Продължителността на исковото производство налага предприемане на мерки от страна на ищеца, които да предотвратят неблагоприятните последици от дълго водения процес, в който ще бъде невъзможно практическото реализиране на предявения иск. Основно средство за осъществяване на един успешен процес срещу недобросъвестния ответник представлява обезпечаването на иска. Главното му призвание е в един незапочнал, но предстоящ – бъдещ иск, или в едно започнало производство да се лиши ответникът от предприемане на действия, които ще затруднят търсената искова защита.
Обезпечаването на иска е институт с изключителна приложимост в живота ни, тъй като по смисъла на чл. 391, ал. 2 ГПК то може да се допусне по всички видове искове. Целта на производството по допускане на предявения иск е да се потърси бърза и ефективна мярка, която ще допринесе за изпълнение на евентуално решение, постановено в полза на ищеца.
Правото за обезпечение на иска се постановява от съда, който може да наложи надлежната обезпечителна мярка при наличието на определени от закона предпоставки. Като обезпечението се претендира от ищеца по висящо дело, а ответникът е подчинен на наложената от съда мярка. Обезпечителната защита се осъществява чрез обезпечителния процес, който се състои от две производства:
1. Производство по допускане на обезпечение на иска и
2. Производство по налагане на допуснатото обезпечение
И при отменения ГПК, и при сега действащия ГПК от 01.03.2008 г. се разграничават обезпечение на предявен иск и обезпечение на бъдещ иск. За разлика от нормата на чл. 308, ал. 1 ГПК (отм.), съгласно която във всяко положение на делото, до влизане на решението в сила, ищецът може да иска от съда, пред който делото е висящо, да допусне обезпечение на иска, то по сегашния ГПК – чл. 389, ал. 1 определя, че във всяко положение на делото, до приключване на съдебното дирене във въззивното производство, ищецът може да иска от съда, пред който делото е висящо, да допусне обезпечение на иска, т.е. този съд може да бъде както първоинстанционният, така и въззивният съд, и такова искане за обезпечение може да се претендира само до приключване на съдебното дирене във въззивното производство.
Молбата за допускане на обезпечение на иска се подава в писмена форма от ищеца до съда, пред който делото е висящо. Молбата може да е включена в исковата молба, която задължително се връчва на ответника. Затова в повечето случаи молбата за допускане на обезпечение се изготвя отделно, тъй като съгласно чл. 395, ал. 1, предложение второ ГПК на насрещната страна не се връчва препис от молбата. В нея се посочва конкретно обезпечителната мярка и цената на иска. В нея следва да се посочи съдът, от който ищецът иска допускане на обезпечението, данни за ищеца и ответника, кой от предявените искове ще се обезпечава, ако са предявени при условията на съединяване няколко иска, излагане на фактите, които обуславят възникналата обезпечителна нужда, както и се конкретизира обезпечителната мярка и имуществото, върху което се иска налагането й. Съдът е обвързан с посочената обезпечителна мярка и служебно не може да определи друга, различна от поисканата. Молителят сам следва да определи каква да е точно търсената мярка, която ще обезпечи неговите интереси.
Съгласно нормата на чл. 391, ал. 1 ГПК (ДВ, бр. 59 от 2007 г.) обезпечение на иск се допуска, когато искът, чието обезпечаване се иска, е:
1. Допустим.
2. Искът е подкрепен с убедителни писмени доказателства или с гаранция по чл. 180-181 ЗЗД.
3. Без обезпечението за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по бъдещото съдебно решение.
4. Освен посочените по-горе кумулативни предпоставки е необходимо сочената от молителя обезпечителна мярка да е допустима и подходяща за търсената чрез иска правна защита.
