Очевидната неправилност като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол

В официалния раздел на „Държавен вестник“, бр. 86 от 27.10.2018 г., е поместен Указ № 217 на Президента на Република България, с който се обнародва Закон за изменение и допълнение

на Гражданския процесуален кодекс. Наред с измененията в изпълнителния процес, в § 14 – § 16 се правят такива и в касационното производство. На основание § 14, т. 2 ЗИДГПК в чл. 280 ГПК е създадена ал. 2 със следния текст: Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. С приемането на тази правна норма се закрепиха нормативно изискванията на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което служебното задължение на съда да следи за спазването на процесуалните норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което „ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба“.

Освен да потвърди служебната проверка за валидност и допустимост на съдебното решение, законодателят е предвидил едно допълнително основание, при констатирането на което Върховният касационен съд допуска въззивното решение до касационен контрол, без да изследва въпроса за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е очевидната неправилност.

На първо място, какви промени бяха направени в касационното производство, засягащи достъпа до разрешаване на спора по същество: в ГПК (отм.) и действащия ГПК касационното обжалване е уредено като редовен способ за контрол на невлезли в сила въззивни решения.¹ С ГПК от 2008 г. обаче от задължителна трета инстанция касационното производство се превърна в способ за селективен контрол от ВКС върху въззивните решения – то е възможна фаза от развитието на процеса, но провеждането й зависи не от дискрецията на Върховния касационен съд, а от строго регламентирани основания.² Преди обнародването на ЗИДГПК в ДВ, бр. 86 от 2017 г., тези нормативно закрепени основания бяха два вида. От една страна, задължително е наличието на голямата предпоставка – материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС такъв е този въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. От друга страна, малките предпоставки бяха три вида: Въпросът 1. да е решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. да е решаван противоречиво от съдилищата; 3. да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При тази нормативна уредба касационен контрол беше допустим само при кумулативното наличие на голямата предпоставка и поне една от трите малки такива (или при вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното решение). След обнародването на ЗИДГПК в ДВ, бр. 86 от 2017 г. обхватът на проверката за допускане на решението до касация се разшири – като една от малките предпоставки беше предвидено противоречие на въззивното решение с актовете на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, а точното прилагане на закона и развитието на правото погълнаха в себе си основанието по т. 2 – противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата.³ Именно в новата ал. 2 на чл. 280 ГПК беше предвидено ново основание, при констатирането на което съдът следва да допусне въззивното решение до касационен контрол – очевидна неправилност.

На второ място, следва да се постави въпросът откъде произтича необходимостта да бъде доразвивана законодателната уредба на касационното производство. В т. III от мотивите на законопроекта за ЗИДГПК е посочено, че промените в касационното производство са продиктувани от обстоятелството, че в предишната си редакция чл. 280 ГПК до голяма степен е дерогирал принципа на триинстанционност на гражданското съдопроизводство, предвиден в чл. 10, ал. 1 от Закона за съдебната власт. За това свидетелства обстоятелството, че едва около 3% от подадените касационни жалби са били допуснати до разглеждане по същество. С тези изменения законодателят е счел, че ще бъдат постигнати всички основни цели на гражданския процес, най-вече справедливо и ефективно правораздаване, в интерес на гражданите и юридическите лица, развитието на правото и спазването на закона.

Какво представлява очевидната неправилност като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол?

В ГПК няма легално определение на това понятие. Такова не се съдържа и в другите процесуални нормативни актове, поради което същото следва да бъде тълкувано. В теорията се приема, че неправилно е това валидно и допустимо съдебно решение, което противоречи на действителното правно положение.⁴ Най-общо казано, това ще се получи, когато съдът не е преценил правилно събрания доказателствен материал, не е съобразил нормативната уредба или е сгрешил при субсумирането на установената фактическа обстановка под приложимите правни норми. Освен от правната доктрина, неправилността като порок на съдебното решение е изяснена и от юриспруденцията. Така например в Решение № 27 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г., IV г. о., ГК на ВКС се посочва кога едно решение с неясни или противоречиви мотиви е нищожно и кога – неправилно: нищожност на съдебното решение е налице при особено съществени пороци, между които е и абсолютната неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването или чрез поправяне, а неправилност – когато е налице неяснотата в съображенията на съда, изложени в съдебния акт, която на практика се приравнява на липса на мотиви (например, когато неразбираемостта и противоречието в мотивите е резултат на формално невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия от дадени условия, противоречат на опита и/или научното познание). Словосъчетанието с думата „очевиден“ първоначално поставя затруднения в съдопроизводството. В Тълковния речник на българския език „очевиден“ присъства със следното значение: „който е явен, не се нуждае от доказване; безспорен, несъмнен“. Именно заради това значение понятието остава неясно, а разликата с обикновената неправилност, която е касационно основание по чл. 281 ГПК – мъглява. Впоследствие, на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на Република България, тричленен състав на ВКС е сезирал Конституционния съд за възможно противоречие на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК в частта: „… както и при очевидна неправилност“ с разпоредбите на чл. 117, ал. 1, чл. 122, ал. 1, чл. 119, ал. 1 и чл. 8 от Конституцията на Република България. В Решение № 15 по конст. д. № 10 от 2018 г. на Конституционния съд беше прието, че „предпоставката „очевидна неправилност“ е бланкетно формулирано правно понятие, чието попълване с точно и ясно съдържание е правно възможно чрез съществуващите методи на тълкуване“. Това решение, освен че оставя приложима очевидната неправилност като предпоставка за допускане на въззивно решение до касационен контрол, е от голямо значение за законодателството, тъй като потвърждава възможността за в бъдеще да бъдат създавани и други основания – „Разширяването на предпоставките за упражняване правото на достъп до върховната съдебна инстанция чрез регламентацията на нови самостоятелни основания по чл. 280, ал. 2 ГПК е в съответствие с конституционно гарантираното право на защита на правните субекти във всички стадии на производството и с конституционното правомощие на съдебната власт да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата“.

