Процесуален ред за разглеждане на исковете за издръжка

Дайджест „Собственост и право“, 2022 г., кн. 10

Гражданският процесуален кодекс [1] (ГПК) урежда бързото производство като особено исково производство. Процедурата не е факултативна и не е обусловена от волята на ищеца. Съдът е длъжен да разгледа по този ред исковете, посочени в чл. 310, ал. 1 ГПК. Те не се изчерпват с изрично изброените, защото т. 6 на посочената алинея допуска разглеждането по реда на бързото производство и на други искове, предвидени в отделен закон. След влизането в сила на ГПК на 01.03.2008 г. законодателят се е възползвал повече от скромно от тази възможност. На първо място, това са били исковете за издръжка и за нейното увеличение съгласно новелата на чл. 79, ал. 2 от отменения Семеен кодекс от 1985 г. [2] Разпоредбата е имала относително кратък живот – от влизането й в сила на 01.03.2008 г. до 01.10.2009 г., когато влиза в сила новият Семеен кодекс от 2009 г. [3] (СК). На следващо място, по бързия ред е следвало да се разглеждат и исковете за разваляне на договорите за покупко-продажба на имоти – частна държавна собственост, сключени с политически партии, в случаите на неплащане на продажната цена в едномесечен срок от сключването на договора. Процедурата е била предвидена в ал. 8 на изцяло отменения чл. 44а от Закона за държавната собственост [4] (ЗДС), който член също е имал кратко действие от м. май 2009 г. до м. ноември 2010 г. Любопитно е, че не се открива никаква съдебна практика по приложението на ал. 8, т. е. нормата вероятно е била мъртва до отмяната й. На последно място, по реда на бързото производство се разглежда „искът за издръжка“, както повелява чл. 146, ал. 2 СК. Към настоящия момент това е единственият иск по действащото обективно право, който попада в приложното поле на чл. 310, ал. 1, т. 6 ГПК.

В практиката си първоинстанционните и въззивните съдилища приемат, че всички видове искове по глава десета „Издръжка“ на СК подлежат на разглеждане по реда на бързото производство по ГПК [5] . Позовават се именно на чл. 146, ал. 2 СК и на задължителността на особеното исково производство по чл. 310-317 ГПК.

Дали обаче такава е била волята на законодателя?

Този въпрос не е бил обсъждан в правната доктрина. В авторитетните издания след 01.10.2009 г. по семейно право и по гражданско процесуално право разпоредбата на чл. 146, ал. 2 СК във връзка с чл. 310, ал. 1, т. 6 ГПК само се споменава попътно или изобщо не се споменава. Тук ще бъде обоснована тезата, че единствено исковете за издръжка за бъдещо време, тоест за издръжка от завеждане на исковата молба насетне, подлежат на разглеждане по реда на бързото производство. Това са исковете по чл. 139 СК, включително и особените случаи по чл. 143 СК (издръжка на ненавършили пълнолетие деца от родители), чл. 144 СК (издръжка на пълнолетни учащи се деца от родители) и чл. 145 СК (издръжка на бивш съпруг). Ще бъде обоснована и тезата, че исковете за издръжка за минало време (чл. 149 СК), за изменение и прекратяване на издръжката (чл. 150 СК) и за изгубване правото на издръжка (чл. 151 СК) подлежат на разглеждане по общия ред.

