Дайджест „Търговско и облигационно право“, 2023 г., кн. 03
Производството за отмяна на арбитражно решение по исков ред по чл. 47 и сл. от Закона за международния търговски арбитраж (ЗМТА) е предназначено да предотврати съществуването на арбитражни решения, произнесени с нарушения около съществуването, сключването или обема на арбитражното споразумение. Чрез иска по чл. 47, ал. 1 ЗМТА се проверява „доброволността“ да се възложи на арбитраж разрешаването на един имуществен спор при спазване на принципите на равенство и състезателност, присъщи за всяка юрисдикция.
Защото арбитражът е недържавно, доброволно и затова договорно частно правораздаване, арбитражното производство е несъдебен исков процес, основан на арбитражно споразумение/клауза за арбитраж в договор между страните.
Особеностите на производството се съдържат в защитаваното от иска нетипично потестативно право и в конститутивното решение, постановено при уважен иск. Изложението има за цел да ги изтъкне, за да защити тезата, че арбитражното решение не се „проверява“ от ВКС в обичайно използвания смисъл при инстанционното разглеждане на съдебните решения; държавният съд няма правомощия да се намесва по същество в разрешаване на имуществен спор, когато страните са предпочели алтернативно правосъдие.
Но, от друга страна, в правния мир не може да съществува порочно решение макар и произнесено от несъдебна юрисдикция, след като законът признава неговото пряко действие и изпълнение (на осъдителните решения). Арбитражът не е особена юрисдикционна власт, а проява на конвенционално правораздаване. В право на държавната власт (разбирай съдебната) е да допуска правните последици на решенията на арбитражните съдилища само ако тези решения съответстват на основните изисквания за „доброволно правораздаване“ и законодателят предлага средство за защита. Отмяната по чл. 47 и сл. ЗМТА на порочни арбитражни решения по исков ред е проява на държавния контрол и нормите са повелителни. Недействително е всяко съглашение, изключващо този контрол.
1. Според чл. 47, ал. 1 ЗМТА арбитражното решение може да бъде отменено от ВКС, ако страната, която иска отмяната, докаже някое от изброените в пет точки основания. От следващата норма на чл. 48 ЗМТА се разбира, че става дума за исково производство, в което предявяването на иска се ограничава с 3-месечен срок от получаване на арбитражното решение от заинтересованата страна и ВКС разглежда иска като първа инстанция.
Изключителната подсъдност пред ВКС е определена с изменението на ЗМТА (в редакцията на ДВ, бр. 46/2002 г.); преди това искът се разглеждаше от Софийски градски съд.[1] Налице е и международна подведомственост – арбитражното решение може да се „контролира“ само от съда на държавата по място на арбитража. Тоест не може чужд съд да търси пороци в българско арбитражно решение, защото то се подчинява на българския правопорядък.
1.1. Без да се изброяват основанията за отмяна, посочени в чл. 47, ал. 1 ЗМТА, може да се обобщи, че основанията по т. 1, т. 2, т. 5 и т. 6 водят до проверка действителността на арбитражното споразумение – сключване, обем на предмета му, на избраната процедура. И това е така, защото същностен елемент на арбитражното правораздаване е желанието на страните да възложат разрешаване на спора си на избрани от тях арбитри, да ги натоварят с доверието си, че те ще правораздават спрямо очертания от страните спорен предмет и/или избрана от тях процедура, както и че ще получат решение, издадено в обстановка на безпристрастност и състезателност.
Единствено основанията за отмяна, посочени т. 4 на чл. 47, ал. 1 ЗМТА (страната „не е била надлежно уведомена за назначаване на арбитър или за арбитражното производство или поради независещи от нея причини не е могла да вземе участие в производството“), се доближават до проверка за правилността на арбитражното решение, защото с тях се засяга правото на страната да бъде изслушана поради нарушения, допуснати от арбитрите или поради обективна невъзможност да упражни това свое право. А това вече е нарушение на състезателността, императивно правило при всеки вид правораздаване.
