Дайджест „Търговско и облигационно право“, 2022 г., кн. 09
1. Съгласно чл. 770, ал. 6 от Търговския закон (ТЗ), когато планът за стабилизация предвижда продажба на цялото предприятие, на обособени части от предприятието или на отделни имуществени права, към молбата се прилага и пазарна оценка на съответното имущество – предмет на сделката, както и на проект на договор, подписан от купувача. В чл. 792, ал. 1 ТЗ е предвиден срок за сключване на договора за продажба, а в ал. 2 на тази разпоредба са посочени последиците от несключването му – прилагане на необоримата презумпция за неизпълнение на стабилизационния план по отношение на всички засегнати от него вземания.
Продажбата на цялото предприятие или на обособена част от него е отнесена към факултативното съдържание на плана за оздравяване и от чл. 700, ал. 2 и ал. 4 ТЗ. Съгласно последната алинея, когато планът за оздравяване предвижда продажбата на цялото предприятие или на обособена част от него, към плана се прилага проект на договор, подписан от купувача. В чл. 706а, ал. 1 ТЗ е предвиден срок за сключване на договора за продажба, а в ал. 2 и ал. 3 на тази разпоредба са посочени последиците от несключването му – искане от всяка от страните за обявяване му за окончателен от съда или възстановяване на производството по несъстоятелност и обявяване на длъжника в несъстоятелност при неотправяне на такова искане. Също за разлика от продажбата на предприятието (част от него) при стабилизацията, чл. 706, ал. 5 ТЗ изрично обявява за недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелността на всички извършени от купувача разпоредителни действия преди окончателното плащане на цената на придобитото по реда на оздравяването предприятие.
Директива (ЕС) 2019/ 1023 на Европейския парламент и на Съвета за рамките за превантивно преструктуриране, за опрощаването на задължения и забраната за осъществяване на дейност, за мерките за повишаване на ефективността на производствата по преструктуриране, несъстоятелност и опрощаване на задължения и за изменение на Директива (ЕС) 2017/ 1132 (по-нататък Директива за преструктурирането и несъстоятелността) в чл. 2.1.1 също включва към преструктурирането продажбата на стопанската дейност като действащо предприятие.
От друга страна, основната цел на производството по стабилизация е да се предотврати откриването на производство по несъстоятелност на намиращ се в състояние на непосредствена опасност от неплатежоспособност търговец чрез постигане на споразумение между него и кредиторите му за преструктуриране на предприятието му (за начина за изпълнение на неговите задължения), което да доведе до продължаване на дейността на търговеца (срв. чл. 761 ТЗ). Изискването за запазване на стопанската дейност на длъжника изрично е посочено и в чл. 4.1 от Директивата за преструктурирането и несъстоятелността. Следователно предвидените в плана за стабилизация способи (напр. отсрочване или разсрочване на задълженията, пълното или частичното им опрощаване, новирането им, реорганизирането на предприятието като икономическа единица и др.) трябва да бъдат насочени към продължаване (запазване) на дейността на търговеца, което е основополагащо за постигане на крайната цел на стабилизацията – избягване на производството по несъстоятелност. По тази причина чл. 773, ал. 3, т. 2 ТЗ предвижда възможност на съда да отхвърли молбата за откриване на производство по стабилизация, ако липсват условия и възможности за продължаване на дейността на търговеца след приемане на плана за стабилизация.
Законът не посочва изрично изискването за продължаване на дейността при регламентиране на оздравителното производство, което е факултативен етап в откритото производство по несъстоятелност, чиято крайна цел е друга – предотвратяване на обявяването в несъстоятелност на търговеца и следващото го осребряване и разпределение на имуществото му. В доктрината и съдебната практика обаче е безспорно, че при оздравяването удовлетворяването на кредиторите се основава на друг източник – доходите (приходите) от продължената дейност на търговеца[1]. Редица конкретни разпоредби относно оздравяването също се основават на продължената дейност на длъжника при изпълнение на оздравителния план (напр. чл. 700а, ал. 8, т. 1 ТЗ относно преобразуването на длъжника, чл. 700а, ал. 8, т. 3 ТЗ относно сделки с имущество, които не са свързани с упражняваната от него търговска дейност, чл. 700а, ал. 8 , т. 4 ТЗ относно съществена промяна на дейността, чл. 700а, ал. 8 , т. 5 ТЗ относно съществени организационни промени и др., както чл. 700а, ал. 5, 6 и 7 ТЗ относно представянето от длъжника на надзорния орган на доклади, уведомления и сведения за неговата дейност).
