Дайджест „Търговско и облигационно право“, 2022 г., кн. 11
(Тълкувателно решение № 4/2019 г. от 14.10.2022 г. по тълк. дело № 4/2019 г., ОСГТК на ВКС)
1. Разпореждането на закона
1.1. Съгласно чл. 116, б. „а“ от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) давността се прекъсва с признаването на вземането от длъжника. За да се стигне до прекъсване на давността, трябва да е налице валидно облигационно отношение, по което длъжникът да дължи изпълнение на кредитора, което не е престирал. Вземането на кредитора трябва да бъде признато от длъжника. Признаването на вземането по същността си представлява юридически факт с правно значение, който има като последица прекъсване на давността за вземането. От прекъсването на давността започва да тече нова давност (чл. 117, ал. 1 ЗЗД).
1.2. Разпоредбата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД е императивна. Специално разпоредбите относно давността са норми от обществен ред. Правните последици от признаването на вземането настъпват ex lege. Страните не могат да договорят нещо различно от уреденото в закона. Законът не поставя никакво ограничение относно броя на признаванията на вземането. Нещо повече, недействителна ще бъде уговорката, с която страните ограничават възможността да се извършва признаване на вземането. Затова всяко признаване на вземането ще води до прекъсване на давността. Но съответно приложение ще намери разпоредбата на чл. 112, ал. 1 ЗЗД – че „с изтичането на десетгодишна давност се погасяват парични вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването ѝ, освен когато задължението е отсрочено или разсрочено“.
1.3. Въпреки че текстът на закона е ясен, съдилищата прилагаха по различен начин разпоредбата относно прекъсването на давността поради признаване на вземането. Основният тълкувателен проблем беше свързан с това до кого трябва да бъде адресирано изявлението за признаването на вземането, за да се прекъсне давността – само до кредитора, или да е направено от което и да е лице. По този въпрос беше постановено Тълкувателно решение № 4/2019 г. от 14.10.2022 г. по тълк. дело № 4/2019 г., ОСГТК на ВКС.
Това обаче не е единственият въпрос, свързан с прекъсване на давността за вземането чрез признаването му от длъжника.
2. Адресат на изявлението за признаване на вземането и начин на извършване на признаването
В тълкувателното решение ВКС приема, че за да е налице прекъсване на давността, изявлението за признаване на вземането трябва да бъде адресирано до кредитора или до негов представител „по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора“.
2.1. По отношение на лицето, до което трябва да бъде адресирано изявлението за признаване на вземането, ВКС изхожда от разбирането, че облигационното отношение е относително. Поради това юридическите актове на едната от страните биха породили валидни правни последици за другата страна, ако са насочени (адресирани) към нея. Обратно, юридически актове, адресирани към трето лице, не се отразяват на правоотношението и не засягат другата страна. Затова правната логика изисква както изпълнението на задължение, така и признаването на вземане да бъде направено на кредитора, а не на трето лице. Това е смисълът на отговора, даден от ВКС на въпроса до кого трябва да е адресирано изявлението за признаване на вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД – към кредитора или към негов представител. Признаването трябва да се отнася до вземането и до съществуването на насрещно задължение, а не до фактите, от които то произтича.
2.2. По отношение на характера на изявлението ВКС приема, че признаването на вземането има удостоверително, а не конститутивно действие, тъй като с признаването на вземането не се извършва промяна в правоотношението (признаването на вземането няма правопораждащо, правопроменящо или правопрекратително действие). Изложеното разбиране следва да бъде споделено, тъй като то отговаря на характера на юридическия акт на признаването, както и на свързаните с това правни последици. Признаването на вземането от длъжника не е потестативно право. То не е правно очакване, условие или модалитет. С признаването длъжникът потвърждава един факт с правно значение.
2.2.1. Признаването на вземането не е свързано с изискванията за добросъвестност, нито е проява на добросъвестност от длъжника. Признаването на вземането може да бъде както по инициатива на длъжника, така и по искане на кредитора. Законът не забранява на последния да изисква признаване на вземането, нито свързва с различни правни последици признаването с оглед на обстоятелството по чия инициатива то е извършено.
От правно гледище признаването на вземането е едностранно изявление, т.е. сделка. Но това изявление е поставено изцяло на волята на длъжника, както и на неговата преценка. За действителността и за пораждането на правни последици не е необходимо приемане на едностранното изявление за признаване на вземането. Затова и признаването на вземането не може да се оспорва от други кредитори на длъжника поради това, че то евентуално би ги увредило, тъй като вместо изтичане на давността при бездействие на кредитора, признаването ще има като последица нейното прекъсване и започването на нова давност.
2.2.2. Прекъсването на давността като резултат от признаването на вземането донякъде сполучливо е определено в мотивите на тълкувателното решение като „бонус за кредитора“, изразяващ се в последващо потвърждение, че „длъжникът не оспорва дълга“[1] и свързаното с това потвърждение прекъсване на давността. Бонус, тъй като признаването на вземането не е резултат от поведение на кредитора, а изцяло – от поведението на длъжника, който признава един юридически факт, от което за кредитора произтичат благоприятни правни последици.