Но страната, която се позовава на нарушение на процесуални правила според арбитражното споразумение или според разпоредби в ЗМТА (ако не са повелителни), трябва да го е оспорила в арбитражното производство. Ако за тях не е възразила своевременно, недостатъкът се санира – чл. 5 ЗМТА, а уважителните причини се доказват.
2. Искът е конститутивен, защото защитава потестативното право на отмяна.[2] А то е нетипично спрямо другите съществуващи по българското право потестативни права, които се предявяват единствено по исков ред.
Потестативните/преобразуващите права предоставят на носителя им право да предизвика правна промяна в правната сфера на другия субект в правоотношението, независимо от неговата воля[3]. Голяма част от тях могат да се осъществят единствено по съдебен ред чрез конститутивен иск – исковете: за разваляне на договор по чл. 87, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), за унищожаване на договор по чл. 32 ЗЗД, за прекратяване на брака по Семейния кодекс (СК), за отмяна на дарение по чл. 227 ЗЗД, отменителния иск по чл. 135 ЗЗД, исковете за отмяна на решение на общо събрание: на търговско дружество по чл. 74 от Търговския закон (ТЗ, на кооперация по чл. 58, ал. 1 от Закона за кооперациите (ЗК), на сдружение по чл. 25, ал. 4 от Закона за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ) и др.
Когато в съдебното производство се установи, че субективното право на промяна съществува, с конститутивно решение това право се осъществява, т.е. предизвиква се правната промяна. Съдът не е този, който променя съществуващи правоотношения между страните; решението му предизвиква конститутивно действие на предявеното чрез конститутивен иск потестативно право – договорът се разваля, бракът се прекратява, дарението се отменя, решението на ОС на корпоративната общност се отменя. И това е ефектът от конститутивното решение.
Когато не се установи, че потестативното право съществува, съдът отхвърля конститутивния иск и стабилизира съществуващото правоотношение между страните: договорът остава, бракът – също, дарението не се отменя, решението на ОС на корпоративната общност не е незаконно или противоуставно.
2.1. Предмет на иска по чл. 47, ал. 1 ЗМТА е правото на една от страните в арбитражно производство да предизвика отмяна на арбитражното решение поради порок, изрично посочен в закона. Носителят на това потестативно право претендира от съда да установи това негово материално право на отмяна и с решението си да го осъществи, предизвиквайки правната промяна.
На пръв поглед обсъжданото конститутивно решение не предизвиква директна правна промяна в правната сфера на другата страна, каквато е същността на всяко субективно потестативно право. Искът като процесуалното публично субективно право, насочено към съда, претендира за отмяна на арбитражно решение. Но той няма за цел да предизвика проверка за правилност на разрешения спор, а е насочен, както се посочи по-горе, към пороци на акта, с който страните са възложили разрешаването на спора на конкретно посочени арбитри извън държавното правораздаване. Тоест субективното потестативно право на отмяна всъщност се развива между страните в спора, произтича от съгласието им да предприемат алтернативно разрешаване на спора и ако то се осъществи чрез конститутивното решение на съда, ще предизвика търсената правна промяна – отмяна на арбитражното решение въз основа на установено от съда основание.
Така се обяснява защо производството не може да се възприема като продължение разглеждането на имуществения спор, разрешен в арбитражното решение. Арбитражното решение е частен акт и не може да се „проверява“ в инстанционната структура на съда. Неслучайно законодателят е предвидил право на иск, с който заинтересованата страна да осуети правните последици от арбитражното решение или да ги премахне, ако са настъпили.
Именно исковият характер на производството по чл. 47 и сл. ЗМТА сочи два извода: а) че става дума за потестативно право на отмяна, което може да се предяви само по съдебен ред чрез конститутивен иск и б) че произнесеното решение е конститутивно, когато искът е успешен. И това е така, защото в материята на гражданското процесуално право съществуват само три вида иска – установителен, осъдителен и конститутивен. Други няма.
