Sidebar

Меню

1. Необходимост от реформиране на уредбата на инстанционността по отменения ГПК
1.1.
Реформирането на гражданското съдопроизводство, което цели повишаването на неговата ефективност, означава оптимизиране на съотношението между установяване на истината по материалноправния спор и постигане на бързина в неговото разрешаване с влязло в сила решение. Ако висша процесуална ценност е изясняване на делото от фактическа и правна страна, нейната реализация се обезсмисля от тромавото и бавно съдопроизводство с продължителна висящност на гражданските спорове във времето в резултат на ниската процесуална дисциплина на страните и съда.
1.2. Действащият до приемането на новия ГПК процесуален модел на гражданско съдопроизводство, установен основно с изменението на отменения ГПК (ДВ, бр. 127 от 1997 г.), с което се въведе въззивното и касационното обжалване, през периода на функционирането си показа сериозни дефекти, които се отразяват отрицателно върху разглеждането и решаването на гражданските дела в разумни срокове. Тази бавност е резултат на възприетата триинстанционна система на гражданско съдопроизводство, при която ВКС действа като трета редовна и задължителна инстанция по всички невлезли в сила въззивни решения, а втората инстанция процедира при условията на пълно въззивно обжалване. Последното се характеризира с неограничена допустимост за представяне на нови доказателства пред въззивния съд, включително и такива, които страната не е била в обективна невъзможност да представи своевременно при разглеждане на делото пред първата инстанция.
1.3. Тези характеристики на въззивната и касационната инстанции по отменената уредба на ГПК обуславят обезличаване ролята на първата инстанция поради изместване акцента на изясняване на делото към въззивния съд с последица бавното процедиране при разглеждане делото по същество и голямата натовареност на ВКС с дела, които по тази причина се насрочват в отдалечен период от време след постъпването им в съда.

2. Слабости на отменената уредба на въззивното и касационното обжалване
2.1.
Възприемането на модела на пълното въззивно обжалване паралелно с редуцирането на служебното начало доведе до чувствително отслабване на процесуалната дисциплина, тъй като функционирането на този модел се свързва с разбирането, че установяването на истината по материалноправния спор зависи изключително от активността на страните, а не от тази на съда. Този неприемлив резултат при отменената процесуална уредба се получаваше поради обстоятелството, че не само доказателства, които са били погрешно недопуснати от първоинстанционния съд, както и такива, които страната е била в обективна невъзможност да представи, но и тези, които поради нейната процесуална небрежност не са били събрани от първата инстанция, при пълното въззивно обжалване могат да бъдат включени в доказателствения материал по делото. Това обстоятелство се определя от същността на пълното въззивно обжалване, чрез което се цели поправяне не само грешките и пропуските на първоинстанционния съд, но и тези на обжалващата страна. При него непълнотата на доказателствата като основание за отмяна на обжалваното решение включва и тази, която е резултат на виновния пропуск на заинтересованата страна, а не само на допуснато от съда процесуално нарушение.
2.2. Касационното производство по отменената уредба носи характеристиката на контролноотменително, диференцирано от инстанциите по същество - първоинстанционно и въззивно с правомощията си на специализирана инстанция да проверява валидността, допустимостта и правилността на обжалваното пред нея въззивно решение. Тези правомощия са съчетани с възможността при определени предпоставки ВКС сам да реши спора по същество след отмяна на обжалваното решение. По тази уредба той имаше положението на трета редовна и задължителна инстанция. Това означава, че ВКС контролира невлезли в сила въззивни решения и е длъжен да разгледа всяка редовна и допустима касационна жалба, независимо от нейната основателност. Това положение на ВКС на задължителна инстанция води не само до бавност на правораздаването поради голямото му затрупване с дела, но се отразява негативно и на съдържателната страна на неговата дейност - правосъдната и неправосъдна функция на този съд. Тази натовареност влошава не само качеството на правораздаването, но и осъществяването на конституционно установената функция на касационната инстанция да осигурява единството на съдебната практика.

3. Новата уредба на инстанционността-промяна в характеристиките на първата, въззивната и касационната инстанции
3.1.
