Sidebar

Меню


(ДВ, бр. 100 от 2010 г.)

Последните изменения в Гражданския процесуален кодекс (ГПК), в сила от 21.12.2010 г., макар и немногобройни, засягат обширна процесуална материя, защото се отнасят до исковото, обезпечителното и изпълнителното производство, както и до екзекватурата на чуждестранни съдебни решения по дела за издръжка според регламент (ЕО) № 4/2009 г. Предмет на статията ще бъде обсъждането на измененията в исковия и обезпечителния процес с оглед на тяхното основно значение за правоприлагането. Тези законодателни промени най-общо могат да се квалифицират: 1) като такива само с правнотехническо значение, доколкото са ориентирани единствено към прецизиране на уредбата, а не към съдържателното й променяне и 2) такива, които коригират първоначалната концепция на гражданския процес, защото внасят промени в процедирането на съда. В следващото изложение ще се следва поредността на измененията според номерацията на текстовете на ГПК, които са засегнати от тях с изменителния закон - Закон за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ЗИДГПК), като коментирането им ще включва и оценката им с оглед на посоченото по-горе разграничение в тяхната характеристика.

Първото изменение с параграф 1 ЗИДГПК се отнася до текста на чл. 48, ал. 1 и 2 ГПК и има повече правнотехнически, отколкото съдържателен смисъл, а доколкото е налице и последния, то има за резултат по-скоро влошаване, отколкото подобряване на уредбата. Този извод може да се направи ако изменението не се тълкува изолирано, а в контекста на свързаните с него други разпоредби по връчването и призоваването на ответника и възможностите му да узнае и да се подготви за участие по делото в хипотезата, когато е с неизвестен адрес в страната или чужбина. Така според изменението на ал. 1, изр. 1 на текста думата “връчване” се заменя със “съобщението до него за заведеното дело”, като думите “направена най-малко един месец преди заседанието” се заличават. Тази поправка се отнася до съобщаването на ответника за заведеното срещу него дело в хипотезата, когато той няма регистриран постоянен или настоящ адрес, при което това съобщаване се извършва по искане на ищеца чрез публикация в “Държавен вестник”, като отпада изискването тя да бъде направена най-малко месец преди заседанието.
Замяната на думата “връчване” в първото изречение на алинеята е мотивирана от обстоятелството, че тя като родово понятие обхваща всички начини за узнаване на съобщението от неговия адресат, докато в случая се касае до конкретната хипотеза на чл. 43, ал. 3 ГПК, която замества призоваването чрез “Държавен вестник” на ответник с неизвестен адрес в страната и чужбина по отменената процесуална уредба - чл. 50, ал. 1 ГПК (отм.). По новия ГПК правилата за връчването на съобщения имат основно значение за разлика от ГПК (отм.), при който такова значение имаха правилата за призоваване. Поради това и препращането към прилагане на правилата за връчване на съобщения и за връчване на призовки - чл. 58 ГПК, е обратно на това по отменената уредба - чл. 52 ГПК (отм.), по която то беше към правилата за призоваване.
В този контекст отпадането на изискването публикацията в “Държавен вестник” да бъде направена най-малко месец преди заседанието не може да се счита за удачно разрешение с оглед възможността за узнаване и подготовка за делото от страна на ответника с неизвестен адрес. При призоваването на страните за делото има предвиден минимален седмичен срок преди датата на заседанието, въпреки известността на техния адрес - чл. 56, ал. 3 ГПК. Дори това правило обаче не се прилага в хипотезата на чл. 48, ал. 1 ГПК, макар че се касае фактически до призоваване на ответник с неизвестен адрес, поради приложимостта на този текст, а не на правилата за призоваване. По този начин, въпреки затрудненията за съобщаване на ответника за заведеното срещу него дело, връчването по реда на чл. 48, ал. 1 ГПК става прекалено формално и не създава сигурност, че съобщението би могло да стигне до своя адресат своевременно.

Във връзка с ал. 1 е и промяната в ал. 2 на чл. 48 ГПК. Според нея, когато ответникът не се яви в съда, досегашната редакция на текста “при разглеждане на делото” се заменя със “за да получи преписи от исковата молба и приложенията” като условие за назначаването му на особен представител от съда. Това означава, че не неявяването на ответника в съдебно заседание е основание за назначаване на особен представител, а неполучаването на съдебните книжа от него, оставени в канцеларията на съда. Получаването на последните би му дало възможност при желание от негова страна да се подготви за делото и да организира защитата си и поради това неявяването му в съдебно заседание не би трябвало да бъде основание да му се назначава особен представител, разноските за който заплаща ищецът. Промяната е оправдана както с оглед на последното обстоятелство, така и с оглед на узнаването от ответника за заведеното срещу него дело и гарантиране на правото му на защита. Разбира се, ако той не е получил съдебните книжа, а се е явил в съдебно заседание, съдът би трябвало да му даде възможност да се запознае с тях и да подготви защитата си, включително като отложи разглеждането на делото.

