът по иска направи възражение за липса на каузално правоотношение, ищецът ще е длъжен да посочи правопораждащите каузалното правоотношение факти, в резултат на което ще се достигне до изменение на основанието на иска. Така например ако до този момент за ищеца е било достатъчно да сочи, че вземането му произтича от запис на заповед, който е формална, абстрактна и безусловна едностранна сделка и по който издателят има задължение да плати сумата, за която записът на заповед е издаден, на основание чл. 538, ал. 1 от Търговския закон (ТЗ), то след направеното възражение за липса на каузално правоотношение ищецът ще трябва да се позове на правопораждащия това правоотношение факт – сключеният между страните договор за заем, вследствие на който е бил издаден записът на заповед, който договор вече е каузална и възмездна двустранна сделка и по който заемателят има задължение да върне сумата, която е получил в заем, на основание чл. 240, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
IV. Относно увеличаването на размера на иска
Съгласно чл. 214, ал. 1, изр. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) ищецът може да измени само размера на предявения иск до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, като съгласно чл. 74, изр. 2 ГПК при увеличение на искането върху разликата се довнася дължимата държавна такса. Следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 214, ал. 2 ГПК, според която не се смята за увеличение на иска прибавянето на изтекли лихви след неговото предявяване.
Когато искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е предявен като частичен – за част от вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение, последващо увеличаване на размера на иска по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК е недопустимо, тъй като с изтичането на едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК правото на заявителя да предяви иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за непредявената част от вземането се е преклудирало, като съгласно чл. 415, ал. 5 ГПК заповедта за изпълнение е била обезсилена частично, за непредявената част от вземането. В тази хипотеза обаче ищецът може да предяви осъдителен иск за непредявената част от вземането, за която per argumentum a contrario от чл. 415, ал. 4 ГПК in fine ще дължи държавна такса в пълен размер, а впоследствие – да поиска от съда служебно, при условието на чл. 213 ГПК, да съедини двете дела за общо разглеждане и да постанови общо решение по тях, тъй като ще са налице и двете законоустановени предпоставки за това, наред с изискването делата да се разглеждат в един и същ съд – едни и същи лица да участват на страната на ищеца и на ответника и делата да имат връзка помежду си, въпреки че кумулативното им наличие не е необходимо. Така може да се стигне до обективно кумулативно съединяване по инициатива на съда (доколкото съединяването на дела за общо разглеждане винаги става ex officio, независимо дали съдът е бил „подсетен“ за тази възможност с молба от някоя от страните) на установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за частта от вземането, за която заповедта за изпълнение е в сила, и осъдителен иск за останалата, непредявена по реда на чл. 422 ГПК част от вземането, предявен на общо основание (чл. 124, ал. 2 ГПК).
В мотивите към т. 2 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а и в правната теория и съдебната практика изобщо, се приема, че заявление за издаване на заповед за изпълнение може да бъде подадено само за част от дадено вземане, респ. заповед за изпълнение може да бъде издадена само за част от вземането. Научен и практически интерес предизвиква хипотезата, в която за две части от едно и също вземане са издадени две различни заповеди за изпълнение – така възниква въпросът дали увеличаването на размера на иска до общия размер на двете части не представлява всъщност обективно съединяване на два отделни иска, както и от кой момент ще се смята предявен искът, съобразно фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК, че искът се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, при наличието на две заявления. Доколкото вземането, макар и делимо, е единно, не откривам нормативни пречки да бъде предявен един-единствен иск за установяване на цялото вземане, респ. независимо че са били образувани две заповедни производства, те да се трансформират или по-точно слеят в едно исково производство с предмет цялото вземане. Макар и при действието на различна правна система, в американската правна литература е изведен принципът, че когато две парични суми имат общ правопораждащ факт, те следва да се претендират пред съда с един иск[5]. В хипотезата на издадени две или повече заповеди за изпъление за две или повече части от едно и също вземане, за да се реализира максимално ефикасно и в пълна степен установената в чл. 422, ал. 1 ГПК фикция, че искът се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, считам, че искът за цялото вземане следва да се смята предявен от момента на подаването на първото заявление за издаване на заповед за изпълнение, като тази особена, но и практически значима хипотеза и специфичното проявление на посочената фикция следва да бъдат изрично установени в закона. Ето защо считам, че в чл. 422, ал. 1 ГПК de lege ferenda следва да се добави 2-ро изр. със следното съдържание: „Ако за две или повече части от едно и също вземане са издадени две или повече различни заповеди за изпълнение, искът за цялото вземане се смята предявен от момента на подаването на първото заявление за издаване на заповед за изпълнение“.