Така например в практиката на съда (вж. Определение № 938/30.06.2009 г. на САС, гр. колегия, 1-ви състав) се посочва, че доказателствата …” не са достатъчно убедителни по смисъла на чл. 391, ал. 1 ГПК, за да обосноват извод за вероятна основателност на иска, но доколкото обезпечението е допустимо при условията на гаранция по смисъла на чл. 391, ал. 1, б. “б” ГПК, същото би могло да бъде допуснато, ако са налице другите предвидени в процесуалния закон предпоставки – обезпечителна нужда и адекватност на посочените от молителя обезпечителни мерки. Преценявайки обезпечителната нужда по смисъла на чл. 391, ал. 1 ГПК, настоящият състава намира, че ищецът не е обосновал наличието й, тъй като не е изложил каквито и да било твърдения, от които може да се направи извод, че без допускане на исканото обезпечение ще се затрудни или окаже невъзможно осъществяването на правата му по бъдещото съдебно решение, с което евентуално ще бъде уважен предявеният частичен иск. Липсата на обезпечителна нужда води до неоснователност на искането за обезпечение и е пречка да се допусне претендираното обезпечение”.
Освен това, когато не разполага с документ, подкрепящ основателността на предявения иск, ищецът може да представи гаранция в определения от съда размер съгласно чл. 180 и 181 ЗЗД.
Съдът може на основание чл. 391, ал. 2 ГПК да задължи ищеца да представи гаранция в определения от него размер и при представяне на писмени доказателства, стига да установи, че представените документи не създават убеждение за вероятната основателност на иска, като в съответствие с чл. 391, ал. 3 ГПК размерът на гаранцията се определя от размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно.
Според чл. 310, ал. 3 ГПК (отм.) от внасяне на гаранция бяха освободени държавните учреждения, общините и лечебните заведения, субсидирани от републиканския и/или общинските бюджети. Съгласно аналогичната норма на чл. 391, ал. 4 ГПК от внасяне на гаранция са освободени само държавата, държавните учреждения, без общините, и лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ. Такива са ЦСМП, Домовете за медико-социални грижи, лечебните заведения към МС, МО, МВР и др.
Досегашният ред за изпълнение на парични вземания срещу държавни учреждения и общини, както и срещу лечебни заведения, субсидирани от републиканския бюджет и/или общинските бюджети, се осъществяваше по реда на чл. 399 ГПК (отм.), като издаденият изпълнителен лист се предявяваше директно на финансовия орган на съответното учреждение, който при наличие на средства изплащаше дължимата сума.
Тази процедура в действащия ГПК, уредена в чл. 519, ал. 2 ГПК, се запазва само при изпълнение срещу държавни учреждения. Промяната е при удовлетворяването на парични вземания срещу общини и бюджетно субсидирани заведения, като съгласно нормата на чл. 520, ал. 1 ГПК не се допуска изпълнение върху средствата по банковите сметки на общините и другите бюджетно субсидирани заведения, постъпили като субсидия от републиканския бюджет. Това изменение бе продиктувано от идеята, че средствата от републиканския бюджет са предвидени за бюджетно субсидираните заведения с цел съблюдаването на обществения ред, образованието, здравеопазването, социалните услуги, културата и др., т.е. върху такива банкови сметки изпълнение не се допуска. Но ако съответната община притежава имущество, което не е публична, а частна общинска собственост, то кредиторът може да се удовлетворява от такива имоти.
В производството по допускане на обезпечение на иск не се допуска обезпечение на иск срещу държавата, държавните учреждения и лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения. Не се допуска обезпечение на иск и за парично вземане чрез налагане на запор върху вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение (вж. чл. 393, ал. 2 ГПК).
За да допусне обезпечение на конкретната обезпечителна мярка, тя трябва да се предложи от ищеца. Съдът служебно не може да налага друга или други мерки, освен тези, посочени от ищеца. Той преценява дали мярката е подходяща и дали тя съответства на обезпечителната нужда. Ако посочената обезпечителна мярка е неподходяща, съдът няма да допусне обезпечение на иска дори и да установи наличие на обезпечителна нужда.