С параграф 2 ЗИДГПК е въведена промяна в чл. 80 ГПК, с която досегашния текст “обжалва” решението в частта му за разноските се заменя с “иска изменение на” в тази част. Текстът визира хипотезата за неприложимост на това право за страната, когато не е представила списък на направените от нея разноски до приключване на последното заседание в съответната инстанция. Съществуването на текста в досегашната му редакция е остатък от предишната процесуална уредба, която допускаше самостоятелна обжалваемост на решението в частта му за разноските - чл. 70 ГПК (отм.), каквато не се предвижда по новия ГПК. По този начин промяната е наложителна, тъй като синхронизира чл. 80 ГПК със специалния и единствен ред за изменение на решението в частта му за разноските от постановилия го съд, предвиден в чл. 248 ГПК.

Параграф 3 ЗИДГПК прави съществена промяна в неудачната уредба на чл. 133 ГПК, която предвиждаше в досегашната си редакция ранна преклузия на процесуалните права на ответника, още преди разглеждане на делото в съдебно заседание, с което създаваше бариера пред установяване на истината в процеса. Ако той не е подал писмен отговор или същият е непълен, при стриктно прилагане на разпоредбата, ответникът би могъл да се защитава само с правни доводи, без да може да заявява изгодни за позицията си фактически твърдения и да прави искания за доказателства, които ги подкрепят. Правото му на защита по този начин е нарушено още преди процесът да е започнал, защото само при обективна невъзможност за непредставянето и непосочването им при подаване на отговора, той би могъл да представи в първото по делото заседание нови факти и да посочи доказателства за тях по аргумент от чл. 133, последното изречение и чл. 143, ал. 2 ГПК. Резултатът от ограничаването на правото на защита на ответника е дебалансираност и противоречие между концентрационното начало и установяването на истината по спора като основни начала на гражданския процес.
С новата редакция на текста на чл. 133 ГПК, който би трябвало изцяло да отпадне, за да се преодолее посоченото противоречие, е направена частична промяна в същия, която трябва да се отчете все пак като негово подобряване. С параграф 3 ЗИДГПК се заличават в съдържанието му думите “не посочи доказателства, не представи писмени доказателства”, т.е. тези процесуални действия се изключват от ранната преклузия преди разглеждане на делото в открито заседание, в което съдът пристъпва към изясняване на фактическата страна на спора.
В това заседание с тази цел съдът поставя въпроси на страните, като им указва за релевантните за делото факти - чл. 145, ал. 1 ГПК. В същото заседание той прави доклада по делото, който има задължително съдържание, за да разграничи спорното от безспорното във фактическата страна на спора и да посочи как се разпределя доказателствената тежест между страните за подлежащите на доказване факти - чл. 146, ал. 1 ГПК. Със следващата ал. 2 се предвижда служебно задължение на съда да даде указания на страните за кои от твърдените от тях факти те не сочат доказателства. Идеята на параграф 3 ЗИДГПК е постигането на баланс между ускоряването на производството и установяването на истината в процеса като преклузията на определени процесуални права на ответника, а именно да прави доказателствени искания, се допуска след момента на провеждане на първото заседание по делото, в което съдът ще изпълни задълженията си по чл. 145, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК. По този начин се преодолява противоречието между тези разпоредби, от една страна, и разпоредбата на чл. 133 - ГПК от друга, като преклузията за посочване и представяне на нови доказателства се премества след момента на извършване на посочените процесуални действия от съда в това първо открито заседание по делото.

Последното обстоятелство визира и промяната с параграф 4 ЗИДГПК в чл. 146, ал. 3 ГПК, с която се създава ново изречение в този текст. Според него, ако в изпълнение на предоставената им възможност страните не направят доказателствени искания, те губят възможността да направят това по-късно, освен в случаите по чл. 147 ГПК, т.е. когато са били в обективна невъзможност да узнаят, посочат и представят новите доказателства своевременно.

