Меню

Трудности при приложението на чл. 229, ал. 1, т. 5 от Гражданския процесуален кодекс в сферата на деликтното право

Дайджест "Търговско и облигационно право", 2022 г., кн. 12

I. Приложение на разпоредбата в практиката на ВКС

Разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) гласи, че съдът спира производството, когато при разглеждането на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор. В областта на деликтното право тази разпоредба поражда остро противоречие в съдебната практика. Често срещана хипотеза е извършеният деликт да покрива признаците на престъпен състав от Наказателния кодекс и едно и също деяние да представлява едновременно и престъпление, и непозволено увреждане. В общия случай протичането едновременно на гражданско и наказателно производство е неизбежно развитие на подобен казус. Причината за това е, че Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) създава прекалено много пречки и ограничения при предявяването на граждански иск, основната сред които е необжалваемостта на определението за отказ да се конституира граждански ищец в наказателния процес. Това означава, че дори пострадалият от непозволено увреждане търпеливо да изчака реда за предявяване на граждански иск в рамките на наказателното производство пред първоинстанционния съд, липсват каквито и да е процесуални гаранции, че това негово право ще бъде зачетено. Отделно от това, в редица производства НПК принципно изключва възможността за предявяване на граждански искове, изключва възможността за предявяването им срещу определени лица и т.н. Всичко това поражда необходимостта кредиторът по вземане, произтичащо от непозволено уврежданеq да предяви своевременно претенцията си пред гражданския съд.

Какви обстоятелства обуславят необходимостта от своевременно предявяване на иска пред гражданския съд? На първо място, това е давността. Съгласно Тълкувателно решение № 5/2005 от 05.04.2006 г. по тълк. д. № 5/2005 г., ОСГК и ОСТК на ВКС, „ако не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес, както в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или със споразумение, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност“. И докато за стандартите на наказателното правораздаване в България приключването на едно наказателно дело в рамките на 5 години е реално постижимо, то постигането на краен съдебен акт преди изтичане на 3-годишната давност за лихви върху дължимото обезщетение би представлявало щастливо изключение.

На второ място стои липсата на всякакви процесуални гаранции, че гражданската претенция ще бъде разгледана в рамките на наказателното производство, дори да са налице всички законови предпоставки. Този извод следва от нормата на чл. 249 ал. 3 НПК, според която единствено отказът на съда по чл. 248 ал. 2 НПК да допусне частен обвинител подлежи на атакуване по реда на глава ХХІІ на процесуалния закон, но не и отказът за конституиране на граждански ищец.

На трето място, съгласно константната практика на ВКС, размерът на обезщетението се определя към датата на настъпване на увреждането[1]. Макар и за длъжника да възниква отговорност за заплащане на лихва поради късното плащане, за него често забавеното плащане би било икономически много по-изгодно – първо, поради обезценяването на паричното обезщетение след например 5-годишен период от време, второ, поради възможността да инвестира дължимата сума и да реализира много по-висока доходност от нея, и, трето, има достатъчно време да предприеме недобросъвестни действия, с които да направи забавеното изпълнение напълно безполезно или фактически невъзможно за реализиране. Например, ако уважаването на иска е силно вероятно и би довело до влизане на ответното юридическо лице в несъстоятелност, последното може да спре да заплаща своевременно задълженията си към държавата и другите си привилегировани кредитори, да спре търговската си дейност и да организира управлението си чрез подставени лица, чиято наказателна и гражданска отговорност практически не може да бъде реализирана.

На четвърто място, отговорността за непозволено увреждане, макар и парична, често има значими психологически, емоционални и морални аспекти. Често това са вземания, произтичащи от причинена средна или тежка телесна повреда, от причиняването на смърт или от загубата на жизненоважно за кредитора имущество (например единственото му жилище). Наличието на такъв психологически аспект и отричането на възмездието като легитимна цел на наказанието според Наказателния кодекс акумулира емоционално отношение към необходимостта от получаване на справедливо и своевременно правосъдие в много по-силна степен, отколкото например един спор за парично вземане от неизпълнен договор.

На пето място, съществуват редица отраслови правни норми, които задължават държавните органи да задействат механизъм за своевременно уреждане на претенцията на определена категория кредитори. Така например в сферата на автомобилното застраховане Правото на ЕС (Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка) изрично обръща внимание, че следва да се гарантира специфичното право на пострадалото лице претенцията му да бъде уредена бързо. Това бързо увреждане обаче не може да се реализира служебно от съда поради диспозитивното начало в гражданския процес, което също води до необходимостта пострадалото лице да предяви своевременно правата си пред съд.