Новата реформа на инстанционността, която се свързва с настоящия ГПК, е насочена към рационализиране на гражданския процес чрез укрепване на процесуалната дисциплина. Този резултат според уредбата трябва да се постигне чрез утвърждаването на концентрационното начало. То изразява идеята за ефикасност на правораздаването чрез осъществяването му в минимален брой заседания и съответно скъсяване периода на висящност на делото пред инстанцията по същество до постановяване на решение по спора от съда.
3.2. Промени в производството пред първата инстанция
3.2.1.
Неблагоприятните последици от съществуващата ситуация в гражданското съдопроизводство са подценяване ролята на първата инстанция, демотивиране на страните и съда при упражняване на предоставените им процесуални права и създаване на условия за злоупотреба с тях от страната, която не е заинтересована от бързото приключване на делото с влязло в сила решение. Преодоляването на това състояние може да се осъществи чрез промяна във функционалните характеристики и на трите инстанции, а специално по отношение на първата тя трябва да бъде ориентирана към засилване ролята й за изясняване и разрешаване на материалноправния спор. Това означава повишаване на нейната значимост като инстанция по същество, съд, пред който се събира и обсъжда основният доказателствен материал по делото, а не да бъде, както е по отменената уредба, само подготвителен етап към действителното изясняване и разрешаване на спора от въззивната инстанция. Тази цел би се постигнала, ако страните се стимулират към спазване на процесуалната дисциплина чрез концентриране на посочването на нови факти и представяне на доказателства с ограничаване, до пълно изключване на възможността да се правят нови фактически твърдения и доказателствени искания, след като делото е преминало фазата, до която те могат да бъдат заявени.
3.2.2. Утвърждаването на концентрационното начало според новия ГПК се осъществява не чрез налагане на имуществени санкции, както беше по отменената уредба, а чрез преклудиране на процесуалните права на страната, която своевременно не е заявила защитните си средства и подкрепящите ги доказателства. Спазването на изискванията на концентрационното начало не е само задължение на страните, но и на съда, който е длъжен да следи за своевременното заявяване на защитните средства и доказателствени искания и да откаже допускането и събирането на определено доказателство при несвоевременното му представяне, респективно при обжалване то да бъде изключено от обсъждане, ако въпреки нарушението на страната, е било включено в събрания от първата инстанция доказателствен материал.
3.2.3. В производството пред първата инстанция концентрационното начало намира израз в новите правила относно размяната на книжата между страните - искова молба и отговор. Засилването на писменото начало в процеса не е само способ за уточняване позициите на страните и подкрепящите ги доказателства на ранен етап от производството, но и средство за ограничаване да се правят нови доказателствени искания в по-късна фаза на производството - чл. 133 ГПК. Текстът санкционира неподаването на писмен отговор и възражение от ответника и непосочването на писмени доказателства към тях в установения срок с изключване на тази възможност в последващ момент, освен ако пропускът е бил извинителен.
3.2.4. В откритото заседание по разглеждане на делото след разрешаване на предварителните въпроси ответникът, само при обективна невъзможност да представи своевременно доказателствата си с писмения отговор, може да посочи и представи нови доказателства - чл. 143, ал. 2 ГПК. Тези ограничения не се отнасят за ищеца и ответника, когато се посочват и представят нови доказателства като реплика на оспорванията и възраженията на противната страна - чл. 143, ал. 2 и чл. 144, ал. 1 ГПК.
3.2.5. Според чл.147 ГПК до приключване на съдебното дирене страните по изключение биха могли да посочат и представят нови доказателства. Тази възможност е ограничена и се свързва с точно определени предпоставки: 1. твърдения за нови обстоятелства и представяне на нови доказателства, които те не са могли да узнаят, посочат и представят своевременно, т.е. поради обективна невъзможност, а не поради процесуална небрежност и 2. твърдения за нововъзникнали обстоятелства, релевантни за делото, но осъществили се в по-късен момент, който определя този на заявяването им и представяне на подкрепящите ги доказателства в тази фаза на първоинстанционното производство.