Изложеното поставя въпроса за съвместимостта между изискването за продължаване (запазване) на дейността на търговеца и възможността като стабилизационен или оздравителен способ да се предвиди продажбата на неговото търговско предприятие или на част от него. Следва да се има предвид, че търговецът продължава дейността си чрез своето предприятие като икономическа (стопанска) единица и пазарен субект, а може да прехвърли (продаде) търговското си предприятие като правен обект по смисъла на чл. 15, ал. 1 ТЗ, т. е. като съвкупност от права, задължения и фактически отношения. По тази причина от основно значение е съпоставката между търговското предприятие и дейността на търговеца. Чрез тази съпоставка може да се отговори на въпроса дали продажбата на предприятието е стабилизационен и оздравителен способ, или по своята същност тя е способ за осребряване на имуществото на длъжника, при което то се превръща в пари и служи за удовлетворяване на неговите кредитори, а евентуалният остатък се разпределя като ликвидационни дялове между членовете на ЮЛ (търговското дружество или кооперация).
2. По този въпрос в доктрината са изложени различни становища.
Според едно от тях продажбата на цялото или на част от търговското предприятие противоречи на целите на оздравителното производство, тъй като не спомага за запазване и възстановяване на дейността на длъжника. И след продажбата той е поставен в същото положение, в което би се намирал и след обявяването в несъстоятелност и осребряване на имуществото му. Вярно е, че в резултат на продажбата длъжникът продължава да съществува като правен субект, но горното е допустимо и при прекратяване на производството по несъстоятелност[2].
Застъпено е и становището, според което продажбата на цялото търговско предприятие не е способ за стабилизация, защото след реализирането му е трудно да се приеме, че е възможно възраждане на дейността на търговеца в обем и размер, които да доведат до пълното икономическо възстановяване на длъжника (преодоляване на непосредствената опасност от неплатежоспособност). Това виждане се основава и на сравнително правното тълкуване, тъй като според френското стабилизационно законодателство е допустимо прехвърлянето само на част от предприятието на длъжника. Във френската доктрина се поддържа, че продажбата на цялото предприятие и производството по защита са несъвместими действия, тъй като прехвърлянето е допустимо само ако длъжникът запази съществената част от първоначалните си дейности[3]. Приема се, че продажбата на предприятието е алтернативен способ на продължаването на дейността[4].
Изложеното е и становище, което безрезервно отнася продажбата на търговското предприятие или на негова обособена част към оздравителните способи, като се акцентира върху безспорните различия по отношение на реда, по който се извършва продажбата от длъжника при оздравяване (след прекратяване на производството по несъстоятелност), в сравнение с класическото осребряване от синдика в рамките на това производство[5].
Като компромисно може да се определи схващането, според което продажбата на предприятието по същество е осребряване, което обаче не е в противоречие с целта на оздравяването, тъй като търговското предприятие се запазва и купувачът продължава да извършва търговска дейност, от резултатите на която кредиторите ще се удовлетворят. Те получават още един длъжник, като запазват правата си срещу първоначалния длъжник до размера на стойността на прехвърлените активи[6].
Нееднозначно се определя и значението на извършваната от търговеца дейност за неговото търговско предприятие, като се поддържа, че предприятието е самата търговска дейност, бизнесът на търговеца[7], че тази дейност е самостоятелен и централен елемент от състава на предприятието[8], че тя е част от неговите фактически отношения[9].
3. В законовия режим на стабилизирането и оздравяването се говори само за дейност, но в редица други разпоредби тя се определя като стопанска или търговска, а често се посочват и търговските сделки, което налага съпоставяне на трите категории.
