Меню

Противоречие на въззивното решение с практиката на Върховния съд и на Върховния касационен съд като основание за допускане до касационно обжалване

Дайджест "Търговско и облигационно право", 2023 г., кн. 2

1. Въведение

След приемането на Гражданския процесуален кодекс[1] (ГПК) улесненият механизъм за образуване на тълкувателни дела (чл. 292 ГПК) даде възможност за поставяне на различни въпроси, на които върховните съдии следва да дадат отговор със задължителен характер относно тълкуването и приложението на най-разнообразни законови разпоредби. 15 години след приемането на новия ГПК, към края на 2022 г. са образувани 76 тълкувателни дела пред Общото събрание на гражданската колегия (ОСГК), 13 – пред Общото събрание на търговската колегия (ОСТК), 70 – пред Общото събрание на гражданската и търговската колегия (ОСГТК), и 1 – пред Общото събрание на гражданската, търговската и наказателната колегия (ОСГТНК). Отделно от това, 13 тълкувателни дела са образувани за съвместно разглеждане от Върховния касационен съд (ВКС) и Върховния административен съд (ВАС)[2]. В рамките на всички тези тълкувателни дела са поставени за обсъждане над 500 въпроса, което прави познаването дори и само на задължителната практика по частноправни въпроси истинско предизвикателство пред практикуващите юристи. Допълнително затруднение представлява и подробното обосноваване на актовете, което често налага и познаване на мотивите, макар и същите да не се ползват със задължителна сила[3].

Конституционните принципи за правовата държава и за равенството на гражданите пред закона обосновават не само правомощие, но и задължение на ВКС за върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на всички закони без ограничение при неточното им прилагане или различно интерпретиране в практиката на съдилищата, независимо от инстанционната компетентност на ВКС[4]. Сами по себе си обаче тълкувателните актове на върховните съдилища се ползват с нееднозначен характер. В общотеоретичен план се посочва, че става въпрос за актове с правнонормативна основа[5], а на тълкувателната дейност на върховните съдилища се придава „връхно проявление на нормотворческата роля на съдебната практика“[6]. Аргументирани са обаче и становищата, че ТР не са източник на правото и дори противоречат на върховния закон[7].

Със засилване ролята на тълкувателните решения (ТР) в правоприлагането по граждански и търговски дела, се засили и интересът към проблемите на този специфичен вид съдебни актове. И преди съм имал възможността да разсъждавам върху въпросите за действието на ТР и постановленията на пленума (ПП) на В(К)С, особеностите на техния ефект и задължителна сила[8]. Въпросът за съдебната практика обаче стои не само на теоретично ниво, а има и важно практическо значение. Именно на един от тези практически въпроси ще спра вниманието си с настоящия материал.

2. Правна уредба на касационното обжалване

Новата процесуална уредба въведе два етапа, които се развиват самостоятелно в рамките на касационното производство: 1) допускане до касационно обжалване; и 2) разглеждане на касационната жалба по същество. Според правилото на чл. 280, ал. 1 ГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:

1. решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в ТР и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС;

2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз;

3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

3. Проблеми

Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е най-често срещаната в практиката, като най-голям брой съдебни актове биват допускани до касационно обжалване именно на това основание. На пръв поглед достатъчно ясна, тази разпоредба обаче поставя редица въпроси, на които следва да се даде отговор – кои ТР и ПП имат задължителен характер и кои не, както и коя е релевантната практика на ВКС, в която следва да се намери противоречие с въззивното съдебно решение. На тези съществени проблеми ще се опитам да дам отговор по-долу.

4. Задължителната практика на ВКС и ВС

Както се посочва и в самия текст на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, задължителната практика на ВКС и ВС следва да е формирана в специфичен вид съдебни актове – ТР и ПП. Не всички ТР обаче имат задължителен характер, като това зависи от съдоустройствения закон, който е бил в сила по време на приемането им.