Първият аргумент се базира на алиментния [6] характер на издръжката като средство за съществуване на нуждаещ се член от семейството и за задоволяване на належащи жизнени потребности. Оттук и целта на бързото производство е житейска, практическа, социална, екзистенциална – едно лице максимално бързо да получи парични средства, за да може да живее и да се развива. Тази цел е несъвместима:
– сиск за издръжка за минало време. Нуждаещият се вече е преживял миналия период и бързото даване на издръжката за период от една година преди предявяването на иска няма как да обезпечи съществуването му в бъдеще. Неслучайно проф. Лиляна Ненова определя издръжката за минало време като безпредметна [7] . Нуждите вече са били задоволени и преминали. След катоиздръжката като средство за задоволяване на текущи жизнени нужди не е била искана в един по-ранен момент, очевидно тя не е била и жизнено необходима.
– с иск за увеличение наиздръжката. Увеличението може да се търси само занапред, но не и за минал период предвид формираната сила на пресъдено нещо. Промяната на обстоятелствата трябва да е налице при предявяването на иска, като е без значение колко време преди това тя е настъпила. Независимо обаче от отражението на променените обстоятелства върху положението на нуждаещия се, жизненият му статус след предявяването на иска за увеличение на издръжката е гарантиран с вече присъденатаиздръжка и провеждането на бързото производство не е безусловно необходимо.
– с иск за намаление наиздръжката. С бързото производство се защитава нуждаещият се отиздръжка, а не задълженият да я дава, който е и процесуално легитимиран да предяви иска за намаление на издръжката.
– с иск за прекратяване наиздръжката. Прекратяването на присъдена издръжка става по съдебен ред. Съдът трябва да констатира, че са отпаднали някои от обстоятелствата, които стоят в основата на постановеното осъдително решение. Задълженият да дава присъдената издръжка не е защитен с разглеждането на иска му за нейното прекратяване по реда на бързото производство, защото защитата е за нуждаещия се. В доктрината се поддържа, че констатацията на съда за прекратяване на издръжката следва да се отнася към момента на предявяване на иска [8] . Това е така, защото при отпадане само на една от предпоставките, които обуславят възникването на задължението за издръжка, плащането трябва да бъде прекратено като недължимо [9] . Ако в хода на процеса издръжката все пак бива плащана в изпълнение на съдебното решение, с което тя е била присъдена, то след влизането в сила на решението за прекратяването й платилият ще разполага с иск за неоснователно обогатяване срещу получилия недължимото плащане. Тази хипотетична възможност за бъдещ иск за връщане на недължимо платеното и избягването на вероятно недължими плащания по време на висящността на процеса за прекратяване на издръжката не предпоставят по никакъв начин разглеждането на иска по чл. 150, предл. посл. СК по реда на бързото производство.
– с иск за изгубване правото на издръжка поради тежко провинение на лицето, което я получава. Тук става дума, на първо място, за своеобразна хипотеза на прекратяване на вече присъдена издръжка, като прекратяването следва да бъде постановено по съдебен ред от датата на настъпването на основанието [10] . Възможен е, на второ място, отрицателен установителен иск за недължимост на издръжката, ако тя все още не е била присъдена в полза на провинилия се. И в двете хипотези установителните искове не представляват искове за издръжка предвид нейния характер и предназначение. И в двете хипотези бързото производство е изключено.

Интересен е случаят с изгубване правото на издръжка за лишения от родителски права (чл. 151, ал. 3, изр. 2 СК). Лишаването от родителски права става само по отношение на ненавършили пълнолетие деца, като родителят ще разполага с иск за издръжка срещу детето си едва след като то навърши пълнолетие. Това означава, че е нормативно невъзможно до момента на лишаването от родителски права спрямо маловръстното дете провинилият се родител да се е снабдил със съдебно решение за издръжка в своя полза. Лишеният би могъл да предяви за първи път иска си от датата на пълнолетие на детето. В този случай сме изправени пред общата хипотеза по чл. 139 СК на иск за присъждане на издръжка в бъдеще, който несъмнено ще подлежи на разглеждане по реда на бързото производство. В интерес на пълнолетното дете е да наведе в процеса своето правоизключващо възражение. От своя страна навършилото пълнолетие дете ще разполага с отрицателен установителен иск за недължимост на издръжката поради лишаването на родителя в предходен момент от родителски права. Това не е иск за издръжка. Той не е насочен към постигане на целта да бъдат осигурени средства за съществуване на нуждаещ се член от семейството, поради което разглеждането му ще следва да стане по общия исков ред.

Вторият аргумент, че не всички искове по глава десета на СК подлежат на разглеждане по реда на бързото производство, се налага при систематичното тълкуване на нормите, уреждащи института на издръжката. Систематичното място на чл. 146, ал. 2 СК е непосредствено след регламентирането на иска за издръжка (издръжка за бъдещо време), включително и на особените случаи на издръжка на ненавършили пълнолетие деца, на пълнолетни учащи се деца и на бивш съпруг. Нормата, сочеща процесуалния ред, се намира преди всички останали възможни искове, забрани и отклонения (отказ от издръжка, забрана за прихващане, издръжка за минало време, изменение и прекратяване наиздръжката, изгубване правото на издръжка, изплащане на присъдена издръжка от държавата). Ако волята на законодателя е била всички категории искове да бъдат разглеждани по бързата процедура, то систематичното място на една такава норма би било в началото или в края на главата, уреждаща института на издръжката. Вероятно систематиката на глава десета е мотивирала проф. Методи Марков да анализира правилата за търсене и изплащане на издръжката, включително и бързия ред по чл. 310, ал. 1, т. 6 ГПК, непосредствено след изясняване на нейната същност [11] . По-нататък в изложението си авторът обаче не взема отношение по процесуалния ред за разглеждането на другите категории искове, свързани с издръжката.