Особеностите в потестативното право да се иска отмяна на арбитражно решение, което не е от типичните субективни потестативни права, защото при основателността на това преобразуващо субективно право не изпъква ярко промяната в правната сфера на страните, създава в доктрината мнения, че постановеното решение по този иск принадлежи към процесуалноправни преобразуващи решения, което мнение не се поддържа от българските процесуалисти.[4]
Но с конститутивното решение на ВКС (при успешно проведен иск за отмяна) се навлиза в правната сфера на другата страна, като се отменят и последиците от арбитражното решение – сила на пресъдено нещо (СПН), изпълнителна сила, конститутивно действие. Защото, ако арбитражното решение страда от порок, посочен в основанията по чл. 47, ал. 1 ЗМТА, то не бива да породи в полза на ищеца СПН и изпълнителна сила. Потестативното право на отмяна се поражда от допуснатия дефект в арбитражното решение. В този смисъл то е вторично, производно, елемент от състава на друго основно гражданско или търговско правоотношение.[5]
2.2. Срокът за предявяване на иска за отмяна на арбитражно решение е 3 месеца от получаване на решението.
С оглед разсъжденията за характера на защитаваното с иска потестативно право следва да се каже, че предвиденият тримесечен срок е преклузивен – ако бъде пропуснат, се погасява и самото потестативно право да се предизвика отмяна на арбитражното решение. Срокът започва да тече от получаване на арбитражното решение и след изтичането му решението става неатакуемо. Тъй като е определен по месеци, ще важи правилото за броене на срокове по чл. 60, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) – срокът, който се брои на месеци, изтича на съответното число на последния месец, а ако последният месец няма съответно число – в последния му ден.
2.3. Върховният касационен съд не може да проверява по същество арбитражното решение – относно приложението на материалния закон, непълнота на доказателствата или обоснованост на извода. Той разглежда предявен иск със задача да установи дали предявеното от ищеца основание е налице, т.е. дали съществува правото на отмяна. Съдът не може да излиза и от предмета на иска, затова проверява само това основание, което ищецът е посочил в иска си и е доказал. ВКС не следи служебно за наличие на други неизтъкнати основания.
Произнесеното в края на съдебното производство решение или променя правното положение на страните (конститутивно решение), когато отменя арбитражното решение, или установява със СПН, че арбитражното решение не страда от порока, на който е основан искът (установително решение), и го стабилизира окончателно.
ВКС процедира по общия исков ред, а решението му е окончателно. Съдебната практика аргументира едноинстанционността на производството с факта, че обжалването на това решение не е посочено в закона. Разпоредбата на чл. 49 ЗМТА говори за „влязло в сила решение“, когато определя последиците от успешно проведен иск и от нея също се прави извод за окончателност на решението още след произнасянето от тройния състав на ВКС. Най-простото и категорично обяснение за едноинстанционността на производството се намира в становището на Народното събрание, че става дума за „специфично, исково, едноинстанционно производство“[6].
Докато трае процесът за отмяна, изпълнението на арбитражното решение може да се спре като обезпечение само от ВКС срещу размера на интереса по иска – чл. 48, ал. 2 ЗМТА. Така в този исков процес се въвеждат различни предпоставки за обезпечаване на иска спрямо правилата на обезпечителното производство по чл. 389 и сл. ГПК.
2.3.1. Конститутивният иск за отмяна на арбитражно решение пред ВКС по чл. 47 ЗМТА е в защита на ответника в арбитражното производство. Той го предпазва от евентуална поява на порочно арбитражно решение, което е разрешило имуществен спор, без той да е възложил доверие на несъдебната юрисдикция. Той не защитава ответника от неправилно разрешен имуществен спор. Искът обаче е предоставен със срок, за да не се удължава безконечно проявата на правните последици на арбитражното решение.