В мотивите към т. 2 на ТР-1-2009-ОСГТК-ВКС се прави анализ на действащите и отменените съдоустройствени закони, като се приема, че постановените ТР при действието на отменения Закон за устройство на съдилищата[9] (ЗУС – отм.) попадат извън обхвата на практиката, имаща задължителен характер, тъй като тези решения служат за ръководство на съдилищата и „...поради което след постановяването им е създадена противоречива практика – явление, обяснимо не само с незадължителния им характер, но и с настъпилите след приемането им промени в обществено-политическия живот и законодателството“. Аналогично е и виждането на наказателните съдии, застъпено в т. 1 на ТР-1-2018-ОСНК-ВКС, които приемат, че съгласно устройствените закони на съдилищата тълкувателните постановления на пленума на ВС са били задължителни за съдилищата и особените юрисдикции, както и за административните органи, актовете на които подлежат на съдебен надзор. Извън обхвата на практиката на ВС със задължителен характер за съдилищата са оставали ТР на общото събрание на колегиите на ВС, които са служели за ръководство на съдилищата. Именно защото приетите при действието на ЗУС (отм.) ТР на наказателната колегия на ВС не се ползват със задължителна сила, в ТР-1-2018-ОСНК-ВКС се прави ревизия само и единствено на тълкувателните постановления.

В практиката по граждански дела често се цитират и ТР, постановени при действието на приетия в средата на миналия век Закон за устройство на съдилищата[10] (ЗУС-1952), който е препращал към реда, установен в съответните процесуални кодекси, като е давал възможност на ВС да се произнася в общо събрание на съответната колегия по въпроси, които на практика повдигат съмнение или не се решават еднакво от съдилищата, като постановените решения служат за тяхно ръководство – чл. 17 ЗУС-1952. Процедурата е била лаконично описана в отменената разпоредба на чл. 212 на Гражданския процесуален кодекс[11] (ГПК – отм.), според която „ВС, сезиран от министъра на правосъдието, от главния прокурор, от председателя на ВС, от председателите на окръжните съдилища или на адвокатските съвети, чрез председателя на ВС, в общото събрание на гражданските отделения, с участие на прокурора, издава ТР по спорни или противоречиво разрешавани въпроси по приложението на закона. Тези решения се публикуват и служат за ръководство на съдилищата“.

Наистина, ТР на ОСГК на ВС се отличават като ефект от тълкувателните актове на пленума на ВС, като съдоустройствените закони са придавали на решенията само ръководен, но не и задължителен характер. И макар и да няма задължителен характер, ТР на съответната колегия продължава да има характера на съдебна практика, голяма част от която намира приложение и към настоящия момент, включително и с позоваване по конкретен правен спор[12].

Отделно от изложеното по-горе, старият ВС не е възприемал с такава категоричност становището, че ТР на колегиите нямат задължителен характер. Напротив – не са изключение тълкувателните актове, с които ТР на колегиите изрично се отменят – така например с ПП-12-1963-ВС и с ПП-5-1964-ВС се обявяват за загубили сила няколко ТР на ОСГК на ВС; ревизия на ТР прави и ПП-1-1989-ВС. Впрочем такива произнасяния не са чужди и на настоящия ВКС – например с ТР-1-2004-ОСГК-ВКС се обявяват за изгубили сила ТР, приети при действието на ЗУС – отм. И в теорията, когато е било спорно приложението на едно или друго ТР, се е приемало, че ново разрешение на този въпрос може да се вземе само от пленума на ВС[13] – т.е. даденото разрешение няма само ръководен характер за съдилищата, а е задължително за тях. Ревизия на ТР на отделните колегии може да се направи само с ново ПП на ВС, но не и инцидентно – чрез постановяването на съдебно решение по конкретен казус. Остава открит и въпросът как може да загуби сила решение, което има само указателен и ръководен характер.

В обобщение, от 1952 г. до 1994 г. характер на задължителна практика имат единствено ПП на ВС, но не и ТР. Разбира се, това съвсем не означава, че ТР не могат да бъдат използвани като практика на ВС, с която въззивното решение е в противоречие[14].

След приемането на стария Закон за съдебната власт[15] (ЗСВ – отм.), както и при действието на сега действащия Закон за съдебната власт[16] (ЗСВ), ТР вече са приравнени на ПП като ефект и се ползват със задължителен характер.