Третият аргумент почива на лексикалното тълкуване. Чисто терминологично законодателят прави разграничение между иск за издръжка, иск за издръжка за минало време, иск за изменение наиздръжката, иск за прекратяване наиздръжката, иск за изгубване правото на издръжка.

Четвъртият аргумент се извлича на база историческото тълкуване. Проектът за Семеен кодекс [12] , внесен от Министерския съвет на 01.04.2008 г., не съдържа разпоредба, която да предвижда специален процесуален ред за разглеждането на исковете за издръжка, въпреки че новият ГПК вече е бил в сила. Законопроектът на вносителя е бил приет на първо четене. При второто четене се появява и текстът на чл. 146, ал. 2 СК, който е бил приет без каквито и да било обсъждания от страна на народните представители [13] . Очевидно предложението за тази разпоредба е било направено между двете четения. В сайта на Народното събрание не са публикувани предложението на вносителя и протоколите от обсъжданията в ресорните комисии, за да се проследят мотивите на законодателя за езиковата формулировка на разпоредбата и за вложеното в нея съдържание: „ Искът за издръжка се разглежда по реда на бързото производство поГражданския процесуален кодекс“. За нуждите на настоящата статия обаче не са необходими допълнителни проучвания, защото волята на законотвореца се налага от само себе си при едно сравнение с текста на чл. 79, ал. 2 от действащия към онзи момент СК от 1985 г. Член 79, ал. 2 СК (отм.) има по-широко приложно поле, предвиждайки по реда на Глава двадесет и пета „Бързо производство“ на ГПК да се разглеждат исковете за издръжка и нейното увеличение. Член 146, ал. 2 от действащия СК говори само за „иск за издръжка“, но не и за иск за увеличение на издръжката. Едва ли за краткия период от 01.03.2008 г. до 01.10.2009 г. [14] разбиранията на законодателя са еволюирали до такава степен, че в понятието „иск за издръжка“ да бъде вложено ново съдържание, включващо всички категории искове, относими към института на издръжката. С други думи, разпоредбата на чл. 146, ал. 2 СК не би трябвало да се тълкува разширително.

И тук възниква въпросът по какъв ред ще се развие съдебното производство при обективното съединяване на различни по същността си и по своето основание искове за издръжка. Най-честото съединяване в практиката е на иск за издръжка за в бъдеще с иск за издръжка за минало време. Отговорът се съдържа в ал. 2 и 3 на чл. 310 ГПК: производството ще се развие по общия ред, а не по реда на бързото производство. В правната литература се поддържа, че разпоредбата на чл. 210, ал. 2 ГПК няма да намери приложение, поради което обективно съединените искове няма да могат да бъдат разделени и ще бъдат разгледани единствено по реда на общото производство [15] . Това разбиране търпи известна критика, но тъй като процесуалният въпрос за разделянето на исковете е извън предмета на статията, то той няма да бъде обсъждан. На критика подлежи и подходът на законодателя да изключи исковете за увеличение на издръжката от приложното поле на бързото производство. Разрешението по отменения СК от 1985 г. (чл. 79, ал. 2) сякаш беше по-удачно. По-горе в изложението наистина беше обосновано, че битието на нуждаещото се лице е гарантирано с вече присъденатаиздръжка, поради което бързото производство за нейното увеличение не е безусловно необходимо. Може обаче да се разсъждава и на друга плоскост – присъдената издръжка вероятно гарантира някакъв екзистенц минимум, но не и един достоен, макар и скромен живот на лицето, което се нуждае от нея. Неработоспособният член на семейството, който не може да се издържа от имуществото си, вероятно спешно се нуждае от увеличението, поради което би било наистина удачно и справедливо искът му да бъде разгледан по реда на глава двадесет и пета на ГПК. Следователно въпросът за процесуалния ред за разглеждане на исковете за увеличение на издръжката остава отворен de lege ferenda.