С параграф 5 ЗИДГПК се изменя чл. 274, ал. 4 ГПК, като се предвижда, че “не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване”. Текстът не е много прецизен в редакционно отношение и се нуждае от допълнително изясняване на смисъла му, но е мотивиран от новата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК, с която се променя законово установеният праг за допустимост на касационното обжалване - параграф 6 ЗИДГПК. Старият текст на чл. 274, ал. 4 ГПК предвиждаше, че не подлежат на касационно обжалване определенията по дела с обжалваем интерес до 1000 лв., т.е. такива, по които решенията не подлежат на касационно обжалване според бившата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК. Поради връзката на промяната в двата текста, както и систематичното място на разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК, а и вероятно, за да се избегне тавталогията като два пъти в нея се употребят думите “касационно обжалване”, в началото на променения текст е останало само думата “обжалване”, макар че става реч именно за касационното обжалване, а не изобщо за обжалването.
Когато са постановени преграждащи развитието на производството определения, във всички случаи те са обжалваеми, включително и когато са постановени по дела, чиито решения не подлежат на касационен контрол съгласно променената редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК. В последния случай дори е възможно такова определение да се обжалва пред ВКС, ако е постановено за пръв път от въззивен съд, за да бъде проконтролирано по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК от този съд. Ако обаче то е постановено от първоинстанционен съд и е потвърдено с определение на въззивна инстанция, последното няма да подлежи на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК, щом като се отнася до дело, решението по което не подлежи на касационен контрол. За пълнота трябва да се отбележи, че ако въззивен съд е обезсилил първоинстанционно решение като недопустимо и е прекратил производството по делото, макар и да се отнася до спор, решението по който не подлежи на касационно обжалване, поради това че се касае до преграждане на производството, а не до решаване на делото по същество, това решение ще подлежи на касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК.

С параграф 6 ЗИДГПК е извършена съществена промяна в законовото ограничаване на достъпа до касационно обжалване, което има две предимства пред старата уредба на чл. 280, ал. 2 ГПК. Преди всичко е поставен един по-сериозен законов праг за достъп, като са изключени по-маловажните имуществени интереси от касационен контрол - за решения по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. по граждански и до 10 000 лв. по търговски дела, с което се създават условия за намаляване на натовареността на касационната инстанция и ефективно упражняване на конституционното й правомощие да унифицира съдебната практика. Изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК освен това преодолява неравенството, което би възникнало при частично уважаване на иска от въззивната инстанция, при което за едната страна по делото касационното обжалване би било допустимо с оглед обжалваемия интерес, който надхвърля сумата 1000 лв. а за другата то би било недопустимо поради това, че не надхвърля тази сума. При новата уредба, щом като цената на иска - предмет на въззивното решение, е критерият за обжалваемост, без значение е какъв е обжалваемият интерес като размер, щом като този интерес е налице за всяка от страните и искът като цяло има цена над 5000 лв. съответно над 10 000 лв.
Необходимо е да се направят някои уточнения във връзка с цената на иска като ограничение за касационно обжалване. Когато се касае до няколко обективно или субективно съединени иска, преценката за обжалваемост трябва да се прави за всеки един от тях поотделно, а не сумарно, защото ако бяха предявени самостоятелно, касационният контрол не би бил допустим. По всеки от тях се дължи произнасяне на отделно решение, което съответно ще подлежи или не на обжалване пред ВКС с оглед на тази преценка, макар че при съединяването на исковете в едно производство това произнасяне на съда става с общ, а не с отделни съдебни актове.
При новото въвеждане на този критерий, който е аналогичен на съществуващия по отменената процесуална уредба на ГПК, съответно ще намери приложение постановката на т. 1 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК относно необжалваемостта на решението на въззивния съд по частичен иск, който е предявен в размер под предвидения като ограничение за касационно обжалване. За разлика обаче от отменената уредба, която визираше цената на иска като такова ограничение само за искове за парични вземания, промяната на чл. 280, ал. 2 ГПК се отнася до всички парично оценими права, а това могат да бъдат основно вещните, което създава известна несигурност при прилагането на този критерий с оглед използването на пазарни оценки. При съдебно претендиране на вещни права върху съвкупност от движими вещи ще е налице обективно съединяване на искове по отношение на всяка от тях. Поради това съответно поотделно ще се преценява с оглед на пазарната стойност на всяка от вещите дали е допустимо касационното обжалване на въззивното решение в частта му, от която страната изразява недоволство.
Относно различния праг за допустимост на касационното обжалване при гражданските и търговските спорове може да се постави въпросът за неравно третиране на страните по тях с оглед достъпа до правосъдие, макар че съображенията за това разграничение са понятни. С оглед значимостта на имуществения интерес при търговските дела и патримониума на търговския субект, който може значително да нахвърля този, притежаван от физическо лице, различна е относителната тежест на тези суми по отношение имуществата на двете категории страни по делата. Относно квалификацията на един спор като търговски, за да се приложи съответният критерий за достъп до касационно обжалване, трябва да се изхожда от разпоредбата на чл. 367 ГПК, който в своите пет точки определя отделните категории търговски спорове, които трябва да се разглеждат по реда на особеното, а не общото исково производство, приложимо за разглеждане на граждански спорове. Този ред е задължителен, по него като първа инстанция действа окръжният съд и това би трябвало да определи достатъчно категорично според установения критерий за достъп до касационно обжалване, кои въззивни решения по търговски дела могат да бъдат обжалвани пред ВКС.