3.2.6. За укрепване на процесуалната дисциплина според новата уредба е предвидено повишаване значението на доклада по делото и свързаната с това служебна активност на съда по изясняването му от фактическа и правна страна - чл. 7, ал. 1, изр. 2 ГПК. Последното не е възложено изключително на активността на страните, както беше по отменената уредба, а с оглед концентрирането на производството отново се засили ролята и разшири обхватът на служебното начало в процеса при установяване на истината по спора. Докладът по делото е от съществено значение за отделяне на спорното от безспорното, поради което неизвършването му или формалното му извършване следва да се третира като процесуално нарушение при обжалване на първоинстанционното решение. Той има задължително съдържание, предвидено в чл. 146, ал. 1 ГПК, което трябва да намери своето отражение в съдебния протокол. Това съдържание включва освен обстоятелствата, от които страните черпят претендираните права и възражения, тяхната правна квалификация и кои от тях са признати и не се нуждаят от доказване, така и тези, които са спорни, както и разпределяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. В тази връзка съдът указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, като им дава възможност да изложат становищата си по доклада, както и да предприемат съответните процесуални действия, т.е. в тази връзка те биха могли да посочат нови доказателства в изпълнение на указанията на съда - чл. 146, ал. 2, 3 и 4 ГПК. Аналогично значение за служебната активност на съда при изясняване на делото имат и устните обяснения на страните и указанията, които той може да даде в тази връзка за релевантните за спора факти - чл. 145, ал. 1 ГПК.
3.3. Ограничено въззивно обжалване
Изложените промени в уредбата на второинстанционното производство са насочени към ускоряване на съдопроизводството не само чрез минимализиране на броя на заседанията, през които преминава разглеждането на делото в първата инстанция, но и чрез събиране на основния доказателствен материал от значение за решаване на делото пред тази инстанция. Последното обстоятелство се отразява върху функционалните характеристики на втората инстанция, която при новата уредба действа при условията на ограничено, а не на пълно въззивно обжалване.
3.3.1. Промяната във функционалните характеристики на въззивния съд според новия ГПК намира израз в забраната за ползване на нови защитни средства и представяне на нови доказателства пред този съд при изрично нормиране на изключенията от недопустимостта на доказателствени искания пред въззивната инстанция. При ограниченото въззивно обжалване се влага различен смисъл в понятието “нови доказателства”, в сравнение с пълното въззивно обжалване. При последното нови доказателства са всички, които са релевантни за изхода на делото и за пръв път се иска тяхното допускане пред въззивната инстанция. Те могат да бъдат за установяване както на твърдени, но недоказани от страната пред първоинстанционния съд факти, така и за нови обстоятелства. При ограниченото въззивно обжалване извън хипотезите на доказателства за нововъзникнали след подаване на жалбата обстоятелства и такива, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения - чл. 262, ал. 2, т. 2 и ал. 3 ГПК, подходът към допустимостта на нови фактически твърдения и доказателства е рестриктивен. Той се свързва с установяване на извинителни за страната причини да ги заяви или представи своевременно пред първата инстанция, респективно с въззивната жалба - чл. 266, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ГПК.
3.3.2. Първата алинея на цитирания текст предвижда забрана за нови фактически твърдения, както и за посочване и представяне на доказателства от страните, които те биха могли да посочат и представят в срок пред първата инстанция. По аргумент на противното нови факти могат да се твърдят и нови доказателства пред въззивния съд могат да се посочват и представят само ако страната е била в обективна невъзможност да ги узнае, посочи и представи своевременно пред първата инстанция. Аналогично е положението и с нови фактически твърдения, посочване и представяне на нови доказателства до приключване на съдебното дирене според ал. 2, т. 1 на същия текст от ГПК, като в тази хипотеза обективната невъзможност за заинтересованата страна се преценява към един по-късен момент от развитието на производството - до подаването на жалбата от въззивника и в срока на отговор за въззиваемия. Критериите за наличието на такава невъзможност са тези на основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, с тази разлика, че няма ограничение за вида на доказателствата, които страната може да посочи и представи пред въззивната инстанция. Освен това, за разлика от отмяната, при която не се преценява достоверността им, тя може да бъде оспорена пред въззивния съд от противната страна, включително и чрез представяне на доказателства без прилагане на рестрикцията на чл. 266, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ГПК.
