Sidebar

Меню

Наследник с право на запазена част1, който не може да получи пълния размер на тази част поради завещания или дарения, може да иска намалението им до размера, необходим за допълване на неговата запазена част, след като прихване направените в негова полза завети и дарения с изключение на обичайните дарове - чл. 30, ал. 1 от Закона за наследството (ЗН). 

Правото да се иска възстановяване на запазената част е от категорията на т.нар. преобразуващи (потестативни) субективни права и може да се упражни само по съдебен ред. Съдебното решение, с което се уважава това право, има конститутивно действие - то преобразува съществуващото правно положение, като отменя завещателното разпореждане или дарението, доколкото това е нужно, за да се възстанови частта2. Искът за възстановяване на запазената част е делим, т.е. може да бъде предявен от един или само от някои от наследниците, чиято запазена част е накърнена3. Той може да бъде предявен самостоятелно или в делбеното производство. Правото за възстановяване на запазената част може да се упражни и чрез възражение4.
Въпреки мълчанието на закона по въпроса, в теорията и съдебната практика няма съмнение, че правото за възстановяване на запазената част се погасява по давност5. То се погасява с изтичането на общия петгодишен давностен срок - арг. от чл. 110 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
По отношение на завещателните разпореждания, с които се накърнява запазената част, с Постановление № 7-73 г. пленумът на Върховния съд (ВС) е приел, че срокът започва да тече от момента, в който лицето, в чиято полза е разпореждането, “упражни своето право по завещанието”. В постановлението не са посочени примери за това какво се разбира под упражняване на право по завещание, но в последващата практика на ВС се утвърди виждането, че този въпрос е фактически и се разрешава според данните на конкретния случай. В този смисъл следва да се приеме, че изразяването на права по завещанието може да стане не само чрез юридически, но и посредством мълчаливи или обикновени фактически действия на заветниците6. Въпросът, който има практическо значение и е предмет на настоящите бележки, е дали обявяването на съморъчното завещание в хипотезата на чл. 27, ал. 1 ЗН само по себе си е достатъчно, за да започне да тече давностният срок. В последните години ВС имаше повод да отговори положително на така поставения въпрос. Категорично в този смисъл е решение 301а-93-I, съгласно което “когато завещанието е обявено пред нотариуса, давностният срок тече от датата на обявяването”7. Съдът е обосновал схващането си с обстоятелството, че нотариалните книги са публични и наследниците могат да правят справки има ли завещания и дали са обявени.
Разрешението, което следва от това виждане, е от естество да доведе в някои хипотези до явно несправедливи и неоправдани с нищо негативни за наследника със запазена част правни последици. Това вероятно е една от причините в правната литература да е предложено и друго разрешение относно началото на давностния срок. Така П. Венедиков приема, че упражнение на правото има “не само когато срещу наследника се предяви иск, а и когато му бъде съобщено за завещанието от лицето, в чиято полза е то”8. Основателността на това виждане може да бъде илюстрирана с един пример. Да приемем, че починалият е преживял съпруг и е оставил само едно дете, което при липса на завещание има право на цялото наследствено имущество. В този случай вероятността наследникът по закон да не узнае за обявеното пред нотариус завещание е реална, когато: 1. актът не съдържа разпореждане в негова полза и особено; 2. при завещаване на цялото имущество на трето лице. Ако в първия случай можем да очакваме образуване на делбено производство от заветника (за наследника със запазена част това е изключено, тъй като не знае за завещанието), то във втория такова производство въобще няма да се образува. По този начин намаляват възможностите за предявяване на правото върху запазената част чрез възражение.
Що се отнася до узнаването за завещанието без прякото уведомяване от наследника по завещание, заслужава да се отбележи, че към издаването на нотариални актове наследникът със запазена част обикновено пристъпва само когато е решил да се разпореди с недвижим имот от наследството. Ако не го стори и не провери в нотариалните книги9, тъй като се счита за единствен наследник, възниква риск да загуби правото си за възстановяване на запазената си част. Достатъчно е заветникът да изчака изтичането на пет години от обявяването и в този период да не предприема нищо, с което наследникът със запазена част би могъл да узнае за наличието на завещание. След това той може да поиска издаването на нотариални актове въз основа на обявеното пред нотариуса завещание и да започне свободно да се разпорежда с наследственото имущество. Едва ли можем да очакваме от него вместо това да предявява въз основа на завещанието иск за собственост върху завещаните нему имоти, като по този начин се изложи на опасността да му бъде предявено възражение за запазената част.
От дадения пример е видно, че изложеното в решение 301а-93-I разбиране е от естество да поощри недобросъвестността в поведението на наследниците по завещание. То е в противоречие с принципа за справедливост в гражданските правоотношения, тъй като води до нарушение на баланса между интересите на наследниците по закон и тези по завещание10.
Справедливостта е от значение и с оглед мълчанието на закона по разглежданите въпроси, т.е. празнотата в него. Съгласно чл. 4, ал. 1, изр. 2 от Гражданския процесуален кодекс при липса на закон съдът основава решенията си върху обичая и основните начала на правото и справедливостта. В случая справедливостта е правило за поведение, адресирано до правоприложителя, което се отнася за случаите когато няма правна норма или тя е абстрактно формулирана. Според това правило правозащитният орган е длъжен въз основа на законодателството, като изхожда от своето правосъзнание, да изведе конкретно правило за поведение, на което да основе правозащитния акт11.
За преодоляването на празноти се използва и аналогията на правото, която почива върху основните начала на правото и правилата на морала - чл. 46, ал. 2, изр. 2 от Закона за нормативните актове.
Предлаганото от проф. П. Венедиков разрешение е в хармония с тези начала. При разрешаването на правни спорове съдът също е длъжен да се съобразява с тях. Едва ли уведомяването на наследника със запазена част от заветника за наличието на завещание може да създаде за последния някакви затруднения, които да са аргумент в подкрепа на изложеното в решението на ВС разбиране. Наличието на такова уведомление може да се доказва с всякакви доказателствени средства, включително и със свидетелски показания12. Не е трудно и да се създадат писмени доказателства за това - например нотариална покана. Освен това, както вече беше споменато, като “упражняване на правата по завещанието” биха могли да бъдат квалифицирани някои правни и дори фактически действия, чрез които заветникът недвусмислено и добросъвестно е изразил волята си в тази насока13.
От изложеното може да се заключи, че поради празнотата в законодателството по въпроса за началото на давностния срок съдът е властен да разреши спора в съответствие с чл. 4, ал. 1, изр. 2 ГПК, като основе своето решение на справедливостта. Тя налага на правозащитния орган да съобрази дали и кога в конкретния случай наследникът по закон е имал реалната възможност да узнае за завещанието и съответно да упражни правото си да иска възстановяването на запазената си част. Предложеното тук разрешение на проблема не само не изключва, а по-скоро потвърждава необходимостта от законодателна промяна. Наложително е чрез изрични правила да се засили защитата на интересите на наследниците по закон, като им се осигури реална възможност да упражняват правото си на запазена част.