Ако се иска увеличаване на размера на иска със сума, надвишаваща размера на вземането по заявлението за издаване на заповед за изпълнение, искането за изменение на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск поначало следва да бъде оставено без разглеждане като недопустимо, тъй като предметът на делото по иска за установяване на вземането по издадена заповед за изпълнение съвпада с предмета на заповедното производство, очертан в заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С оглед правото на защита на ищеца и задължението на съда да оказва съдействие на страните (чл. 2 ГПК) обаче намирам за удачно искът за несъдържащата се в завлението част от вземането да бъде отделен за разглеждане в отделно производство (чл. 210, ал. 2 ГПК), по общия ред и без да се прилага фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК относно момента на предявяване на иска. Доколкото в актуалната редакция на процесуалния закон липсва разпоредба, чието разширително тълкуване да позволява подобно отделяне на спора относно несъдържащата се в завлението част от вземането, а и доколкото с оглед принципа на законност в гражданския процес (чл. 5 ГПК) такова отделяне би могло да бъде постановено само въз основа на конкретна законова разпоредба (напр. чл. 210, ал. 2, изр. 1 ГПК; чл. 211, ал. 2, изр. 2 ГПК), то възможността за разглеждане на надхвърлящата определения в заявлението размер част от вземането в отделно производство следва да бъде нормативно регламентирана изрично. Поради това считам, че в чл. 210, ал. 2 ГПК de lege ferenda следва да се създаде нова ал. 3 със следното съдържание: „Ако в производството по чл. 422, ал. 1 се иска увеличаване на размера на иска със сума, надвишаваща размера на вземането по заповедта за изпълнение, съдът разделя иска за непосочената в заповедта част от вземането за разглеждане в отделно производство, в което не важат специалните правила, приложими в производството по чл. 422, ал. 1“.
V. Относно намаляването на размера на иска
Поначало намаляването на размера на даден иск може да бъде осъществено по пътя на оттеглянето на иска (чл. 232 ГПК), което ищецът може да направи без съгласието на ответника до приключване на първото заседание по делото, или на отказа от иска (чл. 233 ГПК), който ищецът може да заяви (като пълен или частичен) във всяко положение на делото.
В мотивите си към т. 9 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и към т. 1.1. от ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС върховната инстанция подчертава, че производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е продължение на заповедното производство, респ. че производството по съдебна защита на дадено вземане е единно и неделимо, независимо че се развива в две фази – заповедна и искова. Поради това считам, че ищецът не разполага с процесуалното правомощие да оттегли иска си в исковата фаза след изтичането на срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, тъй като оттегленият иск поначало може да бъде предявен отново (чл. 232, изр. 2 ГПК), а доколкото искът по чл. 422, ал. 1 ГПК следва да бъде предявен в относително кратък преклузивен срок (едномесечен срок от съобщаването на указанията, дадени от съда – чл. 415, ал. 4 ГПК) и при наличието на специални предпоставки, повторното му предявяване след изтичането на преклузивния срок е недопустимо. В практиката си ВКС приема обратното – че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК може да бъде оттеглен след изтичането на преклузивния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК (дори и по време на висящността на касационното производство)[6], макар и да не пояснява какви са последиците от това оттегляне с оглед спецификите на производството по чл. 422 ГПК. Освен това разпоредбата на чл. 232 ГПК не визира искове, които не могат да бъдат оттеглени, като разширителното ѝ тълкуване би могло да доведе до извода, че е приложима и по отношение на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК (който извод по изложените съображения намирам за неправилен в хипотезата на оттегляне след изтичането на срока по чл. 415, ал. 4 ГПК). Ето защо считам, че невъзможността искът за установяване на вземането по издадена заповед за изпълнение да бъде оттеглен след изтичането на посочения преклузивен срок следва да бъде изрично упомената в закона. Поради това смятам за уместно в чл. 232 ГПК de lege ferenda да се създаде нова ал. 2 със следното съдържание: „Ищецът не може да оттегли иска си в производството по чл. 422, ал. 1, ако срокът по чл. 415, ал. 4 е изтекъл“.
