Sidebar

Меню

В чл. 53, ал. 1 от Закона за международния търговски арбитраж (ЗМТА) е уредена административнонаказателна отговорност за арбитър, който постанови решение по спор, в който едната от страните е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите (забраната за решаване на спор със страна потребител от арбитраж е установена в чл. 19, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс. Отговорност носят както физически, така и юридически лица. Алинея 2 на чл. 53 ЗМТА предвижда, че при повторно нарушение глобата или имуществената санкция е в трикратен размер. Актът за установяване на административното нарушение се съставя от инспекторите към Инспектората към министъра на правосъдието по Закона за съдебната власт, а наказателното постановление - от министъра на правосъдието.

Нормите на чл. 53, ал. 1 и 2 ЗМТА противоречат на конституционната разпоредба на чл. 4, ал. 1 от Конституцията, прогласяваща основополагащия за българския конституционен модел принцип на правовата държава.

Принципът на правовата държава, провъзгласен в Преамбюла и в чл. 4, ал. 1 от Конституцията, както многократно е посочвал в практиката си Конституционният съд (КС), е принцип, включващ в съдържанието си редица елементи. Всички те се обхващат от изискването за върховенство на правото във всички аспекти от обществения живот, както във формален смисъл - чрез принципите за правната сигурност, за законността и изискванията за предвидимост и разчетеност на държавните дейности, в това число на законодателната дейност, за конституционосъобразност на законите, за определеност, яснота и недвусмисленост на правните норми, така и в материален смисъл - принципа за справедливост, включващ принципите за закрила на законно придобитите права и тяхната неотменимост, допустимост на ограничаването на правата единствено при спазване на принципа на пропорционалността, при допустими ограничения да се запазва същността на конкретно основно право (така Решение № 1 от 27.01.2005 г. по конст. д. № 8 от 2004 г.; Решение № 4 от 11.03.2014 г. по конст. д. № 12 от 2013 г.; Решение № 7 от 16.06.2005 г. по конст. д. № 1 от 2005 г.).

Прилагането на принципа на правовата държава е възможно единствено ако той обвързва в еднаква степен всички категории правни субекти, подчинени на българския правопорядък, включително органите на власт, в частност - Народното събрание, като основен носител на законодателната власт в държавата. В тази насока, КС е имал повод изрично да се произнесе, че „Съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията България е правова държава. В своята практика Конституционният съд многократно е посочвал, че точното и еднакво спазване на законите и Конституцията се отнася до всички правни субекти. Това се отнася и до Народното събрание при осъществяване на публичната власт“ (Решение № 1 от 28.01.2014 г. по конст. д. № 22 от 2013 г.; в същия смисъл КС се е произнесъл и в: Решение № 22 от 10.12.1996 г. по конст. д. № 24 от 1996 г.; Решение № 17 от 16.12.1999 г. по конст. д. № 14 от 1999 г.; Решение № 7 от 10.04.2001 г. по конст. д. № 1 от 2001 г.; Решение № 10 от 03.12.2009 г. по конст. д. № 12 от 2009 г.), както и че „Член 4, ал. 1 от Конституцията изрично прогласява правовата държава като проявление на върховенството на правото за един от основните конституционни принципи. Неговият смисъл се отразява в общото разбиране, че всички - и управляващи и управлявани - са еднакво подчинени на правото и са равни пред закона. … В своята практика Конституционният съд последователно разгръща съдържанието на понятието за правова държава с оглед на формалния елемент - правна сигурност, както и произтичащите материалноправни изисквания. Всички те са обединени от идеята за върховенството на правото - универсалната и еднаква обвързваща сила на правото по отношение на всички правни субекти“ (Решение № 12 от 13.10.2016 г. по конст. д. № 13 от 2015 г.).

Принципът на правовата държава има непосредствено и правополагащо1 значение за административното право.

Нормите на чл. 53, ал. 1 и 2 ЗМТА накърняват принципа на правна сигурност и законност. Това е така, най-напред, защото арбитрите нямат административно задължение да не решават арбитражни дела със страна потребител и следователно не могат да извършат административно нарушение (а административно наказание може да се налага само ако е извършено административно нарушение2). Последицата от нарушаването на чл. 19, ал. 1 ГПК, предвидена в ЗМТА, е друга - нищожност на арбитражното решение - чл. 47, ал. 2 ЗМТА. Един от основните принципи на административното право е принципът за законоустановеност на съставите и на наказанията - всяко едно административно нарушение и съответстващото му наказания трябва да бъдат установени в правна норма, издадена преди неговото извършване. Административно нарушение има само при нарушение на административноправно задължение. Административната отговорност е по дефиниция отговорност за неизпълнение на административноправни задължения3. При липса на нарушение на административноправно задължение не е налице противоправност.

Тези изводи важат с още по-голяма сила за юридическите лица, които не могат да участват в арбитражен състав и не могат да решават правен спор, поради което не могат да извършат нарушение на чл. 19 ГПК и не може да им бъде наложено административно наказание.

Нормите на чл. 53, ал. 1 и 2 ЗМТА накърняват и принципа за справедливост и пропорционалност, който освен че е елемент от принципа за правова държава, е един от основните принципи на административното право (наложените санкции трябва да бъдат адекватни на противоправността и субективната ангажираност на нарушителя4). Това е така, защото в много случаи е спорно дали дадено физическо лице в конкретното материалноправно правоотношение (а оттам и с оглед на арбитражното споразумение) действа в качеството на потребител и не следва неправилната преценка на арбитъра по този въпрос да води до налагането на глоба.

Предвид изложеното, налага се изводът, че е необходимо правилата на чл. 53, ал. 1 и 2 ЗМТА да бъдат отменени.

Проф. д.ю.н. Ангел КАЛАЙДЖИЕВ
______
1 Вж. Славова, М. Принципи на административното право. София: Сиби, 2002, с. 41.
2 Вж. Димитров, Д. Административно право. Обща част. София: Сиби, 1994, с. 218.
3 Вж. Дерменджиев, И., Костов, Д., Хрусанов, Д. Административно право на Република България. София: Тилиа, 1996, с. 295-299.
4 Вж. Дерменджиев, И., Костов, Д., Хрусанов, Д. Цит. съч., с. 299.

Книги

  • Актуални

  • Очаквани