Ако ответникът пропусне 3-месечния срок за предявяване на иска по чл. 47 ЗМТА, в правния свят добива сила местното арбитражно решение и пороците, касаещи юрисдикционни правомощия на решаващия арбитражен състав, се санират. Не без основание искът по чл. 47, ал. 1 ЗМТА се сочи като иск за унищожаване на арбитражно решение. [7] Особено при сегашната редакция на чл. 47, ал. 1 ЗМТА[8], с която се отмени т. 3 на чл. 47 ЗМТА, условната аналогия с преклузивния срок за предявяване на иск за унищожаване на договор по чл. 32, ал. 2 ЗЗД налага извод, че законодателят изисква от правоимащия на иск за унищожаване да прояви активност в защита на своите потестативни и процесуални права.
3. Последиците от един успешно проведен иск за отмяна на арбитражно решение е установяване на предявеното основание и отмяна на решението. Релевираният порок в повечето случаи е засегнал арбитражното решение изначално – съгласие за арбитраж няма, арбитражното споразумение е недействително поради недееспособност на една от страните или поради порок на волята при сключването, излизане извън предмета на съгласието за арбитраж, процедурата по избор на решаваш състав е нарушена.
Когато твърденият недостатък позволява, може арбитражното решение да бъде отменено частично – арбитражното решение съдържа произнасяне над предмета на спора или по въпроси, невъзложени в арбитражното споразумение – т. 5 на чл. 47, ал. 1 ЗМТА.
Процесуалните действия на ВКС при различните хипотези са посочени изчерпателно в чл. 49 ЗМТА. Различията произлизат от това дали установеният порок на решението води до недействителност на арбитражното споразумение, т.е. решаващият арбитражен състав е нямал право да правораздава или става дума за нарушения в избраната процедура и недостатъкът може да се валидира с ново разглеждане на спора пред същия избран арбитраж, защото компетентността му не е прекратена.
При първата хипотеза след решението за отмяна на ВКС спорът остава неразрешен и страните биха могли да потърсят юрисдикцията на съда. За да се отнесат отново до арбитраж, те трябва да дадат отново власт на институционален арбитраж или арбитраж ad hoc да разреши спора им, т.е. да сключат ново арбитражно споразумение. Във втория случай страните могат да изберат други арбитри. При арбитраж ad hoc такава възможност няма.
Ако искът за отмяна се отхвърли, със СПН се установява, че арбитражното решение не е порочно и се стабилизира.
3.1. Важно е да се изтъкнат последиците на решението за отмяна по чл. 47, ал. 1 ЗМТА извън пределите на страната.
Решението на ВКС, с което отменя арбитражното решение, има международен ефект. То се зачита направо, без нужда от изрична процедура по признаване /екзекватура в държави, страни по Европейската конвенция[9], където евентуално е поискано изпълнение на арбитражното решение. По силата на чл. IX от Европейската конвенция отменено арбитражно решение в страната на произнасянето му не подлежи на признаване и допускане на изпълнение в отношенията между държави, страни по Конвенцията. Самото решение на ВКС е основание за отказ от екзекватура в другата държава, без да е необходимо нарочно решение по екзекватура, с което да се обсъжда порокът на арбитражното решение.
За сравнение Европейската конвенция не придава такова екстериториално действие на решението по екзекватура. Дали се признава или отхвърля молба за екзекватура в една държава, за да се изпълни същото арбитражно решение в друга държава, трябва да се премине отново по общия ред за екзекватура в тази държава. Това означава, че едно арбитражно решение, произнесено в България, може да се допусне до изпълнение чрез производство по екзекватура в една друга държава, а във втора друга държава – не, в зависимост от виждането на съответния национален съд по място на изпълнението. Когато обаче е воден успешен иск за отмяна пред ВКС, това ще е основание да се откаже екзекватура във всички държави – членки на Европейската конвенция.
Отмяната на арбитражно решение по чл. 47, ал. 1 ЗМТА е и основание за отказ за признаване и допускане изпълнението по Нюйоркската конвенция[10] – чл. V „д“. Само че при липса на проверка за ordrе public в българското производство за отмяна, изпълнението в друга държава може да се откаже на основание нарушение на нормите на обществения ред в държавата по изпълнението му.