Оттук насетне възникват противоречията и трудностите по прилагането на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК в съдебната практика. Докато при наличие на образувано наказателно производство пред съд, съдилищата сравнително еднакво прилагат разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и спират производството пред гражданския съд, то при образувано единствено досъдебно производство съществува противоречиво разрешаване на проблема.

Според една част от съдебните актове образуването на досъдебно производство само по себе си не е основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. В този смисъл са Определение № 60274 от 21.07.2021 г. по ч. т. д. № 836/2021 г. на ВКС, I т. о., Определение № 450 от 06.11.2020 г. по ч. т. д. № 1446/2020 г. на ВКС, II т. о., Определение № 378 от 28.05.2010 г. по ч. т. д. № 383/2010 г. на ВКС, II т. о. и др. В друга част от съдебната практика се възприема виждането, че образуването на досъдебно производство относно деянието, което представлява деликт, е винаги основание за спиране на делото пред гражданския съд. Това разбиране е заложено в мотивите на Определение № 152 от 22.03.2021 г. по ч. т. д. № 470/2021 г. на ВКС, II т. о., Определение № 389 от 12.10.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 1705/2020 г. на ВКС, II т. о. и др. Практиката на окръжните и апелативните съдилища също е противоречива и варира в зависимост от това дали въззивните съдебни състави възприемат едното или другото виждане от актовете на ВКС.

II. По въпроса в кой момент се спира производството

Следва да бъде обърнато внимание на още едно обстоятелство. Докато в хипотезите на чл. 229, ал. 1, т. 1-3 ГПК съдът следва да спре незабавно производството по делото и да не извършва други процесуални действия до възникване на основание за възобновяване, то в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 5 това не е така. Наказателното производство би имало значение за правилното решаване на гражданскоправния спор единствено от гледна точка на задължителната по смисъла на чл. 300 ГПК сила на присъдата по въпросите: извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. По своята процесуална природа влязлата в сила присъда е писмено доказателство, което следва да бъде приложено по делото. Извършването на процесуални действия от съда и страните в хода на съдебното дирене и събирането на останалите допуснати от съда доказателства само по себе си не представлява съществено процесуално нарушение. Съгласно Тълкувателно решение № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС постановеното въззивно решение при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК води до недопустимост на съдебния акт. Но ако преюдициалното производство е приключило преди постановяването на съдебното решение, това не води до порок в акта на въззивния съд. Дори напротив – в този случай въззивният съд дори няма право да обезсили първоинстанционното решение и да го върне за ново разглеждане, а следва да се произнесе по същество на спора. В правната теория също се приема, че опорочеността на процеса, който е продължил въпреки наличието на предпоставките за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, трябва да се приеме за поправима. Факторът за нейното саниране ще бъде дали има угроза от постановяване на незаконосъобразно решение, респективно от нарушаване на нечии права. Именно тези цели защитава уредбата на спирането, но не всяко продължаване на производството обуславя непостигането на тези цели. Последиците от продължаването на процеса следва да се тълкуват систематично с останалите институти на гражданския процес[2].

От горното следва изводът, че наличието на основание за спиране на гражданското производство по чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК представлява процесуална пречка за приключване на съдебното дирене и постановяване на крайния съдебен акт, но само по себе си не е отрицателна процесуална предпоставка за надлежно упражняване на правото на иск и за валидно извършване на други процесуални действия от съда и страните. Обикновено този въпрос в теорията и практиката неоснователно се генерализира и на база логиката, заложена в хипотезите на чл. 229, ал. 1, т. 2 и 3 се правят обобщени изводи, които се приписват като валидни по отношение на всички основания за спиране. ГПК не съдържа правна норма, която да може да бъде изтълкувана в смисъл, че наличието на досъдебно или съдебно наказателно производство представлява отрицателна процесуална предпоставка на правото на иск за обезщетяване на вредите, причинени от инкриминирано деяние. Дори напротив, съгласно чл. 17, ал. 1 ГПК съдът е длъжен да вземе становище по всички въпроси, които имат значение за решаването на делото, освен по въпроса дали е извършено престъпление. Не представлява забрана за предявяване на иск за обезщетение и разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ГПК, доколкото обезщетение може да бъде поискано от съда и без да се иска изрично установяване на престъпния характер на деянието. Разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ГПК урежда въпроса какви видове искове могат да се предявят, а не какви факти съдът може да приема за доказани по делото.