2.3. По отношение начина на обективиране на признаването на вземането, ВКС приема, че не е задължително изявлението на длъжника да бъде направено в присъствието на кредитора. Достатъчно е това изявление да бъде адресирано към кредитора. При това не е нужно признаването на вземането да бъде формално или формализирано.
Съгласно ТР № 4/2019 г. по тълк. дело № 4/2019 г., ОСГТК на ВКС признаването е поведение на длъжника, с което той „ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът по който и обстоятелствата при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора“. Приема се, че изявлението за признаване на вземането е предназначено за кредитора и трябва да бъде отправено към него. В тази връзка изявлението трябва да е направено по начин, който предполага то да достигне до кредитора, т.е. признаването трябва да има обективно проявление. Но понеже признаването на вземането е едностранно изявление, чиято действителност не е свързана с приемане, прекъсването на давността тече от датата на изявлението, а не от момента на узнаването му от кредитора. Нещо повече – за прекъсване на давността не е нужно установяване на обстоятелството, че изявлението е достигнало до кредитора.
2.3.1. Интерес да установи прекъсването на давността има кредиторът, а не длъжникът. Разпоредбите относно прекъсването на давността са в интерес на кредитора. Той обаче не би могъл да установи прекъсването, ако не докаже, че му е известно изявлението на длъжника, с което признава вземането му. Но според ВКС достатъчно е изявлението за признаване да е адресирано до кредитора по начин, позволяващ то да достигне до него, за да счита давността за прекъсната. Следователно кредиторът трябва да установява не толкова получаване на изявлението, колкото неговото надлежно извършване от длъжника. Подобно разрешение обаче поражда толкова доказателствени проблеми, колкото и решава.
Действително, моментът на прекъсването на давността трябва да е ясен. Разбирането, че прекъсването на давността започва от узнаването на изявлението от кредитора, а не от датата на извършването му от кредитора, е неприемливо. То създава правна несигурност, тъй като не е ясно какво се случва с давността от датата на извършване на признаването на вземането от длъжника до датата на научаването за признаването от кредитора. Не може да се защити и разбирането, че прекъсването на давността има сила след узнаването, но считано от датата на извършването на признаването. Самото прекъсване на давността законът не обвързва с научаването на признаването на вземането от кредитора. Но доколкото възражението за изтекла давност, както и това за прекъсването на давността се правят във висящо производство относно претендиране на вземането, то в тежест на кредитора е да установи прекъсването на давността с признаване на вземането, а на длъжника – да докаже изтеклата непрекъсната давност. Следователно кредиторът трябва да установи както факта на признаване на вземането, така и момента на извършване на признаването.
3. За изявлението за признаване на вземането
3.1. Изявлението за признаване на вземането е едностранно и неформално. За да породи правни последици, това изявление не трябва да е прието от кредитора. За настъпването на правните последици е достатъчно признаването да бъде извършено. Поведение на длъжника, което недвусмислено сочи на признаване на вземането, също води до прекъсване на давността. Така предлагането на обезпечение на вземането или предлагането на даване вместо плащане или предлагането на замяна на задължение от един вид със задължение от друг имплицитно съдържа в себе си признаване на вземането.
3.1.1. Може да се признае спорно вземане. Тогава трябва да се счита, че вземането става безспорно. Може да се признае само част от вземането, дори то да е неделимо. В този случай вземането може да се счита оспорено в непризнатата част, а съответно приложение ще намери чл. 116а ЗЗД. При пасивна солидарност, един или някои от солидарните длъжници могат да признаят вземането. Тогава прекъсването на давността ще бъде само по отношение на тях, но няма да засегне останалите съдлъжници, които не са извършили признанието (по аргумент от чл. 125, ал. 1, предл. първо ЗЗД). Така непризналите вземането солидарни длъжници ще имат лично възражение срещу кредитора по отношение изискуемостта на задължението им, а кредиторът ще има лично възражение за прекратена давност само спрямо призналите вземането солидарни длъжници. Но съгласно чл. 125, ал. 1, предл. второ ЗЗД, ако солидарният длъжник, който с признаване на вземането е прекъснал давността, изпълни задължението, той може да иска от останалите длъжници, спрямо които давността не е прекъсвала, съответната част от платеното съгласно чл. 127, ал. 1 ЗЗД, дори вземането на кредитора спрямо тези солидарни длъжници да се е погасило по давност.[2]
3.1.2. Няма правно действие признаването на недействително вземане. Смятам, че признаването на погасено по давност вземане също не води до прекъсване на давността, тъй като тя вече е изтекла и въпреки че давността не се прилага служебно, длъжникът може да се позове на изтеклата преди признаването на вземането давност, за да твърди, че вземането се е погасило и признаването му не е довело до прекъсване на давността. Когато вземането произтича от нищожна сделка, съдът служебно[3] може да установи тази нищожност и да отхвърли както искането за изпълнение, така и възражението за прекъсване на давността.