3.3.3. Изложеното по-горе за ограничената допустимост на нови защитни средства и доказателства пред въззивната инстанция означава, че с цел ускоряване на производството, на практика процесуалната преклузия се измества към по-ранен стадий на процеса - производството пред първата инстанция, макар че и въззивният съд е инстанция по същество и за да се избегне преклудиращото действие на силата на присъдено нещо, съдът би следвало да съобрази и фактите и доказателствата, твърдени и посочени от страните пред тази инстанция - аргумент от чл. 235, ал. 3 ГПК. Поради това при прилагане на забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК съществува рискът, ако съдът и страните не са проявили дължимата активност за изясняването на делото пред първата инстанция, установяването на истината по спора да бъде поставено в опасност с оглед прилагане на новите процесуални правила, които целят ускоряване на гражданското съдопроизводство.
3.4. Факултативно касационно обжалване
3.4.1.
Основното различие на новата уредба на касационното производство в сравнение с отменената се изразява в начина, по който е осигурен достъпът до обжалване пред ВКС, който от задължителна се превръща в факултативна инстанция. Въпреки запазване на триинстанционната система на гражданското съдопроизводство, тъй като въззивното решение влиза в сила при неподадена или оттеглена касационна жалба, както и когато последната не е била допусната за разглеждане или не е била уважена, ускоряването на производството се постига поради предоставеното на ВКС право на преценка за нейната допустимост за разглеждане по същество. С това се съкращава периодът на висящност по-голям брой дела, решенията по които ще влязат в сила непосредствено след постановяването им от въззивния съд поради отклоняване на подадените срещу тях касационни жалби без разглеждането им по същество. В резултат на това се намалява натовареността на ВКС с дела, който би могъл в разумни срокове да решава тези, жалбите по които е допуснал до разглеждане, а това би подобрило както качеството на касационния контрол, така и възможността на този съд да изпълни конституционното си задължение за унифициране на съдебната практика.
3.4.2. Регламентирането на касационното обжалване като факултативно означава, че законодателно се определят само критериите за селекцията, по които ВКС допуска до разглеждане касационните жалби, за разлика от отменената уредба, според която достъпът до касационно обжалване се уреждаше от законодателя по общ начин, като отделни категории дела се изключваха от него. При новата уредба касационният контрол по отношение на обжалваните въззивни решения се упражнява по ограничен брой дела извън тези, които разкриват минимален обществен интерес, и поради това са изключени законодателно от касация, а така също за които ВКС прецени, че не се налага прилагането му и би отклонил подадените касационни жалби, без да ги разгледа по същество - чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
3.4.3. Съчетаването на функциите на уеднаквяване на съдебната практика и на контролна инстанция при решаване на конкретни спорове при условията на факултативно процедиране на ВКС изисква допълнителни критерии за допустимост на касационното обжалване извън предвидените по отменената уредба основания за порочност на обжалваното въззивно решение - нищожност, недопустимост и неправилност. Първата от посочените функции се свързва с допускане на касационните жалби до разглеждане, поради което тези критерии визират не пороците на конкретното решение, а утвърждаването на единството на съдебната практика по поставения с обжалваното въззивно решение съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, т.е. такъв, по който трябва да има еднакво и повтарящо се тълкуване и прилагане на закона. Поради това предвидените с чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване са ориентирани към унифициране на съдебната практика от ВКС. Те предвиждат достъп до касация при отклонение от установената от касационната инстанция единна практика, или при нужда от създаване на такава поради противоречиво правоприлагане или необходимост от развитие на правото.

4. Реформата на инстанционността - основни проблеми за участниците в процеса (съд и страни) и възможности за тяхното преодоляване
4.1. Проблеми на реформата
4.1.1.
