Sidebar

Меню

 

След обявяване за изгубила силата си т. 15 от ПП № 4/1964 г. на ВС с ТР № 1/2005 г. на ВКС следва да се приеме, че изискването за приемане на наследството по опис от желаещия да упражни правото си по чл. 30, ал. 2 ЗН се отнася за всички случаи, когато лицата, в чиято полза е направено завещанието или дарението, не са призованите наследници по закон. Принципът, установен с чл. 50, ал. 1 ЗНА -тълкуването има действие от деня, когато е влязъл в сила актът, който се тълкува, се отнася за нормативното тълкуване, но на още по-голямо основание този принцип е приложим за тълкуването, което прави ВКС по реда на чл. 124 ЗСВ. С него не може да определя друг момент на влизане в сила на тълкуването, каквато възможност е предвидена по изключение при нормативното тълкуване съгласно чл. 50, ал. 2 ЗНА. Затова установеното със задължителната практика на ВКС тълкуване се отнася и за казусите, по които юридическите факти са се реализирали преди постановяването й.

Чл. 30, ал. 2 ЗН
Чл. 50, ал. 1 и 2 ЗНА
Чл. 124 ЗСВ


Върховният касационен съд, първо г.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното:
Фактическата обстановка, установена по делото, е следната: Общият наследодател Ц. П. Ц. е купил по време на брака си с. А. Ц. с нот. акт № 115, т. I/1953 г. дворно место, в което са построили процесната двуетажна къща на 76 кв.м. Той е починал на 19.09.1982 г. и оставя преживялата го съпруга И. и син П. Ц. П., починал на 07.09.2006 г. Преживялата съпруга И. със саморъчно завещание от 24.08.1995 г. завещава своята 1/2 ид.ч. от този имот на внука си И. П. Ц. (ищец по делото). Завещателката умира на 04.02.1996 г. и оставя за свой наследник също само сина П. Ц. П. Той се снабдява с нот. акт № 2, т. I/27.01.1998 г. по обстоятелствена проверка, с който е признат на основание придобивна давност за собственик на целия имот и е прехвърлил същия срещу задължение за издръжка и гледане на съпругата си Ц. Х. П. с нот. акт № 3, т. III/2005 г. Искът за делба е предявен на 21.12.2006 г.
Ищецът претендира допускане на делбата при равни права, като се позовава на саморъчното завещание, а ответницата се позовава на придобивна давност и прави възражение за накърняване на запазената част на съпруга й от наследството на неговата майка чрез саморъчното завещание, чието намаляване претендира.
Първият основен правен въпрос, повдигнат от касаторката в жалбата, е по приложението на чл. 30, ал. 2 ЗН по отношение на оставеното в полза на съделителя И. П. Ц. саморъчно завещание на 1/2 ид.ч. от процесния имот от неговата баба И. (майка на баща му П. П.).
Правото да се иска възстановяване на запазената част се упражнява по отношение на заветник, който не е призован наследник. Въззивният съд се е позовал на ТР № 1/2005 г., с което е обявена за изгубила силата си т. 15 от ПП № 4/1964 г., с което бе дадено тълкуване, че наследници по закон, на които е завещан или подарен наследствен имот, спрямо които наследникът с право на запазена част упражнява правото си на намаляване на завещание или дарение за нейното допълване, са не само тези, които са призовани да наследяват, а и всички лица, посочени в чл. 5-10 ЗН, независимо от това, дали са призовани или не към наследяване. След обявяване за изгубила силата си т. 15 от ПП № 4/1964 г. на ВС с ТР № 1/2005 г. на ВКС следва да се приеме, че изискването за приемане на наследството по опис от желаещия да упражни правото си по чл. 30, ал. 2 ЗН се отнася за всички случаи, когато лицата, в чиято полза е направено завещанието или дарението, не са наследници по закон. Под такива следва да се разбират само призованите наследници. Това ново тълкуване на правната норма е обосновано с променените в социално-икономическото и правно положение, изразяващо с във възможност да се притежават неограничен брой имоти, изменение на чл. 14, ал. 2 ЗН, с което отпада забраната за завещаване повече от половината на лица, които не са наследници по закон, с разширяване кръга на наследниците по закон и с реституиране на имущество, което съставлява новооткрито наследство, съгласно чл. 91а ЗН. Съгласно чл. 50, ал. 1 ЗНА тълкуването има действие от деня, когато е влязъл в сила актът, който се тълкува. Този текст се отнася за нормативното тълкуване, но на още по-голямо основание установеният с цитирания текст принцип следва да се отнася за тълкуването, което прави Върховният касационен съд по реда на чл. 124 ЗСВ, което се извършва при противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона. Това тълкуване на върховния правораздавателен орган по граждански дела, което не е нормативно, не може да определя друг момент на влизане в сила на тълкуването, каквато възможност е предвидена по изключение при нормативното тълкуване, съгласно чл. 50, ал. 2 ЗНА, ако бъде приета такава изрична норма. Така задължителната практика на ВКС, след постановяването й с тълкувателни решения, е задължителна за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове в тяхната дейност по отношение на всички правни казуси, до които се отнася, съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ независимо от това кога са се осъществили юридическите факти, определящи за казуса.