При обезпечение на бъдещ иск се спазват изискванията на чл. 390, ал. 1 ГПК. Такава е практиката на ВКС в неговото Определение № 318 от 27.07.2009 г. по ч. гражд. д. № 255/2009 г., г. к., II г.о., в което съдът посочва условията за надлежно обезпечаване на бъдещ иск: “За да е налице надлежно обезпечение на бъдещ иск – то молителят в производството по чл. 390 и сл. ГПК следва да посочи точно какъв иск иска да бъде обезпечен, да посочи точно цената на иска с оглед правилното определяне на родовата подсъдност, следва исканата обезпечителна мярка да бъде адекватна на субективното материално право, което ще се защитава, както и когато се касае до обезпечителна мярка по чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК, както е прието с Определение № 503/2008 г. на ВКС – I отд., тази мярка да е “подходяща” в смисъл: да е такава ограничителна мярка, чието налагане законодателят да е предоставил на гражданския съд (а не на административни органи) и чието изпълнение може да бъде наложено по пътя на приложение на процесуалните права, визирани в ГПК, а не в административни наказателноправни разпоредби. “Спиране на строителството” – респективно на строително-монтажни работи – предполага отношение на контрол от страна на оторизирани административни органи, които не са органи на изпълнителния процес”. С тези мотиви ВКС е отменил допуснатото определение на ХОС за допускане на обезпечение на иск чрез спиране на извършването на строително-монтажни работи в недвижим имот пл. № 394001 по картата на землището на гр. С. и е отхвърлил исканото обезпечение за иск за собственост.
Промените в новия ГПК, отнасящи се до допускане на обезпечение на бъдещ иск, са свързани с конкретното регламентиране на срока за предявяване на бъдещ иск. И ако този срок в досегашната уредба, който предоставяше възможност на съда свободно да определя неоправдано дълъг срок, то сега съгласно чл. 390, ал. 2 ГПК е определен срок – не по-дълъг от един месец, за предявяване на исковата молба. Този срок може да бъде удължен само в изключителни случаи, визирани в чл. 63, ал. 1 ГПК.
Освен това съгласно чл. 309 ГПК (отм.) обезпечение можеше да се иска от районния съдия по местожителството на ищеца или по местонахождение на имота, който ще служи като обезпечение. При сегашната уредба на действащия ГПК отпадна абсолютната родова подсъдност на районния съд. Като молбата за обезпечение на бъдещ иск се подава на основание чл. 390 до съответния родово компетентен съд – районен или окръжен съд, компетентен да гледа съответното дело според цената на иска. Родовата подсъдност означава на кой съд като първа инстанция е подсъдно делото – на ОС или на РС, и тя е уредена в чл. 103 и 104 ГПК.
В тази насока е и Определение № 1/09.01.2009 г. по ч. т. д. № 495/2008 г., т. к, II отд., в което се казва, че когато става дума за обезпечение на бъдещ иск чрез спиране на изпълнението, приложима в случая е специалната разпоредба на чл. 390, ал. 3, изр. 1 ГПК, “определяща като компетентен да се произнесе по молбата за обезпечение е родово компетентният съд по мястото на изпълнението. Неправилен е обаче изводът му, че такъв по отношение на настоящите искове се явява Н. районен съд. С оглед обстоятелството, че цената както на установителния иск за собственост, така и на установителния иск за недължимост на паричната сума, е над сумата, посочена съответно в чл. 104, т. 3 и чл. 104, т. 4 ГПК, то и двата бъдещи иска са родово подсъдни като първа инстанция на окръжен съд. Предвиденият в чл. 390, ал. 3, изр. 1 ГПК критерий – мястото на изпълнението – определя кой съд е местно компетентен да разгледа молбата за обезпечение, а не е относим към местната подсъдност.
Доколкото гр. Н., където е мястото на изпълнението, се намира в района на Бургаския окръжен съд, то именно този съд се явява родово и местно компетентен да се произнесе по молбата за обезпечаване на настоящите бъдещи искове съобразно императивните правила на чл. 390, ал. 3, изр. 1 ГПК”.