3.1.3. Като едностранна сделка, признаването може да бъде недействително при съответно прилагане на чл. 26 ЗЗД във връзка с чл. 44 ЗЗД[4] (напр. липса на воля, когато признаването е направено от неспособен). Признаването на вземането може да се унищожава, ако е извършено при грешка, измама, заплаха и др.
3.2. За действителността на признаването на вземането законът не изисква спазването на никаква форма. Без значение е дали за действителността на сделката, от която произтича вземането, законът е предвидил изискването на форма. Този извод почива на разбирането, че признаването на вземането има удостоверителен, а не конститутивен характер. Следователно устното признаване на вземането също прекъсва давността. Писмената форма (вкл. като електронно изявление) е форма за доказване, а не за действителност на изявлението за признаване на вземането.
4. За лицата, към които трябва да е адресирано признаването на вземането с последица прекъсване на давността на вземането
4.1. Според ТР № 4/2019 г. по тълк. дело № 4/2019 г., ОСГТК на ВКС, признаването на вземането трябва да е адресирано към кредитора или към негов представител. Без значение е дали се касае за законов представител или за пълномощник. В последния случай обаче представителството на кредитора трябва да е дадено конкретно за правоотношението, от което е възникнало вземането, което се признава. Както вече беше посочено, прекъсването на давността има действие само ако изявлението е насочено към кредитора, а не към трето лице. Но този извод не може да се абсолютизира. Признаване на вземането на субституент на кредитора ще прекъсне давността. Съгласно чл. 134 ЗЗД кредиторът може да упражни имуществените права на длъжник, чието бездействие заплашва удовлетворяването на кредитора. Когато субституентът упражнява правата на кредитор по облигационно отношение, длъжникът може да признае вземането и на субституента. В този случай давността ще се прекъсне, въпреки че субституентът не е представител на кредитора в смисъла на ТР № 4/2019 г. по тълк. дело № 4/2019 г., ОСГТК на ВКС (лице, действащо от негово име по силата на закон или на упълномощаване).
4.2. Специална хипотеза на прекъсване на давността поради признаване на вземането, направено на трето лице, а не на кредитора, има в случаите, когато взискател е насочил изпълнението върху вземането на кредитора по материалното правоотношение (изпълнение върху вземане по чл. 507 и сл. ГПК). Тогава взискателят в изпълнителното производство има подлежащо на изпълнение вземане към кредитора по материалното правоотношение. Страни по изпълнението са взискателят и длъжникът (кредиторът по материалното правоотношение). Длъжникът по материалното правоотношение обаче е трето лице в изпълнителното производство. На това трето лице, съгласно чл. 507 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), съдебният изпълнител изпраща запорно съобщение. Съгласно чл. 508, ал. 1, т. 1 ГПК в едноседмичен срок от получаването на запорното съобщение третото лице (длъжникът по материалното правоотношение) трябва да заяви признава ли за основателно вземането, върху което се налага запорът и готово ли е да го плати. На признаването на вземането, направено от длъжника по материалното правоотношение на съдебния изпълнител, също трябва да се признае ефектът на прекъсване на давността по чл. 116, т. 1 ЗЗД[5].
Следователно признаването на вземането от длъжника прекъсва давността, когато е направено на кредитора, на негов представител или на трето лице, което по силата на закона има право да изисква от длъжника:
а) да изпълни вземането на кредитора или
б) да заяви дали признава вземането на кредитора.
Д-р Георги ХОРОЗОВ, адвокат
_____
[1] В цитираното тълкувателно решение ВКС разбира признаването на вземането и признаването на задължението като юридически факти с еднакво значение и последици по отношение прекъсването на давността. Това разбиране е правилно. Няма основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД да се тълкува буквално в смисъл, че единствено признаването на вземането води до прекъсване на давността, но не и признаването на дълга с аргумента, че подобно изявление не е изрично включено в текста на закона. Признаването на дълга всъщност означава и признаване на вземането поради синалагматичната връзка между двете.
[2] Следователно признаването на вземането има релативно действие само за длъжниците, които са го направили, и дава на кредитора релативно възражение само по отношение на длъжниците, които са признали вземането.
[3] Съгласно ТР № 1/2020 г. по тълк. дело № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС.
[4] Не всички основания по чл. 26 ЗЗД обаче се отнасят за признаване на вземането. За действителността на признаването не се изисква нито наличието на causa, нито спазването на форма.
[5] Трябва да се направи ясна разлика между двете хипотези на прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ (признаване на вземането) и по чл. 116, б. „в“ (предприемане на действия по принудително изпълнение). В хипотезата на чл. 507 и сл. ГПК се изпълнява срещу кредитора по материалното правоотношение, а не срещу длъжника. Запор на вземането по чл. 507 ГПК е действие по принудително изпълнение спрямо длъжника по изпълнението, но не и спрямо третото лице (длъжник по материалното правоотношение, на когото длъжникът по изпълнението е кредитор). Затова се прекъсва давността на взискателя срещу длъжника по изпълнението (ТР № 2/2013 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС), но не и давността на вземането на длъжника по изпълнението срещу длъжника по материалното правоотношение.
