1. Правото на дивидент се означава като потенциално право (имуществено право), което възниква едновременно с членственото правоотношение и го съпътства през цялото време на неговото съществуване, тъй като е част от него. Това право е една правно призната възможност да се участва в разпределението на печалбата, но така дефинирано това право не съставлява конкретно изискуемо вземане. Последното би могло да възникне само при наличието на определени предпоставки, т.е. при реализиране на определени юридически факти, поради което би могло да се посочи, че правото на дивидент съставлява една абстрактна възможност да се придобие конкретно право на вземане при реализирането на определен фактически състав, с чието възникване ТЗ свързва пораждането на правото на вземане[1].
Правото на дивидент е имуществено членствено субективно право на акционера да получи част от реализираната печалба, съразмерна на участието му в капитала. За да може то да се трансформира в конкретно право на дивидент – облигационно изискуемо и ликвидно вземане на акционера към дружеството, трябва да се реализира фактическият състав, с който законът свързва пораждането на това вземане. Първата предпоставка е изтичането на финансовата година. Втората предпоставка е приемането от общото събрание на акционерите на годишния счетоводен отчет, годишния доклад за дейността и годишния одиторски доклад, а третата – решението на общото събрание на акционерите за разпределение на реализираната печалба[2].
Правото на дивидент като имуществено субективно право е част от дяловете, респ. акциите (чл. 133, ал. 1 и чл. 181, ал. 1 ТЗ), и съставна част на членственото правоотношение и се поражда и съществува едновременно с него. Това право е право на акционера да получи част от реализираната от дружеството чиста печалба – право на участие в разпределението на печалбата съразмерно с участието му в капитала; ВКС посочва, че правото на дивидент е елемент от правоспособността на акционера като член на АД, елемент от членствената правоспособност; то е абстрактна потенциална възможност да се придобие конкретно право на вземане, когато и доколкото в правната действителност се реализира фактическият състав, с чието възникване законът свързва пораждането на това право на вземане (като изискуемо конкретно облигационно право на дивидент)[3]. Акционерът може да прехвърли (цедира) на трето лице свои облигационни вземания към дружеството, възникнали въз основа на членството му, например възникнало и изискуемо вземане за дивидент за конкретна приключила вече финансова година. Може да се цедира и бъдещо вземане за дивидент – за вече изтекла финансова година, но преди приемане на решението на общото събрание за разпределение на дивидент, както и за бъдещи изрично и конкретно определени финансови години.
2. Единствено в компетентността на общото събрание на акционерното дружество е да взема решения за разпределяне на печалбата[4]. В устава на АД може да се предвиди правило, че цялата реализирана печалба от изтеклата финансова година подлежи на разпределение на акционерите като дивидент[5]. От друга страна, въпросите относно правото на дивидент са въпроси на договорна автономия, като това право на дивидент може да бъде отнето чрез устава на АД. Общото събрание при вземането на решение относно дивидента е ограничено, от една страна, от закона, а от друга – от устава. В установените законови и уставни рамки общото събрание има правото да вземе всякакво решение, включително и да лиши акционерите от участие в печалбата, като отделните акционери не биха могли да се противопоставят на такова решение, ако то е взето по надлежния ред. И тъй като всички въпроси относно изплащането на дивидента са предоставени на акционерите за решаване, в това число и относно сроковете за изплащане, ще трябва на първо място да се следи за спазването на принципа на равното третиране на акционерите (чл. 181 ТЗ)[6].
ВС е разгледал следната хипотеза. С решение на общото събрание на АД е било уредено по различен начин изплащането на дивиденти за акции с една и съща номинална стойност, но закупени в различен период от време. Това решение е било атакувано пред съда с иск по чл. 74 ТЗ. Според ВС така взетото решение на общото събрание като способ на разпределение на печалбата е в нарушение на императивната норма на чл. 181, ал. 1 ТЗ, по силата на която е въведен принципът, че акцията дава право на един глас в общото събрание, на дивидент и на ликвидационен дял, съразмерно с номиналната стойност на акцията. Поради това общото събрание на акционерите не може да реши, че независимо от номиналната стойност на акциите меродавен за съответните дивиденти е моментът на тяхното придобиване. Не се касае до стопанска целесъобразност на решението, за да бъде изключен този въпрос от компетентността на съда, сезиран с иск по чл. 74 ТЗ, а до уреждане по незаконосъобразен начин на отношения в дружеството чрез решението на общото събрание, чиято отмяна е поискана по реда на чл. 74, ал. 1 ТЗ. АД е свободно да реши начина, по който ще разпредели своята печалба. Поради това законосъобразно е решението на общото събрание на дружеството да разпредели само част от годишната печалба, а не цялата, но тази част, приета за разпределение, трябва да бъде съобразена с въведените от повелителната норма на чл. 181, ал. 1 и сл. ТЗ права на отделните акционери[7].