Правоприлагането изисква създаване на устойчиви стереотипи на процесуално поведение у участниците в процеса, за което не съдейства честата промяна на процесуалния закон, а в случая приемането на изцяло нов ГПК. Лабилността на процесуалното законодателство се отразява негативно както на формирането на процесуални навици, така и на създадената доктрина и съдебна практика по приложението на закона, като ги обезценява.
4.1.2. Допълнителен проблем при новата уредба на инстанционността е и този, че макар и различията й с отменената да не са значителни по обем в текстуално отношение, те са съществени в контекста на заварената процесуална традиция. Новият ГПК радикално преурежда функциите на въззивния съд с въвеждане на ограниченото въззивно обжалване и тези на ВКС с акцента върху неправосъдната му функция да унифицира съдебната практика чрез правомощието му да селектира касационните жалби, които допуска до разглеждане по същество. Това означава, че непълнотата на доказателствата като основание за отмяна, в противоречие с цялата българска процесуална традиция, която не правеше разграничение между тази непълнота, резултат на обективна невъзможност на страната да попълни делото с доказателства и нейния виновен пропуск в тази насока, при новата уредба се свежда само до първата хипотеза. С новия ГПК процесуалната небрежност на страната се санкционира чрез преклудиране на възможността да прави нови доказателствени искания и да обжалва решението на първоинстанционния съд на това основание пред въззивния. С акцента върху функцията му да осигури точното и еднакво приложение на закона, а не само да бъде основна инстанция, макар и висша по конкретни спорове, ВКС трябва да разреши проблема за единството на собствената си практика, за да може успешно да процедира като факултативна касационна инстанция.
4.1.3. Новата уредба по отношение на процедирането на първата инстанция предвижда възстановяване на служебната активност на съда при изясняване на делото. Това е процесуална нагласа, която е чужда на новото поколение съдии, което работи именно в тази инстанция, тъй като е формирано през 90-те години на миналия век, когато реформата на процеса се свърза с преход към почти пълното доминиране на състезателността в него.
4.1.4. Всички тези изтъкнати особености на гражданското съдопроизводство според новия ГПК поставят високи изисквания към квалифицираното и добросъвестно упражняване на процесуалните права от съда и страните в процеса. Това е наложено от въведените с реформата процесуална преклузия по отношение на посочване на нови защитни средства и представяне на нови доказателства, както и на подбор на касационните жалби, който зависи от преценката на ВКС за тяхната допустимост да бъдат разгледани по същество.
4.1.5. За ефективността на определен процесуален модел от съществено значение е нивото на правосъзнание и ролята на субективния фактор в процеса. Той може да работи успешно при други обществени условия, но това не означава че при механичното му пренасяне от чужбина това ще се случи и при нашата социална реалност, ако не бъде адаптиран към българския манталитет и нагласи. Това означава, че не е достатъчно за една работеща процедура да бъдат приети съдопроизводствени правила, рационални като текст правнотехнически норми, но те трябва да бъдат съобразени и със съществуващото равнище на правна култура на обществото.
4.2. Средства за преодоляване на проблемите на реформата
4.2.1.
В тази връзка необходимо е да се внесат подобрения в уредбата на инстанционността преди да започне прилагането на закона, което налага да се отложи влизането му в сила. Те трябва да се свържат преди всичко с обезпечаване сигурността на участието на страните в процеса с оглед предвиденото санкциониране на несвоевременното упражняване на процесуалните права. Това налага подобряване на уредбата на призоваването, като се преодолеят някои крайности, ориентирани към ускоряване на производството, които при нашите условия биха създали несигурност за участието на страните в процеса.
4.2.2. Необходима е и промяна на родовата подсъдност, тъй като при настоящата уредба е запазено положението, което съществуваше при отменената - основен първоинстанционен съд да бъде районният, въпреки новата роля и повишено значение на първата инстанция. Тази промяна би се изразила в отреждане на окръжния съд положението на първоинстанционен съд с основна компетентност, което би създало условия за по-равномерно разпределение на делата между отделните звена на съдебната система. Освен това тя би съдействала и за подобряване на качеството на правораздаването с превръщане на апелативния съд в основен въззивен съд и осъществяването му като първа и въззивна инстанция от квалифицирани съдии със значителен професионален опит. Това би било съществено подобрение в действащата уредба, която възлага най-многобройните и сложни от фактическа и правна страна спорове на районните съдилища, въпреки минималния стаж на районните съдии и свързаната с това професионална неопитност. С това по-успешно биха се реализирали изискванията на новата уредба основният доказателствен материал по делото да се събира пред първата инстанция, а служебната активност на съда при неговото изясняване да се осъществява на основата на доброто познаване от съдията на правните и доказателствени проблеми по спора.