Предвид изложеното дотук, единствената форма на намаляване на размера на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е чрез частичен отказ от иска (чл. 233 ГПК), който обаче, с оглед силата на пресъдено нещо на определението, с което съдът прекратява производството при отказ от иска[7], преклудира възможността тази част от вземането да бъде претендирана повторно и окончателно лишава ищеца от възможността да събере тази част вземането си.
VI. Относно преминаването от установителен към осъдителен иск
Съгласно чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК in fine ищецът може да премине от установителен към осъдителен иск до приключване на съдебното дирене в първата инстанция.
Доскоро съдебната практика, в т.ч. и практиката на ВКС, приемаше, че искът на кредитора за установяване на вземането му по издадена заповед за изпълнение, уреден в чл. 422, ал. 1 ГПК, е винаги установителен и не може да бъде осъдителен[8]. Касационната инстанция дори стигаше още по-далеч, като приемаше, че ако първоинстанционният съд се е произнесъл по иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК със заявен осъдителен вместо установителен петутим, въззивният съд не следва да обезсилва решението и да прекратява производството по делото, а следва да приеме, че е сезиран с нередовна искова молба и да предприеме необходимите процесуални действия по отстраняване на нейните нередовности[9]. Считам, че дори и първоначалната редакция на чл. 415 ГПК (ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г.), в която видът на иска не бе изрично посочен, не допуска подобно стеснително тълкуване и не обуславя извода, че във всички случаи искът е установителен.
След влизането в сила на новелата на чл. 415, ал. 3 ГПК (ДВ, бр. 86 от 2017 г.), с която законодателят изрично уреди възможността искът за вземането да бъде и осъдителен[10], касационната инстанция преодоля посочената – и според мен неправилна – своя практика. В тази връзка интерес предизвиква и практиката на ВКС, според която след като е предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземането и впоследствие разпореждането за незабавно изпълнение бъде отменено, разглеждането на делото по установителния иск следва да продължи, както и че когато въпреки липсата на предпоставките на чл. 417, т. 2 ГПК е била издадена заповед за изпълнение и кредиторът е предявил в срок иска си по чл. 422, ал. 1 ГПК, същият е допустим[11].
В актуалната си практика ВКС не отстъпва от разбирането, че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК може да бъде осъдителен[12], като дори в хипотезата на предявен иск за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, и обективирано в исковата молба волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, касационната инстанция приема, че с връчването на препис от исковата молба на ответника това волеизявление на ищеца достига до него, като от този момент настъпва предсрочната изискуемост[13].
VII. Относно преминаването от осъдителен към установителен иск
В общия случай съгласно чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК in fine ищецът може да премине от осъдителен към установителен иск до приключване на съдебното дирене в първата инстанция.
В ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС върховната инстанция приема, че правен интерес от предявяване на установителен иск поначало е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право.
