Актуални въпроси на напускане на ООД от съдружник

(Преглед на практиката на ВКС)

Ако трябва да се оприличи проблематиката на прекратяване на участието в ООД с някаква друга житейска ситуация, то възможната асоциация е „развод“. Прекратява се нещо, в което страните са вложили не само време, пари и личен труд, но и много емоции и надежди. Не е изненадващо, че споровете във връзка с напускане на ООД са твърде често срещани и поставят нови и нови въпроси пред съдебната практика.
Уредбата на чл. 125, ал. 2 и 3 от Търговския закон (ТЗ) е лаконична – съдружникът може да прекрати участието си в дружеството с писмено предизвестие, направено най-малко 3 месеца, преди датата на прекратяване. Имуществените последици се уреждат въз основа на счетоводен баланс към края на месеца, в който е настъпило прекратяването.
Основополагащ момент в практиката е как настъпва прекратяването на членството. Според едното становище това става автоматично, по силата на изтичане на предизвестието, а според други, необходимо е и настъпване на сложен фактически състав – вземане на решение от страна на общото събрание на дружеството и/или уреждане на имуществените отношения по реда на чл. 125, ал. 3 ТЗ.
Понастоящем може да се приеме за утвърдена съдебната практика, че изпращането на предизвестие от съдружника има за последица автоматично прекратяване на членственото правоотношение, което настъпва в момента на изтичане на срока на предизвестието – Решение № 46 от 22.04.2010 г. по т. д. № 500/2009 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС. Обратното становище застъпено в Решение № 776 от 05.05.1997 г. по гражд. д. № 1463/1996 г. на ВКС, V г. о. и Решение № 462 от 27.07.2005 г. по т. д. № 717/2004 г. на ТК, е изоставено.
Членството може и да се прекратява автоматично, но уреждането на имуществените последици от прекратяването няма как да стане автоматично, а изисква действия от страна на дружеството – изготвяне на съответния счетоводен баланс и заплащане на дължимата сума.
Налице са били колебания в практиката, според които може да се мисли, че иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ би бил преждевременно заведен или дори недопустим, ако не е спазена защитата на кредиторите в процедура по намаляване на капитала – чл. 149, ал. 3, т. 2 и чл. 150 ТЗ. Самото намаляване на капитала се вписва в търговския регистър – чл. 151 ТЗ.
Според Решение № 515 от 20.03.2002 г. по гражд. д. № 1312/2001 г., V г. о. на ВКС имущественоправните последици от напускането не са обусловени от други предпоставки. Напускането на съдружника има за последица правото да получи паричната равностойност на дружествения дял въз основа на счетоводен баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяването по чл. 125, ал. 3 ТЗ, като няма конкуренция на субективни права. Следователно искове по чл. 125, ал. 3 ТЗ ще са допустими винаги когато се констатира действително отправено предизвестие.
Законът изисква писмена форма на предизвестието, но не и нотариална такава. Много често страните, особено ако са във влошени отношения, предпочитат предизвестието да бъде под формата на нотариална покана, като по този начин се удостоверява и датата, и съдържанието на изпратеното предизвестие. Има и опити, с цел изненада и обезпечаване на бъдещото вземане, напускащият съдружник да не изпраща предизвестие, а да разчита на връчване на препис от исковата молба, като срокът на предизвестието евентуално ще изтече по време на разглеждане на делото. Решение № 663 от 17.11.2006 г. по т. д. № 270/2006 г., ТК, I т. о. на ВКС отрича подобни действия, защото според съда предизвестието е изрично предвидено в закона и е свързано с други последици и за самото дружество, включително евентуално намаляване на капитала.
Поставя се обаче въпросът как да се постъпи, ако предизвестието (като отделен акт) е отправено преди предявяване на иска, но срокът изтече в течение на делото. Според Решение № 61 от 30.04.2010 г. по т. д. № 741/2009 г., I т.о. на ВКС няма пречка да се разгледа и уважи искът, който е бил преждевременно предявен. Считам, че това разрешение е правилно с оглед чл. 235, ал. 3 ГПК. Следва обаче да сме внимателни с основанието на иска – дали основанието е съобразено с бъдещо настъпване на прекратяване на членството и какви са твърденията за релевантен месец на изготвяне на баланса.
От автоматичното действие на предизвестието и прекратяване на членството следва, че бившият съдружник губи редица свои права, произтичащи от членственото правоотношение. Така според вече цитираното Решение № 46 от 22.04.2010 г. по т. д. № 500/2009 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС бившият съдружник не е легитимиран да води иск по чл. 74, ал. 1 ТЗ за отмяна на решения на общото събрание на дружеството, които са взети след неговото напускане (изтичане на предизвестието). Според Решение № 128 от 19.02.2009 г. по т. д. № 269/2009 г., I т. о. на ВКС легитимиран по иска по чл. 74, ал. 1 ТЗ е съдружник, който към датата на провеждане на общото събрание е имал това качество, като е ирелевантно последващото изгубване на това качество. Логично следва, че напусналият съдружник няма иск по чл. 74 ТЗ за отмяна на евентуално решение на общото събрание по въпросите за уреждане на имуществените отношения с него.