3. Ако в устава се съдържа изискване за определяне от общото събрание на срок за заплащане на дивидентите, то това правило не трябва да бъде възприемано като императивно; дори и да не са определили с решението за изплащане на дивиденти срок за тяхното изплащане, това не води до лишаване или ограничаване на акционерите от тяхното имуществено право, нито пък съставлява нарушение на законово възведено императивно изискване, водещо до отмяна на решението на общото събрание за изплащане на дивиденти[8]. Ако общото събрание на АД е приело решение за разпределение на печалбата, за акционерите е възникнало облигационното право на дивидент, което има за предмет вземане за парична сума. Това право е изискуемо и ликвидно право от момента на решението на общото събрание и акционерите от този момент насетне са станали кредитори на дружеството. То съществува в патримониума на акционерите и от обикновено право на вземане поради своята изискуемост е прераснало в претенция спрямо дружеството. Формалното неопределяне на срок за изплащане на дивидент не се отразява осезателно в негативен план върху самото право на акционерите да получат дивидент, още повече че намира приложение правилото – което се дължи без срок, се дължи веднага (чл. 69, ал. 1 ЗЗД). Ето защо въпросът за определяне на времето на изплащане на дивидента не е съществен, след като може успешно да бъде преодолян посредством последващи оперативни действия в това направление от органите на дружеството или чрез прилагане на правилото по чл. 69, ал. 1 ЗЗД при евентуално тяхно бездействие. В този смисъл ТЗ дава възможност на всяко едно търговско дружество самостоятелно да прецени своите действия с оглед на устройствените си правила, от една страна – съобразявайки се със защитата на правата на акционерите, но от друга – и спазвайки принципа за неувреждане на кредиторите[9]. Поради това неопределянето на срок за изплащане на дивидента не трябва да се свърза еднозначно, винаги и единствено като нарушение, при това а priori, точно на императивно по дефиниция и естеството си правило само защото последното е включено в устава и предвижда общото събрание да определя и срока за изплащане на дивидент. Императивният характер на нормата винаги е обществено обусловен от значимостта на правно защитения интерес. И след като въпросът за срока за изплащане на дивиденти, нерешен поради пропуск на общото събрание, е принципно разрешим и без изричната и единствено възможна намеса на общото събрание и от това непосредствено не произтича утежняване в реализацията на правата на акционерите по отношение на дивидента, не би съставлявало съществено нарушение на закона или устава, ако този срок не е бил определен от общото събрание, макар и уставът на дружеството да е предвиждал това да бъде сторено от този орган, защото самата норма, установяваща това изискване в устава, не се вмества в критериите, определящи евентуален неин безусловно императивен характер. Възприемането на противната теза би било проява на прекален формализъм и в разрез с изискванията на икономическата логика[10].
Aко в решението на общото събрание е определен срок за изплащане на дивидентите, не може с последващо решение да се определи нов срок[11].
ВКС е разгледал следната хипотеза. Общото събрание на акционерите приема решение на 09.07.1998 г. за разпределение на чистата печалба за 1997 г., като изплащането на дивидента да започне на 01.07.1998 г.; с решение от 31.07.2001 г. е променено решението на общото събрание от 09.07.1998 г., като то се „отменя в частта му за определяне на начален срок, променяйки го от 1.07.1998 г. на 1.08.2010 г.“; към 31.07.2001 г. дивидент за 1997 г. не е заплатен в пълен размер на двама от акционерите (46,57% от вземането на първия и 1,71% от вземането на втория не са изплатени). Решението от 31.07.2001 г. е атакувано с иск по чл. 74 ТЗ и е отменено от първата инстанция с решение, което е оставено в сила от въззивната инстанция. ВКС отхвърля касационната жалба срещу въззивното решение със следните аргументи. След като облигационното вземане към АД е било вече изискуемо, то не би могло валидно да се определи нов падеж, настъпващ след 12 години, считано от първоначалното решение за разпределение на печалбата. Това би означавало чрез приетото на 31.07.2001 г. решение на общото събрание да се достигне до различен във времево отношение начин на изплащане на дивидента на отделните акционери и съответно до съществено нарушаване на основния принцип за равното третиране на акционерите и обусловеността на правото на дивидент от номиналната стойност на акцията съгласно чл. 181, ал. 1 ТЗ[12].