Без да се навлиза в подробности[10], следва да се отбележи, че стопанската дейност е икономическа категория, но има и правно значение. Тя има сравнително най- широко съдържание и може да бъде основна, допълнителна, странична, спомагателна или съпътстваща. В редица нормативни актове стопанската дейност се определя като икономическа дейност в съответствие със статистическата класификация на икономическите дейности в Европейската общност (NACE Rev. 2). В нашето законодателство липсва обща дефиниция на стопанската дейност. Има обаче специални (частни) дефиниции, които са дадени с оглед спецификата на отношенията, които съответният закон урежда. Така например съгласно § 1, т. 1 от Закона за защита на конкуренцията стопанска е дейността на предприятията, резултатите от които са предназначени за размяна на пазара. Съгласно § 1, т. 3 от Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност такава е дейността, извършвана от търговец, дейността на лицата по чл. 2 ТЗ (занимаващи се със селскостопанска дейност, занаятчии, упражняващи свободна професия, извършващи услуги с личен труд или хотелиерски услуги чрез предоставяне на стаи в обитавани от тях жилища), както и всяка друга дейност, осъществявана с цел печалба. По мое мнение и при двете дефиниции стопанската дейност се отъждествява с търговската дейност, поради което тяхното значение не следва да се универсализира. Такова отъждествяване на двете дейности се допуска и в доктрината, въпреки че стопанската дейност се определя като категория с по-широко съдържание в сравнение с търговската дейност[11].
Необходим признак на стопанската дейност е осъществяването ѝ между равнопоставени субекти. На това основание в съдебната практика се приема, че не е стопанска административната дейност дори ако е насочена към управление (регулиране) на дейности от стопанската сфера (вж. Решение № 5/1993 г. на ВКС, V г. о.).
По мое мнение, когато една дейност не е изрично определена от закона като стопанска, е необходим индивидуален подход към различните видове дейности, като се използват обективни критерии при преценката относно възможността за покриване на разходите от приходите (за самоиздръжка на дадената дейност). По правилото за изключеното трето останалата дейност следва да се определи като нестопанска.
Стопанската дейност включва и търговската дейност, която е категория с по-тясно (по-ограничено) съдържание. В този смисъл търговската дейност е вид стопанска дейност (така Решение № 2381/1995 г. на ВАС). Търговската дейност е посочена в чл. 1, ал. 1 ТЗ. Тя включва в съдържанието си търговските сделки. В изброяването на чл. 1, ал. 1 ТЗ са посочени обаче и други дейности, които имат основно значение за квалифициране като търговски на сделките, които са свързани с тяхното извършване (напр. собственото производство на стоки по т. 2 и строежа или обзавеждането на имоти по т. 14). Сами по себе си производството, строежът и обзавеждането не са и не могат да бъдат сделки. Същото се отнася и за услугите по чл. 1, ал. 1, т. 13 (хотелиерски, туристически, рекламни, информационни, импресарски и др.). Към търговската дейност се отнасят и други правни действия, които не са сделки (юридическите постъпки), които са източник на търговски правоотношения, както и определени фактически действия, които предхождат, съпътстват или следват сключването на търговските сделки.
Търговската дейност е насочена към пазара и се извършва с цел печалба. По тази причина производство, което е насочено към задоволяване на собствени нужди на производителя, е стопанска, но не е търговска дейност.
Търговската дейност е уредена и в редица специални разпоредби на ТЗ (срв. например чл. 26, ал. 1, чл. 32, ал. 1, чл. 609). Специални закони също отдават пряко правно значение на търговската дейност. Така например за разлика от чл. 63, ал. 1 ТЗ, който определя търговското дружество като обединение на лица за извършване на търговски сделки, чл. 1 от Закона за кооперациите (ЗК) дефинира кооперацията като сдружение на ФЛ, които осъществяват търговска дейност. Специалната (ограничената) правоспособност на банките също се определя чрез извършваните от нея дейности (срв. чл. 2, ал. 2, т. 4 от Закона за кредитните институции).
