(ДВ, бр. 20 от 2013 г.)
В „Държавен вестник“, бр. 20 от 2013 г. бяха направени изменения в Търговския закон (ТЗ) в материята, уреждаща непаричните вноски в търговските дружества. Промените засегнаха разпоредбите на чл. 73, ал. 1 и 5 ТЗ. Посочените текстове съдържат някои изключения от общите правила за формата на сделки с недвижими имоти и за вписването на тези сделки и затова са били предмет на изследване в правната книжнина1.
Първото изключение от приетите в нашето законодателство общи правила се състои във формата на непаричната вноска, тогава, когато тя е недвижим имот или вещно право върху такъв имот. Според чл. 18 ЗЗД договорите, с които се прехвърля право на собственост или се учредява вещно право върху недвижим имот, трябва да са сключени в нотариална форма. Неспазването на това изискване води до недействителност на договора – чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Изключенията от това правило, което можем да приемем като част от основен принцип на гражданското право2 у нас, са изрично уредени от закона и чл. 73, ал. 1 ТЗ е точно такова изключение. В текста на закона е посочено, че вноската, за която се изисква нотариална форма, се извършва с дружествения договор или устава. При вноска в капиталово дружество към дружествения договор или устава се прилага писмено съгласие на вносители с описание на вноската и нотариална заверка на подписа. Търговският закон допуска нотариалната форма да бъде заменена с писмена форма, с нотариална заверка на подписа. Това е съвсем ясно от хипотезата в изр. първо на ал. 1 на чл. 73 – става дума за сделка „за която се изисква нотариална форма“3.
В съдебната практика и в правната литература съществува единомислие относно правната същност на апорта – това е възмездна прехвърлителна (т.е. разпоредителна) сделка4. Облекчената форма на тази сделка, когато има за предмет недвижими имоти, може да се приеме като едно улеснение пред развитието на бизнеса в страната. Самото съществуване на апортната вноска трябва да се разглежда като икономическо улеснение, въведено в търговското право, което позволява да се запазят „свежи пари“ за участие в оборота, а вноските в дружеството да бъдат непарични. Това има особено значение в капиталовите дружества5, при които вноските са значителни. Член 73, ал. 1 ТЗ впрочем не е единственото изключение от принципа на чл. 18 ЗЗД. Продажбата на наследство, в което има недвижими имоти, по реда на чл. 212, ал. 2 ЗЗД също се извършва в писмена форма, с нотариална заверка на подписа. И не само тази сделка. Решението на законодателя да се отклони от правилото на чл. 18 ЗЗД по отношение на непаричната вноска обаче излиза извън предмета на това изследване. Достатъчно е да се констатира самото изключение. По-важно е, че с него следва още едно, което засяга проверката на правата на вносителя.
Въвеждането на правилото на чл. 18 ЗЗД има за основна задача да се създаде сигурност в гражданския оборот с недвижими имоти. Нотариалният акт се извършва не само да се даде гласност на сделката, което се постига с нейното вписване, но и да се установи, че праводателят е собственик на имота. Именно, с оглед на тази сигурност, нотариалната форма за сделки с недвижими имоти и въведена у нас още от Временното руско управление на 24.08.1978 г. Впоследствие изискването за проверка на правата е залегнало и в процесуалните закони. Съгласно чл. 482, ал. 1 ГПК от 1952 г. (отм.) при извършването на нотариален акт, с който се прехвърля право на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижим имот, нотариусът трябва да провери дали праводателят е собственик на имота6. С малки изменения подобна уредба се съдържа в чл. 586, ал. 1 ГПК от 2007 г.7. Това задължение на нотариуса възниква тогава, когато се извършва (издава) нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот. Дори в ГПК от 2007 г. текстът е озаглавен „Проверка на собствеността“. Стриктното тълкуване на процесуалните норми налага да отграничим това нотариално производство от уреденото в чл. 590 ГПК и озаглавено „Удостоверяване на дата, съдържание и подписи на частен документ.“
Според посочения в началото текст на чл. 73, ал. 1 ТЗ вноската на право, за прехвърлянето на което се изисква нотариална форма, се извършва с дружествения договор или устава. Освен това, при такава вноска в капиталово дружество се прилага писмено съгласие на вносителя с нотариална заверка на подписа, в което се описва и самата вноска. Следователно фактическият състав на придобивния способ изключва нотариална форма, при която се прави проверката на правата на собственика. Това означава, че проверката, предвидена в чл. 586, ал. 1 ГПК, не може директно да се приложи при внасяне на непарична вноска. Внасянето на непарична вноска, представляваща недвижим имот или вещно право върху такъв имот, подлежи на вписване – чл. 73, ал. 5 ТЗ, чл. 27, ал. 1, т. 1 от Наредба № 2 от 2005 г. на министъра на правосъдието.
Старата уредба до ДВ, бр. 20 от 2013 г. предвиждаше проверката на правата на вносителя да се извърши от съдията по вписванията при вписване на апорта. Тази уредба не даваше възможност за ефикасен контрол по две причини: от една страна, съдията по вписванията няма в своите функции такава задача8, а от друга – проверката трябваше да се извърши, след като вече вноската е отразена в дружествения договор или устава на търговското дружество.
В чл. 73, ал. 5 се предвижда органът на дружеството да представи за вписване нотариално заверено извлечение от дружествения договор, а когато е необходимо, и съгласието на вносителя. Идеята да се промени този ред и да се възложи на нотариуса за извършва проверка на правата на вносителя, при заверката на неговия подпис бе предложена още през 2005 г.9 От тази гледна точка промяната на чл. 73, ал. 1 ТЗ в подобна насока трябва да се подкрепи. Проверката на правата, както стана дума, е в компетентността на нотариуса и няма пречка тази компетентност да се разшири и по отношение на нотариалната заверка на подписите тогава, когато с подобен акт се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти.