4. Съвсем различно е положението, когато арбитражът е разгледал неарбитруем спор. Разпоредбата на чл. 47, ал. 2 ЗМТА обявява арбитражното решение за нищожно.[11] Хипотезата, при която арбитражното решение е разгледало и решило спор, чийто предмет не подлежи на разрешаване пред арбитраж, предизвиква сериозни въпроси. Правна възможност е заинтересованата страна да предяви иск за прогласяване нищожността на арбитражното решение. Вярно е, че съдът отказва издаване на изпълнителен лист, ако арбитражното решение има такъв предмет – чл. 405, ал. 5 ГПК и този отказ удовлетворява интереса на длъжника. Но решението не е прогласено за нищожно, а нищожното решение не е правно нищо.
Едва ли в производството по издаване на изпълнителен лист съответният окръжен съд в разпореждането за отхвърляне на молбата процесуално има право да прогласи нищожността на арбитражното решение. Цел на производството по издаване на изпълнителен лист е проверка за съществуване на процесуалното право на принудително изпълнение и гаранция срещу недобросъвестното му изпълнение.[12] Затова производството по издаване на изпълнителен лист се концентрира върху процесуални въпроси – външна проверка за валидност и автентичност на изпълнителното основание и наличие в него на притезание. Преценката за вида на материалното право е изключена.
А въпросът дали претендираното материално право, предмет на арбитражното решение, попада в обявените за неарбитруеми имуществени права по чл. 19, ал. 1 ГПК може да породи спор. Очевидно осъденият ответник в арбитражното решение има интерес да води иск за прогласяване нищожност на арбитражното решение поради спор с предмет, който не подлежи на решаване от арбитраж. Още повече че арбитражното решение, макар и нищожно според българския правов ред, може да потърси изпълнение в друга държава, където разгледаният спорен предмет не е обявен за недопустим пред недържавното правораздаване и решението ще се окаже изпълняемо.
За разлика от иска за отмяна на арбитражно решение, искът за прогласяване нищожност на арбитражно решение поради неарбитрируем предмет е установителен и не е ограничен с тримесечния преклузивен срок, посочен в чл. 48, ал. 1 ЗМТА.
Поставя се въпросът за подсъдността на този иск. Макар че разпоредбата се намира в ЗМТА, главата „Отмяна на арбитражно решение“, едва ли ВКС ще го разгледа като първа инстанция. (Буквалното тълкуване на закона сочи изключителната компетентност на ВКС само за конститутивните искове за отмяна.) Съществува мнение, че заинтересованата страна може да използва възможността на чл. 270, ал. 2 ГПК[13]. Но разпоредбата се отнася за нищожните съдебни решения. А основанието, водещо до нищожно арбитражно решение, е постановено в глава седма на Закона за международния търговски арбитраж и очевидно това не е случайно. Ако такъв установителен иск за прогласяване нищожност на арбитражно решение се предяви пред ВКС, той би трябвало да го прати по подсъдност на по-ниските по степен общи съдилища…
В заключение: Производството за отмяна на арбитражно решение по исков ред по чл. 47 и сл. ЗМТА не следва да се сравнява/оприличава с контролно-отменителното производство на ВКС по чл. 303 ГПК. Независимо че основанията, посочени при тази извънредна отмяна на влезли в сила съдебни решения, също не засягат по същество разрешения спор, производството по чл. 303 ГПК е своеобразно продължение на съдебното производство.
Арбитражното решение няма връзка с гражданското съдопроизводство; при неговото произнасяне не се ползват по аналогия норми от ГПК. Отмяната по чл. 47 и сл. ЗМТА е самостоятелно исково производство с предмет потестативното право на отмяна на арбитражно решение. Доколко искът по чл. 47, ал. 1 ЗМТА защитава нетипичното право на отмяна на арбитражно решение, е въпрос, който предизвиква интерес не само от доктрината. С обсъждането му се получава до някаква степен обяснение на въпроса защо в недържавното правораздаване се намесва съдът. И защо тази намеса се ограничава до най-външния кръг на арбитражното решение – една от процесуалните предпоставки за предявяване на иска и/или дали производството е проведено в условия на равенство и състезателност – принципи за действие на всяка юрисдикция.