С параграф 7 ЗИДГПК са извършват изменения в бързото производство, което по действащата уредба е предвидено като особено за определени категории дела, което означава че е уредено като задължителен за тяхното разглеждане ред. Поради това, че въвеждането му е аргументирано с необходимостта определени несложни спорове да се разглеждат в кратки срокове с оглед характера на интереса - предмет на искова защита, който изисква ефективна съдебна интервенция, а бързото производство по тях не е факултативно - по избор на страната, а задължително, с отпадането на т. 5 на чл. 310 ГПК (ДВ, бр. 42 от 2009 г.), този специален съдопроизводствен ред се изключва по отношение разрешаване на спора за разногласие между родителите, в случая на чл. 76, т. 9 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) - параграф 7, т. 1 ЗИДГПК. Промяната е мотивирана от значимостта на интереса, който изисква прилагане на общия съдопроизводствен ред за разглеждане на граждански искове с всички гаранции за изясняване и правилно решаване на делото. Във връзка с посочената промяна са и въведените с параграф 23 и 24 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на ЗИДГПК изменения в два материални закона - Семейния кодекс (СК) и (ЗБЛД). С първото от тях се създава нов чл. 127а на СК, който урежда реда, по който се разглежда и решава спорът от районния съд при разногласие между родителите за пътуване на дете в чужбина, а с втория в чл. 76, т. 9 ЗБЛД, който визира този въпрос, препращането към чл. 123, ал. 2 се заменя с това към новия чл. 127а СК. По този начин се уеднаквява приложимостта на общия съдопроизводствен ред за разглеждането на всички спорове, свързани с упражняване на родителски права - както на чл. 123, ал. 2, така и по чл. 127а СК.
Създаването на новите ал. 2 и 3 на чл. 310 ГПК с параграф 7, т. 2 ЗИДГПК е мотивирано от задължителния характер на бързото производство и от необходимостта заради процесуалната икономия да не се разделя производството при обективно съединяване на искове, които се разглеждат от един и същ съд, но по различен съдопроизводствен ред - единият от тях по предвидения в чл. 310, ал. 1ГПК, а другият - по общия исков ред. И в двете хипотези на обективно съединяване на искове: 1) когато това става по почин на съда - в случая на чл. 213 ГПК, който визира новата ал. 2 на чл. 310 ГПК и 2) по почин на страната, когато с обща искова молба се предявяват няколко иска - хипотезата на чл. 210, ал. 1 ГПК, за която се отнася ал. 3 на чл. 310 ГПК, съединените искове вместо да се разделят в отделни производства, се разглеждат съвместно, но не по правилата на бързото, а на общото исково производство, като се постановява общо решение по тях.

Промяната с параграф 8 ЗИДГПК в чл. 390, ал. 4 ГПК е от чисто правнотехнически характер и цели прецизиране на текста в две насоки. Според нея спиране на изпълнението се допуска при представяне на гаранция (в досегашната редакция при представяне на обезпечение). От една страна, обезпечението на иска представлява процесуално действие на заинтересованата страна - ищец да предотврати опасността от застрашаване реализацията на претендираното от него материално право или от отричането съществуването на такова право на другата страна, както е в случая при спиране на изпълнението на влязло в сила решение като обезпечителна мярка, докато представянето на парична или имотна гаранция представлява една от предпоставките за неговото допускане - чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК. В този смисъл промяната не е насочена само към прецизиране на уредбата относно използваните правни понятия, но и предвижда, че спиране на изпълнението като обезпечителна мярка при обезпечение на бъдещ иск може да се допусне само при представяне на гаранция, а не и чрез подкрепа на иска с убедителни писмени доказателства, което е алтернативното условие за допускане обезпечението му в общия случай - чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК. Промяната е оправдана, тъй като обезпечението на бъдещ иск представлява сериозно навлизане в правната сфера на ответника, от което той може да претърпи вреди, и при неоснователност на иска трябва да съществуват гаранции, че той ще бъде обезщетен за тях - чл. 391, ал. 3 ГПК.