Логично е да се разсъждава и за последиците от разглеждането на обективно съединените различни видове искове за издръжка по реда на бързото производство и в нарушение на чл. 310, ал. 2 и 3 ГПК. В бързата процедура е възможно да се стигне до нарушаване на процесуални права на страните предвид ранните преклузии по чл. 313 ГПК, които права не биха били нарушени, ако исковете биха били разгледани по общия исков ред. При насрочване на делото по реда на глава двадесет и пета съдът изготвя и предоставя на страните доклад с указания за разпределението на доказателствената тежест и за релевантните факти, за които не са посочени доказателства. Страните са обвързани с едноседмичен срок, в който могат да вземат становище във връзка с указанията на съда и доклада по делото и да предприемат съответните процесуални действия (чл. 312, ал. 2 ГПК). Те губят възможността да сторят това на по-късен етап (например в първото съдебно заседание), ако пропуснат едноседмичния срок. Ищецът губи и възможността да предяви инцидентен установителен иск по чл. 314, ал. 1 ГПК. Именно в едни такива хипотези заинтересованата страна може да се позове във въззивната жалба или в отговора на въззивната жалба на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в разглеждане на делото по реда на бързото производство, а не по общия ред. Позоваването трябва да е изрично, защото въззивният съд не следи служебно за допуснати процесуални нарушения. Позоваването трябва да е свързано и със съответното искане, включително доказателствено (чл. 266, ал. 3 ГПК), за да може нарушението да бъде преодоляно по благоприятен за съответната страна начин. В противен случай горната инстанция само ще констатира въвеждането на довод за допуснато процесуално нарушение, без да е длъжна изобщо да го разглежда по същество.

Поставя се и въпросът за срока за обжалване на решението, постановено по незаконосъобразно развило се бързо производство. Правилото по чл. 315, ал. 2 ГПК е, че срокът започва да тече от деня, който в открито съдебно заседание е бил посочен от съда като ден за обявяване на решението. Ако този срок бъде спазен от съда, но въззивната жалба бъде подадена в срок, изчислен от датата на връчване на съобщението за постановеното решение (чл. 7, ал. 2 ГПК), може ли жалбоподателят да обоснове в самата жалба, че е следвало да спази единствено срока по чл. 259, ал. 1 ГПК предвид недопустимостта на бързото производство? Този въпрос не е бил поставян в съдебната практика. Доводът за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в разглеждане на исковете по реда на бързото производство вместо по общия исков ред, който ще е обуславящ за допустимостта на жалбата, ще следва да бъде разгледан предварително в подготвителното заседание по чл. 267, ал. 1 ГПК. Считам, че ако въззивният съд констатира, че исковете е следвало да бъдат разгледани по общия ред, то жалбата ще е допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, защото е недопустимо първоинстанционният съд да определя по-неблагоприятен срок за обжалване, базирайки се на едно незаконосъобразно развило се първоинстанционно производство. В този случай въззивният съд ще следва да разгледа спорните въпроси, очертани във въззивната жалба, по общия ред. [16]

Разбира се, ако жалбата бъде върната като просрочена от съда, постановил обжалваното решение, то проверката за нейната допустимост ще бъде извършена по реда на обжалване на определенията и разпорежданията с частна жалба. В случая интерес представляват Определение № 582 от 31.10.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 580/2011 г., III г. о., ГК, и Определение № 583 от 15.11.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 568/2012 г., I г. о., ГК [17] . С първото от тях е било потвърдено определение на въззивен съд за връщане на въззивна жалба, а с второто не е било допуснато до касационно обжалване определение на въззивен съд, с което е било потвърдено разпореждане на първоинстанционен съд за връщане на въззивна жалба. Двете първоинстанционни дела са имали за предмет единствено искове по чл. 150 СК за увеличение на издръжката. И в двата случая исковете са били разгледани по реда на бързото производство, без да са били налице предпоставките за това. И в двата случая жалбите са били подадени след изтичането на срока по чл. 315, ал. 2, но в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК. И в двата случая касационната инстанция е приела, че исковете по чл. 150 СК се разглеждат по реда на бързото производство предвид чл. 146, ал. 2 СК. С оглед конкретните доводи в частните жалби е било разяснено и акцентирано върху това, че връчването на препис от решението съгласно чл. 7, ал. 2 ГПК не предпоставя началото на срока за обжалване (определението от 31.10.2011 г.) и че провеждането на бързото производство е задължително за съда (по принцип! – б.м.) и не зависи от волята на ищеца, поради което началото на срока за обжалване се определя от чл. 315, ал. 2 ГПК (определението от 15.11.2012 г.). В жалбите не са били наведени доводи, че бързото производство е било изобщо недопустимо по аргумент за противното от чл. 146, ал. 2 СК, че исковете по чл. 150 СК е следвало да бъдат разгледани по общия ред и че в този случай срокът за обжалване се брои по правилото на чл. 259, ал. 1 ГПК, но не и по правилото на чл. 315, ал. 2 ГПК. Ето защо същностният въпрос за процесуалната допустимост или недопустимост на бързото производство по иск с правно основание чл. 150 СК не е бил нарочно обсъждан от двата състава на касационната инстанция. Както вече беше отбелязано, липсата на конкретен довод от страна на жалбоподател за допуснато процесуално нарушение изключва служебната проверка относно процеса. Струва ми се обаче, че и двата състава на ВКС са били водени от инерцията на чл. 79, ал. 2 СК (отм.), като не са уловили съществената разлика с чл. 146, ал. 2 СК относно исковете за увеличение на издръжката. В противен случай те биха изложили кратки допълнителни съображения „за пълнота на изложението“ (според често срещаната лексика на съдебните актове) относно незаконосъобразно развилата се процедура или биха само констатирали факта, че исковете по чл. 150 СК са били разгледани по реда на бързото производство вместо по общия ред, без да акцентират изрично и категорично – както е било сторено, – че именно бързото производство е задължителният ред за тяхното разглеждане на основание чл. 310, ал. 1, т. 6 ГПК във връзка с чл. 146, ал. 2 СК.