III. Аргументите на съдебните състави от ВКС

Следва да бъде обърнато по-подробно внимание върху мотивите на съдебните актове на ВКС, които са постановени в едната и в другата посока на дискусионния въпрос. Според първата група съдебни актове, образуването на досъдебно производство във връзка с деянието, от което произтича претенцията на гражданския иск, не представлява само по себе си основание за спиране. Така например в Определение № 450 от 06.11.2020 г. по ч. т. д. № 1446/2020 г. на ВКС, II т. о. е посочено, че следва да има преюдициалност между наказателното производство и производството пред гражданския съд. Такава би била налице, когато има съвпадане на основанието на търсената защита, противоправното деяние, идентично с противоправното деяние и дееца съгласно образуваното наказателно производство. Но в този случай, посочва изрично съдебният състав, гражданският съд следва да посочи невъзможността със средствата на ГПК да бъдат установени определени факти и наложителността на постановяване на присъда, която ще бъде задължителна на основание чл. 300 ГПК за гражданския съд. В случай че няма такова изрично основание, гражданският съд може да разгледа производството по делото и да установи обстоятелствата от значение за търсената защита, когато все още не е образувано наказателно производство пред съд.

В мотивите на определението се казва още: „По отношение на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че касаторът е изпълнил изискването на закона да обоснове правен въпрос, включен в предмета на спора и разрешен от въззивния съд, като разрешаването е обусловило извода на съда и е осъществено в противоречие на постоянната практика на ВКС. В случая посоченият от касатора първи процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд. В обжалваното определение е прието, че образуването на наказателно производство в досъдебна фаза срещу лицето, чиято гражданска отговорност е застрахована при застраховател – ответник по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, е условие за спиране на гражданското производство.

Това разрешение е в противоречие с константната практика на ВКС […], според която наличието на прокурорска преписка, по която се извършва проверка дали е извършено дадено престъпление, не е основание за спиране на гражданското производство по смисъла на чл. 229, т. 5 ГПК. За да се приложи нормата на чл. 229, т. 5 ГПК, е необходимо съдът, разглеждащ гражданското дело, да установи, че са налице престъпни обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на този спор, както и невъзможността тези обстоятелства да се установяват в самото гражданско производство. В случая, една от страните е посочила образуваното наказателно производство в досъдебна фаза. Няма разкрити обстоятелства от гражданския съд, който да е преценил, че има данни за извършено престъпление. Предвид това разрешение следва да се приеме, че е налице основание за допускане касационно обжалване на определението. Нарушено е изискването на чл. 229, т. 5 ГПК, въззивният съд, несъобразявайки посочената практика по тълкуване на посочената норма, е постановил определението в нарушение на закона.

Освен това, въззивният съд не е съобразил и практиката […], съгласно която следва да има преюдициалност между наказателното производство и производството пред гражданския съд. Такава би била налице и при предявения пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, когато е налице съвпадане на основанието на търсената защита, противоправното деяние, идентично с противоправното деяние и дееца съгласно образуваното наказателно производство. Но в този случай гражданският съд следва да посочи изрично невъзможността със средствата на ГПК и наложителността на постановяване на присъда, която ще бъде задължителна на основание чл. 300 ГПК за гражданския съд. В случай че няма такова изрично основание, гражданският съд може да разгледа производството по делото и да установи обстоятелствата от значение за търсената защита, когато все още не е образувано наказателно производство пред съд. В случая въззивният съд, потвърждавайки определението на първата инстанция, се е отклонил от посоченото задължително тълкуване. По този начин е допуснал нарушение на нормата на чл. 229, т. 5 ГПК и определението му следва да бъде отменено“.

Сходна позиция е застъпена в мотивите на Определение № 60274 от 21.07.2021 г. по ч. т. д. № 836/2021 г. на ВКС, I т. о.: „Поставените от касатора въпроси се свеждат до правния въпрос за предпоставките за спиране на исковото производство в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, който е обуславящ за правните изводи на въззивния съд. Налице са и допълнителните предпоставките за допускане на касационно обжалване по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, правният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС […]. Осъществяването на проверка от прокуратурата или органите на МВР дали е извършено престъпление, както и образуването на досъдебно производство само по себе си не е основание за спиране на гражданското производство по смисъла на чл. 229 ал. 1 т. 5 ГПК. Според установената практика за приложението на чл. 229 ал. 1 т. 5 ГПК е нужно съдът, който разглежда гражданскоправния спор, да констатира, че са налице престъпни обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на този спор и че не е възможно тези обстоятелства да се установят в самото гражданско производство“.