Решението за разпределение на чистата печалба като дивидент може да определи и падежа на вземанията на акционерите; този срок за изпълнение е в полза на длъжника и задължението е изпълняемо и преди настъпването му, а дружеството изпада в забава, ако не изпълни на датата на падежа (чл. 84, ал. 1, изр. първо ЗЗД). Ако падежът не е определен в това решение, вземането е изискуемо от момента на приемане на решението и акционер може да иска веднага изплащане на дивидента (чл. 69, ал. 1 ЗЗД), но дружеството изпада в забава след отправяне на покана (чл. 84, ал. 2 ЗЗД). След приемане на решението за разпределение на чистата печалба като дивидент общото събрание на акционерите не може да приеме решение, с което да посочва нова по-късна дата на падежа, когато падежът е бил определен в решението за разпределение (независимо дали падежът е настъпил или не) или когато падежът не е бил определен в решението за разпределение и вземането е станало изискуемо на датата на приемане на решението. Такова решение би противоречало на материалния закон и би могло да бъде атакувано с иск по чл. 74 ТЗ. Аргументите за този извод са следните.
На първо място, не може длъжникът по облигационното отношение (дружеството, чрез своето общо събрание на акционерите) едностранно да въведе промяна в съдържанието на облигационното отношение, т.е. да отложи във времето настъпването на изискуемостта на вземането или дори да превърне вземането за дивидент, което вече е било изискуемо определен период от време, в неизискуемо вземане.
На второ място, след настъпване на изискуемостта даден акционер може да е поставил дружеството в забава (т.е. да е отправил покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД) преди приемане на решението за определяне на нова по-късна дата на падежа на вземанията за дивидент. Ако общото събрание на акционерите разполагаше с компетентност да определи нова по-късна дата на падежа, това би означавало, че едната страна по облигационното отношение, след като е вече изпаднала в забава на длъжника, би могла да се освободи от нея едностранно, но не чрез изпълнение на задължението или чрез поставяне на другата страна в забава на длъжника или в двойна забава (забава на длъжника и забава на кредитора). Този извод не може да бъде подкрепен.
На трето място, възможно е дружеството да е изплатило дивидентите (след настъпване на изискуемостта на вземането или дори преди това, защото срокът за изпълнение е в полза на длъжника и задължението е изпълняемо преди настъпване на изискуемостта) на някои от акционерите, дори без те да са отправили покана за това до дружеството. Ако общото събрание на акционерите е компетентно да определи нова по-късна дата на падежа, това решение би нарушило правилото за равнопоставено третиране на акционерите. Чрез последователни отлагания на падежа с решение на общото събрание може да се стигне на практика до лишаване на отделни акционери от възможността да получат плащане на вземането си за дивидент, макар и формално това тяхно вземане да продължава да съществува. Този практически резултат е недопустим, защото съдържанието на членственото право на дивидент е по принцип еднакво за всички акционери.
На четвърто място, компетентността на общото събрание на АД се отнася до и може да въздейства върху членствените права на акционера, но членството в АД не включва в съдържанието си вземането за част от чистата печалба; това вземане е облигационно право на съдружника, което възниква въз основа на членството, но не е членствено право. Затова общото събрание не може да промени съдържанието и изискуемостта на това облигационно вземане във вреда на акционера и без съгласието му, след като това вземане е вече възникнало. От друга страна, решенията на общото събрание обвързват единствено акционерите, но не и трети лица. Може да се анализират хипотезите, при които акционерът е цедирал или заложил на трето лице (което не е акционер) своето вземане за дивидент с определения от общото събрание падеж. Ако признаем на общото събрание правото с последващо решение да промени падежа на вземането за дивидент, означава да признаем възможност решението на общото събрание да породи обвързващо действие спрямо неакционер (цесионера или заложния кредитор).
В устава може да се установи датата на падежа на вземането за дивидент, но не може да се установи компетентност на общото събрание за приемане на решение за определяне на по-късна дата на падежа (такава клауза би била нищожна поради противоречие със закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД). След възникване на вземането за дивидент между акционера и дружеството възниква облигационно отношение; въвеждането на по-късна дата на падежа е възможно по съгласие между дружеството и конкретния акционер.