Въпросът е обаче, дали това трябва да остане само при непаричните вноски в търговски дружества или да е правило винаги, когато с писмен акт, с нотариална заверка на подписа се прехвърлят такива права. На практика случаите, в които законът допуска облекчена форма за прехвърляне на недвижими имоти, не са много и може би, ще е по-удачно, с оглед на правната сигурност, правилото на чл. 73, ал. 1 ТЗ да се генерализира. Това трябва да стане с промяна на чл. 586, ал.1 и на чл. 590 ГПК. Към писмения акт трябва да се приложат изискванията на чл. 580 ГПК. Иначе нотариусът няма как да отрази, че са представени документите, предвидени в чл. 580, т. 5 ГПК.
На практика въведеното задължение за нотариуса да провери правата на вносителя, без да е променен ГПК, дава сериозно поле за противоречиво тълкуване. За да може да изпълни това задължение, нотариусът трябва да извърши акт, надхвърлящ изискванията на чл. 590 ГПК. Струва ми се, че той може да използва правилата на чл. 580, защото именно там са поместени разпоредбите, касаещи чл. 586, ал. 1 ГПК. От друга страна, това разбиране представлява разширително тълкуване на едни поначало стриктни норми.
Промяната в чл. 73, ал. 1 ТЗ прехвърли автоматично задълженията на съдията по вписванията към нотариуса. По принцип това решение е удачно, но законовият текст поставя повече проблеми отколкото решения. Когато съдията по вписванията трябваше да преценява дали вносителят е собственик или не, за него нямаше норма в ГПК, ЗКИР и Правилника за вписванията (Пвп.) как да извърши тази проверка. Реално съдията може да постанови определение за вписване – чл. 82, ал. 1 ЗКИР, чл. 9, ал. 1 Пвп. или да откаже вписване, ако вносителят не притежава претендираните от него права – чл. 83 ЗКИР, чл.32а Пвп.
Не така стоят нещата с нотариуса. За него ГПК е разписал определена процедура как да извърши проверката, как да извърши нотариален акт, ако такъв липсва (при условията на чл. 587 ГПК) или да постанови отказ. Следователно автоматичното прехвърляне на задълженията за проверка, без да се извършва нотариален акт, изисква да се посочи редът, по който се извършва проверката.
В рамките на това доктринерно изследване може да се предложи същата процедура, както при издаване на нотариален акт, но това все пак е в рамките на разширителното тълкуване. Възможно е обаче законът да приеме и друг подход – въобще да не се извършва проверка на правата на вносителя, така, както е предвидено в чл. 212, ал. 2 ЗЗД, и всичко да остане за риск на останалите участници в дружеството или на неговите контрахенти. Както бе казано по-горе, ако се въвежда проверка на правата на прехвърлителя при този писмен акт с нотариална заверка на подписа, логично е такава да се предвиди и при останалите. Така чл. 18 ЗЗД генерално въвежда изискване за нотариална форма, независимо дали се касае за прехвърляне на право на собственост или ограничено вещно право, независимо от това какъв недвижим имот се прехвърля, или дали се касае за еднолична собственост или съсобственост.
Едновременно с положителния резултат, постигнат с изменението на ал. 1 на чл. 73, в последната алинея е останал изразът, че при вписването съдията по вписванията проверява правата на вносителя. В действителност тук е предвидена една двойна проверка – първо от нотариуса, а след това от съдията по вписванията. При това положение промяната е без практическа стойност – само се усложнява процедурата. Логично е, след като веднъж е направена проверка от нотариуса, втора да не се прави. Още повече, че целта на промяната е да се освободи съдията по вписванията от несвойствена за него задача. Всичко това налага едно ново разглеждане на материята и възлагането на допълнителна дейност на нотариуса да се отрази и в процесуалния закон..
Проф. д-р Венцислав СТОЯНОВ
_________
1 По-подробно Стоянов, В. Непарични вноски в търговски дружества, С., 2005, с. 40 и следв. както с. 116 и следв.
2 Разпоредбата на чл. 18 ЗЗД може да се приеме като част от принципа за правна самостоятелност и автономия на гражданскоправните субекти у нас, вж. Таджер, В. Гражданско право, Обща част, дял І, с. 37-38, изд. 1972, Член 9 ЗЗД обикновено се посочва като текст, който нормативно изразява принципа на правната самостоятелност и автономия. В него обаче изрично се казва, че страните свободно определят съдържанието на договора в рамките на закона. Следователно, ако в съдържанието се предвижда прехвърляне на вещно права върху недвижим имот, ще се спази предвидената от закона форма.
3 Стайкова, Ст. Нотариално право, Обща част. С., 2012, с. 47.
4 Така Решение № 1052-95-V,ВС, също Стоянов В., цит. съч., с. 97.
5 За съжаление изменението на ТЗ от 2009 г. (ДВ, бр. 82 от 2009 г.) досежно капитала на ООД, чл. 117, ал. 1 на практика доведоха до декапитализиране на тези дружества.
6 По-подробно Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право, С., 1979, с. 717-719.
7 Относно промените вж. Иванова, Р., Пунев, Бл., Чернев С. Коментар на новия Гражданскопроцесуален кодекс, 2008, с. 719.
8 Проверката на правата на праводателя съдията по вписванията прави тогава, когато осъществява функции на нотариус – чл. 82 ЗННД.
9 Стоянов, В., цит. съч., с. 116.