Мотивите, с които се защитава обратното виждане в редица други актове на ВКС, като например Определение № 152 от 22.03.2021 г. по ч. т. д. № 470/2021 г. на ВКС, II т. о., в което също се твърди да следва „константната съдебна практика“, се свеждат до следната правно-логическа постановка: „На основание чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали последното е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца, а извън хипотезите на чл. 124, ал. 5 ГПК гражданският съд няма правомощие да констатира факта на престъпление инцидентно по повод иска за вреди“. Това виждане търпи известна критика, първо, по отношение на нормата на чл. 124, ал. 5 ГПК, на която се позовава. Тази разпоредба, тълкувана систематично с нормата на чл. 17, ал. 1 ГПК, забранява предявяване и разглеждането от гражданския съд на иск, въз основа на който съдебният състав да постанови установителен диспозитив, признаващ или отричащ престъпно обстоятелство, а не забранява установяването на определени факти, когато те остават извън диспозитива на крайния съдебен акт. Гражданският съд не може да вземе отношение само по въпроса дали е извършено престъпление (т.е. дали деянието е съставомерно), но по предявен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД това обстоятелство е без значение, защото когато е виновно и противоправно извършеното, наказуемостта не оказва влияние върху възникването на вземането за обезщетение.

В Определение № 389 от 12.10.2020 г. по ч. т. д. № 1705/2020 г. на ВКС, II т. о. се посочва, че „…за обезщетяване на вреди от ПТП, […] изходът на наказателното производство срещу водача е от значение за правилното решаване на спора и с оглед това производството по исковете подлежи на спиране. Относимо към поставения въпрос е и разрешението, дадено от ОСГК на ВКС в т. 2 от мотивите към Тълкувателно решение № 5/05.04.2006 г. по тълк. д. № 5/2005 г., че до приключване на наказателното производство гражданското дело за обезщетяване на вредите от деликта следва да се спре съгл. чл. 182, б. „д“ ГПК (отм.); – разпоредба, аналогична на чл. 229, ал. 1, т. 5 от действащия ГПК от 2007 г., както и че ако наказателното производство бъде прекратено, без да се стигне до осъдителна присъда, гражданското дело следва да се възобнови, а ако подсъдимият бъде признат за виновен с присъда, споразумение или налагане на административно наказание, актовете на наказателния съд са задължителни за гражданския съд, разглеждащ иска за обезщетение за вреди от непозволено увреждане“. Това становище също търпи известна критика, доколкото цитираното Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. д. № 5/2005 г. на ОСГК на ВКС няма диспозитив в подобен смисъл. Посочената в неговите мотиви поредност на логическо развитие на действията – първо да приключи окончателно наказателното дело, а едва след това да се предявява граждански иск или ако такъв е предявен, да се спре веднага, представлява всичко друго, но не и задължителни указания към съдилищата. Налице е неправилно тълкуване на мотивите на тълкувателното решение. В него се посочва, че до приключване на наказателното производство гражданското дело следва да се спре, „ако давностният срок [за предявяване на граждански иск в наказателния процес] изтича, докато наказателното производство все още се намира в досъдебната фаза“. Става дума за случаите, в които ищецът иска да предяви граждански иск в наказателното производство, но не може да го направи, защото то все още е на досъдебна фаза, а давностните срокове изтичат. На второ място, мотивите на тълкувателното решение се отнасят до случаите, в които ищецът иска да предяви граждански иск в наказателното производство, защото предявяването на граждански иск в наказателния процес има привилегии спрямо общия исков процес – не заплаща предварително държавна такса от 4%, ползва се с всички събрани от прокуратурата доказателства и трябва да докаже само претърпените вреди, доколкото деянието и вината са в доказателствена тежест на прокуратурата. Когато давностният срок изтича, но лицето въпреки това желае да се ползва от тези привилегии, ВКС посочва как това да се случи – да се предяви иск с искова молба по общия ред и делото да се спре. От това изключение обаче не може да се правят генерални обобщения, че всяко гражданско дело следва да се спира, независимо дали давността за предявяване на иска изтича или не. Още повече предвид вече направеното по-горе уточнение, че наличието на наказателното производство не е отрицателна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск. Ако наказателното производство в съдебна или досъдебна фаза беше отрицателна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск, гражданското производство би подлежало на прекратяване, а не на спиране, защото първото обстоятелство не е възникнало в хода на процеса, а още преди неговото започване.