5. Практиката на ВКС

Втората категория съдебна практика, която има значение при проверката за допускане на касационно обжалване, е „практиката на ВКС“ – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК in fine. За коя конкретно съдебна практика в случая иде реч?

Според разясненията, дадени в мотивите на т. 2 на ТР-1-2009-ОСГТК-ВКС, „[и]зхождайки от целта и смисъла на уредбата на касационното производство, в обхвата на т. 1 на чл. 280 ГПК следва да бъдат включени и всички решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК по уеднаквяване на съдебната практика и за точното прилагане на закона и развитието на правото. С уредбата на касационното производство законодателят е възложил на ВКС при правораздаването по отделни дела да уеднаквява съдебната практика и да допринася за развитието на правото, тълкувайки нормативни актове и осъвременявайки собствената си практика. [...] Същевременно с чл. 292 ГПК новата уредба включва правен механизъм, чрез който занапред да се избегне създаване на противоречива практика на ВКС чрез постановяването на ТР, имащи задължителен характер за съдилищата. С включването на решенията на ВКС, постановени по новия съдопроизводствен ред в обхвата на т. 1 на чл. 280 ГПК, ВКС ще упражнява ефективен контрол върху въззивните решения, постановени в отклонение с вече уеднаквената съдебна практика при осигурена възможност да бъде допуснато до касация всяко решение, постановено в отклонение с тази практика и разрешаване на правния спор в съответствие с нея“.

Цитираното по-горе разрешение означава, че зад понятието „практиката на ВКС“ със сигурност се имат предвид постановените съдебни актове при действието на новия ГПК, като дълго време в отменената вече разпоредба на чл. 291 ГПК беше застъпена и идеята за унифициране на практиката.

Извън новата практика на ВКС обаче остава дългогодишната практика на ВС и ВКС по конкретни казуси, постановена при действието на отменената процесуална уредба. Тази практика също по определени въпроси е абсолютно последователна и непротиворечива, и нейното дългогодишно следване от съдилищата не следва да я дисквалифицира като релевантна юриспуденция[17]. В този смисъл разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК in fine следва да се тълкува корективно, като освен практиката на ВКС, в нея се включи и практиката на бившия ВС. Ако не се възприеме това становище, касационното обжалване ще следва да се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въззивното съдебно решение, предмет на касационното обжалване, обаче ще е постановено именно в противоречие с дългогодишното точно прилагане на закона и вече развитото по конкретния въпрос право.

Разбира се, не всяко решение на В(К)С следва да служи като основание за допускане на касационно обжалване, дори и да е в противоречие с даденото във въззивния съдебен акт разрешение. Ако определено виждане на състав от В(К)С е вече преодоляно с по-нова и последователна съдебна практика, то старото инцидентно произнасяне не може да послужи като основание за „отваряне на вратите“ на касационното обжалване.

6. Заключение

Допускането до касационно обжалване е важен въпрос, а конкретното основание следва ясно да е формулирано в касационната жалба, доколкото „[к]асаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. [...] Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата“ – мотивите на т. 1 на ТР-1-2009-ОСГТК-ВКС. Поради тези стриктни изисквания за формулиране на изложението на основанията за касационно обжалване, следва релевантната задължителна, а и незадължителна съдебна практика на В(К)С да бъде познавана както относно нейния задължителен или незадължителен характер, така и относно нейната относимост към съответния случай, а и актуалност на разглежданите в нея проблеми.