След като въпросът за конституционносъобразността на чл. 280, ал. 2, пр. последно ГПК беше разрешен, остана да се запълни празната обвивка на понятието „очевидна неправилност“. На първо място, следва да се има предвид, че правилността на съдебното решение е въпрос по същество и като такъв, той се решава последен. Чрез извличането му в производството по чл. 288 ГПК се цели да бъде направена една предварителна проверка на съдебното постановление, каквато се извършва за другите два порока – нищожност и недопустимост. Следователно законодателят е приел, че очевидната неправилност е толкова тежък порок, колкото тях, и въведеното с нормата на чл. 6 ГПК диспозитивно начало не изключва служебното задължение на съда да извършва валидни процесуални действия по движение и приключване на делото, най-съществени от които са решенията – аргумент от чл. 7, ал. 1 ГПК – в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Именно затова, независимо от волята на страните и наличието на обжалване в този смисъл, очевидната неправилност е неприсъща на правния ред и е изведена от обикновената такава, която може да съществува при едно необжалвано съдебно решение.

Тъй като това основание за допустимост до касационен контрол е назовано по този начин, per argumentum a fortiori се стига до извода, че то е частен случай на неправилността. Доколкото в ГПК от 2008 г. принципите на бързина и процесуална икономия в известна степен взимат превес над разкриването на обективната истина, то правилността на решението няма да се преценява с оглед действителното развитие на правоотношенията между страните или реалното правно положение, а с оглед събрания по делото доказателствен материал. Тъй като касационният жалбоподател не може да навежда нови твърдения, да прави нови доказателствени искания или да представя нови доказателства, той не може да претендира, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като не е съобразено с действителното правно положение.

Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. В Определение № 97 от 30.01.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 221/2018 г., II т. о., ТК, се приема, че „за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт“. Един съдебен акт би бил очевидно неправилен, когато „неправилността се извлича и корелира с допуснати от съда нарушения само на относима и приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формирането на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина при зачитане равенство на страните решаване на правния спор, както и при нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа установените по делото факти (явна необоснованост), имащи за резултат прилагане на закона (в широк смисъл) в неговия несъществуващ, в т. ч. противоположен или отменен смисъл“ (Определение № 140 от 20.03.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 726/2018 г., I т. о., ТК и Определение № 127 от 16.03.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 866/2018 г., IV г. о., ГК). От това обяснение обаче не става ясно каква е разликата на необосноваността като касационно основание и явната необоснованост като проявление на очевидната неправилност и дали съдът е длъжен да допусне решението до касационен контрол във всеки случай, в който установи, че то е необосновано. В Определение № 16 от 14.01.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 2732/2018 г., I т. о., ТК, се приема, че „очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание“.

Като заключение може да се приеме, че очевидната неправилност е частен случай на неправилността като порок на съдебното решение, която е от такава степен, че е въобще несъвместима с правния мир и може да бъде констатирана на „пръв поглед“, без задълбочено изследване на делото и представените доказателства, а горецитираната практика дава следните примери:

1. Съдът се е обосновал с отменена или несъществуваща правна норма.

2. Съдът не е приложил императивна правна норма с оглед приетата от него фактическа обстановка. По принцип, в Решение № 905 от 27.03.1958 г. по гр. д. № 5471/1957 г., ІV г. о. на ВС се приемаше, че противоречието на решението със свръхповелителни и повелителни правни норми го прави нищожно, но доколкото това становище не се възприема в новата съдебна практика и с оглед обществения интерес, то включването му в понятието за „очевидна неправилност“ е напълно обосновано.

3. При необоснованост на извод относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата.

4. Съдът е допуснал основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формирането на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина при зачитане равенство на страните при решаване на правния спор.

На последно място, по аргумент от § 74 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 27.10.2018 г., новата правна уредба се прилага за касационните жалби и за частните касационни жалби (когато са налице условията на чл. 274, ал. 3 ГПК), подадени след изтичане на 3-дневния vacatio legis, т. е. след 31.10.2017 г.

Светослав ЙОРДАНОВ, адвокат
________
1 Така Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. София: Сиела, 2012, с. 573.
2 Пак там, с. 574.
3 Съвсем основателно, доколкото съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: „Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия“.
4 Така Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. София: Сиела, 2012, с. 506.