4.2.3. Усъвършенстването на уредбата на касационното производство, насочено към прецизиране на критериите за достъп до обжалване пред ВКС, както и за уеднаквяване на практиката му, е от съществено значение за преценката му при подбора на жалбите. В тази връзка следва да се синхронизират съответните разпоредби на ГПК с тези на ЗСВ относно правомощието на председателя на съда да сезира общото събрание на гражданската и търговската колегии за издаване на тълкувателни решения с аналогичното по съдържание право на състава, който разглежда касационна жалба, като се предостави на общото събрание да правораздава по конкретни дела, а не само да осъществява тълкувателна дейност. С това би се създала допълнителна възможност за утвърждаване на единната практика на ВКС, когато се налага казуално, а не нормативно тълкуване по принципни въпроси на правоприлагането.
4.2.4. Освен нормативните средства за подобряване функционирането на новата уредба на инстанционността са необходими и мерки от организационен характер, които биха осигурили нейното успешно прилагане. Това са тези насочени към осигуряване както на квалифицирана правна защита и добросъвестно упражняване на процесуалните права чрез обучение на адвокатурата и спазване етичните правила на професията, така и на създаване на организационни и финансови гаранции за реализация на безплатната правна помощ. Това е така, защото новата уредба би създала рискове преди всичко за интересите на гражданите, а не на юридическите лица, тъй като последните, особено търговските дружества, притежават възможностите във всички случаи да си осигурят професионална защита като страна по делата.
4.2.5. Съществено значение за успеха на реформата има и възпитанието на съдиите. То включва не само обучението и информирането им за новите положения на материята на инстанционността, но и създаване на определени модели на процесуално поведение.Тези модели се формират както чрез правораздавателния контрол, който се осъществява от горестоящите инстанции и преди всичко ВКС, така и чрез този по администрирането на делата от новия контролен орган-инспектората към ВСС. Последният трябва да следи не само самоцелно за бързината на процеса, но и за предварителната подготовка на делата от съдиите - докладчици в първата инстанция от значение за тяхното изясняване и избягване на риска от постановяване на неправилни решения.
4.2.6. Особено съществена е ролята на ВКС за адаптиране на новата процесуална уредба към правоприлагането. Новите положения в инстанционността следва да бъдат разяснени от него в тълкувателни решения, с които да се съпостави новата и отменената уредба на производството пред трите инстанции и се облекчи преходът към действащия ГПК с посочване на тези постановки от предходната му практика, които не са изгубили своето значение.
4.2.7. Най-важната задача, която стои пред този съд обаче, е тази по създаване на собствената му единна практика по съществените въпроси не само на процесуалното, а и на материалното гражданско право, тъй като от това зависи успехът на реформиране на касационното производство и преминаването към факултативно касационно обжалване. Отклоненията от тази единна практика или нейното създаване поради противоречиви или липсващи разрешения са критериите, определящи допускането на обжалването пред ВКС. Това налага възстановяване на специализацията по материя в гражданската колегия на съда, която необосновано бе премахната, за да се обособят сравнително малки екипи от съдии по отделения, които да формират единното тълкуване и прилагане на закона по съществените въпроси на съответната материя. По този начин и без тълкувателни решения, които ще се издават само по най-принципните въпроси на правоприлагането, или при противоречива практика на отделенията, ще се формира еднообразна, трайна и повтаряща се практика, която ще бъде ориентир за достъпа до касационно обжалване.

Благовест ПУНЕВ, съдия в Конституционния съд

Тагове:

Книги

  • Актуални

  • Очаквани