Молбата за допускане обезпечение на иск се разглежда в закрито заседание в деня на подаването й. Тя се разглежда без призоваване на ответника, като с нейното допускане се цели бързина и изненада за ответника, който ако бъде уведомен, би могъл да извърши недобросъвестни действия, които не биха гарантирали изпълнението на едно съдебно потвърдено право.
Съдът се произнася с определение за допускане на обезпечението и постановява определената обезпечителна мярка или отказва допускането, като отхвърля молбата. Обезпечителните мерки могат да бъдат:
1. Възбрана върху недвижим имот.
2. Запор на движими вещи и вземания на ответника.
3. Други подходящи мерки, определени от съда, включително и спиране на МПС от движение и чрез спиране на изпълнението.
Въз основа на определението, с което молбата се уважава, съдът на основание чл. 395, ал. 3, изр. 1 ГПК издава обезпечителна заповед.
В случай, че допуснатата обезпечителна мярка е възбрана, то тя се налага чрез вписване на обезпечителната заповед на съда в нотариалните книги, а Службата по вписванията съобщава на ответника за съответното вписване.
Запорът на движими вещи и вземания от длъжника се осъществява от държавния съдебен изпълнител или частен съдебен изпълнител, който задължително уведомява съответните банкови или други кредитни институция. Налагането на запор се извършва незабавно по искане на молителя въз основа на издадената обезпечителна заповед по реда, уреден в чл. 400 ГПК, като на ответника се връчва съобщение вместо призовка за доброволно изпълнение. При запор на движима вещ съдебният изпълнител извършва опис, оценка и предаване на вещта за пазене съгласно реда, предвиден в чл. 465-472 ГПК.
Обезпечителната мярка “Спиране на МПС от движение” е изцяло нова за ГПК обезпечителна мярка. Тя се налага в случаите, когато превозното средство е предмет на спор за собственост или тогава, когато е заведен иск за предаването на МПС. Обезпечителната нужда се обосновава със съществуващата възможност да се похаби или увреди МПС, докато то е в движение. Изпълнението на тази мярка се извършва от съответните служби за контрол по реда на принудителните административни мерки, предвидени в Закона за движение по пътищата. При необходимост в случаите на чл. 431, ал. 5 ГПК съдебният изпълнител може да поиска от органите на Министерството на вътрешните работи спиране от движение на МПС, върху което е насочено изпълнението за срок до три месеца.
Определението на съда по обезпечение на иска може да бъде обжалвано с частна жалба в едноседмичен срок, който за молителя тече от деня на връчването на определението, а за ответника този срок тече от деня, в който му е връчено съобщение за наложената обезпечителна мярка от съдебния изпълнител, от службата по вписванията или от съда в случаите на чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК.
Определението на въззивния съд, с което се произнася по жалба срещу определение за допускане на обезпечение на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, може да бъде обжалвано пред ВКС само когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Като абсолютно задължителна предпоставка за допустимостта на касационното обжалване е атакуваният съдебен акт да съдържа произнасяне по съществен материалноправен или процесуален въпрос, по отношение на който следва да е налице едно от изброените изисквания, а именно – въпросът да е решен в противоречие с практиката на ВКС; да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Промените, свързани с налагането на обезпечителните мерки, са най-сериозни в областта на обезпечаването на бъдещи искове. Когато става дума за изцяло нови регламентирани в ГПК обезпечителни мерки, то тепърва в практиката ще се убедим в тяхната ефективност. А когато става въпрос за налагане на обезпечителни мерки, действали и в отменения, и в сега действащия ГПК, следва да отчитаме преди всичко и тенденцията, с която те се прилагат – да могат да защитят правата на ищеца, но и да не ограничават самоцелно правата на ответника.
Ана СТОИЛОВА, главен юрисконсулт