Съществена промяна в обезпечителното производство е извършена с параграф 9 ЗИДГПК, с който са добавени изречения второ и трето в чл. 396, ал. 2 ГПК. Според първото от тях при обжалване на определение, с което е отказано обезпечение на иска, препис от частната жалба на молителя не се връчва на ответника. Целта е постигането на максимална бързина и изненада за последния, който при известност за подадената молба, а след това за частна жалба срещу отказа, би могъл да предприеме действия, с които да осуети обезпечението на иска. С това отпада досегашното разрешение на чл. 396, ал. 2 ГПК, според което във всички случаи се предвиждаше връчване на препис от частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд на насрещната страна, включително и когато това е ответникът при отказ на този съд да допусне обезпечението на иска.
За да се гарантира обаче правото на защита на последния в хипотезата, когато въззивният съд допусне обезпечението, новото изречение трето на чл. 396, ал. 2 ГПК създава възможността това определение да се обжалва от него пред ВКС по реда на касационното обжалване, т.е. ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази хипотеза ВКС действа като трета, касационна инстанция по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, а не по този на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК, по който ред той действа като втора инстанция на въззивния съд, пред която определенията на последния подлежат на задължително, а не на селективно обжалване. Това е така, защото става въпрос за определение, с което се дава разрешение по същество на друго производство, в случая на обезпечително, а такова определение трябва да подлежи на касационен контрол. Поради това следва да се приеме, че чрез законодателна промяна, по нормативен път е преодоляно тълкуването, дадено с ТР № 1/21.7.2010 г. по т.д № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, в частта му според която определението на въззивния съд, с което той уважава частната жалба срещу определение на първоинстанционния съд, с което е отказано обезпечение на иска, не подлежи на касационен контрол. Трябва да се приеме с оглед третото изречение на чл. 396, ал. 2 ГПК, че в останалата си част, която визира хипотезите, при които въззивният съд потвърждава определението на първоинстанционния, с което той е уважил или отказал допускането на обезпечението, както и когато е отменил определението на първата инстанция за неговото допускане и е постановил отказ, тълкувателното решение е запазило силата си. Това е резултат на законодателната непоследователност, особено проявяваща се в последната от посочените по-горе хипотези, която е аналогична за молителя на предвидената в чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК относно ответника по молбата за обезпечение. Вероятно аргумент за такова разрешение се извлича от разпоредбата на чл. 389, ал. 1 ГПК, която обаче има различен смисъл, а именно, че не може да се иска за пръв път от касационната инстанция, пред която делото е висящо, допускане на обезпечение на иска. Съображение в тази насока може би е и обстоятелството, че при такова разрешение би отпаднала изненадата за ответника при евентуално допускане на обезпечението от ВКС.

С параграф 25 от ПЗР на ЗИДГПК се разрешава въпросът за приложимия процесуален закон към висящите производства. Според нея те се разглеждат по досегашния ред. При наличие на такава разпоредба новият процесуален закон няма незабавно действие към тях. При преценката за приложимост на старата или новата уредба трябва да се изхожда от висящността на производството пред съответната инстанция, за което се отнасят измененията в ГПК. Така, тези от тях, въведени с параграф 1 до 4 ЗИДГПК, няма да се прилагат при разглеждане на делата, които са висящи пред първоинстанционния съд преди влизане в сила на изменителния закон на 21.12.2010 г. - параграф 26 от ПЗР на ЗИДГПК. Същото се отнася и до бързото производство, ако то е висящо пред първоинстанционния съд преди въвеждане на промените в него с параграф 7 ЗИДГПК. Необжалваемостта пред ВКС на въззивни решения и определения, въведена с параграф 5 и 6 ЗИДГПК, ще се прилага, ако съдебните актове на въззивната инстанция са постановени след 21.12.2010 г. Ако те предхождат тази дата и не съществува ограничение за обжалваемостта им според старата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК, при подаване на касационна жалба срещу тях същата следва да бъде разгледана по реда на касационното обжалване от ВКС. Същото се отнася, макар и в обратен смисъл, и до промените в обезпечителното производство с параграф 8 и 9 ЗИДГПК. Ако определението на въззивния съд, с което е отменен отказът на първоинстанционния съд да допусне обезпечението на иска и същото е допуснато, и е постановено след 21.12.2010 г., то ще подлежи на касационно обжалване, а ако предхожда този момент, ще бъде необжалваемо пред ВКС.

Благовест ПУНЕВ, съдия в Конституционния съд

Книги

  • Актуални

  • Очаквани