Анализът на съдебната практика сочи, че разглеждането по реда на бързото производство на една по-широка гама от искове по Глава десета „Издръжка“ на СК не е довело до някакви сериозни процесуални проблеми или до съществено накърняване на материални права. Въпреки това съдът е длъжен да разглежда делата според точния смисъл на процесуалния закон (чл. 5 ГПК), което ще рече, че бързото производство ще следва да се ограничи само до исковете за бъдеща издръжка. Ищците от своя страна също ще следва внимателно да преценяват дали е уместно да съединяват различни искове за издръжка с оглед бързината на процеса. А ако разглеждането по общия ред на част от категориите искове за издръжка е обществено неоправдано и резултатът е несправедливо правно регулиране на обществените отношения, то разрешаването на проблема е в ръцете на законодателя.

Георги МУЛЕШКОВ, съдия
_____
[1] Обн. ДВ, бр. 59 от 20 юли 2007 г., в сила от 1 март 2008 г., изм. и доп.
[2] Обн. ДВ, бр. 41 от 28.05.1985 г., в сила от 1 юли 1985 г., изм. и доп., отм.
[3] Обн. ДВ, бр. 47 от 23 юни 2009 г., в сила от 1 октомври 2009 г., изм. и доп.
[4] Обн. ДВ, бр. 44 от 21 май 1996 г., в сила от 1 юни 1996 г., изм. и доп.
[5] За да достигне до този извод, авторът е проучил съдебните актове по Глава десета „Издръжка“ на СК, публикувани в Информационна система „АПИС“ ( https://web.apis.bg ), в режим на достъп от 23.07.2022 г.
[6] от alimentum – храна, средства за препитание
[7] Вж. Ненова, Л. Семейно право на Народна република България. София: Наука и изкуство, 1977, с. 548, както и Ненова, Л. Семейно право – тълкувателен справочник. София: Д-р Петър Берон, 1990, с. 220 .
[8] Вж. Ненова, Л. Семейно право на Народна република България…, с. 553, както и Ненова, Л. Семейно право – тълкувателен справочник…, с. 223.
[9] Вж. Марков, М. – в.: Цанкова, Ц., М. Марков, А. Станева, В. Тодорова, В. Петров, Е. Балевска, Б. Дечева, В. Мичева. Семеен кодекс. Приложен коментар, Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. София: ИК „Труд и право“, 2015, с. 458.
[10] Пак там, с. 459.
[11] Пак там, с. 455.
[12] https://www.parliament.bg/bg/bills/ID/8353 , в режим на достъп от 23.07.2022 г.
[13] Протоколите от пленарните заседания са публикувани в сайта на Народното събрание.
[14] Вж. първия абзац на статията.
[15] Вж. Стамболиев, О. – в: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. София: Сиела, 2012, с. 761, както и Топалов, К. – в: Пунев, Б., В. Гачев, Г. Хорозов, Д. Митева, Д. Танев, Е. Кръшкова, Е. Балевска, К. Топалов, К. Влахов, М. Златарева, М. Обретенова, М. Бобатинов, С. Кюркчиев. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. София: ИК „Труд и право“, 2012, с. 748.
[16] В правната литература е обоснована възможността първоинстанционният съд да премине от бързо производство към производство по общия ред, като разгледаният пример касае предявен иск, който не попада в хипотезите на чл. 310, ал. 1 ГПК. Вж. Топалов, К. Цит. съч., с. 746. Едва ли има основание една такава възможност да бъде изключена от правомощията на въззивния съд.
[17] Двата акта са публикувани в Информационната система „АПИС“ ( https://web.apis.bg ), в режим на достъп от 23.07.2022 г.