Sidebar

Меню

Седмици наред малките бойци бяха развълнувани и заети с подготовка на програмата за вечерта на родителите. Всичко вървеше нормално. Стените бяха покрити с изложбени табла, скаутите преливаха от ентусиазъм, а масите бяха отрупани с храна.
Конферансието беше във вихъра си. Публиката пееше с учтиво сдържан ентусиазъм, характерен за всички родителски вечеринки.
Тогава Джими Дейвис стана за своето изпълнение.
Отдавна очакваше този миг. Докато ставаше от мястото си, зърна грейналото лице на майка си и уверената невъзмутима физиономия на баща си. Започна да говори много въодушевено. Продължи още по-разпалено, съзнавайки, че присъстващите го слушат с голямо внимание.
Тогава се случи нещо. Всичко пред очите му взе да се върти. Той забави темпото, обърка се и спря. Цялото му лице пламна, стисна панически ръце и с отчаяна безпомощност погледна към своя скаутски отряден командир.
Както винаги готов, слушал безброй пъти репетициите на неговия шедьовър, командирът му подсказа липсващите думи и момчето продължи нататък, но атмосферата вече не беше същата. Шедьовърът му беше помрачен.
Джими спря отново – командирът отново му подсказа.
Последните две минути рецитацията беше повече от страна на командира, отколкото на момчето.
Джими стигна някак до края, но при мисълта за провала сърчицето му натежа като камък. По лицето на майка му ясно личеше изписаната мъка, а потрепването на бащиното му лице издаваше болезнен срам.
Публиката изръкопляска формално, от съжаление към момчето, което се беше провалило.
Командирът скочи на крака. Спокойните му очи блестяха. Всички се заслушаха внимателно, защото той не говореше много високо. Какво каза ли?
– Едва ли можете да разберете колко съм радостен и щастлив от това, което се случи преди малко. Току-що видяхте едно момче, което превърна в славна победа нещо, което би могло да завърши като пълен неуспех. Джими можеше да се откаже. Да се откажеш е много лесно, но за да довършиш каквото си започнал пред очите на 200 души, е нужна най-висша смелост. Възможно е някой ден да чуете и по-добро ораторско изпълнение, но съм сигурен, че никога няма да видите по-добра демонстрация на духа на нашите бойци от тази, която Джими току-що ви предложи. Да изиграеш играта докрай дори при тези трудни обстоятелства.
Сега вече публиката заръкопляска наистина бурно. Майката на Джими гордо изправи глава. Баща му си възвърна предишния уверен вид. Цялата група зашумя от въодушевление и радост, а Джими, със заседнала в гърлото буца, сподели с другарчето си нещо, което звучеше подобно на:
– Ей, как ми се иска един ден и аз да стана скаутски командир – също като нашия.
Уолтър Макпийк

Книги

  • Актуални

  • Очаквани