По тази причина не следва да се поставя знак на равенство между търговска дейност и търговски сделки, които са най-тясната по съдържание категория. Така например възражения поражда съдебната практика, в която се приема, че под търговска сделка следва да се разбират всички търговски дейности (срв. Решение № 2016/1994 г. на ВКС, V г. о.).
Не може да се приеме и схващането, че търговската дейност е само икономическа категория, а търговските сделки са само юридическа категория, което бе в основата на извършената през 1996 г. (ДВ, бр. 83) промяна на чл. 1, ал. 1 ТЗ, в който думата „дейности“ бе заменена с думата „сделки“. Според това становище от гледна точка на икономическата наука извършването на търговски сделки може да се определи като търговска дейност, но метаюридическите критерии за определянето на правните понятия трябва да са на второ място[12]. Както търговските сделки (обективни или субективни) имат икономическо (имуществено) съдържание, така и търговската дейност може да има пряко правно значение. Двете категории се отнасят като част към цяло и се различават основно по това, че търговските сделки имат по-голяма юридическа определеност (постигната чрез уреждане на ред за сключване, права и задължения на страните, отговорност при неизпълнение на задължения и др.).
Законодателят също невинаги е последователен и прецизен при използване на гореразгледаните три категории. Така например в чл. 3, ал. 3 от Закона за юридическите лица с нестопанска цел точно е посочено, че те могат да извършват допълнителна стопанска дейност, при което правният им режим на регулиране става смесен, тъй като за някои отношения спрямо тях започва да се прилага ТЗ (така и Решение № 10/1994 г. на КС). Но както вече се отбеляза, в чл. 1 ЗК кооперацията е дефинирана като ЮЛ, което извършва търговска дейност (не членовете, както неточно е посочено в текста), а според чл. 52, ал. 1 ЗК кооперативните и междукооперативните предприятия се образуват за извършване на стопанска дейност. С оглед същността на кооперацията като стопански, социален и правен субект и обстоятелството, че кооперативните и междукооперативните предприятия са търговски дружества, би следвало да е точно обратното.
4. Дейността (стопанска или търговска и сделките, чрез които те се реализират) не е елемент от състава на търговското предприятие, най-малко поради това, че чл. 15, ал. 1 ТЗ не я посочва. Едва ли има основание за разширително тълкуване на тази разпоредба. В доктрината обаче се твърди, че търговското предприятие има по-широко съдържание отколкото е това, посочено в чл. 15, ал. 1 ТЗ[13]. Търговското предприятие обаче включва всички относими към него права и задължения, които не са свързани с персоналитета на търговеца, а фактическите отношения (вътрешни и външни) имат изключително богато съдържание и разнообразни проявни форми. По отношение на аргумента, че чл. 15, ал. 1 ТЗ визира предприятието само като обект на прехвърлителна сделка, следва да се отбележи, че законът изрично урежда в други разпоредби някои непрехвърлителни сделки с търговско предприятие (напр. лизинг и залог), а възможността за сключване на други непрехвърлителни сделки следва по аргумент за по-силното основание.
Разбирането, според което търговското предприятие съставлява дейността на търговеца, както и това, според което тя е негов самостоятелен и централен елемент, смесват понятия с две различни значения – предприятието като действащ стопански (пазарен) субект, т.е. като дейностно понятие[14], и търговското предприятие като правен обект, което значение е вложено в чл. 15, ал. 1 ТЗ. Търговското предприятие не е дейността и не включва в състава си дейността, а съставлява резултатите от нея (предимно чрез сключените сделки). В този смисъл се произнася и съдебната практика, в която се приема, че при прехвърляне на търговското предприятие се прехвърля цялата съвкупност от права, задължения и фактически отношения, които са свързани (произтичат) от търговската дейност на отчуждителя (срв. Решение № 4/ 2013 г., ВКС, II т. о., както и Решение № 104/1996 г. на ВС, V г. о.).