Бившият съдружник се явява обикновен кредитор на дружеството и същият не е легитимиран за иск по чл. 155, ал. 1, т. 1 ТЗ – Решение № 223 от 18.03.2004 г. по гражд. д. № 892/2003 г, ІІ т. о. на ВКС. Според ВКС наличието на неуредени имуществени отношения не води до извода, че не е прекратено участието на съдружника. Уреждането на неуредените имуществени отношения може да стане доброволно или в отделно съдебно производство. Легитимацията за конститутивен иск за прекратяване на ООД имат само изрично посочените в чл. 155 ТЗ лица и прокуратурата.
Предвид особения характер на иска по чл. 125, ал. 3 ТЗ в практиката твърде често се срещат неясни и дори напълно объркани като съдържание искови молби. Съдът е длъжен да констатира нередовностите и да упъти ищеца към тяхното отстраняване, а ако ли не – да върне исковата молба. Според Решение № 81 от 18.07.2011 г. по т. д. № 809/2010 г., ТК, І т. о. на ВКС не може да се допуснат правни и фактически твърдения за присъждане на „равностойност на определен процент дял“. Щом се претендират имуществените последици от прекратяване на участието на ищеца като съдружник в ответното дружество, в исковата молба е следвало да се посочи с колко дяла от капитала е разполагал съдружникът, какъв е размерът на капитала и неговата структура към момента на изключването. Равностойността на дружествения дял би следвало да се определи въз основа на счетоводен баланс или експертно заключение, но след изясняване на структурата на капитала (число и дялове).
Интересен е и казусът с нередовна или по-скоро трудно обяснима като съдържание искова молба в Решение № 16 от 24.03.2011 г. по т. д. № 354/2010 г., ТК, І т. о. на ВКС. Касационният съд е приел, че независимо от факта, че ищецът се позовава на продажба на дружествени дялове, щом искът е насочен срещу дружеството, то се касае за иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ.
В съдебната практика има противоречия по въпроса дали нормата на чл. 125, ал. 3 ТЗ е императивна или доспозитивна. Според Решение № 224 от 10.09.2010 г. по т. д. № 765/2008 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС нормата, която урежда способа и начина за изчисляване на размера на обезщетението е императивна и не може да бъде дерогирана дори при съгласие на страните, включително и в дружествения договор. Разрешението е възприето в по-новото Решение № 120 от 10.07.2012 г. по т. д. № 781/2011 г., II т. о. на ВКС.
Обратно, според Решение № 126 от 05.10.2011 г. по т. д. № 889/2010 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС няма пречка страните да постигнат спогодба по имуществените последици от напускане на дружеството, стига това да не уврежда интересите на кредиторите и на (част от) съдружниците. Възможно е напускащият съдружник или ответникът да имат други вземания и да се подпише цялостно споразумение по всички тези въпроси.
Например в производството според Решение № 149 от 30.10.2009 г. по т. д. № 79/2009 г., II т. о. на ВКС ответникът е направил множество възражения за съдебно прихващане, които са затруднили първоинстанционния и въззивния съд и те не са съумели да преценят поредността за разглеждане и уважаване на възраженията. Това би могъл да направи и ищецът, а и двете страни едновременно – своеобразно „производство по сметки“ все едно се води втора фаза на делба.
Считам, че истината относно допустимостта на спогодба в обхвата на чл. 125, ал. 3 ТЗ е някъде по средата. Всяко плащане и приемане на плащането от другата страна без възражения по същество е сурогат на „споразумение“ – т.нар. договорна теория. Ако дружественият договор или споразумението целят да уредят друг способ или качествено различен размер на обезщетяване на напусналия съдружник, може да се мисли за нищожност поради противоречие със закона. Но ако страните признават например разминавания между водените от тях счетоводни записвания и действителната търговска дейност, т.е. ако се придържат към духа и правилото на чл. 125, ал. 3 ТЗ, но си признаят друг размер на обезщетението, не виждам защо трябва да им се пречи да се спогодят, разбира се ако така не се увреждат интересите на други лица (например кредиторите и фиска). Изглежда, че правилото на чл. 125, ал. 3 ТЗ цели да осигури по-бързо уреждане на отношенията между дружеството и напускащия съдружник, а не да ги насочи във всеки един случай към водене на съдебни дела.
Самите съдебни производства не са никак краткотрайни, нито са с ниска фактическа и правна сложност. Това е така, защото напускащият съдружник има интерес да получи по-висока стойност на „обезщетение“, а дружеството обратно – да му даде минимална или дори никаква равностойност на дружествения дял. С Решение № 82 от 13.02.2006 г. по т. д. № 316/2005 г., I т. о. на ВКС е изяс­нено, че бившият съдружник няма право на „ликвидационен дял“ от имуществото на дружеството, а трябва да се изготви нарочен баланс към края на месеца на напускане. Възможно е балансът да е отрицателен, т.е. да се окаже, че ищецът няма вземане от дружес­твото, независимо че при евентуална ликвидация делът му би се трансформирал в оценим в пари дял.