Следователно, като се е съобразил със сега действащата задължителна практика на ВКС, постановена с ТР № 1/2005 г., въззивният съд е разрешил правилно първия поставен правен въпрос по приложението на чл. 30, ал. 2 ЗН и няма основание за ограничаване на това тълкуване във времето.
Вторият поставен с касационната жалба правен въпрос е възможно ли е придобиване по давност от касаторката на завещаната част на ищеца. Въззивният съд е приел, че тя не е могла да придобие по давност тази част, защото от снабдяване с нот. акт по обстоятелствена проверка на съпруга й и неин праводател П. Ц. -27.01.1998 г., до предявяване на иска -21.12.2006 г., не е изтекъл изискуемият се десетгодишен срок за придобиване по давност, а е защото не може да се приеме, че той е манифестирал по отношение на сина си, че е владял за себе си имота.
Касаторката се позовава на нормата на чл. 82 ЗС, като счита, че съпругът й П. Ц. е установил самостоятелно владение от смъртта на майка си на 04.02.1996 г., а тя е продължила да владее имота и при отчитане на това присъединено владение и на основание чл. 82 ЗС го е придобила по давност.
Тази теза е несъстоятелна. Майката И. Ц. е живяла в имота и се е считала собственик на 1/2 от него, поради което е извършила разпоредително действие за след смъртта си в полза на внука си. Следователно до смъртта й нейният син П. не е владял по отношение на майка си нейната част. Тя е продължила да се счита собственик щом извършва разпоредителни действия -завещание. Майката не е преотстъпила владението в полза на сина си, а е завещала своята част на внука си.
От доказателствата по делото не се установява след смъртта на майката И. на 04.02.1996 г. единственият й син П. Ц. да е завладял имота за себе си със съзнание, че неговият син И. е заветник, но той владее неговата част. Той се е считал единствен собственик, но като наследник по закон. Обстоятелството, че синът И. е пребивавал в Англия продължителни периоди от време, но при завръщанията си в България е живеел в този имот, не означава, че баща му е владял за себе си завещаната на сина му част. Отсъствието на сина от страната преди да узнае за завещанието не е основание за отпадане правата му по завещание поради придобиването им по давност. За да се придобие по давност завещаната част, следва по отношение на заветника да е манифестирано владението. Завещанието обаче е станало известно на заветника едва през 2006 г. (или поне не е доказан по ранен момент), поради което неупражняването на правото на собственост от него до този момент не може да се приеме като съобразяване с владението на баща му и изгубване на правото му на собственост.
С факта на снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка на 23.01.1998 г. бащата е манифестирал, че счита целия имот свой на основание давност и наследство. От този момент обаче до предявяване на иска на 21.12.2006 г., дори да се отчете, че към неговото владение се присъединява владението на неговата съпруга Ц. П., придобито от нея при продажбата с нот. акт № 3, т. III/14.07.2005 г. не е изтекла изискуемата се по закон десетгодишна давност. В този смисъл дори да се приложи чл. 82 ЗС, касаторката не е придобила целия имот по давност, а на основание придобивната сделка се лигитимира като собственик на 1/2 ид.ч. от него.
Следва да се подчертае, че другата 1/2 ид.ч. е прехвърлена на П. от несобственик (нейния съпруг). Това е основание да се позове на добросъвестно владение от момента на сделката -14.07.2005 г., но до предявяване на иска не е изтекъл срок от пет години. Като добросъвестен владелец тя не може да се ползва от давността, изтекла в полза на нейния съпруг до сделката, тъй като не може да се присъединява добросъвестното владение към недобросъвестното такова. Именно сделката от 2005 г. е правното основание, което прави владението добросъвестно и затова не може да се отчита и присъединява обикновеното владение на праводателя й. Така касаторката не е могла да придобие по давност другата 1/2 ид.ч. от имота нито като обикновен владелец, присъединил към своето владение това на праводателя си, нито като добросъвестен владелец, основал владението си на правна сделка с несобственик на тази ид. част.
Или в обобщение поставените от касаторката правни въпроси са разрешени в съответствие с практиката на ВКС и при точно прилагане на закона, поради което касационната жалба се явява неоснователна. Обжалваното с нея решение като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила.

Книги

  • Актуални

  • Очаквани