Но дейността има основополагащо (предпоставъчно) значение за търговското предприятие с оглед неговото формиране, конкретен състав и съществуване. Както се изясни, дейността основно се изразява (обективира) в сключването на търговски сделки, като по този начин се създават както правата и задълженията, така и фактическите отношения. Ако търговецът не е започнал да извършва някаква дейност, той няма и търговско предприятие. Съотношението между права, задължения и фактически отношения се променя съобразно вида, съдържанието, обема, интензитета, периодичността на дейността, т.е. в зависимост от броя и вида на сключваните сделки и тяхното изпълнение или неизпълнение.
5. От изложеното следва, че при прехвърляне (продажба) на търговското предприятие дейността не се включва в правоприемството, т. е. не преминава върху правоприемника (купувача). Продължаването на дейността (напр. дадено производство) зависи от личната преценка на купувача, който може както да внесе промени в нея по направления и обем или да започне нова дейност, така и да преустанови извършването на каквато и да е било дейност. Още повече че за разлика от дейността на продавача, върху тази на купувача не се упражнява надзор във връзка с изпълнението на стабилизационния или оздравителния план. Понеже дейността не е елемент от състава на търговското предприятие и не се включва в правоприемството, продавачът може да продължи да извършва същата или друга дейност, т. е. да създаде ново предприятие като икономическа единица, съответно ново търговско предприятие като правен обект, в което да се включат резултатите от тази дейност (сключените сделки). Практическите възможности в тази насока обаче са твърде ограничени, тъй като върху купувача преминават материалните и нематериалните активи, необходими за осъществяване на дадена дейност (права върху производствени сгради, машини, технически средства, работна сила и др.).
От изложеното следва, че квалифицирането на продажбата на цялото търговско предприятие като осребрителен или стабилизационен (оздравителен) способ се обуславя от особеностите на отделните хипотези[15].
Продажбата на цялото търговско предприятие е осребрителен способ, ако получената по нея цена изцяло служи за удовлетворяване на кредиторите, а продавачът и купувачът не продължат извършването на дейност. Продажбата обаче е стабилизационен или оздравителен способ, ако дейност продължи да извършва само купувачът на предприятието, което е и обичайната последица от сделката. Това квалифициране на договора за продажба не се влияе от обстоятелството, че в резултат на него се сменя титулярят на предприятието, а е определящо, че то (дейността) се запазва[16].
Както обаче се отбеляза, на съдебно установяване при разглеждане на молбата за откриване на производството по стабилизация подлежат условията и възможностите за продължаване на дейността на подалия молба търговец, т. е. от продавача на търговското предприятие. На основание чл. 700а, ал. 1, т. 5 ТЗ подобна преценка е необходима и при допускане от съда на плана за оздравяване.
Такива условия и възможности са налице, ако получената срещу прехвърленото предприятие цена следва според стабилизационния или оздравителния план да се вложи изцяло или частично в запазената дейност на продавача. В това отношение оптималният вариант е от получената цена да се удовлетворят всички кредитори на продавача, а остатъкът да се инвестира в неговата дейност, тъй като в този случай в резултат на стабилизирането или оздравяването могат да се създадат две предприятия на различни собственици.
Възможност за продължаване на дейността на продавача е налице и когато страните по договора за продажба се споразумеят отделни елементи от състава на търговското предприятие да не се прехвърлят върху купувача (напр. правото на собственост върху определени движими вещи или върху имот). Такова изваждане на елементи е допустимо по изрична уговорка между продавача и купувача, въпреки че прехвърлянето на цялото търговското предприятие съставлява комплексно отчуждаване, което по правило включва всички права, задължения и фактически отношения, които са в неговия състав към момента на сключване на сделката. По тази причина в договора не следва да се изброяват елементите, които се прехвърлят (с изключение на правото на фирма), а тези, които не се прехвърлят (така Решение № 208/ 2012 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 149/2013 г. на ВКС, II, т. о. и др.). Изключение от това правило е налице, когато по несъмнената воля на страните изброяването на елементите в договора е изчерпателно (така Решение № 237/2012 г. на ВКС, II г. о.).