Защото, за да има валидно арбитражно решение, което е разрешило един имуществен спор на страните по-бързо и неформално в сравнение със съдопроизводството, е необходима прецизна проверка на желанието на страните да отнесат спора до съответния арбитраж, защото арбитражното производство е несъдебен исков процес, основан на арбитражно споразумение.
Доц. д-р Маргарита ЗЛАТАРЕВА
______
[1] Изменението на чл. 47 ЗМТА относно подсъдността е атакувано като противоконституционно от ВКС със съображения, че „с възлагането на ВКС функции на единствена инстанция се нарушава инстанционността на процеса и свързаните с нея гаранции за правото на защита на гражданите и юридическите лица“. С РКС № 9/2002 по к. д. № 15/2002 г. Конституционният съд приема, че „няма конституционно изискване за задължителност на триинстанционно производство във всички случаи“, като се посочват и други решения на КС в този смисъл – РКС № 16/1998 г. по к. д. № 7/98 г., РКС № 27/1998 г. по к. д. № 20/1998 г. и че „инстанционността е елемент, свързан с организацията и дейността на съдилищата“, които се уреждат със закон.
[2] Също и в Решение № 71 от 02.09.2011 на ВКС по т. д. № 1193/2010, ІІ т. о., ТК.
[3] Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. VII изд. С., 2001, с. 235.
[4] Брайков, Ст. Преобразуващи искове и преобразуващи решения. С., 1974, с. 100.
[5] Златарева, М. Процесът за отмяна на решения на ОС на корпоративни общности. С., 2007, с. 67.
[6] В к. д. № 15/2002 г.
[7] Сталев, Ж. Арбитраж по частноправни търговски спорове. С., 1997, с. 26.
[8] Изменение на ЗМТА, обн. ДВ, бр. 8/2017 г.
[9] Европейска конвенция за външнотърговски арбитраж, приета по инициатива на Икономическата комисия за Европа при ООН, ратифицирана от България на 14.03.1964 г. и обн. ДВ, бр. 23/1964 г., която уеднаквява правилата относно организацията и функционирането на външнотърговския арбитраж за държави в Европа.
[10] Конвенция за допускане и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, приета през 1958 г. на международна конференция, свикана от Съвета на ООН, ратифицирана от България през 1961 г. и обнародвана през 1965 г., която уеднаквява правилата за екзекватура на чуждестранни арбитражни решения в държави, страни по Конвенцията.
[11] ЗМТА, приет през 1988 г. (обн. ДВ, бр. 60/1988 г.) в частта за отмяна на арбитражно решение претърпява изменение и относно основанията за отмяна: чл. 47, ал. 1 ЗМТА от 1988 г. предвижда възможност за отмяна на арбитражно решение при наличие на някое от петте основания (сегашните), а алинея 2 на чл. 47 ЗМТА дава право на съда по свой почин да прогласи нищожност на решението, когато при разглеждане на делото намери, че предметът на спора не подлежи на арбитраж или че решението противоречи на обществения ред на НРБ. С изменението, обн. ДВ, бр. 38/2001 г., алинея 2 е отменена и съдържанието ù е включено като шесто основание за отмяна. С последното изменение, обн. ДВ, бр. 8/2017 г., с новата ал. 2 на чл. 47 ЗМТА е възстановена нищожността на арбитражното решение, но само поради неарбитрируемост на спора.
[12] Митева, Д. – В: Граждански процесуален кодекс – приложен коментар. С., 2012, с. 864.
[13] Според Бончовски, П. Нищожни арбитражни решения (принципни въпроси в светлината на някои решения на ВКС). – В: Норма, 2016, № 6.