Иван ГЕОРГИЕВ, адвокат от Софийската адвокатска колегия, асистент по „Гражданско процесуално право“ в Юридическия факултет на Университета за национално и световно стопанство
______
[1] Обн. ДВ, бр 59 от 20.07.2007 г., с последващи изменения и допълнения.
[2] В рамките на посочената статистика са включени само официално образувани тълкувателни дела, без да се вземат предвид депозираните предложения, както и определенията, с които са спрени конкретни граждански или търговски дела и е отправено предложение за образуване на дело пред съответната колегия или колегии на ВКС.
[3] В този смисъл вж. Дойнов, И. Съдебната практика като особен източник на гражданското право след промените в касационното производство с действащия Граждански процесуален кодекс. – В: Съвременно право, 2015, № 2, с. 54, Георгиев, И. Правна сила на мотивите на тълкувателните решения и тълкувателните постановления на върховните съдилища. В: Право и права. Сборник в памет на проф. д-р Росен Ташев. Съст. С. Гройсман. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016, с. 528-537, както и Пунев, А. Спиране на исковото производство. София: Сиби, 2020, с. 124.
[4] Вж. Решение № 2 от 10.02.2005 г. по конст. д. № 9/2004 г. на Конституционния съд на Република България.
[5] Вж. например Колев, Т. Теория на правораздавателната дейност. Дискреционна власт и вътрешно убеждение на съдията. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2013, с. 276.
[6] Цит. по Сталев, Ж. Съдебната практика като източник на правото. – В: Съвременно право, 1997, № 6, с. 9. Вж. също Таджер, В. За характера на тълкувателните постановления на Пленума на Върховния съд. – В: Правна мисъл, 1978, № 1, с. 66-76.
[7] Вж. Железчев, Т. За характера на тълкувателните решения на общите събрания на колегиите на ВКС и ВАС според Закона за съдебната власт. – В: Съвременно право, 1994, № 4, с. 36-37.
[8] Вж. например Георгиев, И. Спиране на гражданското производство поради образувано тълкувателно дело пред Върховния касационен съд. – В: Норма – правното списание, 2013, № 7, с. 77-83, Георгиев, И. За „задължителната“ практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела. – В: Търговско право, 2016, № 1, с. 29-36.
[9] Обн. ДВ, бр. 23 от 19.03.1976 г., с последващи изменения и допълнения.
[10] Обн. Изв., бр. 92 от 07.11.1952 г., с последващи изменения и допълнения.
[11] Обн. Изв., бр. 12 от 08.02.1952 г., с последващи изменения и допълнения.
[12] Вж. например Решение № 383 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1883/2009 г., III г. о. на ВКС, Решение № 749 от 15.12.2010 г. по гр. д. № 840/2009 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 188 от 15.06.2012 г. по гр. д. № 1122/2011 г., III г. о. на ВКС.
[13] Вж. Боянов, Б. Спорно ли е Тълкувателно решение № 72 от 1086 г. на ОСГК на ВС? – В: Държава и право, 1988, № 5, с. 72.
[14] В Определение № 837 от 15.06.2011 г. по гр. д. № 670/2011 г., IV г. о. на ВКС например изрично се прави проверка за противоречие на обжалваното въззивно решение с ТР, прието при действието на ЗУС/1952.
[15] Обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г., с последващи изменения и допълнения.
[16] Обн. ДВ, бр. 64 от 07.08.2007 г., с последващи изменения и допълнения.
[17] Дори привържениците на тезата, че съдебната практика е източник на правото (сред които аз не съм), посочват, че източник са не само ТР на ВКС, но така също и инстанционната практика, когато доведе до трайно, еднообразно и последователно решаване на конкретен вид случаи от всички съдилища – вж. например Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. София: Наука и изкуство, 1972, с. 78, както и Лазаров, К. Съдебната практика като източник на право. – В: Правната наука. Традиции и актуалност. Научна конференция по случай петдесетата годишнина на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ Пловдив, 30 септември – 1 октомври 2011 г. (организирана от Юридическия факултет), Мръчков, В., Д. Зиновиева, В. Стоянов – отг. ред.; Генова, Яр. – съставител. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2012, с. 144, Славова, М., В. Петров. С. За тълкувателните актове на Върховния административен съд. – в: Юбилеен сборник в чест на 85-годишнината от рождението на проф. д-р Добри Димитров (Славова, М. – съст.). С.: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2014, с. 381

Акценти

Актуални проблеми на гражданския изпълнителен процес

Голяма новина за всички наши клиенти и приятели - юристи!

Прочети още...

Книга-годишник Трудови отношения - 2023

За всички специалисти по труд и човешки ресурси, за експерти от структурите на МТСП, за счетоводители и юристи по трудово право, за работодатели и синдикалисти.

Прочети още...

Търговски представител на ИК „Труд и право“

В трудното време, в което живеем – предлагаме решение:

Прочети още...

Учебна програма „Пролет 2023“

Всички семинари до август 2023 г. на едно място!

Прочети още...