Д-р Александър ИВАНОВ, юрист
____________
1 За същността на запазената част вж. Венедиков, П. Запазената част в наследството, IV изд. С., 2000, с. 8-18.
2 Вж. Венедиков, П. цит. съч., с. 87-89.
3 Цанкова, Ц. Завещанието в българското наследствено право. II изд. С., 1995, с. 74. В този случай евентуалната отмяна ще ползва само този наследник, който е поискал възстановяването - вж. Венедиков, П. цит. съч., с. 87-89.
4 Вж. Венедиков, П. цит. съч., с. 68-69 и посочените там решения.
5 Вж. Тасев, Х. Българско наследствено право. Нова редакция от Петканов, Г. и Тасев, С. С., 1993, с. 93; Венедиков, П. цит. съч., с. 59; Цанкова, Ц. цит. съч. с. 74 и посочените там решения.
6 Така р. 679-96-I. Вж. също р. 308-91-I, където се приема, че заветникът може да обективира правата си по завещанието чрез изрични или мълчаливи действия, които сочат, че той е приел завещанието - в случая владелчески действия, които е извършил наред с ответниците по делото.
7 От това виждане вероятно се е изхождало и при постановяването на р. 679-96-I. Спецификата на делото, фактическият и доказателственият материал по него не са налагали вземането на изрично становище по въпроса.
8 Венедиков, П., цит. съч., с. 60, без подробен анализ.
9 Не може да се очаква от него непрекъснато, в един продължителен период от време да проверява за наличието на такива обстоятелства. В тази връзка вж. р. 308-91-I, където става въпрос за завещание, което не е било обявено пред нотариус повече от 25 години след откриване на наследството, т.е. смъртта на наследодателя.
10 Този принцип означава да се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти - вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. т. I, С., 1995, с. 43-44.
11 Павлова, М. цит. съч., с. 85; Под справедливост трябва да се разбират господстващите в обществото в дадения момент разбирания за това какво трябва да бъде правото - Апостолов, И. Облигационно право. Общо учение за облигацията. Фототипно издание. С, 1990, с. 32-34.
12 Вж. р. 679-96-I - първоинстанционният съд неоснователно не е дал вяра на показанията на свидетелка, която по делото е установила, че на осмия ден след смъртта на наследодателя е било съобщено за направеното завещание.
13 За такива действия вж. р. 679-96-I и р. 308-91-I.

Тагове:

Книги

  • Актуални

  • Очаквани