Члeн 415, ал. 3 ГПК обаче изрично посочва в кои случаи искът за установяване на вземането по издадена заповед за изпълнение е установителен и в кои – осъдителен. Същият е установителен в хипотезите на чл. 415, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК – когато възражението срещу заповедта е подадено в срок или когато заповедта е надлежно връчена чрез залепване на уведомление, а осъдителен – когато съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение (чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК), респ. и ако разпореждането за незабавно изпълнение е било отменено. При положение че ищецът не разполага с изпълнителен титул, правният интерес за него е да се сдобие с осъдително решение, което освен сила на пресъдено нещо да има и изпълнителна сила. Ето защо в случай че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е предявен като осъдителен, за ищеца обективно не би могъл да е налице интерес от последващо преминаване към установителен иск (чието уважаване с влязло в сила решение не би довело до пораждането в полза на ищеца на изпълняемо право, на притезание), поради което негово искане за такова изменение следва да бъде оставено от съда без разглеждане като недопустимо поради липса на правен интерес. В литературата подобно становище е изразено от проф. Валентина Попова, въпреки че тя разглежда хипотезата, в която ищецът, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение, предявява осъдителен вместо установителен иск[14], а не разгледаната тук хипотеза на преминаване от вече заведен установителен иск към осъдителен такъв.
VIII. Заключение
Изменението на иска за установяване на вземането по издадена заповед за изпълнение следва да се използва единствено като процесуално средство за по-ефикасна защита на кредитора, а не като средство за шиканиране на процеса. Недобросъвестното упражняване на това право от ищеца поражда отговорността му за вреди (чл. 3 ГПК). Теоретичното осветляване на проблема за изменението на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК de lege lata и формулираните в настоящата статия предложения de lege ferenda биха довели до по-точното и правилно разбиране на института в юридическата и в частност в съдебната практика, а оттам – и до по-добро и справедливо правоприлагане, което би гарантирало в по-пълна степен защитата на кредитора в изпълнителното производство.
Васил РАЙЧЕВ, адвокат
_______
[1] Вж. Определение № 162 от 09.06.2020 г. по ч. т. д. № 221/2020 г. на АС – Пловдив.
[2] Вж. Решение № 151 от 17.07.2013 г. по гр. д. № 574/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., Решение № 158 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 1008/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о.
[3] Вж. Решение № 154 от 08.11.2013 г. по т. д. № 503/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о.
[4] Вж. Силяновски, Д. Изясняване фактическата страна на спора в гражданския процес. С.: ДИ „Наука и изкуство“, 1961, с. 74.
[5] Вж. Glannon, J. W. Civil Procedure. Examples and Explanations. Third Edition. New York: Aspen Law & Business, 1997, p. 441.
[6] Вж. Определение № 258 от 18.10.2013 г. по т. д. № 1231/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о.
[7] Вж. Решение № 41 от 16.09.2014 г. по т. д. № 4648/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 25 от 23.04.2018 г. по т. д. № 2995/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 66 от 30.04.2018 г. по т. д. № 14/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 67 от 30.04.2018 г. по т. д. № 36/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о.
[8] Вж. Определение № 271 от 07.05.2009 г. по ч. т. д. № 308/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., Определение № 377 от 15.06.2009 г. по ч. т. д. № 191/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., Определение № 712 от 11.12.2009 г. по ч. т. д. № 783/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 138 от 25.06.2010 г. по т. д. № 927/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 141 от 06.11.2014 г. по т. д. № 2706/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о.
[9] Вж. Решение № 88 от 07.07.2011 г. по т. д. № 787/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о.
[10] Вж. Попова, В. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 10-то преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2020, 975-976.
[11] Вж. Определение № 710 от 02.12.2019 г. по ч. т. д. № 2241/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о.
[12] Вж. Определение № 60503 от 20.10.2021 г. по т. д. № 2474/2020 г. на ВКС, ТК, II т. о., Определение № 60790 от 06.12.2021 г. по гр. д. № 2469/2021 г. на ВКС, ГК, IV г. о.
[13] Вж. Решение № 60110 от 04.03.2022 г. по т. д. № 772/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о.
[14] Вж. Попова, В. – В: Сталев, Ж. и др. Цит. съч., 10. изд., с. 976.