Според Решение № 64 от 09.06.2009 г. по т. д. № 504/2008 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС законът не допуска изчисляването на размера на дружествения дял да става на база пазарна цена на активите, а това може да стане само в случай на ликвидация на дружеството. Само тогава наличните активи ще бъдат осребрени по тяхната пазарна стойност и на всеки съдружник ще се изплати съответстващия му се ликвидационен дял. При напускане на съдружник дружественият дял е различен от ликвидациония такъв. При определяне на дружествения дял по пазарната му стойност в определени хипотези би могло да се стигне и до намаляване на имущественото покритие на капитала на дружеството, при което последният ще се намали, а това би могло да стане, но по реда, предвиден в чл. 149 ТЗ.
Понятията дружествен дял и ликвидационен дял са различни, както са различни (по размер и начин на определяне) и имуществените последици на прекратилия участието си в дружес­твото съдружник и този, който е съдружник в дружество, обявено в ликвидация, макар че и в двата случая при определяне размера на имуществените последици броят на дяловете ще е от значение. Различно ще е положението и на съдружник, който продава (прехвърля) дружествения си дял – в този случай цената се определя свободно по договаряне и не е необходимо нито изготвяне на междинен баланс, нито определяне на размера на дружествените дялове да става по пазарни цени, а това означава, че в различните хипотези правните и имуществените последици на съдружника не могат да се поставят под един знаменател.
Според ВКС при изготвянето на междинния баланс към края на месеца, през който е станало прекратяване на членството на съдружника, ССЕ правилно е взела предвид стойността на придобитите от дружеството активи по тяхната историческа цена, т.е. по цената, по която активите, пасивите и капиталът се оценяват и счетоводно отразяват към момента на тяхното възникване или придобиване. Тази историческа цена се проявява като цена на придобиване, себестойност или справедлива цена и тя трябва да залегне при изготвяне на баланса за определяне на дружествения дял на напусналия съдружник.
Също и Решение № 87 от 06.06.2012 г. по т. д. № 468/2011 г., II т. о. на ВКС се позовава на чл. 13, ал. 1 от Закона за счетоводството (ЗСч), според който активите, собственият капитал, пасивите, приходите и разходите се записват счетоводно при тяхното придобиване или възникване по историческата им цена или друга според приложимите счетоводни стандарти. Самата историческа цена представлява цената на придобиване, евентуално ако липсват данни за нея, то себестойността или справедливата цена. В параграф 1, т. 3 от ДР на ЗСч справедливата цена е определена като сумата, за която един актив може да бъде заменен или един пасив погасен при пряка сделка при информирани и желаещи осъществяване на сделката купувач и продавач.
При разглеждане на иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ изслушването на съдебно-счетоводна експертиза е наложително и на практика не може да се избегне, тъй като съдът няма специални знания на вещо лице. Евентуален представен от ответника баланс представ­лява частен удостоверителен документ, който не обвързва ищеца и същият логично ще го оспори. По мое мнение съдът може и трябва да допусне ССЕ и служебно, тъй като в противен случай спорът не може да бъде решен, а искът не може да се отхвърли само поради недоказан размер (чл. 162 ГПК).
По дела по чл. 125, ал. 3 ТЗ случаи на невнасяне на депозит за ССЕ на практика липсват. Съдилищата обаче трябва да са бдителни по отношение на поставяните на вещите лица задачи, тъй като много често съществени части от заключенията се оказват неотносими по делото – съдържат пазарни оценки на предприятието като цяло и на „съсобственост“ в него, което е недопустимо.
Не са редки казусите, в които ответникът е незаинтересован и на практика препятства извършването на ССЕ, като не предоставя на съда и на вещото лице необходимата счетоводна документация. Такъв случай е разгледан в Решение № 81 от 18.07.2011 г. по т. д. № 809/2010 г., ТК, І т. о. на ВКС, като разрешението впрочем е валидно във всички казуси на приложение на чл. 128, ал. 2 ГПК (отм.) респективно чл. 161 ГПК. От съществено значение е не просто съдът да прецени, че ответникът създава пречки за събиране на допуснати доказателства, а същият да бъде уведомен, че „вече е в процедура“ по прилагане на последиците на чл. 161 ГПК и „за последиците“ – че съдът ще приеме за доказани определени, изрично посочени факти. На практика това става, като се чете нарочно определение в о.с.з или по разпореждане на съдията докладчик. Ако и след посочените действия на съда ответникът откаже на вещото лице достъп до счетоводната си документация, чл. 161 ГПК е на общо основание приложим като единствен изход от доказателствената безизходица.
В заключение, проблематиката на напускане на ООД от съд­ружник има и ще има съществено значение за нашето търговско право. Въпреки че много от спорните въпроси вече са изяснени в задължителната съдебна практика на ВКС, може да се очаква и ново развитие, което ще се следи с интерес от правната ни общност.

Любомир ВАСИЛЕВ, съдия