По правило стабилизационен и оздравителен способ е продажбата на обособена част от търговското предприятие по смисъла на чл. 700а, ал. 2 и 4 и чл. 770, ал. 6 ТЗ, която заема едно средно място между продажбата на цялото предприятие, но с непрехвърлени определени елементи от неговия състав, и продажбата на отделни имуществени права (активи). В този случай се прехвърлят само част от правата, задълженията и фактическите отношения, които са възникнали в резултат на определена дейност на предприятието като икономическа единица (напр. транспортна дейност). Това е безспорно, когато тази дейност е допълнителна, странична, съпътстваща или спомагателна. Когато обаче дейността е основна, прехвърлянето на част от обусловените от нея права, задължения и фактически отношения не трябва да води до възпрепятстване на дейността. В противен случай продажбата на обособена част от търговското предприятие ще бъда осребрителен способ.
Съгласно § 1а от Допълнителните разпоредби на ТЗ прехвърлена част от търговското предприятие трябва да е свързана с определена организационна структура, която може самостоятелно да осъществява стопанска дейност (магазин, ателие, кораб, цех, ресторант, хотел и други подобни). На това основание в съдебната практика се приема, че е недопустимо да се прехвърля идеална част от търговското предприятие (срв. Решение № 189/2015 г. на ВКС, I т. о.).
Прехвърлянето (продажбата) на обособена част от търговското предприятие следва да стане по реда на чл. 15, ал. 1 ТЗ и чл. 16, ал. 1 ТЗ, т. е. както прехвърлянето на цялото търговско предприятие. Хибридният характер обаче на прехвърлянето на обособена част от търговското предприятие е в основата на друго поддържано в доктрината и част от съдебната практика становище, според което продажбата следва да се извърши по реда на чл. 138 и сл. ТЗ и чл. 183 ЗЗД[17].
Проф. д.ю.н. Георги СТЕФАНОВ
______
[1] Вж. Калайджиев, А. Оздравяване на предприятието. С., 2006, с. 13; Стефанов, С., Р. Топчиева, Д. Митева, Б. Николова. Актуални въпроси на производството по несъстоятелност. С., 2013, с. 35 (автор Р. Топчиева); Григоров, Гр. Несъстоятелност. С., 2017, с. 341-342; Радев, Е. Оздравителният план. С., 2018, с. 41-43, който приема, че удовлетворяването на кредиторите с приходите от дейността на предприятието на търговеца е обичайна характеристика на оздравителния план, но не е негов императивно задължителен елемент.
[2] Вж. Топчиева, Р. Цит. съч., с. 383.
[3] Вж. Тянкова, Я. Производство по стабилизация. В. Търново, 2020, с. 245-246.
[4] Вж. Калайджиев, А. Цит съч., с. 119 (под линия).
[5] Вж. Радев, Е. Цит. съч., с. 122-123.
[6] Вж. Калайджиев, А. Цит съч., с. 120.
[7] Вж. Ланджев, Б. Търговското предприятие. С., 2003, с. 28 и Калайджиев, А. Цит. съч., с. 120.
[8] Вж. Виланд, К. Търговско право. Том първи. С., 1926, с. 262.
[9] Вж. Gierke, J. V. Handelsresht und Schiffahrtrecht. Berlin, 1958, s. 74.
[10] Вж. по-подробно за трите разглеждани категории Стефанов, Г. Търговско право. Обща част. В. Търново, 2016, с. 68-74.
[11] Вж. Голева, П. Търговско право. Търговци. С., 2018, с. 34-37.
[12] Вж. Герджиков, О. Коментар на Търговския закон. Книга първа. Чл. 1-112. С., 207, с. 72-73.
[13] Вж. Голева, П. Цит. съч., с. 38.
[14] Вж. по-подробно Василев, Л. Юридически изследвания относно търговското предприятие (нова редакция Ч. Големинов). С., 1937, с. 27-100.
[15] Вж. Николов, Т. Откриване на производство по стабилизация. С., 2021, с. 168-169.
[16] Така и Калайджиев, А. Цит съч., с. 120.
[17] Вж. Калайджиев, А. Цит. съч., с. 121.