Основателно в правната теория[3] се излагат съображения срещу това второ виждане, застъпено в част от практиката на ВКС. Ако съдът спре делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, няма обозрима перспектива как ще се развият събитията от този момент нататък. Така например е напълно възможно прокуратурата да прекрати досъдебното производство или да привлече към наказателна отговорност лице, различно от посочения в исковата молба делинквент, или да повдигне обвинение за деяние, което не е идентично със заявеното от ищеца. В същото време, когато бъде образувано дело пред наказателния съд, което отговаря на фактическия състав на чл. 300 ГПК, гражданският съд така или иначе следва да спре делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и тогава няма да има нужда да се обсъжда приложението на т. 5. Затова и спирането по т. 5 следва да се прилага силно стеснително – само в случаите, в които действително съществуват трудности, по-сериозни от обичайните за разглеждане на гражданския спор самостоятелно преди приключване на досъдебното производство. Затова и Определение № 450 от 06.11.2020 г. по ч. т. д. № 1446/2020 г. на ВКС, II т. о. изрично настоява, че съдът, разглеждащ гражданския спор, следва да обоснове причините, от които произтича невъзможността за разглеждане на гражданския спор. „В случай че няма такова изрично основание, гражданският съд може да разгледа производството по делото и да установи обстоятелствата от значение за търсената защита, когато все още не е образувано наказателно производство пред съд.“ Тези обстоятелства сами по себе си може да са част от елементите на престъпен състав по НК, но доколкото тяхното установяване не се иска в диспозитива на решението, не е налице хипотезата на чл. 124, ал. 5 ГПК и доколкото не се налага изследването на съставомерността на деянието, съдът по силата на чл. 17, ал. 1 ГПК следва да се произнесе в мотивите си по всички останали въпроси от значение за решаването на спора.

IV. Изводи и възможности за оптимизация на процеса

В заключение следва да се обърне внимание на още едно обстоятелство. Извършването на процесуални действия по делото и събирането на доказателства въпреки наличието на основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 или т. 5 ГПК, но без постановяване на определение за приключване на съдебното дирене, не представлява съществено процесуално нарушение, което само по себе си да води автоматично до ограничаване на правата на страните. Такова обаче представлява спирането на делото по съображения за по-голямо удобство на съдебния състав и за процесуална икономия, който чрез това процесуално действие разтовари доклада и графика си, но паралелно задържи натовареността му по-продължително време. С това действие не се постига никаква преследвана от процесуалния закон цел. Съдът има за задължение първо да се грижи за максималната ефективност при защитата на правата на страните и едва на второ място да съобразява удобствата за самия съдебен състав при протичане на процеса. Принципът за бързо уреждане на правния спор има предимство пред принципа за процесуална икономия и ако трябва да се направи компромис с някой от тях, това е вторият, защото той не защитава права и интереси на страните, а само спестява процесуални действия на съда. Още по-фрапантни са случите, в които първоинстанционни съдилища спират съдебните дела без въобще да извършват проверка дали образуваното досъдебно производство има поне идентичен предмет и без да са извършили каквито и да е други процесуални действия (размяна на книжа, събиране на доказателства, установяване дали страните въобще спорят по въпроса за противоправността и вината на деянието).

Това процесуално нарушение на съда не рефлектира директно върху крайния съдебен акт, но може да доведе до други тежки последствия за сраните по делото и за правосъдието като цяло – имуществена отговорност за нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок, понижаване на доверието в правосъдната система и в частност към съда и отклоняване развитието на процеса от възприетите в България принципи, заложени в Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и правото на Европейския съюз. По въпроса какви условия трябва да са налице, за да бъде спряно съдебното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, дадените в Определение № 450 от 06.11.2020 г. по ч. т. д. № 1446/2020 г. на ВКС, II т. о. разяснения в най-голяма степен отговарят на заложените в ГПК принципи и нуждите на правосъдието и това разрешение следва да бъде споделено.

Светослав ЖЕЛЕВ, адвокат
_____
[1] Решение № 70 от 28.07.2015 г. по т. д. № 707/2014 г., II т. о. на ВКС.
[2] Пунев, А. Спиране на исковото производство. София: Сиби, 2020, с. 296.
[3] Пак там, с. 216.

Акценти

Търговски представител на ИК „Труд и право“

В трудното време, в което живеем – предлагаме решение:

Прочети още...

Учебна програма „Пролет 2023“

Всички семинари до август 2023 г. на едно място!

Прочети още...

Нова година – Ново издание

"Новото данъчно законодателство през 2023 година"

Прочети още...

Ден на народните будители

Днес отбелязваме Деня на народните будители
Честит празник, скъпи колеги, партньори и приятели!

Прочети още...