От друга страна, ако падежът е определен в решението на общото събрание на акционерите, то може да установи по-ранна дата за падежа. Този извод произтича per argumentum a maiore ad minus от възможността на дружеството да изпълни преди настъпване на падежа. Такова решение (за определяне на по-ранна дата на падежа) не накърнява правата и интересите на акционерите (напротив, то ползва акционерите) и не поражда споменатите проблеми относно изискуемостта и забавата, които се наблюдават при определяне от общото събрание на акционерите на нова по-късна дата на падежа.
Общото събрание на акционерите не е компетентно да приеме и краен срок за предявяване на вземането за дивидент, което се преклудира при пропускане на срока. Такова решение би противоречало на материалния закон и може да бъде атакувано с иск по чл. 74 ТЗ. Клауза в устава, овластяваща общото събрание с такава компетентност, е нищожна (поради противоречие със закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД). В устава може да се предвиди, че вземането за дивидент на отделен акционер е винаги изискуемо от датата на приемане на решението на общото събрание, макар то да установява по-късна дата като падеж на вземанията на останалите акционери, или да се установи определена поредност при изплащане на вземанията на различните акционери или пък забрана да се изплаща разпределена печалба за конкретна финансова година преди изплащане на разпределената печалба за предходната финансова година.
4. В правомощията на общото събрание на акционерното дружество е да вземе решение за отмяна на предходно свое решение за разпределяне на дивидент. Връщането на получен дивидент в този случай е подчинено на наличието на предпоставките на ал. 4 на чл. 247а ТЗ. Нито отмяната на предходно решение за изплащане на дивидент, нито взето решение за изплащането му при отсъствие на предпоставките на чл. 247а, ал. 1 – 3 ТЗ, имат за пряка последица задължение за реституция на получения дивидент – акционерите не са длъжни да върнат полученото, освен ако дружеството докаже, че са били недобросъвестни. В хипотезата на чл. 247а, ал. 1 – 3 и ал. 5 ТЗ материалноправната легитимация на ищец по иска е на акционера, легитимиращ се като такъв към датата на приемане на решението на общото събрание за разпределянето на дивидента, а в хипотезата на изплатен на члена на дружеството дивидент, без да са били налице предпоставките по ал. 1 – 3, материалноправно легитимиран ищец по иска по чл. 247а, ал. 4 ТЗ е акционерното дружество, взело решението за изплащане на дивидента на своя акционер. При наличие на специални норми, уреждащи правилата за разпределение на дивидент, споровете между дружеството и неговите членове по повод на дължими или недължимо заплатени под формата на това имуществено право суми трябва задължително да бъдат подчинени на специалните правила на особеното исково производство по търговски спорове във връзка с право, породено или отнасящо се до участие в търговско дружество – чл. 365, т. 3 ГПК[13].
Доц. д-р Николай Колев, Департамент „Право“, Нов български университет
[1] Решение № 1360 от 26.09.2002 г. на ВКС по гр. д. № 2249/2001 г., V г. о.
[2] Решение № 2173 от 27.03.2002 г. на ВКС по гр. д. № 518/2001 г.; Решение № 206 от 19.02.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1023/2001 г., V г. о.
[3] Решение № 90 от 05.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 876/2012 г., I т. о., ТК.
[4] Решение № 642 от 6.04.1999 г. на ВКС по гр. д. № 73/1999 г., V г. о.
[5] Решение № 206 от 19.02.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1023/2001 г., V г. о.
[6] Решение № 206 от 19.02.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1023/2001 г., V г. о.
[7] Решение № 78 от 12.06.1995 г. на ВС по ф. д. № 168/1994 г., V г. о.
[8] Решение № 206 от 19.02.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1023/2001 г., V г. о.
[9] Решение № 206 от 19.02.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1023/2001 г., V г. о.
[10] Решение № 206 от 19.02.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1023/2001 г., V г. о.
[11] Решение № 1532 от 28.11.2003 г. на ВКС по гр. д. № 2128/2002 г., ТК; Решение № 1567 от 12.01.2004 г. на ВКС по гр. д. № 2440/2002 г., ТК.
[12] Решение № 1567 от 12.01.2004 г. на ВКС по гр. д. № 2440/2002 г., ТК.
[13] Решение № 90 от 05.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 876/2012 г., I т. о., ТК.
